Даома Уинстън
Зловещата къща (3)

Те седяха в сепарето един до друг на покритото с плюш канапе. Александър гледаше Мики втренчено.

— Знаеш ли каза той — винаги съм знаел, дори когато беше още съвсем малка, че ще станеш красавица.

— Наистина ли? — попита го Мики със смях. — За това обаче нямаше навремето никакви изгледи. Големи очи, изпъкнали скули, това беше единственото, което можех да покажа. А и днес няма нещо повече — добави тя.

— Не си се променила много. Въпреки че би могла да понапълнееш мъничко. По-рано не бях много мил с тебе. Надявам се обаче, че си ми простила. Наистина, винаги съм те обичал.

— Това едва ли ще ти повярвам, Александър — отвърна Мики с усмивка.

— Малките момчета са си малки момчета — лицето му беше розово и гладко избръснато, сините му очи я гледаха изпитателно. — Може би не ми вярваш — продължи той, — но когато те видях в Копенхаген, ми се дощя нещата да стоят по-другояче. Ти… цялото ни семейство… струва ми се жестоко, че сме се отчуждили толкова много.

— Но, Александър, това съвсем не беше така.

— Всичките тези години…

— Тогава бях в интерната, а след това се омъжих за Бенет…

— Въпреки това можехме поне да поддържаме връзка. Всички не постъпихме правилно, всички. Но сега искам да поправя тази грешка, Мики.

Тя му се усмихна:

— Ти вече го направи — му каза тя много сърдечно. В този момент беше готова да му разкаже всичко за писмото, телефонните обаждания и цветята.

— Ние ще се грижим за теб, Мики.

Някакъв особен оттенък в гласа му й подсказваше, че той има предвид психическата й травма. Вътрешен глас я предупреди: „Не казвай нищо на Александър. На нито един от Уорънови.“

— Александър, Бенет ти предаде всички документи на баща ми, нали? — попита тя, отклонявайки темата на разговора.

— Да, той смяташе, че така е най-добре. А ти не се тревожи за нищо. Аз ги пазя добре. Указанията на Бенет и неговите желания са ми напълно ясни. Така ги е формулирал, сякаш е адвокат.

— Искам да ги прегледам, Александър, за да имам представа за материалното си състояние.

— Бенет ми имаше толкова голямо доверие, че ми предостави пълна свобода. Не искаш ли и ти да направиш същото?

— Разбира се, Александър — отвърна припряно Мики. — Но все пак искам да зная с какво разполагам. Това не означава, че ти не бива да управляваш състоянието ми, както намериш за добре.

 

 

Пред къщата се чуваха гласове. Мики слезе бързо по стълбите. Бяха дошли бояджиите.

— Предполагам, че знаете откъде да започнете? — попита Мики.

Шефът на групата кимна:

— Мис Уорън ми е записала всичко.

Успокоена, Мики влезе в кухнята. Тъкмо довършваше кафето си, когато пристигна Уинифред, елегантна, фризирана и докарана като грандама. Седна до Мики пред масата и прие с благодарност чашка кафе.

— Радвам се, че бояджиите дойдоха навреме — каза тя. — Толкова е трудно да се намерят работници за кратко време. Те са от една нова фирма, а и с пари можеш да постигнеш всичко.

Докато произнасяше последните си думи, тя отвори чантата си и след известно ровене извади от там изрезка от вестник, която подаде на Мики:

— Може би не си видяла още това, Мики, от завчерашния утринен вестник е.

Мики пое вестника и прочете: „Мериън Басит се завърна“

По-нататък пишеше: „Мики Басит Мейфийлд, наследничката на състоянието на Басит, вдовицата на Бенет Мейфийлд, се завърна за неопределено време на Басит Плейс.“

— Но откъде могат да знаят всичко това? — попита Мики съвсем объркана.

— Аз им се обадих по телефона — отвърна Уинифред. — Когато научих от Александър, уведомих редакцията.

— Но защо, лельо Уинифред?

— Мики, мила моя, Баситови са важни хора във Вашингтон. Трябва да разбереш това. Хората се интересуват от теб.

— В деня, в който пристигнах? — промълви Мики замислено.

— Да, същата сутрин — потвърди Уинифред. — Между другото, когато бяхте тук с Бенет за погребението на родителите ти, и тогава мисля, имаше съобщение във вестника. Някъде сигурно съм запазила екземпляра. Ще го потърся и ще ти го дам.

— Не е необходимо — отби това предложение Мики.

