Марго Далтън
Даниел и червенокосата (9)

Девета глава

Стиснал здраво новата си раничка в ръце, Кевин седеше напрегнато до Джейми на предната седалка на стария фолксваген и наблюдаваше със затаен дъх отминаващите къщи и дворове. За разлика от по-големите си братя и сестри, когато бе развълнуван, той не вдигаше шум, а ставаше необикновено тих и мълчалив, лицето му пребледняваше, а черните му очи блестяха в трескаво очакване.

Джейми го стрелна с очи. Бе облечен в чиста бяла тениска и нови джинси. Преди да тръгнат Тери го бе сресал грижливо и внимателно. Косата му още бе мокра и на бразди от гребена.

— Много си кротък! — пошегува се тя.

Той извърна лице към нея. В големите му детски очи се четеше тревога.

— Лельо Джейми, ами ако Стивън не ме хареса?

— Ще те хареса, не се безпокой! Знаеш ли как се зарадва, като му казах, че ще те заведа? Гори от нетърпение да те види.

Тя намали скорост и намръщено задмина една каравана, заседнала на кръстовището.

— Ами баща му? Ако се ядоса?

— Това е друг въпрос. Ще трябва да внимаваме — свъси вежди тя и се замисли.

Въпреки обещанието да изтрият от паметта си онази злополучна сутрин в солариума и да се държат, сякаш нищо не е било, отношенията им някак се бяха променили. Даде си сметка, че положението бе по-сложно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Не бе в състояние да забрави чувствените устни на Даниел, нежните му ласки и онзи върховен миг на наслада, когато лежеше в прегръдките му, разтърсена и замаяна от страст. Понякога я обземаше страх, че чувствата й са изписани по лицето.

Често се питаше дали и Даниел мисли за това. Дали случката е оставила същата дълбока следа в неговото съзнание, както в нейното? Ако е така, това ли е причината за зачестилите в последно време моменти на напрежение и неудобство между двамата?

— Той знае ли, че идвам да си играя със Стивън? — прекъсна мислите й Кевин.

— Опазил ме Бог! — възкликна припряно Джейми. — Ако го бяхме питали, никога нямаше да се съгласи. Решихме, че като си поиграете със Стивън един път, без да вдигате шум и да му пречите, няма да има нищо против да дойдеш пак.

Кевин кимна сериозно. Тъмнокафявите лунички изпъкваха ярко на бледото му лице.

— Затова ще си играете тихо и няма да правите бели, ясно ли е? Искам да му покажете, че сте добри и възпитани малки момчета. Ето, пристигнахме!

Тя сви по криволичещата алея и не след дълго спря пред гаража.

— Прилича на замък! — разшири очи от страхопочитание и благоговение Кевин, като видя огромното притихнало имение.

— Ами! Къща като къща! Тук също живеят хора.

— А къде е стаята на Стивън? — смая се Кевин при вида на многобройните прозорци.

— От другата страна. Не се вижда оттук.

Джейми погледна загрижено изплашеното личице на Кевин и малките му ръчички, вкопчени неистово в раницата.

— Хей, Кевин, я натисни този бутон да видим какво ще стане!

— Този ли? — попита несигурно той и се надигна на пръсти да разгледа дистанционното управление в ръката на леля си.

Джейми кимна.

Детето протегна боязливо малкото си пръстче, натисна бутона и зяпна от изненада, когато вратата на гаража се плъзна безшумно нагоре.

— Уау! — задъха се от вълнение той и очите му светнаха оживено. — Хайде пак!

— По-добре недей — усмихна се Джейми. — Бащата на Стивън може да гледа от прозореца и ще заподозре нещо нередно, ако види, че вратата на гаража се движи нагоре-надолу.

Кевин кимна със сериозно изражение, все още слисан и удивен от преживяното.

Джейми прибра колата в гаража, хвана детето здраво за ръка и тръгна към къщата.

Седнали на масата в кухнята, Мария и Клара пиеха кафе. Мария вдигна глава и се усмихна топло.

