Марго Далтън
Даниел и червенокосата (15)

Петнадесета глава

В събота през нощта след завръщането на Джейми падна слана, която попари клоните на дърветата и ярките есенни хризантеми, които все още цъфтяха около къщата. На сутринта заваля сняг, големи тежки парцали, които бавно покриваха огромната градина с бяла пелена.

Облечена в синята си пижама, Джейми стоеше до прозореца на спалнята си и се наслаждаваше на белотата навън. За миг я заля вълна от щастие при вида на смълчаната красота на деня, после спомените нахлуха обратно в съзнанието й — разговорът й с Даниел, необяснимото му заминаване, предизвикано вероятно от твърде суровите й думи, както и непрестанните тревоги, които я измъчваха денем и нощем.

Тя се намръщи, отмести поглед от прозореца и се отправи към банята, но в същия миг на вратата се почука.

— Влез — извика Джейми. — Не е заключено.

Вратата се отвори и на прага застана Стивън, прегърнал кученцето си. Животинчето се бе притиснало към гърдите на момчето, кафявите му очи любопитно шареха из стаята, ушите му бяха щръкнали.

— Здравей, Стивън — усмихна се Джейми. — Здравей, Джордж. Как прекарахте нощта?

— Той беше много добър — рече Стивън. — Плака малко, но после аз… — момчето замълча и прехапа устни.

— После ти го взе в леглото и той беше много добър — довърши Джейми. — Така ли?

Стивън кимна, избягвайки погледа й.

Джейми подпря ръце на кръста си и сведе поглед към момчето.

— Стивън, много добре знаеш, че баща ти каза Джордж да спи в гаража — безпомощно рече тя.

— Татко няма да има нищо против Джордж да спи в моята стая, стига да не вдига шум! — отвърна Стивън. — А пък сега — добави мрачно момчето — татко и без това го няма вкъщи, така че няма значение.

Джейми се вгледа в разтревоженото му личице. Тъй здраво бе стиснал кученцето и толкова яростно го притискаше към себе си в стремежа си да го защити, че младата жена се трогна.

— Е, мисля, че си прав — рече тя. — Тренирай го, докато баща ти се върне и после ще бъде тих като мишка.

— Да, Джейми! — обеща Стивън, очите му сияеха. — Ще бъде съвсем тих! — той се обърна и забърза към кухнята да приготви закуска на Джордж. В коридора се размина с Мария, която влезе в стаята на Джейми.

— Добро утро, Мария — поздрави Джейми. — Снегът е красив, нали?

Мария се усмихна в знак на съгласие и шеговито кимна към апликацията на патето Доналд върху пижамата на Джейми.

— Много харесвам тези пижами — невинно рече тя. — Толкова са сексапилни.

— Мария! — възрази Джейми, преструвайки се на шокирана.

Ала докато говореше, едва не издаде чувствата си. Тъй ясно, сякаш се бе случило вчера, тя си спомни шеговитите забележки на Даниел за същата пижама в нощта, когато бе отишла в спалнята му. Изведнъж бе обзета от силен копнеж, от почти непреодолимо желание да се притисне в прегръдките му.

— Джейми, какво има? — попита Мария, съзряла изражението й.

Джейми се отпусна във фотьойла и прегърна възглавницата. Мария загрижено се втренчи в приятелката си.

— О, Мария, толкова се безпокоя за него. Страхувам се, ужасно се страхувам…

— Джейми, винаги си казвала, че той е напълно способен да се грижи за себе си и не го заплашва никаква опасност. Спомни си всичко, което си говорила на Стивън.

— Да, зная, зная. Но все си мисля… За всичко, което може да се случи… Колко отдавна не е пътувал, и колко малко е пътешествал в инвалидна количка… — Джейми вдигна глава и се втренчи в приятелката си, в очите й се четеше болка. — Бих искала да съм с него, Мария — прошепна тя. — Бих искала да съм там, за да му помогна.

Мария поклати глава и се усмихна тъжно.

— Никога не съм и предполагала, че мога да имам нещо общо с господин Калахър, едва сега си давам сметка за това. И двамата страдаме от едни и същи страхове. А това са страхове, срещу които никой не може да помогне, Джейми. Трябва да намериш кураж сам да ги победиш или никога няма да успееш.

Джейми кимна и разсеяно се загледа в бавно сипещия се сняг.

— Джейми… — промълви тихо Мария. — Джейми, ти го обичаш, нали?

Джейми стреснато се извърна, страните й пламнаха.