Уинифред промени веднага темата:

— Предполагам, че не си размислила и не си взела друго решение по въпроса за цветовете. Ако все пак имаш друго намерение, трябва веднага да кажеш, после ще бъде късно.

— Не, не съм — разсеяно отговори Мики.

— И тъй като имаш достатъчно пари, можеш да си позволиш каквото поискаш — продължи Уинифред. — Не можеш да си представиш какво означава в този живот да притежаваш пари. Ти не знаеш и никога няма да го разбереш.

Уинифред замълча. В кухнята настъпи тишина. Затова пък се чуваше по-ясно шумът от бояджиите.

„Дали Уинифред ми намеква за нещо“ — се питаше Мики. Ноа й беше разказал, че доходите на Уинифред са нищожни и едва стигат за задоволяване на нуждите й и тези на Тиодора. Дали Уинифред се надява Мики да й предложи нещо?

Уинифред повдигна вежди и след това се разсмя:

— Сигурно ти се струва странно, Мики, че аз поех ръководството, нали, мила? Но аз съм много по-възрастна от тебе и имам много повече опит, а искам и да ти помогна.

— Много си мила.

— Прекарахте ли добре снощи с Александър?

— О, да, беше много приятно.

— Той умее да забавлява, ако мога да кажа това като негова майка — каза гордо Уинифред. — Не намираш ли?

Мики кимна в знак на съгласие.

— Той е силен и сигурен мъж, на когото можеш да се облегнеш. Аз поне така смятам и се надявам, че и ти след време ще се съгласиш с мен. Предполагам, си забелязала вече, че Александър те обожава, и то отдавна.

Мики я погледна изумено. Уинифред сякаш не забелязваше учудването й, изправи се и започна да надява ръкавиците си.

— Време е да тръгваме — каза тя. — Нали си готова.

— Готова ли, за какво? — попита Мики, без да разбира нещо.

— За покупките, разбира се — тя погледна Мики строго и продължи с нескрита нотка на нетърпение: — Мило дете, би трябвало да си спомниш! Искаме да отидем в Джорджтаун, първо във фабриката за тапицирани мебели, а след това в различни магазини за килими. Нали вчера го решихме.

Мики скочи от стола:

— Разбира се, отивам само да си взема чантата.

Мики следваше покорно Уинифред от един магазин в друг. Палещото августовско слънце, Уинифред, която не преставаше да говори, а и тези безброй хора наоколо — всичко това изглеждаше на Мики като недействителен, лош сън…

Писма повече не бяха идвали, пък и обажданията секнаха. Може би тази дяволска игра беше свършила?

Мики се върна вкъщи с такси, след като се бе сбогувала с Уинифред. Като преминаваше прага на Басит Плейс, отново чу оня шепот. Въпреки горещината Мики изстина. Силен смях й припомни, че бояджиите са още тук. Отдъхвайки си, тя прекрачи прага. Тъкмо се канеше да се съблече, когато телефонът позвъня. Беше Ноа.

— Остава ли уговорката за седем часа? — попита той.

— Разбира се. Защо?

Той се поколеба, а след това каза:

— Уинифред ми се обади току-що, беше на мнение, че си капнала, а и гласът ти звучи така.

— Сега се прибирам…

— Е, добре, значи в седем!

Едва беше поставила слушалката, когато телефонът отново иззвъня. Предполагайки, че Ноа е забравил нещо, тя вдигна слушалката и каза:

— Ноа? — не получи отговор. Отново се чу само тежкото дишане. Мики постоя така няколко секунди и след това положи слушалката. Дяволската игра продължаваше.

 

 

Мики беше облякла елегантна червена рокля и красив жакет. Тъмните очи на Ноа я гледаха насмешливо:

— Много си хубава! И всичко това заради мен!

Тя се изчерви против волята си и попита припряно:

— Къде ще отидем?

— Най-напред ще хапнем. Някъде, където има хубав изглед, а след това… — той присви рамене — е, после ще видим.

Намериха маса на покривната тераса на един хотел. Оттам имаше чудесен изглед към целия Вашингтон. Мики отпиваше от аперитива си, като се възхищаваше на великолепната гледка.

— Ти все още ми приличаш на спяща принцеса — каза изведнъж Ноа. Много учудена, Мики се обърна към него:

— Така ли?

— Не си ли спомняш?

