Марго Далтън
Даниел и червенокосата (7)

Седма глава

Понеделник следобед Джейми разработваше в стаята си нова серия от упражнения по аеробика. Бе по старо черно трико, клин и гети. Направи няколко пробни наклона напред, намръщи се и съсредоточено записа нещо в тетрадката, после остави химикалката и отиде да обърне касетата.

Съставянето на цялостна система отнемаше доста време и изискваше обширни познания по физиотерапия, гимнастика и хореография. Упражненията трябваше да се редуват в строга последователност и същевременно да се съчетаят с подходяща музика. Часове наред Джейми се опитваше да намери най-удачния баланс между равномерното натоварване и отпускане на различните мускулни групи. Оригиналните й творчески търсения караха студентите да посещават нейните семинари с желание и интерес.

Завъртя се, танцувайки из стаята, наведе се напред, протегна ръце и залюля стройното си тяло в такт с музиката. В този миг някой почука плахо на вратата. Джейми се изправи, пое дълбоко дъх и извика:

— Да? Влез, отключено е!

Вратата се отвори леко и Мария подаде колебливо глава.

— Джейми? Да не те безпокоя?

— Съвсем не! Заповядай, Мария! — усмихна се Джейми и наметна шарен халат. После се отпусна в едно кресло и посочи другото на приятелката си.

Мария седна сковано на края му и стисна ръце в юмруци. Очите й пламтяха от непоколебимост.

— Готова съм! — съобщи тя.

— Сигурна ли си? — прониза я с очи Джейми. — Трябва сама да вземеш решение, иначе няма смисъл. Ще се наложи да проявиш воля и да се пребориш с трудностите.

— Знам. Вече няколко дни мисля за това. Не желая да продължавам повече така. Сигурно ще е мъчно, но искам да опитам.

— Браво! Само така! — усмихна се радостно Джейми. — Сега да ти обясня. Няма нищо сложно. Първо, поставяш си цел, после — няколко по-малки задачи и стъпка по стъпка започваш да ги изпълняваш. И така, каква е целта ти?

— Нали знаеш, Джейми? — премигна с недоумение младата жена. — Искам отново да излизам навън и да не се страхувам.

— Това е много общо. Трябва да имаш конкретна цел — място, където искаш да отидеш, или пък нещо приятно, което желаеш да направиш. Така по-лесно ще преодолееш отчаянието, ако срещнеш трудности. Същото е и с диетите. Жените някак по-лесно потискат глада си, като си представят, че са на плажа по бански или пък танцуват с прилепнала по тялото къса рокля.

— Аха — замисли се Мария. Сетне се поколеба и рече срамежливо: — Искам да отида на юбилейната среща на випуска от гимназията.

— Чудесно! Кога и къде ще се проведе?

— В един хотел в центъра на града през октомври.

Странната нотка в гласа на Мария и необикновеният блясък в очите й привлякоха вниманието на Джейми.

— Струва ми се, че очакваш да видиш някой на това събиране, а Мария?

— Да… Всъщност не… — изчерви се до уши тя. — Едно момче… Тоест той вече не е момче, а е почти на тридесет. Работи като заместник-управител в супермаркет в града.

— Как се казва? — усмихна се Джейми.

— Тони — отвърна разсеяно Мария, а лицето й придоби отнесено изражение. — Тони Фалко. Бяхме приятели в гимназията. Много го харесвах. Но после дойдох да работя тук, мама почина, а той отиде да учи в колеж. Като се върна, вече не можех… — поколеба се тя и погледна умолително Джейми.

— Вече се страхуваше да излизаш от къщи — довърши думите й Джейми.

— Да — кимна печално Мария. — Непрекъснато ме канеше по телефона ту на кафе, ту на разходка, но аз винаги намирах извинение и след известно време престана да ме търси. Сигурно е решил, че не се интересувам от него… Знаеш за какво говоря, нали? Но миналата година, когато разпратиха поканите за срещата, отново позвъни. Беше много любезен и учтив, ала нищо повече. Оттогава се обажда веднъж на няколко месеца. Знам, че още не е женен и ми се иска… Иска ми се пак да го видя. Затова желая да отида на срещата.

