Даома Уинстън
Зловещата къща (4)

— Искам да поговорим, Мики — каза Александър на следващата сутрин, когато Мики слезе от стаята си.

— Нека да забравим за случилото се снощи — каза Мики.

— Изглеждаш толкова разстроена — продължи Александър. — Надявам се, Мики, много се надявам, че не ми се сърдиш, задето снощи бях така… така… Но ти трябва да ме разбереш, не успях да се овладея. Съжалявам много.

— Не мисли повече за това — отговори тя съвсем равнодушно.

— Но как може да не мисля! Не разбираш ли, Мики? Аз те обичам и единственото ми желание е да се грижа за теб…

Тя го гледаше така, сякаш не го виждаше. В погледа й се четяха гняв и огорчение. Как можеше да изговори тези думи, когато от смъртта на Бенет бяха минали едва няколко месеца.

— Винаги съм те обичал. Спомняш ли си, още като деца…

Мики си спомняше, да, как я дразнеше и как играеше с нея само тогава, когато нямаше наблизо друго дете. А от своя страна за себе си си спомняше, че играеше с него само тогава, когато го нямаше Ноа.

Когато Мики влезе, Уинифред, която закусваше, й се усмихна.

— Представи си, Тиодора още спи! А аз си мислех, че можем да се поразходим по канала. Тя напълни отново чашата си и продължи: — Но можем да отидем само двете?

— Не искам да се разхождам днес — каза Мики.

Кафеникавосивите очи на Уинифред я погледнаха тъжно.

— Извинявай, но съм загрижена. Имам неприятното чувство, че тази караница с Александър…

— Моля ти се, лельо Уинифред, няма нищо общо с това.

Уинифред се опита да се усмихне дяволито:

— Разбира се, че няма. Просто една караница между влюбени…

— Между влюбени ли? — попита студено Мики. — Сигурна ли си, че тук някой е влюбен?

По страните на Уинифред се появиха червени петна:

— Ако не е така, моля те много да ме извиниш — отвърна тя сконфузено. — Така си въобразявах. Напоследък ми се струваше, че ти и Александър…

— Моля те, лельо Уинифред — прекъсна я рязко Мики — що се отнася до мен, аз нямам абсолютно никакви намерения. Забравихте ли, че Бенет едва преди…

Уинифред протегна ръка през масата и нежно я положи върху дясната ръка на Мики.

— Ти си толкова млада — каза тя нежно. — Не е хубаво жена като теб да остане сама. Ти и Александър си подхождате. Ако е само заради Бенет…

Мики се ядоса. Постави чашата на чинийката и се изправи.

— Моля те, не желая да чувам подобни думи, лельо Уинифред!

— Но, мило дете…

— Говоря съвсем сериозно. И няма да променя решението си! — почти изкрещя Мики, напусна трапезарията и се качи в стаята си.

Беше късен следобед. Мики седеше на едно от креслата в стаята си с книга в ръка, когато на вратата се почука. Тиодора се провикна, без да влиза:

— Мики, тук ли си?

— Да, влез! — извика на свой ред Мики.

— Ела долу я — помоли Тиодора.

— Една приятелка, Виви, ми дойде на гости, искам да ти я представя. Сигурно ще ти хареса. Тъкмо пием чай.

Мики се поколеба за миг, преди да последва Тиодора във всекидневната. Момичето, което й представи Тиодора, беше около двадесет и осем годишно, с черна коса и черни очи, и имаше вид на манекен.

— Мики, това е Вивиън Стар — каза Тиодора с благоговение. В този момент тя приличаше на малко възхитено момиченце.

Вивиън не се хареса на Мики, но въпреки това тя й се усмихна и остана, колкото да изпие с тях чаша чай и да размени с гостенката няколко банални изречения. Когато се връщаше към стаята си, срещна Уинифред:

— Как си, по-добре ли се чувствуваш? — попита тя.

Мики й се усмихна с мъка и каза:

— Тиодора има гостенка, във всекидневната са.

За миг й се стори, че леля й иска да каже нещо, но тя се обърна и тръгна към всекидневната. Мики я чу да се провиква с голяма изненада в гласа:

— Вивиън Стар, какво правиш тук?

Не успя да чуе отговора на Вивиън.

 

 

Като се върна в стаята си, Мики отново взе книгата и седна в креслото до прозореца. Опита се да се съсредоточи върху това, което четеше, но не й се отдаваше.

Изведнъж чу шум отвън и пред прозореца й се появиха двата пръта на алуминиева стълба. Тя бавно се опираше към стената и след това се показа главата на Ръниън. Мики му махна приятелски. Смътно си спомняше за един разговор, че трябва да се прегледат улуците на покрива и че Ръниън трябва да извърши това.

