Даома Уинстън
Зловещата къща (2)

Мики се върна бавно във всекидневната, която й се стори студена и неприветлива. Влезе в трапезарията през една странична врата, а след това и в кухнята. Когато погледът й се спря на задната врата, през която Ноа бързо бе напуснал къщата, за да не срещне майка си, брата и сестра си, лицето й засия в усмивка.

В преддверието видя двата куфара. Вдигна ги и се заизкачва по стълбите. На първия етаж се спря, за да потърси ключа на лампата. Напипа го бързо. Силна светлина обля коридора и освети дори част от тесните стъпала, които водеха към предишната й таванска стая.

Когато вече бе стъпила на първото стъпало, тя неволно се обърна още веднъж и погледът й се насочи към една врата в дъното на коридора. В този момент споменът я върна в това помещение и към думите, казани там, както и към вцепенението, което я бе сковало след това…

Беше на четиринадесет години. Единственото, разглезено дете на своите родители. Четиринадесетгодишно, замечтано, чувствително и уязвимо момиче. В стаята беше с леля Уинифред. Седяха в претрупаното с картини и украшения пространство и говореха за семейството. След дълбока въздишка Уинифред каза: „Баситови са били винаги важни хора. Жалко, че такова семейство отмира!“

— Но то не отмира, лельо Уинифред — учуди се Мики. — Аз съм тук, забрави ли?

Уинифред не отговори на въпроса й, а само промърмори:

— Горд род! Аз съм единствената, която останах. Аз и моите деца! Кръвта е важна, Мики. Не някакви си хартийки. Хартийките не променят фактите. Можеш да носиш името Басит само по рождение, а не благодарение на документи за осиновяване.

— Документи за… осиновяване?

— Какво?

Уинифред се престори, че едва сега забелязва Мики до себе си.

— За какво ме питаш?

— Кой тук е осиновен? — попита Мики. — Какво имаш предвид, лельо Уинифред?

— Ами какво… — Уинифред закърши ръце, бръчките по челото й се вдълбаха.

Мики чакаше и едва дишаше. Накрая Уинифред прошепна:

— Нищо, нищо, мое дете, тебе това не те засяга.

Просто размишлявах на глас.

— Разбира се, че ме засяга! — упорстваше Мики. Страхуваше се да разпитва повече за това, но не можеше да не узнае: „Аз ли съм осиновеното дете, лельо Уинифред? Мама и татко не са… не са мои родители, така ли?“ Уинифред преглътна:

— Мило дете — започна тя.

Това беше достатъчно за Мики, тя разбра всичко. Скочи от стола и като безумна хукна навън. Не можеше да чуе изплашения глас на Уинифред. Бързо изкачи тесните стълби към своята таванска стая и там за първи път чу шепнещите гласове и видя ужасните очи, които я наблюдаваха.

Къщата, дотогава неин дом, изведнъж й опротивя след казаното от Уинифред.

Значи не беше от рода Басит! Не принадлежеше истински към тяхното семейство! Беше една натрапница и винаги щеше да си остане такава!

Така я намериха родителите й, когато се върнаха вкъщи. Беше се свила в голямо кресло близо до таванския прозорец. В очите й нямаше сълзи. С поглед, който не забелязваше нищо около себе си, тя гледаше втренчено към реката.

Когато ръката на майка й я погали нежно по рамото, тя прошепна: „Защо не си ми казала досега истината? Защо ме остави да вярвам, че съм ваша родна дъщеря?“

Отговорите на майката, предпазливите обяснения на бащата не успяха да намалят отчаянието й, те едва достигаха до съзнанието й. Накрая майка й избухна в сълзи, а баща й каза: „Колко е жестоко да постъпиш така с едно дете!“

Уинифред тихичко хълцаше: „Не исках да го кажа, просто се изтървах.“ Скоро след това, Мики не можеше да си спомни точно кога, леля Уинифред напусна Басит Плейс. Но преди тя да си тръгне, Мики я бе чула да крещи: „Но аз съм твоя плът и кръв, Бенжамин Басит! Не е редно да ме гониш от къщата, мен и моите деца! Аз съм твоя плът и кръв… и децата ми са твоя плът и кръв…“ След това виковете й преминаха в шепот: „А в това дете… в това дете тече кръвта на…“

Следващите месеци Мики прекара в леглото си в таванската стаичка, обкръжена от любовта на родителите си, които се грижеха за нея със самопожертвувателно търпение, докато страхът и отчаянието й постепенно избледняха, докато шепненето около нея затихна и тя отново се върна към живота.