Да, спомняше си, градината им в Копенхаген. Беше набрала цветя, а Ноа стоеше до нея. Ноа… с характерната си скептична усмивка, с черните си насмешливи очи. Без никакъв повод той й бе казал: „Приличаш ми на спяща принцеса, Мики. Кога най-сетне ще се събудиш?“

Мики се засмя:

— Спомням си, Ноа.

Гласът му звучеше нежно, когато я попита:

— Мики, защо се страхуваш?

— Не мога да разбера какво имаш предвид?

— Наистина ли не разбираш? — очите му се присвиха. — И все пак, откакто се върна, ти изпитваш страх.

Тя поклати глава и присви устни.

— Няма ли поне един човек на този свят, комуто да имаш вяра, Мики?

На кого да се довери? Ноа й се бе обадил, след като се бе прибрала. Само секунди след това телефонът иззвъня. Дали не й завижда за богатството и затова да я мрази? А Уинифред? Въздишайки, тя й бе казала, че никога няма да има финансови затруднения. Упрек ли беше това? Дали леля й не я мразеше, защото тя, осиновената от Баситови дъщеря, наследи всичко, докато Уинифред и децата й се бяха надявали те да получат наследството. А Александър? Защо не й разреши да хвърли поне един поглед върху документите, оставени от баща й? Дали в тези документи нямаше нещо, което тя не трябваше да знае? Ами Тиодора, която мислеше само за тоалети и за приятен живот? Все неща, за които бяха необходими пари…

Преди Ноа да изпрати Мики до Басит Плейс, той я покани в апартамента си да пийнат нещо.

— Сега можеш да видиш как живея — обясни той. — Известно ти е, че Уинифред, Александър и Тиодора живеят заедно. Но аз предпочитам да съм сам.

Апартаментът се състоеше от три помещения. Бяха наредени приятно и всичко беше много чисто и добре поддържано. Ателието беше отворено. Мики влезе и известно време се спря пред картините, опрени до стената. Накрая го запита:

— Обичаш работата си, нали?

— Затова я върша — отвърна Ноа.

— А парите… парите не са от значение за тебе, така ли?

Ноа се усмихна:

— Позна Мики, сега знаеш моята тайна. Какво ли не бих дал да узная твоята!

 

 

— Чудесно е, че сме тук — каза Уинифред. Тя се облегна назад, бялата й коса блестеше на светлината. — Всички заедно сме отново на Басит Плейс, както едно време.

— Да, чудесно е — измърмори Тиодора. На розовото й лице бе изписано доволство. Ръката й си играеше със скъпо колие от перли, дарено й от Мики.

Мики не можеше да проумее как се случи така, че подари на Тиодора колието от перли, че Уорънови се озоваха на Басит Плейс. Спомняше си само как Уинифред избра цвета на боите за собствената си стая, а след това и за стаите на Александър и Тиодора.

Чувствата на Мики бяха неопределени. От една страна, мисълта Уорънови да са непрекъснато наоколо не й беше особено приятна, а от друга, си казваше, че след като реши да остане вкъщи, на Басит Плейс, то не би могла да живее сама. Мислеше си още и за Бенет и бе сигурна, че той би одобрил това нейно решение.

Само Ноа не беше съгласен.

— Това е изключително смешно! А аз си мислех, че вече си пораснала.

— На мен пък ми се струва, че е разумно — се опита да му противоречи Мики.

— Съвсем не е.

Той отказваше да се обоснове, както отказваше и да се присъедини към семейството, въпреки упоритите опити на Уинифред да го придума.

— Не, благодаря, майко, аз не съм Басит.

— Разбира се, че си — отвърна майка му. — Ти си кръвен роднина на Бенжамин Басит. Ти си много повече Басит, отколкото…

Уинифред изведнъж замлъкна, а Мики продължи наум изречението й: „Ти си много повече Басит от Мики.“ И това беше неоспорима истина въпреки всичко, което й бяха издумали родителите й: „Мики, ние те взехме, когато беше само на два дни. Ти си наше дете. Ти принадлежиш на нашето семейство, ти си наша.“ Бяха й разказали още, че майка й била млада и хубава, омъжена за войник, който загинал на фронта в Италия. Тя искала да я задържи, но съвсем сама, без никаква помощ, нямало да се справи и затова се съгласила с осиновяването й. Няколко дни по-късно и тя починала. Това беше всичко, което Мики знаеше.

Влизането на Александър прекъсна мислите й. Той поздрави майка си, Тиодора и накрая Мики. Тя му отправи въпросителен поглед.

— Донесе ли документите на татко?