— Да, Мария — прошепна най-сетне. — Обичам го. Осъзнах го едва когато заминах и имах време да обмисля всичко на спокойствие. И дори тогава бях убедена, че нищо няма да излезе, защото той не искаше да се пребори със страховете си и отново да направлява живота си. Но когато се върнах и разбрах, че е заминал… О, Мария, едва издържам! Понякога ми се струва, че ще умра, ако не го видя скоро и не разбера какво прави, ако не се убедя, че е в безопасност!

— Всичко ще бъде наред — успокоително рече Мария. — Ако се бе случило нещо, ние първи щяхме да научим.

Джейми кимна, ала все още не бе убедена.

— Той също те обича — продължи тихо Мария. — Господин Калахър се промени много, откакто ти дойде да живееш тук. Джейми, трябва да видиш лицето му, когато се спомене името ти или когато те гледа и смята, че никой не го наблюдава. Той те обожава.

Джейми се обърна към приятелката си, трогната от думите й. Смутено се засмя, захвърли възглавницата и скочи на крака.

— Каква къща, Мария! — възкликна тя. — Всички са влюбени. Клара обожава новия си фотоапарат, Хайро е влюбен в инструментите си. Стивън обича Джордж, а ти… Ти си тъй силно влюбена в твоя Тони, че съм шокирана. А ето че аз… — гласът й секна. Тя приближи до прозореца, дръпна завесите и се втренчи в спокойната белота навън.

Мария пристъпи към нея, прегърна я през кръста и склони глава на рамото й.

— Той скоро ще ти се обади — прошепна тя. — Може би още днес, Джейми. Почакай и ще видиш.

 

 

Както се оказа, Мария сгреши в предположението си с няколко дни. Съобщението от Даниел пристигна едва в края на седмицата, и то по твърде необичаен начин.

Джейми беше при басейна, облечена в жълто трико и клин. До нея бе малкият й стереокасетофон и куп касетки. Младата жена разработваше нова серия упражнения по аеробика, възползвайки се от неочаквано предоставилото й се свободно време, за да подготви пълна програма за групите, с които щеше да работи през новия сезон.

— На пети, на пръсти, нагоре, две, три — задъхано изрече тя. — Назад, настрани, нагоре, две, три…

На входа откъм фоайето се появи Мария. Изглеждаше тъй напрегната и развълнувана, та Джейми изведнъж се почувства изтощена и спря касетофона.

— Какво има, Мария?

— Джейми… Отвън е спрял микробус за куриерски услуги. Носи лична пратка за теб.

— О… О, Господи…

Джейми припряно навлече полата си, с треперещи пръсти я закопча и се втурна покрай Мария в кухнята.

Куриерът, твърде безличен в синята си униформа, й подаде голям плик, облепен с множество марки. Единственото нещо, което Джейми разпозна, заличавайки от съзнанието си всичко останало, бе собственото й име, изписано с енергичния почерк на Даниел. С трепереща ръка се подписа за пратката, втурна се по празните коридори и влезе в стаята си. Сърцето й биеше до пръсване, когато разкъса големия плик и изумено се втренчи в съдържанието му.

Вътре имаше само кратка, написана на машина, бележка и самолетен билет.

Джейми смаяно се втренчи в билета, после отвори бележката и зачете с нарастващо недоумение.

Писмото беше от Даниел, но съдържаше само списък от инструкции как да използва самолетния билет, как ще бъде посрещната, когато пристигне, в кой хотел да отседне и завършваше учтиво с изявлението, че той няма търпение да я види и се надява да й е възможно да предприеме пътуването.

Джейми насочи вниманието си към билета. Самолетът излиташе рано на следващата сутрин от Калгари. Щеше да пътува за Далас, щата Тексас.

Джейми се почувства леко замаяна, развълнувана, не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

— О, Даниел — прошепна тя. — Даниел, какво правиш, за Бога?

Поколеба се още миг, после енергично прекоси стаята, извади куфара си от гардероба и започна да подрежда багажа си.

 

 

Облаците се носеха на талази под крилото на самолета, което се виждаше от нейното място. Джейми нетърпеливо се вгледа в тях и си пожела да се стопят и изчезнат, за да може да зърне земята отдолу. Сведе очи към часовника си, после отново надникна през прозореца.

Ако самолетът се движеше по разписание, в момента трябваше да летят над Колорадо…

Сякаш в отговор на мислите й, облаците изтъняха, разкъсаха се и под тях се показаха очертанията на внушително извисяващите се Скалисти планини. Джейми с възхищение се взря в огромната планинска верига, покриваща цяла Северна Америка чак до Аляска, потръпна при мисълта за обширния континент, който самолетът прекосяваше.

Скоро планинският терен се изравни, цветовете избледняха от тъмнозелено към червено и кафяво, кехлибарено и охра, докато летяха над каньоните и пустините на Ню Мексико.

Джейми бе обзета от радостна възбуда, осъзнавайки колко близо се намира до Далас, до Даниел и всичко, което е планирал за нея.