Тъкмо се канеше да стане и да каже на Ръниън, че за тази работа има време и утре, когато стълбата неочаквано се заклати и Ръниън заедно с нея, отворил устата си за вик, който така и не се чу, падна. Той простря ръце към прозореца с надеждата да намери там опора и в следващия миг изчезна. Шумът от падащата стълба се чу непосредствено след тъпия звук от падащо тяло. Обхваната от паника, Мики се завтече надолу по стълбите, навън в хладната септемврийска вечер.

Александър беше вече на местопроизшествието и се навеждаше към Ръниън. Тиодора тичаше след Мики. Уинифред и Бевис се появиха едновременно на прага, но Бевис беше първата, която коленичи до брат си.

Времето като че ли беше спряло. Накрая Александър се надигна.

— Съжалявам — каза той, обръщайки се към Мики. — Ръниън е мъртъв.

Бевис се изправи. Тя хвърли към Мики поглед, изпълнен с омраза:

— Тя е виновна! Ако не се беше върнала, нямаше да сме тук. Тогава Ръниън щеше да бъде жив. Тя е виновна.

Сълзи се стичаха по страните на Мики, която се извърна, за да не гледа обвиняващия поглед на Бевис. Изведнъж почувствува нечия ръка да я прегръща и глас, който заповядваше на Бевис:

— Бевис, престани, стига вече!

Ноа! Той я държеше и й шепнеше:

— Това е ужасен нещастен случай. Не гледай натам, Мики!

— Не беше нещастен случай — бавно каза Мики.

Обясниха, че стълбата се е плъзнала по бетонираната пътека, Ръниън е паднал и си е счупил гръбнака. Погребаха го и след няколко дни забравиха за съществуването му.

Само Бевис мислеше още за брат си. И Мики. Тя му беше разказала за всичко, случило й се на Басит Плейс, и той беше обещал да й помогне. Затова ли трябваше да умре? Кой му беше поръчал да провери улуците? Какво се бе случило с писмата, които му бе дала?

Някакъв страх възпираше Мики да попита Бевис за всичко това.

Изчака да минат още няколко дни. Още една седмица. Нищо не се случваше.

Една сутрин Бевис се появи в стаята й. Носеше в ръка няколко пакета.

— Току-що ги предадоха за вас, мис Мики — каза тя.

Когато Бевис напусна стаята й, Мики погледна пакетите и поклати глава. Бяха адресирани до нея и изпратени от един магазин на Джорджтаун. Много предпазливо тя ги разтвори. Не намери нито картичка от Александър, нито някакъв знак от изпращача. Съдържаха една чудесна, скъпа бледозелена копринена рокля, гарнитура бледозелено бельо с дантели и бродерия и един бледозелен пуловер. Мики гледаше като втрещена. Какво означаваше всичко това? На прага на стаята се появи Уинифред:

— Мики, исках само да ти кажа… — започна тя и занемя, когато видя пакетите на леглото… — Какво е това? — попита, като се приближаваше. — Кога ги купи? — тя поглади с ръка копринената рокля и бельото и продължи: — Чудесни са, великолепни!

— Но аз не съм ги купувала — извика Мики, В следващия миг съжали, че каза това.

— Не си ги купила ли? — повтори Уинифред. — Но, мила моя, кой тогава го е сторил? Или е подарък? Разбира се, така ще е.

— Но няма никаква картичка.

Уинифред се усмихна:

— В магазина сигурно са забравили да я поставят. Сега ще се обадя и ще разберем.

— Не — извика Мики, — остави!

— Но защо, Мики?

Мики се опита да придаде на гласа си повече твърдост:

— Аз ще се погрижа за това, лельо Уинифред.

След като лелята напусна стаята, Мики наистина се обади в магазина. Сведението, което й дадоха, беше такова, каквото и очакваше. Някаква млада дама била купила всичко това и поръчала да й го изпратят. Дала името на Мериън Мейфийлд. Когато попита как е изглеждала, продавачката й съобщи, че дамата била висока около един и петдесет и три и била много стройна. После помоли госпожата, ако има повече въпроси, да бъде така добра и да дойде в магазина. Мики отговори, че ще намине.

Когато слезе долу, Уинифред я попита:

— Откри ли нещо. Не ти ли казаха, че сама си купила нещата?

— Но аз не съм ги купувала — извика Мики.

— Може би си забравила. Последните дни беше толкова объркана, че…

— Отивам сега в града, таксито ще дойде всеки момент — я прекъсна Мики.