— Добре! Целта е чудесна. Имаме и достатъчно време да се подготвим. Ще купим красива рокля, ще отидеш на фризьор да ти направи хубава прическа и горкият Тони ще занемее от изненада.

— О, Джейми! — затвори очи Мария и въздъхна замечтано.

Джейми я погледна, трогната от свенливостта и вълнението й. Мека и нежна като на бебе, кожата й отдавна не бе виждала слънчева светлина и лицето й бе съхранило свежото младежко излъчване, което Тони Фалко навярно помнеше от ученическите години.

Мария отвори очи и се обърна решително към Джейми:

— Какво трябва да правя след това?

— Спокойно, Мария! — засмя се Джейми. — Програмата, целяща възвръщане на нормалното състояние, се състои от множество отделни етапи, в които пациентът се изправя лице в лице със сложни ситуации, като трудността на задачите се повишава постепенно във всяка следваща фаза и то само със съгласието на болния.

Джейми пъхна ръка в едно чекмедже и извади червена тетрадка. Мария я наблюдаваше мълчаливо. В очите й прозираше любопитство и страх.

— Така. Подготвили сме ти няколко задачи. Първата е…

— Вие?! — прекъсна я обезпокоена младата жена. — Кои вие?

— Аз и господин Калахър — погледна я право в очите Джейми.

— Господин Калахър?! — разшири очи от ужас Мария. — И той ли знае?

— Да — кимна Джейми. — Всъщност той ми подсказа за състоянието ти.

— Не предполагах… — пребледня Мария, сетне болезнено се изчерви. — Мислех си, че дори не ме забелязва.

— Напротив! Той се тревожи за всички в къщата, но не го показва. Болестта го е направила затворен и мълчалив.

— Знам. Преди беше мил и приветлив, дори се смееше и се шегуваше с нас, но като се случи нещастието… — тя въздъхна печално. — Слава Богу, че си тук, Джейми! Твоето присъствие му действа благотворно. Откакто си в къщата, е станал някак… по-човечен.

— А, така ли? Това е добре, защото когато дойдох на интервюто, не останах с прекрасно впечатление.

Мария се усмихна, ала много бързо възвърна предишното си сериозно изражение.

— Не ми е приятно, че господин Калахър знае — промърмори тя. — Срам ме е.

— Глупости! От какво те е срам? Казах ти, че хиляди хора страдат от същата болест. Не си само ти. Всъщност може би ще е полезно за Даниел да види как постепенно преодоляваш страха си.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че и той има подобен проблем, но не го съзнава.

— Господин Калахър?! — втренчи се удивено в нея Мария. — Но той излиза навън. Ходи до болницата и…

— Да, но вече не пътува, нали? Сигурно не е напускал града след злополуката.

— Не, чакай! — Мария се намръщи в усилие да си спомни нещо. — Струва ми се, че ходи веднъж до Ирландия, но съкрати престоя си там по неизвестни причини и оттогава действително не е напускал страната. Мислиш ли, че страда от същата болест, Джейми?

— Не, не точно от агорафобия, но от нещо подобно. Убедена съм, че ще е добър урок за него да види как преодоляваш страха си. Това може би ще му даде сили и желание да се пребори със собствените си комплекси и малодушие.

— Тогава наистина ще опитам! — заяви непоколебимо Мария. — Какво каза, сте ми подготвили?

Джейми се усмихна при вида на мрачната решителност, изписана по нежното лице на Мария, и отвори тетрадката.

— Съставили сме програма с множество задачи, като идеята е следната: изпълняваш една от тях, докато накрая преодолееш страха и се почувстваш напълно сигурна и спокойна. После преминаваш към следващото изпитание и така, докато стигнеш момента, когато ще можеш да отидеш сама в града.

— Звучи почти невероятно, Джейми! Не мога да си представя, че това действително ще се случи, но ще опитам. Коя е първата задача?