— Здравей, Кевин! — рече тя с тихия си мелодичен глас. — Радвам се най-сетне да те видя. Джейми ни е разказвала много за теб.

Кевин се усмихна срамежливо, развълнуван от нежния й тон. В това време Клара внимателно го изучаваше. Той премигна с очи и я погледна мълчаливо с неприкрито детско любопитство.

— Ти послушен ли си, Кевин? — попита неочаквано тя.

— Да — кимна детето. — Мама казва, че ако брат ми и сестра ми слушат колкото мен, животът ще е песен.

Клара го стрелна с очи и внезапно избухна в смях, като видя, че детето говори съвсем сериозно.

— Е, много ми се иска да вярвам, че знаеш какво правиш — обърна се тя към Джейми.

— На мен също, Клара — отвърна пламенно Джейми. — Предполагам, че за зла участ Калахър е решил точно днес да работи цял ден и вече е седнал пред компютъра — добави мрачно тя.

— По-лошо дори — кимна Клара. — Сутринта му занесох закуската в стаята. Работил е цяла нощ и има вид на мъртвец, но каза, че ще работи, докато свърши, и заповяда да пазим тишина.

— Хубаво се подредих, няма що! — промърмори Джейми, ала бързо се окопити и се усмихна насила: — Ще си играем тихо на двора, нали Кевин? Нали обещаваш, че няма да пречите на чичото?

Кевин отново кимна и сдъвка с охота шоколадовата бисквитка, която му подаде Мария.

— Къде е Стивън между другото? — попита Джейми и посегна към сладките.

— Чака в двора. Хайро му помогна да изнесат на моравата всички играчки и кашона с куклите, та да не губят време, като дойде Кевин.

— Добре — засмя се Джейми с умиление и хвана Кевин за ръката. — Хайде, да вървим!

Кевин заприпка подир нея по коридорите на къщата, като въртеше смаяно очи на всички посоки.

— Лельо, ама те имат плувен басейн! По средата на къщата! И истинска гора! — затаи дъх от почуда детето.

— Шшт! — засмя се Джейми. — Не говори толкова високо, миличък! Чакай да излезем навън.

Минаха тихомълком покрай басейна и се промъкнаха през вратата към вътрешния двор. Прескочиха безшумно избуялите перуники и тръгнаха по меката морава. Джейми знаеше всички скривалища и любими места на Стивън и се запровира уверено през разлюляното море от зеленина към малка закътана поляна насред горичка от брези.

Коленичил на тревата, Стивън вадеше куклите от къщата и грижливо ги подреждаше на малко одеяло, все едно отиват на пикник. Погълнато изцяло от заниманието си, момчето не ги забеляза. Джейми се спря за миг и погледна с нежност крехките му рамена, изхвръкнали под тънката тениска, и слабото му телце.

— Здравей, Стивън! — рече накрая тя. — Я виж кой е тук!

Момчето подскочи и в очите му блесна радост, като видя Кевин.

— Здравей, Кевин!

— Здрасти — отвърна кратко Кевин и се притисна срамежливо към Джейми. Сетне се поколеба за миг и мина направо към въпроса: — По всяко време ли можеш да плуваш в басейна?

— Да. Стига да има кой да ме наглежда.

— Голям късметлия си!

— Аз ли? Ти си късметлия, защото имаш братчета и сестрички вкъщи да си играеш.

Кевин се сети мрачно за по-големите си брат и сестра, помисли малко и отвърна:

— Ами да ти ги отстъпя, ако искаш.

Джейми се засмя и се обърна към тях:

— Смятам да ви оставя, момчета. Нали ще си играете тук? Клара замина за провинцията, а Хайро отиде в града да занесе електрическата косачка на поправка. Ние с Мария ще бъдем в предния двор. Ако се нуждаете от нещо…

— Не се притеснявай! — успокои я Стивън и смигна на малкото момче. — Имаме си всичко.