Той поклати глава, смеейки се.

— Но ти ми обеща, Александър. Много те моля, искам да ги прегледам.

— Разбира се. Утре ще ти ги донеса…

Мики не беше съвсем убедена, тъй като на два пъти й беше обещавал, без да удържи на думата си.

— Въпреки всичко не мога да разбера, защо искаш да занимаваш хубавата си главица с тези неща?

— Искам да ги видя, Александър. Бенет вършеше всичко за мен…

Изведнъж тя замълча и очите й се напълниха със сълзи…

— Бенет възложи на мен тази задача — каза Александър.

— Така е — призна тя, — но въпреки това искам утре да ми донесеш документите! Тонът, с който каза тези думи, беше необичайно рязък. Александър присви очи.

— Мики, обещах ти — неговият глас звучеше студено.

Настъпи неловко мълчание, прекъснато от позвъняването на телефона. Миг след това Ръниън показа посивялата си глава и каза:

— Мистър Александър, викат ви на телефона.

Той излезе. Малко след това и Мики го последва.

— Къде отиваш? — я попита Тиодора и когато Мики обясни, че отива да си вземе цигарите, Тиодора се показа необикновено услужлива, като предложи тя да й ги донесе, но Мики отказа. Във всекидневната намери цигари, запали една и тъкмо се канеше да се върне в столовата, където бяха всички, когато чу Александър да казва приглушено:

— Колко пъти трябва да ти казвам да не ме търсиш тук! — той замълча за момент, заслуша се, после продължи: — Не мога да променя нещата и прави това, което ти казвам! Важно е!

Мики се върна в столовата. Междувременно Бевис беше поднесла кафето. Мики седна, като гледаше втренчено пред себе си. Питаше се защо Александър не иска да го търсят тук по телефона. Когато се върна при тях, той каза:

— Извинявам се, търсеше ме мой клиент…

— Това са неудобствата на успеха — подметна Тиодора.

Александър се обърна към Мики:

— В Джорджтаун са открили нов бар преди няколко дни. Искаш ли да отидем да го видим?

— Не, моля те, не днес — отвърна Мики.

— Но, мило дете — намеси си Уинифред, — не мислех, че ще останеш вкъщи тази вечер. Никак не ми харесва мисълта да те оставим тук сама, но аз имам днес бридж, а пък Тиодора има среща.

Но Мики не отстъпи. Уинифред напусна стаята с въздишка и отиде да се приготви за вечерта, която щеше да прекара в игра на бридж. Тиодора и Александър също излязоха. Малко след това Мики чу как външната врата се хлопна. Тя изпи още една чаша кафе, преди да се качи в стаята си. Взе една книга и се разположи в креслото. След известно време чу отново шум от затварянето на външната врата. Знаеше, че Ръниън и Бевис са се оттеглили в тяхното жилище над гаража. Беше сама, съвсем сама. Мики затвори книгата и се облегна на креслото. Бе цялата слух. Седя така известно време.

Телефонът иззвъня. Мики погледна деривата, който се намираше в нейната стая. Уинифред и Ръниън също имаха дериват. Сигурно Ръниън щеше да се обади пръв и ако търсеха нея, щеше да натисне бутона… Сигналът прозвуча повторно. Тя вдигна слушалката, но не чу нищо, освен познатото тежко дишане. Затвори телефона, ръката й трепереше, когато натисна бутона, който беше сигнал за Ръниън. Той се обади веднага:

— Викате ли ме, или сте натиснали бутона по погрешка? Тези нови апарати никога не работят като хората…

Тя го прекъсна:

— Ръниън, мен ли търсеха?

— Да, да. Не можахте ли… — тя отново го прекъсна:

— Дали Бевис може да ни чуе, Ръниън?

— Не, тя е пред телевизора. Има ли нещо? Прекъснаха ли ви?

— Не, но се чудя, кой може да ме търси? Мъж ли беше, или жена? — Ръниън замълча за миг.

Мики знаеше, че той размисля, и изведнъж съжали, че му зададе този въпрос. Накрая й заяви:

— Сега ще дойда при вас.

— Не, това не е…

— След минута съм при вас — каза той и затвори телефона.

Мики побърза да слезе в кухнята. Ръниън дойде и едва прекрачил прага, я запита:

— Какво има, мис Мики? Не знам кой беше. А вие не знаете ли? Някой каза само: „Мис Мейфийлд.“ Беше приглушен, шепнещ глас. Защо?