— Трябва да застанеш до прозореца в моята стая и да гледаш навън в продължение на няколко минути.

Мария хвърли поглед към града в далечината и безкрайното синьо небе и потрепери от ужас.

— В началото аз ще стоя до теб — продължи Джейми, като се консултира с тетрадката. — Може да ме хванеш за ръка, да ми говориш или да правиш нещо, което мислиш, че ще ти бъде от помощ.

— А после?

— Когато свикнеш да стоиш до прозореца, без да изпитваш страх, ще се оттегля и ще опиташ сама.

— Но ще си наблизо, нали?

— Само в началото.

— Разбирам — кимна замислено Мария. — Значи трябва да се науча да стоя до прозореца първо с теб, после ти отиваш в другия край на стаята, накрая излизаш навън и аз оставам съвсем сама.

— Точно така! Когато преодолееш страха от прозореца, минаваме към следващата, по-сложна задача.

— Каква е тя? — попита колебливо Мария.

— Ще трябва да стоиш до отворена врата в продължение на няколко минути.

Мария стана бяла като платно.

— В началото, разбира се, отново ще бъда близо до теб. Няма да те оставя, докато сама не почувстваш по-голяма увереност и спокойствие.

— Но нали не е задължително веднага да минавам от едно изпитание към друго? Нали ще имам малко време да…

— Естествено! Няма защо да бързаш. Времето е на твое разположение. Има цели четири месеца до срещата. И ако действително искаш да се бориш, можеш да постигнеш невероятен напредък за тези четири месеца.

Мария кимна разсеяно. Явно все още изпитваше страх и колебание.

— Никой не може да вземе решение вместо теб. Ако чувстваш, че не си готова…

— Готова съм! — прекъсна я рязко Мария. — Ако не опитам сега, може би няма да опитам никога.

Тя стана и тръгна към прозореца. Дръпна със замах дантелените пердета и с голямо усилие на волята погледна навън. Пред очите й се простираха обширни поля и равнини. Тя пребледня и се разтрепери. Залитна и прошепна задавено:

— Джейми!

Джейми бързо се приближи, прегърна я през рамо и остана така, докато младата жена гледаше навън и тихо стенеше.

— Колко остава, Джейми? — прехапа устни Мария.

— Още малко. Деветдесет секунди — притисна я здраво в обятията си Джейми. — Добре ли си?

Мария кимна, преглътна сълзите си и продължи да се взира в безкрайното пространство. На лицето й бе застинала твърдост и непоколебимост.

— Да — накрая отвърна тихо тя. Гласът й трепереше от усилие. — Добре съм.

 

 

Даниел седеше до прозореца в кабинета си. Погледът му се рееше из просторните земи на имението, потънало в красивите цветове на залеза.

В двора кипеше необичайно оживление. Даниел дръпна завесите и се загледа тъжно в дребните фигурки, които се суетяха пъргаво насам-натам.

Застанала под шарената сянка на дърветата, Клара внимателно нагласяше фотоапаратите, окачени на врата й, и един по един ги насочваше от различен ъгъл към дъгата в късчето ясносиньо небе, което се виждаше в пролуката между кичестите клони.

Облечен със стара избеляла тениска и джинси, Хайро бе коленичил до цветната леха покрай криволичещата пътека и изкореняваше бурените. Младият мъж изглеждаше спокоен и доволен. Изящните му дълги пръсти шетаха пъргаво между растенията и грижливо отстраняваха плевелите.

Облегната на стария разнебитен фолксваген, Джейми стоеше наблизо, говореше нещо и оживено ръкомахаше. Беше по бяло трико, клин и яркочервена поличка, а косата й блестеше на лъчите на залязващото слънце. Приличаше на рядка екзотична пеперуда, която пърха тайнствено с великолепните си крила и внася светлина в живота му.

Даниел преглътна с усилие и прикова очи в стройното й грациозно тяло, изпънато сякаш за полет. В този миг тя тръсна глава назад, очевидно развеселена от думите на градинаря, и се разсмя от все сърце.

Обичаше този искрен и непринуден смях.