— Нали ще пазите тишина? — попита загрижено за сетен път Джейми. — Моля те, Стивън, не се качвайте в детската стая и изобщо не влизайте в къщата, чу ли? Баща ти…

— Знам, знам! Днес работи и е много кисел. Няма да вдигаме шум, обещавам! — успокои я отново той. — Няма дори да се приближаваме до къщата.

Джейми се поколеба и се загледа в децата. Те клекнаха до кашона и Стивън представи на Кевин всички членове на куклената фамилия.

— А това е бебето…

Кевин взе бебето и го разгледа с интерес. Нежен и чувствителен по природа, той обичаше да си играе с кукли, ала знаеше, че ако помоли родителите да му купят, брат му и сестра му ще му се подиграват много.

— Как се казва? — попита той и погали бебето с малката си ръчичка.

— Александра.

— Нашето бебе е момче и се казва Дъги.

— Имате истинско живо бебе?! — възкликна очарован Стивън. — Което плаче истински и се напикава?

— Денонощно — отвърна лаконично Кевин.

Джейми се засмя. В гърлото й неочаквано заседна буца, когато двете момчета взеха да обличат куклите за разходка и да си говорят, сякаш се познаваха от години.

— Е, аз отивам да помогна на Мария — обади се тя. — Ако има нещо, елате при нас.

Погълнати от заниманието си, те кимнаха приветливо и продължиха играта, без да й обръщат повече внимание. Джейми се обърна и закрачи пъргаво през ливадата. Неочаквано се почувства щастлива и лека като птичка.

 

 

Даниел прокара разсеяно ръка по разрошената си коса и се втренчи намръщено в монитора. Сетне посегна към една папка с кожена подвързия и запрелиства нетърпеливо книжата в нея.

— Тук трябва да е! — промърмори на глас той. — Онзи ден го четох, по дяволите!

За кой ли път проклинаше злата участ да разчита на чужди хора за събирането на фактологически материал за книгите. Преди време, като беше здрав, сам пътуваше по света и извършваше проучванията, сетне подреждаше информацията в хронологическа последователност и в случай на нужда веднага можеше да се ориентира в записките. В онези дни процесът на писане бе за него неизчерпаема радост, а не мъчение, тъй като повторното прочитане на събрания материал го връщаше отново в посетените места и го караше да си припомня интересните преживявания и случки.

Разтърка уморено зачервените си очи и се протегна в стола. Мускулите на гърба му се бяха схванали от дългото седене в една поза. Неочаквано му се прииска Джейми да го разтрие и посегна към вътрешния телефон да я извика, ала в следващия миг се сети, че е събота и се отпусна в стола унил и разочарован.

Вместо това позвъни в кухнята с надеждата някой да му донесе топло кафе, но никой не отговори. Разсеяно си спомни, че сутринта в къщата цареше оживление — вратите на гаражите се отваряха и затваряха, леки коли се разминаваха по алеята — и предположи, че персоналът е отишъл на разходка през почивния ден.

Напоследък дори и Мария беше заета. Вече излизаше навън и прекарваше доста време на двора или в градината, макар винаги в компанията на някой от къщата.

Ето един недостатък на програмата за лечение на Мария, помисли кисело Даниел. Преди човек винаги можеше да намери някой в кухнята.

Отново запрелиства тетрадката, ала без резултат. Накрая се ядоса, захвърли я с отвращение и подкара количката към прозореца. Дръпна дебелите завеси и нагласи стола така, че да вижда целия двор.

Беше чуден летен ден. Наближаваше пладне. Слънцето бе високо в небето и напичаше жарко, ала поляните и ниските горички, сочни и зелени под грижите на Хайро, криеха прохладни местенца и примамливи сенки. Даниел се вгледа с мъчителен копнеж в красивата природа и се запита какво прави Джейми в това великолепно утро. Помисли си колко хубаво ще е да я намери и да я изненада, да я хване за ръка и да я поведе към някоя от тези закътани полянки и там под прикритието на горския храсталак да я вземе в обятията си и да обсипе лицето й с целувки.