Тя седна на един кухненски стол. Краката й се подкосиха.

— Не знам какво да правя, Ръниън — каза тя тихо.

Той седна срещу нея:

— Разкажете ми всичко!

И тя му разправи за телефонните обаждания, за писмото, за двете еднакви цъфнали клонки с картичката.

Той гледаше замислено.

— Пазите ли ги още тези писма? Бих искал да ги видя, мис Мики.

Тя отново се качи в стаята си и донесе писмата.

Ръниън ги прочете внимателно. Накрая поклати побелялата си глава.

— „Аз те познавам, но ти не ме познаваш“ — повтори той. — Какво ли може да означава това?

— Не зная.

В гласа му се чувствуваше сподавен гняв, когато каза:

— Аз ще го открия. Ще приключа с тази мистерия. Не се тревожете повече за това. Ще се погрижа за тази работа.

Той си тръгна, като отнесе със себе си двете писма. Мики се върна в своята стая, облегна се на креслото и затвори очи. Клепачите й трепереха.

„Аз те познавам, но ти не ме познаваш…“

На външната врата се позвъни. Като подгонена Мики препусна надолу по стълбите и отвори рязко. Беше готова на всичко.

Ноа й се усмихваше:

— Защо тичаш като луда, дойдох да те видя — изведнъж замълча и усмивката му изчезна. — Мики, какво се е случило?

Тя се хвърли в прегръдките му:

— Толкова съм щастлива, че си тук.

Той я притискаше здраво, като гладеше косата й.

— Кажи ми, Мики!

Думите му като че ли я накараха да се опомни. Уплашена и изненадана от самата себе си, от своята реакция, предизвикана от ненадейното му появяване, тя се обърна и промълви тихо:

— Няма нищо, Ноа.

Тъмните му очи я гледаха загрижено. Но вместо да я измъчва с други въпроси, той само каза:

— Какво мислиш за една малка разходка с колата?

Мисълта да избяга от тази къща, дори само за кратко време, беше много привлекателна. Мики наметна набързо едно манто и последва Ноа. Пътуваха дълго, без да си продумат. Мълчанието и равномерният шум на мотора накараха Мики да се отпусне и да почувствува благодатна умора. Страхът и колебанията й избледняха.

Накрая Ноа все пак проговори:

— Не искаш ли да ми кажеш какво се случи, Мики? Не че ми е неприятно, когато се хвърляш в обятията ми. В никакъв случай не искам да мислиш подобно нещо. Но ти беше толкова разстроена и аз бих искал да зная защо.

Мики поклати глава. Беше разказала всичко на Ръниън. Той щеше да й помогне. Не искаше сега да се довери и на Ноа.

— Бях много… да, бях много радостна, че те виждам — измърмори тя.

— И защо?

Страните й горяха. Тя не му отговори, а той погледна навъсено:

— И друг път да се хвърляш така в обятията ми!

Тя повдигна ръце, като чели да се отбранява:

— Ноа, моля те!

— А аз си помислих, че с тази забележка бих могъл да те развеселя.

Когато се върнаха на Басит Плейс, Александър, явно раздразнен, стоеше пред вратата.

— Мислех, че искаше да си останеш вкъщи — посрещна той Мики.

— Ноа намина и ме покани да се поразходим и аз реших, че това е добра идея.

— Така, така, Ноа бил наминал — повтори той думите й. Гласът му не предвещаваше нищо добро. — Защо не си признаеш, че си го очаквала?

— Момент, моля! — се намеси Ноа.

— Ти си затваряй устата — нахвърли се Александър. — Знам ти номерата и знам какви са намеренията ти — той отново се обърна към Мики:

— Какво ще кажеш за свое оправдание?

— Няма да кажа нищо, защото не виждам никаква причина да ти давам отчет за това, което върша.

— Но щом си искала да се разходиш, аз бях на твое разположение — отвърна той ядосано, само думичка да ми беше казала.

— Не искам да излизам с теб. Мисля, че това обяснение ти е достатъчно — опита се да мине покрай него и да влезе в къщата, но той я хвана грубо за ръката. В следващия момент Ноа се изпречи между двамата. Силен удар улучи Александър в рамото и го изтласка встрани.

— Ти, братко, май се забравяш!

Александър погледна разярено Мики и Ноа, рязко се извърна и влезе в къщата. Ноа се хилеше подигравателно:

— Ето ти новост! Братята Уорънови загубиха разсъдъка си от любов към теб.