В действителност напоследък все повече неща в Джейми му харесваха и това го плашеше. След злополуката бе избягал далеч от хората и от дълго време живееше уединено, за да потисне болката и страданието. Смяташе, че е успял… Докато в един прекрасен ден не се появи Джейми. Със своята жизненост и енергия тя го караше да преосмисля отношението си към света; да преразгледа, макар и с нежелание избора си; да преоцени всички ония случки, които го бяха довели до сегашното състояние да се чувства самотен и безполезен.

Що се отнася до Джейми, тя със сигурност не го правеше съзнателно. Тя просто изпълняваше съвестно задълженията си, следваше стриктно нарежданията му и вършеше работата си с опит и старание. Надали имаше и бегла представа за необикновеното си излъчване: едва ли си даваше сметка какво силно въздействие оказва върху околните само с това, че се наслаждава на живота и въвлича хората в бурния водовъртеж на собственото си щастие и жизнерадост.

Видя как тя се обърна, каза нещо на Хайро и извика някой от къщата. Градинарят се усмихна и се изправи. Изтърси прашните си панталони, наведе се и прошепна нещо в ухото на Стивън, който дотича при тях. Момчето стискаше в ръце малък спортен сак и очевидно едвам сдържаше вълнението си. В очите му грееше радост и щастие. Суровото лице на Даниел се смекчи от любов и привързаност.

Всеки петък Джейми провеждаше семинари в центъра за възстановяване и рехабилитация и вземаше Стивън със себе си. Беше го записала на курс по плуване за начинаещи в спортния комплекс. Детето бе пленено и очаровано от новото преживяване — децата, водата, игрите и уроците му доставяха огромно удоволствие.

Тримата застанаха мирно до колата, докато Клара нагласи фотоапарата и ги снима. После се обърнаха по посока на кухнята и махнаха на някой.

Сигурно поздравяват Мария, помисли Даниел. Джейми редовно го информираше за впечатляващия напредък на прислужницата през двете седмици от началото на лечението. Мария вече можеше спокойно да изпрати някой до входната врата и да остане там, докато човекът се отдалечи. Това бе забележителен напредък в сравнение с предишното й състояние.

Според Джейми обаче неминуемо предстоеше криза и тя се подготвяше с всички средства за този момент. Мария не можеше да продължава със същото ускорено темпо на развитие, защото много скоро щеше да се опита да излезе навън, а Джейми бе убедена, че още не е в състояние да се изложи на подобен риск.

Джейми и Стивън се качиха във фолксвагена. Таратайката изпърпори и се отдалечи с гръм и трясък по алеята. Хайро възобнови работата си в градината, а Клара се шмугна в храсталака с фотоапаратите. Даниел изпита необикновена празнота. Отдалечи се от прозореца и подкара количката към бюрото. Пусна компютъра и се върна към обичайното си занимание.

Не след дълго на вратата се почука. Той откъсна очи от монитора, погледна часовника си с изненада и включи домофона.

— Какво има, Мария?

— Един човек иска да ви види, господин Калахър.

Даниел учудено прелисти бележника за делови срещи, чийто страници бяха почти празни напоследък, и като не откри нищо, рече намръщено в микрофона:

— Да влезе!

Натисна един бутон и масивната дъбова врата се отвори. На прага се появи Мария. Бе изплашена и смутена както всеки път, когато влизаше в кабинета му.

— Господин Калахър, това е… Това е господин Болтън — заекна тя и мигновено изчезна в коридора.

Висок рус мъж с външност на филмова звезда влезе в стаята и се приближи към него с безшумна дебнеща походка. Имаше правилни черти, яко мускулесто тяло и лъскава дълга коса, която никак не бе по вкуса на Даниел.

— Чад — спря се рязко пред бюрото русият, изгледа отвисоко мъжа в инвалидната количка и протегна ръка: — Чад Болтън.

— Здравейте, господин Болтън. С какво мога да ви помогна? — отвърна студено Даниел и стисна протегнатата ръка, но не се представи и запази ледено мълчание.