В гърдите му се надигна болезнено желание. Тръсна глава и се намръщи, подразнен от безплодните блянове. Мечтаеше като ученик, осъзна той. Нещо по-лошо, във въображението си бе винаги здрав и силен, вървеше до нея, висок, пъргав и атлетичен. Никога не си представяше, че е сакат нещастник, който се тътри от едната й страна в инвалидна количка.

Изведнъж го връхлетя непреодолимо отчаяние и тъга. Светът му се стори мрачен и черен, животът — без смисъл. Наведе глава и остана така притихнал за миг. Сетне с присъщата воля и сила на духа стисна твърдо зъби и се отдалечи от прозореца с решението да се захване отново с работа.

Тъкмо се настани удобно и понечи да включи компютъра, когато до ушите му внезапно долетя писък, който накара кръвта в жилите му да замръзне.

Завъртя бързо количката, стигна до прозореца, отвори го и махна дървените капаци да вижда по-добре. Вик на ужас проряза тишината на кабинета — висок и пронизителен вик на дете. Косата му се изправи.

Представи си Стивън съвсем сам в големия двор и лицето му пребледня като платно. Без повече да мисли, той подкара сляпо количката към вратата, излезе в коридора и се насочи към асансьора.

Прелетя с бясна скорост покрай притихналите стаи на долния етаж и се отправи по посока на крясъците, като се оглеждаше отчаяно за помощ. Ала огромната смълчана къща бе пуста и безлюдна в знойния летен ден.

Изхвърча през вратите към вътрешния двор и се устреми като обезумял по неравната поляна към сина си. Като навлезе в храсталака, земята стана на буци и количката заподскача опасно от лудешката скорост. Стомахът му се свиваше конвулсивно от ужас, като слушаше неистовите викове.

Сега писъците бяха толкова силни, че бе невъзможно само дете да вдига подобен шум. Даниел рязко свърна към малка брезова горичка и с яростни ругатни си запробива път през гъстите стволове на дърветата. Бодливи тръни и ниски чепати клони се закачаха в дрехите му и удряха лицето му.

Плувнал в пот и запъхтян от усилие, той най-сетне се измъкна от храсталака и се озова на малка поляна. На одеяло върху тревата бяха подредени играчките на Стивън.

Вдигна глава и се вкамени от ужас.

Увиснал на дълго въже от клона на едно дърво, Стивън се люлееше във въздуха на четири-пет метра от земята. Въжето, очевидно вързано първоначално около кръста му, се бе изхлузило под мишниците и сега се впиваше безмилостно в гърдите му. Детето стискаше ужасено очи и крещеше с цяло гърло, а лицето му бе подуто и зачервено от неимоверно усилие.

Стивън обаче не беше сам. На около два-три метра по-нагоре от него висеше друго момче. Даниел го погледна изненадано и тутакси разбра какво се е случило.

Вързали са се с въжето, единият — в единия край, другият — в другия, и са се покатерили на дървото. Ала някой от двамата се е подхлъзнал и е повлякъл другия. В момента въжето се държеше на един от многобройните чепове на дебел извит клон и двамата се поклащаха във въздуха, сякаш окачени на теглилка.

Напуши го истеричен смях, ала мигновено се овладя. Макар на пръв поглед забавно, положението беше изключително опасно. Едно по-рязко движение на Стивън или другото момче и двамата щяха да полетят надолу с главата със смъртоносна скорост.

Трябва да улови тялото на Стивън, съобрази Даниел, тъй като бе по-ниско, и да дръпне полека въжето надолу, докато другото дете се хване за клона и остане там, а по-късно да свали и него.

Имам нужда от стълба, помисли бързо той и прецени за секунди ситуацията. Трябва да задържа някак Стивън, а в това време другото момче…

Ала в този миг с безкраен ужас и покъртително отчаяние осъзна, че не е в състояние да направи нищо. Наоколо нямаше никой, а децата бяха високо във въздуха. Беше съвършено безпомощен. Ако някое от момчетата, не дай си Боже, помръдне или несръчните възли около телата им се развържат, синът му ще си разбие главата пред очите му и той няма да може да стори абсолютно нищо.