В чакалнята на летището до Джейми приближи дребен учтив мъж в тъмен костюм, инструктиран да чака висока жена с яркочервена коса. Мъжът показа лична карта, както бе споменал в бележката си Даниел, и поведе Джейми през претъпканата чакалня.

Макар да бе изключително резервиран и дискретен, спътникът на Джейми не можа да прикрие одобрителния поглед, който хвърли на дългите й крака, стройното тяло, както и на белия костюм, съчетан с оранжева копринена блуза. Съзряла възхищението в очите му, Джейми се усмихна, почувствала се внезапно по-самоуверена.

Спътникът й спря до луксозна кола, паркирана до изхода, помогна на Джейми да се качи, след което се върна за багажа й, а младата жена с любопитство огледа паркинга, окъпан в слънчеви лъчи.

Рано сутринта, когато тръгна от Калгари, снегът все още не се бе стопил и студеният западен вятър свиреше из тъмните пусти улици. Сега изпита странното чувство, че за няколко часа е пропътувала разстоянието от зимата до лятото.

Спътникът й се върна и умело подкара голямата кола през търговския център на града до огромен хотелски комплекс. Джейми огледа внушителната сграда, после сведе очи към шофьора.

— Пристигнахме ли? — попита нервно. — Тук ли е отседнал Даниел?

— Господин Калахър е тук — безизразно отвърна спътникът й.

— Чака ли ме? В неговата стая ли ще ме отведете?

— Ще ви заведе във вашата стая. Имате на разположение двайсет минути да се освежите от пътуването, после ще ви се обадя отново.

— И ще ме отведете в стаята на Даниел?

— Ще ви заведа там, където е господин Калахър.

Джейми се втренчи в него, но мъжът гледаше право пред себе си, лицето му бе напълно безизразно зад тъмните очила. Тя въздъхна, кимна и го последва до стаята си.

Мъжът учтиво си тръгна, като й напомни отново, че има на разположение двайсет минути. Джейми пристъпи в малкия апартамент и затаи дъх, изумена от великолепието и лукса. Цветя и кошници с плодове бяха поставени навсякъде из стаите. Върху шкаф от палисандрово дърво до огромна ваза, пълна с ярки есенни цветя, бе оставен малък пакет, опакован като подарък.

Джейми прекоси стаята, взе пакета и разкъса опаковката. Дъхът й секна, когато под хартията се показа малка, красиво изработена, златна статуетка на лъвица, седнала на задните си крака, очите й бяха блестящи сапфири. Джейми удивено се втренчи в скулптурата, поразена от съвършенството й. Сгъната бележка изпадна от опаковката. Младата жена я вдигна, разтвори я и прочете:

„Скъпа моя, Стивън винаги казва, че му напомняш на прекрасна златна лъвица, и най-сетне разбрах защо. Ти си силна, красива, грациозна и безстрашна, и аз те обичам, любима моя Джейми, с цялата си душа и сърце.“

Джейми усети прилив на нежност, почувства се замаяна и обезсилена. Сгъна бележката и я прибра в чантата си, внимателно остави скулптурата на шкафа и се отправи към банята, за да освежи грима и разреши косата си.

Точен до секундата, непознатият й спътник почука на вратата, после учтиво й даде указания за посоката и я последва по коридора. Джейми се зачуди къде ли е стаята на Даниел и какво ще си кажат двамата, когато се срещнат.

Младата жена се усмихна и ускори крачка, осъзнавайки с изумление през какви трудности е трябвало да премине Даниел само за да й докаже, че може да пътува сам и да се справя с уреждането на пътешествията.

„О, Даниел — помисли си тя, изпълнена с нежност, — нима беше необходимо да прекося континента, за да ми докажеш, че си успял. Но предполагам, не би могъл да постъпиш по друг начин. Ти не си човек, който би оставил нещата недовършени, нали?“

— Пристигнахме — спокойно съобщи непознатият и прекъсна мислите й. — С асансьора ще слезем до първия етаж.

— Първия етаж? — с недоумение повтори Джейми. — Но аз си мислех… Мислех, че ще ме заведете до стаята на Даниел.

— Казах, че ще ви отведа там, където е господин Калахър — отвърна невъзмутимо мъжът. — И точно там отиваме.

Оптимизмът на Джейми бързо бе заменен от нарастващо недоумение и безпокойство. Спътникът й я поведе през пищното фоайе, минаха зад рецепцията и продължиха по застлани с меки килими коридори.

Спряха пред масивна врата и мъжът се обърна с окуражителна усмивка към Джейми:

— Предполагам, вече са започнали — промърмори той. — Ще намеря разпоредителя, за да Ви отведе до мястото Ви. Вече няма да имате нужда от мен.