Мики въздъхна, отклони поглед от вратата на стаята на Уинифред и се откъсна от спомените, които тя бе събудила в нея.

Това беше нейният дом. Тя се върна, за да докаже на себе си, че е надживяла миналото.

Остави куфарите в коридорчето и отвори вратата на своята стая. Пристъпи към прозореца и дръпна зелените завеси. В стъклото на прозореца се отразяваше финото й бяло лице. Мики се засмя и момичето в стъклото й отговори.

Като близначки сме, помисли тя. В следващия миг се изплаши, защото си спомни за слабостта на Уинифред към близнаците. Дано и тя да не стане особнячка като леля си… Мики бързо обърна гръб на прозореца. Предстоеше й толкова много работа, а тя се заплесваше с подобни мисли! Отпусна се в едно кресло, взе от чантата си цигара и я завъртя между пръстите си…

През годините на нейното отсъствие от Басит Плейс разривът между Уорънови и Баситови бе позатихнал, недоразуменията — забравени. А и Уорънови се показаха много любезни и готови да помогнат, когато Мики и Бенет пристигнаха тук по повод смъртта на родителите й. Въпреки това, когато след девет месеца научи, че Уинифред се кани да я посети в Копенхаген, Мики изпита неприятно чувство. Но Бенет разпръсна всичките й натрапчиви мисли. И при пристигането на Уинифред Мики отново усети някогашната симпатия към леля си.

Седмица след отпътуването на Уинифред се появиха Александър, Ноа и Тиодора, за да прекарат няколко дни с нея и Бенет. Пътешествуваха из Европа и използуваха възможността да се видят отново с Мики.

„Досега не си давах сметка колко съм стар бе казал, смеейки се, Бенет. Но с тези тримата къщата е като хан.“

Продължителен звън стресна Мики. Младата жена се завтече надолу по стълбите. Звукът секна в момента, когато тя вдигна слушалката и каза:

— Тук Басит Плейс.

Не получи никакъв отговор. По всяка вероятност някой беше сбъркал номера.

 

 

Когато се събуди, слънцето вече грееше в стаята й. Птици пееха в клоните на дървото пред прозореца. Все още малко замаяна, тя седна на леглото и се усмихна. Какъв чудесен ден!

Надигна се и взе чантата си и погледна вътре. Писмото беше още там. Значи не е било сън. Затвори бързо чантата, взе един душ и се облече. После слезе долу. В коридора на първия етаж извърна глава, за да не погледне към вратата на стаята на Уинифред. В преддверието лампата още светеше. Тя я загаси, пристъпи към вратата и я отвори.

Слънчевите лъчи огряваха входното стълбище и… мъжа, който в този момент се надигаше от стъпалото, където бе седял.

— Надявам се, че спа добре? — попита Ноа Уорън, като се смееше.

— Да… да, разбира се — заекна объркано Мики.

— Ще ме поканиш ли на чаша кафе?

— Разбира се. Влизай!

Тя тръгна напред, а той я следваше.

— Искаш ли и нещо друго, освен кафе? — попита тя.

— Не, благодаря, аз вече закусих — той се засмя. — Аз не съм безделник, Мики, изкарвам си хляба.

— Така ли? Как?

— Знаеш, че рисувам — обясни той невъзмутимо.

— Разбира се, че знам — отговори тя бързо.

Ноа седна на един стол до кухненската маса, докато Мики извади чайник от шкафа, напълни го с вода и го постави на печката. След това извади чаши и чинийки и ги сложи на масата. Ноа я гледаше усмихнат.

— Ако рисуването не е работа и аз не продавам картини… от какво тогава ще живея? — попита я той.

Мики се поколеба, преди да каже:

— Мислех, че имаш собствено състояние и можеш да живееш от доходите си. Както майка ти, както Александър.

— Страшна си! Наистина ли си мислиш така?

— Поне досега мислех така — призна Мики.

— Мило мое дете — започна той и гласът му звучеше съвсем сериозно. — Уорънови са много бедни или поне така би казала ти. Уинифред получава малко долари, като лихва от някакви ценни книжа. Те обаче едва стигат, за да живеят двете с Тиодора така, както изисква общественото им положение. Александър има известни амбиции, както знаеш, той е юрист и върши всичко, което може да му докара пари — разводи, посредничества и прочие.