Русият мъж се настани без покана в коженото кресло срещу Даниел и го изгледа нагло и предизвикателно.

— Дойдох да поговорим за Джейми — рече той.

О, ето кой бил! — сети се Даниел. Отхвърленият обожател… Той присви устни и изражението на лицето му се промени почти незабележимо. Външно обаче не даде абсолютно никакъв признак, че е разпознал новодошлия.

— Джейми ли? — нарочно се направи, че не разбира той. — Предполагам имате предвид физиотерапевтката ми, госпожица О’Рурк.

— Знаете много добре кой имам предвид! — избухна Чад и лицето му загуби отчасти арогантното си изражение. — Не знам дали ви е терапевтка или не, но със сигурност е моя приятелка.

Той се наведе към Даниел, а в тихия му зловещ глас се прокрадна ярост.

— Струва ми се, че правилната форма на глагола в случая е „беше“ — отговори тихо и бавно Калахър. Лицето му бе съвършено безизразно, ала в гърдите му бушуваше гняв. — Тя е била ваша приятелка, ако не се лъжа.

— О, значи всичко ви е казала, а? И двамата хубавичко сте се посмели за моя сметка, нали?

— Вижте какво, господин Болтън. Личният живот на обслужващия персонал изобщо не ме засяга — рече остро Даниел.

— Разбира се, разбира се! — подхвърли иронично Чад, а лицето му се разкриви от обида и ревност. — Но Джейми не е просто обслужващ персонал, нали?

— Какво намеквате, господин Болтън? — Даниел с мъка потисна надигащия се яд, който заплашваше да помрачи разсъдъка му.

— Познавам я до болка, по дяволите! — процеди през зъби Чад. — Джейми умира за такива като вас. А мен изобщо не ме допусна близо до себе си, защото съм силен и независим. Дай й само сакати и безпомощни нещастници и тя е на седмото небе.

В очите на Даниел проблеснаха опасни пламъчета. Той се втренчи в посетителя си, ала го остави да продължи, тъй като мъжът очевидно искаше да каже нещо.

— От дълги години съм близък на семейството и познавам някои от бившите й приятели — продължи гостът. — Всички до един са нещастници, Калахър — говореше разпалено Чад. — Всичките са я използвали, докато имат нужда от нея, и после са я оставили да страда. Странно защо, това момиче си пада все по такива. И ако има нещо между вас, не си мислете, че ви обича и прочие. Тя просто не може да устои, като види нещастник.

Гневът на Даниел бързо се уталожи и остави в душата му безкрайна тъга, умора и отегчение.

— Вижте какво, Чад — рече тихо той. — Нямам намерение да оспорвам думите ви. Може би сте прав, че в държанието си към мен Джейми се ръководи преди всичко от съчувствие и състрадание. Но ми се струва, че пропускате едно важно обстоятелство — нямам никакво желание да се възползвам от добросърдечието й.

Той замълча. Стреснат от тона му, Чад го гледаше с широко отворени очи.

— Предполагам, че неблагоприличното ви държание е продиктувано от своего рода загриженост… Или поне така ми се иска да вярвам. Но държа да ви уверя, че нямам абсолютно нищо общо с това, което се е случило между вас двамата. Отношенията ви са си ваша лична работа и изобщо не ме засягат. Нямам връзка с Джейми и не възнамерявам да имам. Смятам, че се изразих съвсем ясно. Довиждане, господин Болтън!

— Но… — възрази Чад.

— Моля ви вървете, преди да съм изоставил добрия тон и да съм ви изхвърлил.

Чад се наежи, скочи на крака и се надвеси заплашително над Даниел.

Ала нещо в държанието на мъжа в количката — широките мускулести рамене, спокойно отпуснатите ръце, каменното лице и пронизващите очи — го накараха да отстъпи. Той се поколеба, смаян и неуверен, и рязко тръгна към вратата.

— Вижте, исках само да ви кажа… — той се спря на прага и се обърна за последен път към Даниел.

— Не желая да ви слушам. Вървете си! Веднага! — отвърна Даниел почти шепнешком.