Таксито наистина дойде и Мики се качи. Бен Джонсън й се усмихна, преди да каже:

— Бях си помислил, че сте ме забравили. Вече няколко дни не сте ме викали.

— Много неща се случиха междувременно.

Той изкара колата през портала и зави по улицата.

— Все неприятни ли?

И тогава тя му разказа за писмата, за телефонните обаждания, припомни му за двете клонки. Докато тя говореше, той не я погледна. Но тя видя в огледалото как сбърчи вежди.

— Всичко е много странно и не ми харесва, съвсем не ми харесва — промърмори той, — а сега и тази рокля, и другите неща, които вие изобщо не сте купили. Искате да ви закарам до магазина, нали?

Мики кимна. След малко те стигнаха до целта на пътуването им. Бен предложи да я изчака.

Мики влезе в магазина. В първия момент продавачката също я взе за дамата, която е купила дрехите. Но след като внимателно разгледа Мики, каза:

— Не, не бяхте вие. Много й приличате, но все пак има известна разлика. Вие сте малко по-ниска и по-слаба. Първото впечатление обърква. Изглежда така, сякаш сте сестри, разбирате ли ме?

„Сестри ли? — помисли си Мики. — Или… може би близначки?“

Сметката не беше платена, само беше подписана с черно мастило и чужд почерк. Мики плати с чек роклята, бельото и пуловера. Когато се върна в таксито, разказа всичко на Бен Джонсън. Той страшно се ядоса.

— Това сигурно означава нещо, но какво, не мога да разбера. Не е ли по-добре да се обърнете към полицията? — каза накрая той.

— Към полицията ли? — Мики повдигна рамене. — Но какво да им кажа? Не се е случило нищо, което да мога да докажа. „Освен това — мислеше си тя, — какво ще кажат Уинифред и другите Уорънови, ако се обърна към полицията?“

Тъкмо влизаше в къщата, и телефонът иззвъня. Бевис дойде да се обади, но като я видя, се върна мълчаливо. Мики вдигна слушалката. Отново чу тежкото дишане, а след това някой се изхили и каза с шепнещ глас: „Аз те познавам. Но ти не ме познаваш.“

— Кой е? — изстена Мики.

От другата страна телефонът щракна.

 

 

Вечерта Александър й донесе два плика с част от документите на баща й.

— Надявам се, че ще разбереш всичко. Ако имаш въпроси…

Мики му благодари и веднага след вечерята се оттегли в стаята си, седна пред писалището и отвори единия плик. Вътре имаше застрахователни полици, други книжа и акции, нищо съществено и от значение за нея. След това отвори втория плик. Изведнъж ръцете й затрепериха и очите й се изпълниха със сълзи. Пликът съдържаше документа за осиновяването й, с който Баситови я бяха направили тяхна дъщеря и наследница. Тя опипа документа и почувствува, че отдолу има още нещо. От плика извади смачкан лист хартия за писма. Беше съобщение, написано на ръка, с дата 23 октомври 1943 година и подписано от д-р Борис Маркъм, адвокат:

„Изглежда, че жената, за която ставаше дума, ще има близнаци. С оглед на сключеното споразумение не бих желал да скрия този факт от вас. Моля за мнението ви, какво трябва да се направи в този случай.“

… че жената, за която ставаше дума, ще има близнаци… Близнаци!!!

„Аз те познавам. Но ти не ме познаваш.“ Значи младата и хубава жена, чийто мъж е загинал в Италия, е имала две деца! Едното е станало Мики Басит. А другото? Къде е другото дете? Уинифред знаеше за осиновяването. Знаеше ли, че Мики е била близнак? Затова ли слабостта й бяха близнаците?

Много развълнувана, Мики не можеше повече да чака. Чувствуваше, че е много близо до разкриване на загадката около всичко, което й се случи, откакто се завърна.

Слезе по стълбите. Когато стигаше вече до всекидневната, чу Уинифред да казва:

— Толкова странно. Тези хубави неща! И тя казва, че не ги е купила. Отрича всичко. И отгоре на всичко този цветен шофьор, когото вика непрекъснато. Заяви ми, че го харесвала. А като си дойде днес. Господи, не се осмелих да я питам какво трябва да означава всичко това. Мислех си, че на обяд… но вие всички видяхте лицето й, странно, много странно. Ами как реагира при смъртта на Ръниън! Не било нещастен случай, казва тя. Не е нещастен случай ли?

Мики влезе във всекидневната.

— Лельо Уинифред, искам да говоря с тебе — каза тя много спокойно.

Не й отбягна изненаданият поглед, който си размениха Уинифред и Александър. Тиодора се изсмя, а Ноа, потънал в дълбокото кресло, сбърчи чело.