Съзнанието му се помрачи. В гърдите му се надигна бездънна ярост срещу жестоката съдба. Обезумял, той заблъска разярено по облегалките на количката и се развика за помощ, като присъедини мощния си глас към пронизителните писъци на изплашените деца.

Стреснати и пребледнели, Мария и Джейми внезапно изникнаха на полянката.

— Какво има, Даниел? Чухме…

Джейми проследи погледа му и се вкамени от ужас. Отвори широко очи и поднесе неволно ръка към устата си.

— Божичко! — втренчи се тя във висящите тела на децата. — О, Боже! Добре ли са?

— Така изглежда — отвърна сухо Даниел, като се опитваше да прикрие бушуващите в него чувства. — Пищят като заклани.

— Мария… — обърна се тя, ала дребната жена вече тичаше по ливадата към гаража.

— Отивам за стълбата! — извика през рамо Мария, без да спира.

Джейми кимна и незабавно се премести под дървото, готова да хване някое от децата, в случай че падне, докато Мария донесе стълбата.

Вкопчил ръце в облегалките на инвалидния стол, Даниел седеше безмълвно и я наблюдаваше. Мрачното му лице бе изопнато от напрежение и страх.

Скоро Мария дотича запъхтяна, като влачеше след себе си дълга алуминиева стълба. Джейми я пое с благодарност и я нагласи точно под тялото на Стивън. Изкачи се пъргаво и застана на най-горното стъпало.

— Стивън, спри да викаш и ме чуй! Разбра ли, Стивън? — рече внимателно тя.

Момчето изхлипа, отвори предпазливо очи и погледна към Джейми. Тя протегна ръце и го хвана през кръста.

— Чуваш ли какво ти говоря, Стивън?

Той преглътна с мъка и кимна.

— Добре. Сега слушай внимателно. Не мога да те отвържа веднага, защото Кевин ще падне. Ще те смъкна малко надолу, за да се подпреш на стълбата. Едва тогава ще те отвържа и ще спусна Кевин на земята. Разбра ли?

Той кимна, поуспокоен от нейния сигурен и решителен глас. Джейми го хвана и внимателно издърпа въжето надолу. Малкото телце на Кевин се издигна още по-високо сред клоните. Накрая тя закрепи Стивън на стълбата, като държеше здраво въжето, за да не може тялото на Кевин да го повлече отново нагоре с тежестта си.

— Внимавай как го развързваш! — обади се долу Даниел. — Ако изпуснеш контрол над въжето дори само за миг, другото дете ще падне.

Джейми кимна напрегнато и разгледа съсредоточено възлите. Тъкмо се чудеше какво да предприеме, когато Мария се качи по стръмните стъпала на стълбата с изненадваща пъргавина и застана до нея.

— Ти дръж въжето, пък аз ще отвържа Стивън — рече тя със спокоен глас.

Джейми кимна с благодарност и опъна с всички сили въжето да задържи Кевин, докато Мария развързваше дебелите възли около кръста на Стивън.

— Готово! Развързвам го. Готова ли си, Джейми?

— Да — промълви Джейми. — Мария, хвани Стивън и го свали долу. Няма да може да слезе сам. Сигурно краката му треперят.

Джейми отпусна цялата си тежест върху въжето и се притисна към ствола на дървото, докато Мария свали разплаканото дете от стълбата. Когато двамата бяха най-сетне в безопасност на земята, Джейми лека-полека спусна свободния край на въжето между дланите си и приземи Кевин на тревата.

Когато детето тупна на меката морава, тя скочи от стълбата и го пое в обятията си, като го милваше по главичката, целуваше мокрите му бузи и шепнеше успокоителни слова.