— А ти рисуваш — подхвърли Мики.

Ноа кимна.

— Да. И от време на време продавам по някоя картина. Когато не мога да продам нищо и закъсам финансово, тогава отивам при Александър и му помагам няколко месеца. Нали и аз съм юрист по професия, не по призвание.

Мики не отговори нищо. Беше му обърнала гръб и запарваше кафето. Докато той говореше, тя отново си бе спомнила за писмото и за телефонните обаждания. Ръката й, която държеше чайника, започна да трепери. Това не отбягна от погледа на Ноа.

— Мики, какво става с теб? — попита той. — Какво ти е?

— Какво да ми има, Ноа?

— Случило ли се е нещо? Беше оставила лампата в преддверието да свети. Видях я през прозореца.

— Е да, забравила бях да я угася — отвърна тя привидно спокойно. Пристъпи към масата с каната в ръка и напълни двете чаши. — Пък и може да ме е било малко страх — прибави тя, усмихвайки се.

Той вдигна очи към нея и погледите им се срещнаха.

— Има ли нещо общо с връщането ти в Басит Плейс този страх? — попита спокойно Ноа.

Мики сведе поглед.

— За мен тогава беше голям шок, всички го знаят. Но аз имах достатъчно време, за да размисля по този въпрос. Бях дъщерята на мама и татко, макар че не бях тяхно родно дете.

— Разбира се — добави Ноа. — Всички знаем това. Но на теб ясно ли ти е, Мики?

Тя не отговори на въпроса му, а продължи:

— И вие сте единствените ми роднини. Или има още някой? Освен тебе, Александър, Тиодора и майка ти?

— Не знам да има други — за момент Ноа я погледна смутено. — Защо питаш?

— Исках да зная — Мики вдигна чашата към устните си и отпи глътка кафе. Тя отново се замисли за думите от писмото: „Аз те познавам. Но ти не ме познаваш.“

Дали има някой, освен Уорънови, който да се интересува от нея? Някой, който би желал да раздели с нея наследството? Който може би я мрази?

Ноа знаеше за нейната душевна драма. Той я беше чул да плаче, да вика и да нарича къщата свой враг. Ако сега му кажеше за обажданията по телефона, за писмото и за отчаянието си, той би могъл да си помисли, че е била достатъчна само тази едничка нощ, прекарана в къщата, за да я обхване отново онова душевно разстройство. Така че Мики не спомена нито думичка за телефонните обаждания и за писмото.

— Реши да останеш тук, така ли?

Тя кимна.

— Може би е най-добре за теб — призна той. След това на лицето му се появи иронична усмивка. — Чувам някаква кола. Това може да е само Уинифред. Може би води Ръниън и Бевис. Искаш ли да ги посрещнеш?

Мики вече тичаше към вратата:

— Разбира се! Много е мило от страна на майка ти, че иска да ми помогне — извика тя.

— Е, тогава аз изчезвам по-възможно най-бързия начин.

— Но защо, Ноа?

— За да ти спестя напрежението, което кръжи във въздуха, щом като ме види. Та значи…

Но беше вече късно.

— Мики, тук ли си? — викаше леля й. Мики се обърна още веднъж бързо към Ноа.

— Имаше ли да ми казваш нещо особено, след като дойде толкова рано? — попита тихо тя.

— Исках само да те видя — отвърна той също така тихо, преди да повиши глас: — В кухнята сме, мамо!

Малко след това на кухненската врата застана леля й. С бързи стъпки тя доближи до Мики и я прегърна. След това се обърна към Ноа:

— По какъв случай си станал толкова рано?

— Аз работя — отвърна той, кимна на Мики, мина покрай майка си и излезе.

Уинифред изстена:

— Понякога си мисля, че не е съвсем нормален — каза тя. Но май всички хора на изкуството са такива, нали? — хвърли поглед на Мики, преди да продължи:

— О, тази прекрасна къща! Как се радвам, че отново някой живее в нея. Ръниън и Бевис вадят нещата за чистене от колата.

Ръниън. Той беше единственият човек, с когото Мики можеше да разговаря. С тази надежда тя се устреми към изхода.