— Не знаех, че си тук, Ноа — се обърна Мики към него.

— Пристигнах преди няколко минути — отвърна той невъзмутимо.

Мики изтръпна. Уорънови бяха се събрали на съвещание. Съвещание за нея самата.

— Има ли нещо общо с документите, Мики? — попита Александър. — Аз се опасявах, че ще се разстроиш. Винаги е много болезнено, когато…

— Да, намерих документите за моето осиновяване и едно писмо от доктор Маркъм.

Александър имаше загрижен вид.

— Мики, какво ти е? Изглеждаш така особено. Може би трябва да повикаме лекар — той се обърна към майка си: — Ти какво мислиш?

Мики не обърна внимание на думите му, а каза на Уинифред:

— Лельо Уинифред, ти знаеш, че истинската ми майка е чакала близнаци, нали?

— Близнаци ли? — повтори Уинифред, а след това продължи замислено: — Да, мисля, че чух такова нещо, но не мога да си спомня добре какво точно се бе случило. Бенжамин искаше да осинови само едно дете.

— И какво стана с другото?

— Но, мила моя, откъде да зная?

— Наистина ли нямаш представа, лельо Уинифред.

Уинифред поклати глава:

— Не, на тази тема избягвахме всякакви разговори. Но, моля те, успокой се. Ти си съвсем разстроена. Не е добре за теб.

— Къде е другият близнак?

Сега се включи и Ноа и нежно й каза:

— Това сега не е важно, Мики.

— Разбира се, че е важно — извика тя.

— Много съжалявам, че не мога да ти дам никаква информация — отвърна Уинифред, — но аз наистина не знам нищо по този въпрос.

— Никой от нас не знае — потвърди Александър, а Тиодора додаде отегчено:

— И какво, в края на краищата, би променило това?

Мики се върна отново в стаята си, седна в креслото до прозореца и се замисли. Беше сигурна, че телефонните обаждания, писмата, клонките, дрехите имаха връзка с другия, непознатия близнак. Другият близнак беше разбрал по някакъв начин къде живее и я познаваше.

„Какво да правя сега?“ — се питаше Мики.

Уинифред, Александър, Тиодора казаха, че не знаят нищо по случая.

Само Ноа мълчеше. Защо мълчеше, свъсил вежди?

На следващата сутрин Мики повика Бен Джонсън. Когато се настани в колата, тя му разказа за писмото на д-р Маркъм.

— И какво ще предприемете сега? — я попита той.

— Ще разпитам д-р Маркъм, разбира се.

Бен поклати глава:

— Той почина отдавна. Но доколкото знам, жена му е жива. Ако искате, ще ви закарам при нея. Съвсем случайно знам къде живее.

— Добре, Бен, закарай ме!

Таксито спря пред стара, занемарена къща. Мики слезе, пристъпи в тъмния коридор и се изкачи по изтърканите стъпала. Спря се пред вратата, на която имаше визитна картичка „Маркъм“ и почука. Една стара жена й отвори.

— Какво желаете? — попита я тя недружелюбно.

— Мога ли да говоря няколко минути с вас?

— Не купувам нищо — й отвърна жената със същия нелюбезен тон.

— Аз не искам нищо да ви продавам — каза бързо Мики.

Жената я изгледа изпитателно от главата до петите:

— Е!

— Вие сте мис Маркъм, нали? Вашият съпруг беше д-р Маркъм?

— Да, това съм аз — старата жена отвори вратата и каза: — Влезте. Какво желаете?

Жената беше толкова нелюбезна, че на Мики й беше трудно да каже за какво е дошла.

— Малко сложно е всичко — започна тя.

— Всичко, което е свързано с Борис, е сложно.

Мики си пое въздух:

— Моите родители са ме осиновили с помощта на д-р Маркъм. Междувременно узнах, че майка ми, истинската ми майка, е родила близнаци, и искам да намеря другия близнак.

— Ами попитайте родителите си!

— И двамата са мъртви, мис Маркъм.

— Напразно сте дошли. Каквото е минало-минало. Човек не трябва да се рови там.

— Но все пак сигурно има някой, който да ми каже какво се е случило тогава — й отвърна Мики съвсем отчаяна.

— И защо трябва непременно да знаете?

— Защото… защото съм съвсем сама на този свят, мис Маркъм, а някъде живее човек, който ми е близък. Аз съм дъщерята на Басит. Богата съм и искам всичко, което имам, да го разделя с единствения ми близък човек на света.

При тези думи на Мики лицето на старата жена просветна, но тя поклати глава:

— Не мога да ви помогна.