— До мястото ми? За какво говорите? — прошепна нервно Джейми. — Каква е тази зала? Какво има вътре?

— Конференция на писателите и издателите — отвърна спокойно непознатият. — Господин Калахър е запазил място за Вас.

Джейми безпомощно последва спътника си, когато той отвори огромните врати и прошепна нещо на униформения разпоредител, приближил безшумно до тях. Разпоредителят кимна и поведе Джейми през огромната слабо осветена зала, претъпкана с хора.

Твърде напрегната и изнервена, Джейми доби доста смътна представа за залата, украсена със златни стенни свещници и скъпи картини, рисувани с маслени бои и поставени в осветени ниши. Докато прекосяваха помещението, погледът й премина по копринени рокли, кожени палта, бижута и стотици бледи лица, които се сливаха в неясно петно сред полумрака.

Стигнаха до първия ред и младият разпоредител галантно посочи на Джейми незаето място. Това бе единственото свободно място и младата жена внимателно се огледа, търсейки Даниел.

Той не се виждаше никъде.

Изведнъж, щом очите й привикнаха към слабата светлина, Джейми забрави за миг за Даниел и дъхът й секна от изумление. Около нея седяха хора, които познаваше, лица, които бе виждала и на които се бе възхищавала върху кориците на любимите си книги. Имената на събраните в залата хора бяха известни по цял свят. Мъжът с грубо изсечени черти, който седеше отляво на Джейми и пушеше лула, бе един от най-популярните съвременни автори на романи в Америка. А възпълната дама с кръгло лице пишеше исторически саги, които се продаваха в милионен тираж.

Жената усети погледа на Джейми, обърна се към нея и се усмихна, после отново насочи вниманието си към сцената.

Джейми несигурно отвърна на усмивката, замаяна от разкритието. Намръщи се и прехапа устни в отчаян стремеж да подреди обърканите си мисли.

Знаеше, разбира се, и то от месеци, че след злополуката Даниел избягва да се среща със своите колеги писатели. Той не можеше да понесе мисълта, че ще го видят в инвалидна количка, безпомощен и унизен, затова никога не приемаше поканите за събирания и конференции. Избягваше дори срещите със своите издатели и предпочиташе да урежда всичко по телефона.

Очевидно Даниел бе решил да й докаже не само че е в състояние да пътува сам, но и че не се бои от срещите с дългогодишните си колеги.

Но в такъв случай къде беше той?

Джейми крадешком се огледа, изтръпнала от страх.

Ами ако Даниел бе организирал всичко това и в последния момент бе осъзнал, че е неспособен да издържи? Или ако точно в този миг се намираше в някоя от стаите на хотела, борейки се с пристъп на паника, подобен на тези, от които страдаше Мария, горчиво разочарован от себе си, задето не му е достигнала смелост да доведе замисъла си докрай, след като бе накарал Джейми да пропътува това голямо разстояние?

О, Даниел, помисли си Джейми в агония. Даниел…

Бе тъй развълнувана и объркана, та не чу думите на мъжа, застанал на сцената. Насочи вниманието си към него едва когато в отговор на забележката му прозвучаха кратки ръкопляскания. Мъжът замълча, усмихна се, после пристъпи отново до микрофона и продължи:

— И така, дами и господа, представям ви следващия оратор! — с театрален жест той махна към завесата.

Джейми, както и всички присъстващи, се обърна в указаната посока. Изведнъж младата жена се вкопчи в облегалките на стола, уплашена, че ще припадне.

Иззад завесите се появи Даниел Калахър и бавно подкара инвалидната количка към центъра на сцената, следван от прожектора, който осветяваше гъстата му черна коса, загорялото от слънцето лице и прекрасно ушитото сиво сако.

Публиката избухна в радостни възгласи на изненада, които отекнаха гръмко в огромната зала. Известният романист до Джейми скочи на крака и започна силно да ръкопляска. Всички се изправиха, водени от непреодолим импулс, и шумът заля огромната зала.

Джейми осъзна, че също е станала, увлечена от мощното чувство, на което не можеше да устои и което бе вдигнало цялата публика на крака. Младата жена ръкопляскаше и се усмихваше, без да си дава сметка за сълзите, които се стичаха по бузите й.

Видя как Даниел я търси с поглед, свъсил вежди, втренчил се в тъмнината пред себе си. Когато най-сетне я откри, на устните му се появи усмивка — момчешката му усмивка, която изразяваше победа, радост, смелост и безмерна, вечна, всепобеждаваща любов.

Той бавно приближи стола към микрофона, спокойно огледа възбудената публика и мълчаливо зачака да стихнат аплодисментите, за да започне речта си.