Накрая то спря да хълца и скри лице в гърдите й, ала малките му пръстчета още я стискаха болезнено. Джейми усети погледа на Даниел върху себе си и вдигна очи. Заровил глава в скута на баща си, Стивън хлипаше и подсмърчаше, а Даниел го галеше по косата и замислено наблюдаваше Джейми.

— Значи познаваш това дете, както виждам — рече накрая той.

— Да… Познавам го — заекна Джейми. — Кевин е малкият син на брат ми. Даниел, аз… Ще го заведа вкъщи…

Даниел я изпепеляваше с безмълвен поглед. Тя не издържа и се изправи, без да пуска детето от прегръдките си. Мария вдигна раницата на Кевин от одеялото, приближи се до Джейми и двете се отправиха сред гробно мълчание към гаража. Даниел се вторачи след тях. Лицето му бе каменно и студено под шарената сянка на дърветата.

 

 

Седнала от другата страна на широкото бюро в кабинета на Даниел, Джейми го наблюдаваше през гладката полирана дъбова повърхност. Бе ранна вечер и сенките на предметите бяха дълги и неясни в здрача на притихналата стая. По едно време Джейми стана да светне лампата, после се върна на мястото си и отново се втренчи предизвикателно в своя работодател.

— Не мога да ти простя, че наруши съвсем съзнателно една от моите заповеди, без да ми кажеш или да поискаш разрешение — говореше в тоя момент Калахър.

— Бяхме сигурни, че няма да позволиш, ако те питаме — извърна лице Джейми. — Мислехме обаче, че ако Кевин си поиграе мирно и тихо със Стивън, без да създава проблеми, по-лесно ще се съгласиш да идва на гости в бъдеще.

— Още ли искаш да ме убедиш, че племенникът ти, както каза, „не създава проблеми“? — По устните му се прокрадна студена усмивка.

— Даниел, но те са деца! — изчерви се тя. — Играели са и всичко е станало съвсем случайно. Кевин не е искал…

Тя го стрелна с очи, ала лицето му бе абсолютно непроницаемо. Той гледаше разсеяно лъскавата дървена повърхност на бюрото и несъзнателно прелистваше някаква разпечатка. Въпреки смущението и тревогата си Джейми се развълнува при вида на изящната извивка на скулите му и гъстите му мигли. Тя стисна облегалките на мекия фотьойл и въздъхна.

Винаги ставаше така. Беше уязвима към толкова много незначителни неща в този мъж — малки абсурдни подробности като строгия профил, линията на устните или кичурите коса, паднали на челото му, че никога не бе в състояние да предвиди как ще реагира. Понякога само една негова дума, поглед или жест бе достатъчен да я изкара от равновесие. В мислите й настъпваше хаос, коленете й се подкосяваха, губеше воля и разум. Той притежаваше такова властно и непреодолимо мъжко излъчване, че поведението й в повечето случаи бе непредвидимо…

Даниел рязко я погледна и вдигна въпросително вежди.

Бузите й пламнаха още по-силно. Тя се размърда неловко в стола и се помъчи да продължи мисълта си:

— Искам да кажа, че не бива да му забраняваш да идва тук, само защото…

— Нима той има желание да дойде тук отново? — прекъсна я Даниел. — Изглеждаше много нещастен, като го отведе. Не мога да повярвам, че ще поиска да дойде пак.

— Кевин е тих и срамежлив като сина ти, Даниел, но за разлика от Стивън си пати много от брат си и сестра си и е свикнал на тормоз. Другите деца непрекъснато си правят експерименти с него и го забъркват в разни каши. В такъв смисъл днешният случай не е прецедент и не го потресе кой знае колко, макар че действително се поизплаши.

— Сериозно ли говориш, че няма да остане с лоши спомени от този дом след това травматизиращо преживяване и ще иска да дойде отново тук?

— О, той вече го забрави! Дори е щастлив, че има с какво да впечатли брат си. Случката изобщо не е оставила дълбоки следи в съзнанието му, както навярно предполагаш. Освен това мисля, че двамата със Стивън си допаднаха и съм сигурна, че ще се радва да си поиграят, ако пак има възможност.