Сякаш хипнотизиран от блестящите бездънни очи на Даниел, Чад отстъпи няколко крачки назад, обърна се и излезе от стаята. Вратата се затвори незабавно след него.

В стаята настъпи тишина. Даниел впери очи в голямата дъбова врата. Лицето му беше вглъбено и тъжно. Накрая се облегна на масата и отпусна глава върху свитите си ръце. Дълго време остана така притихнал и неподвижен със скрито между дланите лице. Навън падна здрач. В стаята стана тъмно и сенките на предметите се удължиха.

 

 

Джейми разтриваше дългото неподвижно тяло на Даниел, разтревожена от мълчанието му. Сутрешните сеанси в понеделник обикновено минаваха в оживен разговор и смях. Щастливи, че са отново заедно след почивните дни, двамата се шегуваха, споделяха мисли и си разказваха как са прекарали уикенда. Но днес Даниел изглеждаше различен. Беше студен и сдържан както в първите дни на тяхното запознанство.

Легнал по гръб със затворени очи, той се бе оставил изцяло в нейна власт. Джейми се вгледа в суровите черти на лицето му. За какво ли мисли? — учуди се тя. Дали се тревожи за нещо, или просто мечтае? Сети се, че през почивните дни го бе срещнала няколко пъти по коридорите на къщата и още тогава й направи впечатление, че е някак необичайно резервиран и далечен.

Може би е разстроен, помисли тя. Вероятно книгата не върви, курсът на акциите му е паднал или просто е получил лоши новини по пощата.

Странно защо обаче не можеше да се освободи от неприятното усещане, че причината за мрачното му настроение е свързана с нея; че по някакъв необясним начин го е наранила или разочаровала.

Тръсна глава да прогони нерадостните мисли и се съсредоточи върху масажа на краката. Несъзнателно отмести нагоре хавлията, метната върху слабините му, и започна да разтрива местата с най-много нервни окончания в горната част на бедрата, за да повиши чувствителността към допир и едновременно с това да стимулира притока на кръв към долната част на краката.

Докато сръчните й ръце се движеха механично, тя се взираше навън през големите прозорци на солариума и се наслаждаваше на тихия и красив летен ден. Напоследък Даниел вече не се притесняваше да лежи гол само с хавлия върху слабините по време на сеансите и Джейми обикновено затваряше вратите към къщата и басейна да не ги смущават. Единствено прозорците към вътрешния двор оставаха отворени и през тях долитаха шумовете и благоуханието на лятната природа. В тишината и покоя на уединената стъклена зала, където двамата бяха сами и отделени от света. Джейми имаше чувството, че са единствените хора на земята.

Запъхтяна от усилие, тя удряше леко и ритмично краката му. Бе затворила очи и се любуваше на топлите слънчеви лъчи, които галеха лицето й и я успокояваха. Навън птичките чуруликаха весело и посрещаха с песен новия ден, а пчелите жужаха приспивно в гъстия храсталак под прозорците. Цветята в градината бяха разцъфнали: силният омаен аромат на люляка и божурите изпълваше въздуха с опияняващ парфюм.

Лек прохладен бриз подухваше през отворените прозорци, развяваше тънката й светлосиня плажна рокля и милваше голите й ръце и крака. Този ден сетивата й бяха необичайно изострени. Тя усещаше почти осезателно прелестта на лятното утро, властното присъствие на мъжа пред нея и поривите на собственото си тяло. Струваше й се, че се намира в особено хипнотично състояние, в което всяко възприятие и чувство е засилено и изострено до краен предел.

Монотонните отмерени движения на ръцете й, нежната симфония от утринни звуци, тежкият сладък мирис на цветята, топлият въздух и лекият вятър се сливаха в едно смътно усещане за еротична наслада. Мислите й блуждаеха из необятните простори на въображението й и рисуваха примамливи картини.

Отвори очи в унес и с изненада забеляза, че по някакъв странен начин чувствата й се бяха предали на Даниел чрез пръстите й. Той бе възбуден и това личеше ясно по издутите очертания под тънката хавлиена кърпа. Удивена и замаяна, тя се запита дали това бе някаква рефлекторна реакция, или Даниел действително усещаше възбудата.