Пресрещна Ръниън на прага. Косата му, някога червеникава, беше посивяла, но големите му кафяви очи не бяха загубили топлотата си. Въпреки слабото си телосложение той беше пъргав и сръчен. Когато съзря Мики, той извика:

— Много съм щастлив да ви видя!

Мики се приближи с бързи стъпки към него и го целуна по бузата:

— О, Ръниън, сега вече знам, че съм си у дома! — каза тя развълнувано.

Когато отстъпи няколко крачки назад, разбра, че беше допуснала отново старата грешка. Бевис стоеше на вратата, дебела, с червено лице и посивели коси, с очи, изпълнени с омраза, насочени към Мики.

Винаги е било така. Бевис мразеше всеки, който обичаше Ръниън. Чувствата, които брат й изпитваше, трябваше да бъдат само за нея.

Мики отиде при нея и усмихнато й подаде ръка:

— Радвам се, че те виждам, Бевис!

— Значи все пак се върнахте? — Бевис едва докосна ръката на Мики и веднага я отдръпна. — Ей сега ще оправим къщата.

Когато влязоха с Уинифред отново в кухнята, Мики попита:

— Можеш ли да се лишиш толкова дълго време от Ръниън и Бевис, лельо Уинифред?

— Разбира се, мила. Знам колко си безпомощна сама. Такава си била винаги. Особено сега след всичко преживяно… Бедният Бенет. Ще направим за теб всичко, каквото можем.

Бевис се появи на прага на кухнята:

— Ще започнем с почистването отгоре. Съгласна ли сте, мадам?

Уинифред кимна.

В този момент телефонът зазвъня. Мики се забърза към преддверието, взе слушалката и се обади. Никой не отговори. По жицата се чуваше само тежкото дишане.

— Престанете с това? Престанете, разбрахте ли? — извика Мики и тръшна слушалката.

Бъбренето с Уинифред и планирането на различни неща продължи няколко часа. Най-после леля й прибра златното си моливче в бележника и ги пъхна в чантата:

— Е, за днес стига. Наясно сме какви ще бъдат цветовете, нали?

— О, да — отвърна Мики. При това съвсем не беше убедена в необходимостта да се боядисва цялата къща. Все пак това беше добра идея и тя беше благодарна на Уинифред за предложенията й.

— Няма да трае много дълго, най-много един месец — беше на мнение лелята. — Може би все пак ще решиш през това време да дойдеш у нас?

Мики поклати глава. В този миг телефонът иззвъня.

— Сигурно е Александър — каза Уинифред.

Мики беше вече избързала към апарата, вдигна слушалката, сигурна, че отново ще чуе тежкото дишане. Но този път беше наистина Александър.

— Бих искал да те поканя на вечеря, Мики — каза той. — Искаш ли?

Олекна й, че не бе отново непознатият, затова отвърна радостно:

— С удоволствие, Александър.

 

 

След като Уинифред си отиде, на Мики не й идваше наум какво да прави. Ръниън и Бевис работеха на първия етаж. Мики се въртеше около тях с надеждата да остане за няколко минути насаме с Ръниън, но Бевис беше неотлъчно до него, където и да идеше той.

Когато двамата най-после се сбогуваха, Ръниън каза:

— Подготвили сме всичко за бояджиите. След няколко дни ще дойдем пак, да видим докъде са стигнали.

Едва Ръниън и Бевис бяха напуснали къщата, когато телефонът отново иззвъня. Този път беше Ноа.

— Е, споразумяхте ли се с Уинифред? — попита весело той.

— Имаме големи планове. Ръниън и Бевис бяха тук, за да почистят.

— Ще дойдеш ли да вечеряш с мен, Мики?

— Ужасно съжалявам! Александър ми се обади преди малко — Мики се замисли за секунди и след това добави: — Но какво ни пречи да излезем тримата? Александър сигурно не е знаел, че си свободен.

— Не смятам, че това ще му хареса. А май че и на мене. Александър…

Ноа искаше сякаш да каже още нещо, но след това само се изсмя и заключи:

— Е, може ли тогава да излезем утре вечер, Мики?

— Съгласна съм.

— В седем. Бъди точна! — и преди Мики да успее да каже още нещо, той беше затворил.

И Мики остави слушалката, като се усмихваше. Бенет беше прав. Хубаво е да имаш семейство.