Даниел внезапно вдигна глава и я погледна. Както винаги очите му сякаш проникнаха до дъното на душата й. Джейми запази самообладание и изчака отговора му в мълчание.

— Изглежда и Стивън мисли така — обади се накрая Даниел. — Сутринта беше изплашен, но му мина доста по-бързо, отколкото предполагах. И действително харесва това дете. Ще имам големи неприятности, ако му забраня да играе с него.

— Искаш да кажеш, че им даваш да си играят?! — не вярваше на ушите си Джейми. — Наистина ли разрешаваш Кевин да дойде пак тук?

— Да — отвърна уморено Даниел. — Нима имам друг избор? Виждам, че това означава много за Стивън и трябва да съм чудовище да му забраня да играе с единствения си приятел.

— О, Даниел, това е чудесно! — в очите й блесна радост. — Толкова е…

— Това важи само за Кевин, Джейми — прекъсна я рязко той. — И изобщо не означава, че трябва да довлечеш в къщата ми цяла сюрия деца, било то и твои племенници. Имай го предвид и се постарай отсега нататък да се съобразяваш с изискванията ми.

— Не се прави на такъв, какъвто не си, Даниел! Всички знаем, че не си лош човек — засмя се Джейми, пресегна се и сграбчи импулсивно ръката му, без да обръща внимание на студения му тон.

Той вдигна очи и прикова поглед в нея. Нещо в изражението му я развълнува и смути. Пусна неловко ръката му и се облегна разтреперана в стола.

След миг той откъсна очи от нея и извърна глава към прозореца. Лицето му бе замислено и далечно.

— Какво точно се е случило, между другото? — попита небрежно той. — Стивън не иска да ми каже. Все повтаря, че си играели и въжето се изплъзнало, но така и не разбрах как изобщо са се озовали на проклетото дърво. Ти знаеш ли?

— По думите на Кевин представяли си, че на дървото има къщичка и се заиграли, но преди това уж за по-сигурно се завързали с въжето като алпинисти, та ако някой се подхлъзне, да не падне.

— Хубаво, ама май не са помислили какво ще стане, ако се подхлъзнат и двамата — засмя се неочаквано Даниел.

— Не са се сетили — потрепери Джейми.

Даниел замълча и се загледа през прозореца.

След миг отново се обърна към Джейми:

— Каква е тая игра на къщичка? Чия е била идеята?

— О, на Стивън естествено! Той говори само за такива къщички, които се правят между клоните на дърветата, не знаеш ли?

— Явно Стивън не ми казва доста неща — поклати глава той.

— Един от съучениците му има такава къщичка и според Стивън тя е най-прекрасното нещо на света, макар че само е слушал за нея. Никога не я е виждал, но би дал всичко на света да има същата, с вратичка, прозорци, подвижна стълба и така нататък.

— Като дете имах такава къщичка и бе наистина чудесна! — по устните му плъзна познатата момчешка усмивка, която промени цялото му изражение. — Всъщност там написах първата си книга — добави той и се усмихна още по-широко.

— Наистина ли? На колко години беше? — оживи се Джейми.

— На девет. Беше ужасна. Книгата, де.

Джейми го погледна весело и забеляза как усмивката му се скри и отстъпи място на предишното студено и сдържано изражение.

— Ех, да можех да му направя къщичка! — промърмори той почти на себе си. — Бих дал всичко да…

Той замълча и отново се загледа през прозореца. Джейми го наблюдаваше с тревожно мълчание.

— А Хайро? Той не може ли да я направи? Нали е сръчен в ръцете?

— Да, но няма инструменти.

— Как така? Всички инструменти в къщата са на негово разположение — махна нетърпеливо той.

— В къщата има само градински инструменти, няколко отвертки, чук и стар ръчен трион.

— Ти пък откъде знаеш?