Такива спонтанни реакции се получаваха често дори и при пациенти, загубили напълно чувствителността си от кръста надолу. С годините Джейми бе свикнала да се справя с подобни ситуации, като в зависимост от човека отминаваше случката в тактично мълчание или се шегуваше добродушно. Ала в тази топла лятна утрин при вида на стройното тяло на Даниел й бе много трудно да запази хладнокръвие и безразличие…

Той лежеше безмълвно със затворени очи. Лицето му бе спокойно и отпуснато. Джейми се вторачи в изваяните му черти и внезапно изпита непреодолимо желание за любов. По тялото й се разля сладостна тръпка и топлина. Колената й се подкосиха, почувства позната болка и празнота в слабините.

Задъхана от вълнение, тя продължи инстинктивно да го гали и стимулира. Макар че не помръдваше и здраво стискаше очи, той със сигурност разбираше, че въпреки недъга си бе запазил способността да изпитва сексуално удоволствие.

Джейми почти не осъзнаваше какво върши. Копнееше единствено да остане тук завинаги, да докосва този мъж и да милва тялото му, а птичките да огласят простора с благозвучните си трели и слънцето да ги радва със златните си лъчи…

Изведнъж, без да отваря очи, той протегна ръка и я привлече към себе си върху кожената повърхност на широката маса за масаж.

Тялото й се притисна към мускулестите му гърди. Тя затаи дъх от удоволствие и нарастващо вълнение. Устните му се спуснаха жадно по лицето й, а загрубелите му длани пробягваха властно и настойчиво по гърдите и закръглените й бедра.

Пръстите му трескаво и нетърпеливо се мъчеха да развържат връзките на плажната й рокля.

Джейми се надигна, свали роклята без колебание и я запрати на една страна. После легна отново до него и потръпна от наслада при допира с мъжествените гърди, покрити с гъст черен мъх. Устните му се нахвърлиха върху нейните с неукротима страст. Тя въздъхна, опиянена от сладостта на целувките и възбуждащите ласки.

Той се помъчи да свали дантелените й бикини, ала като не успя, ги скъса и ги хвърли на земята. После я сложи върху себе си, едва доловимо се размърда и взе да движи тялото си под нейното. Ръцете му се спуснаха пламенно по нежната й плът, обляна в слънчева светлина. Сетне неочаквано я вдигна, изгарящ от копнеж, с рязко движение я постави отгоре и проникна в нея.

— Господи! — прошепна тя, легна върху него и се отдаде на огнения порой от усещания, които бушуваха в нея с нарастваща ярост. — О, Боже…!

Джейми стегна бедра около тялото му и се изви към него. Даниел погали гърдите й и се заигра с чувствителните зърна. Проследи с пръсти извивката на ханша и бедрата й. Сетне протегна ръка и докосна лицето и косата й с безкрайна нежност. Ласките му събудиха в тялото й неудържим копнеж. Тя простена от удоволствие и се зарея в шеметните висини на една чувствена вселена. Слънчевите лъчи танцуваха върху затворените й клепачи и образуваха в очите й пъстри кръгове с цветовете на дъгата.

Направлявайки тялото й с ръце, Даниел отново смени темпото. Движенията му станаха по-бързи и настойчиви, а лицето му се изопна от напрежение. Джейми незабавно откликна и промени ритъма в хармония с неговото желание. В гърдите й се надигна гореща вълна на удоволствие и тя се отдаде на стремежа да улови безмилостния неудържим повик на своята женска природа.

Тялото й се разтърси от последователни спазми. Предметите наоколо сякаш внезапно престанаха да съществуват; остана само огромното огненочервено цвете на насладата, което се разпука и пръсна по тялото й хиляди чувствени искри.

Джейми се пренесе в един непознат свят, където въздухът бе наситен с благоуханен аромат, нежна музика галеше ушите, а божествен вятър внасяше живителна прохлада.