Тъкмо се канеше да се качи в стаята си, когато пред входа спря кола. Мики отиде до вратата. Пред портала стоеше колата на магазин за цветя. Шофьорът слезе, като носеше дълга бяла кутия. Когато я видя на вратата, попита:

— Вие ли сте Мериън Мейфийлд?

Тя кимна.

— Цветя за вас — подаде й кутията и тръгна обратно към колата.

Мики го проследи с поглед, преди да се прибере. Отвори кутията на масичката под огледалото със златна рамка. Вътре имаше две еднакви клончета с тъмночервени цветове. Те така ухаеха, че на човек му спираше дъхът. Никога досега не беше виждала такива цветове. Усмихвайки се, тя извади от кутията малката картичка. Черно мастило и печатни букви!

„Аз те познавам. Но ти не ме познаваш.“

Мики потрепери. Трескаво хвърли картичката в кутията и потърси по нея адреса на магазина за цветя. Намери го.

Картичката на Бен Джонсън беше още в чантата й. Мики се качи в стаята си и извади визитката. След това си сложи една бяла шапка и отново слезе по стълбите. Избра номера и нетърпеливо зачака. Най-после някакъв глас се обади. Мики попита за шофьора Бен Джонсън и помоли да го изпратят на Басит Плейс. Отговориха, че той ще й се обади след малко.

Мики затвори грижливо задната врата и всички прозорци. След това грабна бялата кутия и напусна с нея къщата. Застана пред стълбището и зачака Бен Джонсън. Не й се наложи да чака дълго. Бен се усмихваше, когато спря до нея и й отвори бързо вратата на колата:

— Не мислех, че толкова скоро ще ме повикате — каза той. — Беше ли всичко наред вчера, когато пристигнахте?

— Да — отвърна Мики, седна и каза адреса на магазина за цветя.

— Джорджтаун — повтори той. — Не е далеч. Скоро ще стигнем там.

Той подкара колата и когато излезе от портала и зави по улицата, попита със странен поглед към огледалото:

— Не обичате ли цветята?

Мики се поколеба, а след това отговори бързо:

— О, да, много, но искам да зная кой ми ги е изпратил.

— Че нямаше ли картичка?

— Имаше, но без име.

След малко колата спря пред магазина за цветя.

— Ще ви чакам тук — каза Джонсън.

Тя му благодари и влезе в магазина.

— Получих днес тези цветя — започна Мики, като отваряше кутията. — Може ли да ми кажете кой ги е изпратил?

— Да не би да съм забравил да сложа картичката? — попита уплашен мъжът. — Това е непростимо, но знаете ли колко поръчки…

Мики го прекъсна:

— Имаше картичка, но без име. Помислих, че можете да си спомните кой…

Сега на свой ред той я прекъсна:

— Картичка? Без име? Тогава аз не съм виновен, нали? — той се усмихваше доволно. — Това е добре, я да видя цветето. Ами, разбира се, това са цветовете на два еднакви клона, като близнаци са. Спомням си, но… — той замълча и заразглежда Мики през очилата си. — Ама вие да не се майтапите с мен, аз съм стар човек и не разбирам много от шеги. Ако вие, младите, си мислите…

— Няма никаква шега отвърна възбудено Мики — просто искам да зная кой ми е изпратил тези клонки, нищо повече!

— Та нали точно това говоря и аз съвсем объркан — каза цветарят. — Вие бяхте тази, която направи поръчката.

— Аз? — изумено попита Мики.

— Разбира се. Или… чакайте, май не сте вие, като ви гледам сега. Не, не, все пак сте вие.

— Значи цветята е поръчала жена — попита Мики и продължи: — И тя е изглеждала като мен?

Мъжът кимна и взе отново вестника си, като каза:

— И повече нищо не знам.

— Тя, значи, е висока колкото мен, имала е моя цвят на косите, била е на моята възраст, така ли? — запита твърдо Мики.

Мъжът измърмори нещо, което означаваше съгласие.

— И кога стана това?

— Днес сутринта, веднага след като отворих магазина. Тя плати и си отиде. Това беше всичко. Намерих клонките и ви ги изпратих.

— И вие не знаете как се казва.

Той не отговори, а само присви рамене. Мики се обърна към изхода.

— Вземете си цветята, те са платени — извика той подире й.

— Не ги искам — му отговори Мики с изтънял глас и напусна магазина.