— Знам, защото мечтата му е да се занимава с дърворезба. Баща му очевидно е дърводелец и като малък Хайро прекарвал доста време в семейната работилница. Сега посещава всички изложби на дърворезби в града, а през свободното време обикаля магазините за инструменти и прави проекти на кутии за бижута и други неща. — Джейми замълча за миг и се усмихна. — Да видиш само стаята му! Онзи ден ни покани с Мария на чай. Другите мъже обикновено слагат по стените плакати на хубави момичета и кинозвезди, а той окачил само снимки на бормашини и електрически триони.

— Защо не си купи инструменти, щом това му е мечтата? — попита смаян Даниел. — Мисля, че му плащам достатъчно да си го позволи.

Тогава Джейми му разказа как Хайро всеки месец изпраща по-голямата част от заплатата на семейството си в Япония и оставя само петдесет долара за собствени нужди.

— Господи! Петдесет долара?! Но това е нищо! — възкликна ужасен Даниел. Сетне се втренчи неочаквано в Джейми с черните си проницателни очи. — Как го правиш, Джейми? Тия хора работят тук от години и не ги познавам, а ти си тук от два месеца и знаеш всичките им тайни. Как става така?

— Ами не знам. Явно ми се доверяват — отвърна простичко тя.

— Явно — усмихна се тъжно той и отново запрелиства механично компютърните разпечатки. Накрая рече: — Какво ще правиш утре?

— Брат ми и снаха ми ще водят татко на бейзболен мач в Едмънд, пък аз оставам да гледам децата. Отивам още тази вечер и ще спя там.

— Тогава ще те помоля — подхвана бавно той — понеделник сутринта преди сеанса да доведеш Хайро при мен.

— Разбира се — кимна тя с изненада. Поколеба се, погледна часовника и се изправи. — Е, аз да вървя. Обещах на Тери и Дорийн да бъда у тях преди осем.

Усмихна се на мълчаливия намръщен мъж от другата страна бюрото и тръгна към вратата. Спря на прага, обърна се и рече тихо:

— Даниел, много мило от твоя страна, че разрешаваш Кевин да идва тук. Ценя жеста ти и мисля, че ще е добре и за двете деца.

Той махна рязко за сбогом и вдигна лице. В очите му прозираше безкрайна мъка и болка. Джейми се вцепени.

— Даниел… — прошепна тя.

— Джейми… имаш ли поне малка представа какво преживях днес? — попита той, а красивото му лице бе тъжно и покрусено. — Знаеш ли какво означава за един баща да гледа сина си в беда и да не може да му помогне?

— Разбирам те, Даниел — отвърна тя, трогната от страданието му. — Сигурно е било ужасно!

— И ти ми говориш, че трябва да пътувам! Да забравя, че съм инвалид и да правя всички неща, които вършат нормалните хора — избухна той с горчивина. — За Бога, Джейми! Та аз не мога да помогна на собственото си дете, а ти искаш да живея като нормален човек!

— Знам, че си инвалид, Даниел, и не можеш да правиш някои неща. Ала това не променя факта, че можеш да вършиш много други. И в действителност те са много повече, отколкото предполагаш. Няма смисъл да се заблуждаваме, че животът ти ще е същият както преди. Но това не означава, че трябва да седиш вкъщи и да се самосъжаляваш!

Даниел безмълвно я наблюдаваше. Бузите й бяха зачервени, гърдите й се повдигаха от вълнение, а буйната къдрава коса блестеше като огненочервен ореол около главата й. Застанала на прага на вратата, тя приличаше на прекрасно слънце, което разпръсква с лъчите си топлина и светлина, сила и живот. В душата му се надигна болезнен копнеж.

За съжаление Джейми никога нямаше да узнае чувствата му. Даниел се обърна и включи компютъра. Лицето му бе измъчено и далечно.

— Довиждане, Джейми. До понеделник — каза грубо той и прикова очи в листата на бюрото.

Тя остана още миг на прага, загледана тъжно в Даниел. Най-сетне излезе, затвори тихо вратата след себе си и тръгна към асансьора по смълчания мрачен коридор.