Замаяна и объркана, тя отвори очи и осъзна, че се намира в солариума. Лежеше в обятията на Даниел, а благоуханният бриз от съня й бе всъщност топлият, пропит с мирис на полски цветя ветрец, който полъхваше от прозореца.

Премигна и се вторачи в синия небосклон. Тялото й все още бе отмаляло и тръпнеше от възбуда, а съзнанието й бе неясно и замъглено. Никога досега не бе изпитвала подобно удоволствие от интимното общуване с мъж. Силният копнеж и неудържимата страст, пълното освобождаване и удовлетвореност нямаха равни на себе си нито в миналото й… нито дори в мечтите й…

Извърна нерешително очи към лицето на Даниел. Погледът й се плъзна по нежната загоряла кожа, гъстите черни мигли и ситните бръчици около очите, проследи надменната извивка на носа и пълните чувствени устни. В гърдите й се надигна неочаквана нежност, изпита желание да го докосне и да помилва страните му, да прокара пръсти по очертанията на устата му.

В този миг той вдигна бавно клепачи и я прониза с поглед. В студените му стоманени очи нямаше и следа от нежност. Лицето му застина в неразгадаемо изражение.

Джейми се смрази. По гърба й полазиха тръпки. Усмивката й мигновено се стопи. Изгледа го безмълвно за момент, сетне извърна лице и прехапа устни. Протегна се и взе роклята. Облече я с разтреперани ръце, завърза несръчно връзките и напъха захвърлените бикини в джоба. После се обърна към него и рече тихо, без да го поглежда:

— Даниел…

— Не казвай нищо, моля те! — прекъсна я той. — Просто ми донеси стола.

— Но аз искам да…

— Моля те, Джейми! Столът! — настоя той. В гласа му прозвуча безкрайна тъга и умора.

Смутена и удивена, тя докара количката до масата, застопори спирачката и се отдръпна настрана, докато Даниел се прехвърли на стола и се покри отново с хавлиената кърпа. Лицето му бе затворено, далечно и съвършено непроницаемо. Бе невъзможно да се разбере дали чувства гняв и разочарование от нея, или отвращение от собственото си държание.

Той се отправи мълчаливо към вратата, спря се на прага и се обърна рязко към нея. Джейми го погледна и потрепери. В очите му бликаше неизразимо страдание и безгранична болка.

— Какво има, Даниел? — прошепна тя.

— Предполагам, трябва да ти благодаря — рече той със студен любезен тон. — Много си добра, Джейми. Това бе твърде благороден жест към един сакат човек като мен.

Джейми пребледня като мъртвец. Леденият тон и зловещият подтекст на думите му я смрази.

— Но ти не разбираш! — отвърна отчаяно тя. — Аз не съм… Това не бе…

— Довиждане, Джейми.

Той се обърна, излезе от солариума и подкара бързо количката покрай обраслите със зеленина стъклени стени.

Джейми гледаше втренчено след него, а мозъкът й трескаво работеше. Знаеше добре какво намеква. Сигурно смяташе, че странната й неочаквана постъпка бе продиктувана единствено от съжаление.

Тогава нищо чудно, че бе така дълбоко наранен.

Искаше да го догони и да го увери, че греши; да му обясни, че за първи път в живота си бе пожелала толкова силно един мъж и за първи път бе изпитала такава пълнота и удовлетвореност.

Потисна желанието си да се втурне след него и вместо това механично се зае да подрежда уредите в залата. Опитваше се да успокои лудешкия бяг на сърцето си и да сложи в ред обърканите си мисли.

В душата й се прокрадна съмнение. Дали пък Даниел не е прав? Дали действително не се ръководеше единствено от съжаление? В края на краищата много пъти досега бе бъркала съжалението с любов. Може би всичко се повтаряше отначало. Само че сега за първи път бе отишла дотам да се люби с пациент.

И ако е така, постъпката й спрямо Даниел бе наистина непростима.

Нещастна и потисната, Джейми излезе от залата, мина тихо покрай басейна и пое с бавна стъпка през огромната къща към самотата и уединението на стаята си.