Марго Далтън
Даниел и червенокосата (5)

Пета глава

Масата за масаж се намираше в просторна зала непосредствено до басейна. Стените бяха целите от стъкло и откриваха чудесна гледка към града. Също както в стаята на Джейми тук човек имаше чувството, че виси във въздуха над безкрайни поля и равнини. Буйни зелени растения пълзяха по стените, а през отворените прозорци подухваше лек утринен бриз, пропит с аромата на ухайни летни цветя.

Удобна и функционална, залата беше обзаведена с усет и професионализъм. Широката медицинска маса за масаж бе последен модел, състоеше се от три подвижни части и притежаваше електрически пулт за управление. Лека джазирана класическа музика се носеше от две тонколони и се смесваше с приглушеното чуруликане на птичките, жуженето на насекомите и бръмченето от косачката на Хайро.

Прикривайки умело нервното си напрежение, Джейми започна първия сеанс със сигурни отработени движения. Разтри неподвижните крака на Даниел Калахър, после премина към горната част на тялото, като натискаше определени точки да стимулира кръвообращението. През това време той лежеше по бански на масата, затворил очи на силната слънчева светлина.

Джейми хвърли крадешком поглед към суровите изваяни черти на легналия мъж, широкия му нос и правата черна коса. По лицето му се четеше неизменното гордо и пренебрежително изражение, макар че в момента той изглеждаше напълно отпуснат и безпомощен в ръцете й.

Всъщност впечатлението за безпомощност бе само привидно. В действителност добре развитите мускули на ръцете и гърдите му се издуваха и подскачаха, свиваха и разпускаха под сръчните й ръце. Кожата му беше нежна и гладка като кадифе, но създаваше усещане за сила и топлина.

Погледът й отново се спря върху лицето на Даниел. Кичур коса бе паднал върху челото му, а чувствените му устни бяха леко отворени.

За какво мисли? — запита се неволно тя. За мен ли? Дали и той усеща странната топлина между моите ръце и тялото му? Или може би си въобразявам?

Като осъзна в каква посока вървяха мислите й, Джейми се ужаси. Бе работила с много пациенти досега, ала за първи път й се случваше подобно нещо.

— Бихте ли се обърнали по гръб, господин Калахър? — попита глухо тя и му хвърли безизразен поглед.

Той послушно се повдигна на силните си ръце, завъртя се с учудваща лекота и легна по корем.

Джейми намаза с крем загорелия му гръб и продължи да го масажира, като разтриваше и удряше леко големите релефни мускули от двете страни на гръбначния стълб и плешките. Той се протегна и въздъхна неволно от удоволствие. Джейми тайничко се усмихна и продължи мълчаливо заниманието си.

Професионалният масаж бе трудна работа и изискваше много по-големи физически усилия, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Водена от желанието да се представи добре и да направи хубаво впечатление, Джейми влагаше цялото си старание и умение. Скоро капчици пот оросиха челото й и се търкулнаха по бузите й. Тя скришом ги изтри и реши следващия път да си върже косата и да се облече по-леко.

Постепенно движенията й станаха механични и ритмични, а мислите й отново се насочиха към личността на красивия мъж пред нея. Джейми тръсна глава и се опита да се съсредоточи върху работата.

— Е — обади се неочаквано Даниел. — Кой спечели?

— Моля? — стресна се тя.

— Кой спечели Великото сутрешно предизвикателство? — обърна глава той да се чува по-ясно гласът му.

— Аз… Не разбирам за какво става въпрос.

— Тази сутрин на път за басейна минах случайно покрай вратата на кухнята и чух смях. Стори ми се, че вътре се провежда някакво състезание.

— Ами, състезание… — изчерви се до уши Джейми и възобнови масажа с разтреперани ръце. — Ние… Стивън намери в пакета с овесени ядки количка, от ония дето се навиват, нали знаете, Хайро я пусна и после подредихме… — замълча внезапно Джейми. Болезнено усещаше топлата плът под ръцете си и усмивката му.

— Хайде, госпожице О’Рурк — рече шеговито той. — Нямам ли право да знам какво става в собствения ми дом? Какво подредихте?

— Две редички от зрънца — призна Джейми, а лицето й пламна още по-силно. — После един по един пускахме колата от определено разстояние и който успееше да я прекара, без да удари нито едно зърно, ставаше победител.

— Аха — отвърна той с привидно сериозен глас и скри лице между ръцете си.

Джейми го стрелна с очи, ала не можа да види изражението му.

— И кой спечели в крайна сметка? — повтори търпеливо той.

— Клара. Тая жена има страхотен мерник! Сигурно защото се занимава с фотография.

Даниел избухна в смях и цялото му тяло се разтърси. Джейми подскочи от изненада. В първия миг се усмихна колебливо, после се отпусна и се присъедини към веселия му смях.

— Господи! — изтри насълзените си очи той. — Колко е хубаво да се посмееш от сърце! Много отдавна не бях чувал в този дом някой да се забавлява така по време на закуска, госпожице О’Рурк. Предполагам, че вие сте причината. Благодаря!

Джейми го погледна със зачервени от смущение бузи и изпита необяснимо задоволство от думите му. После с категоричен жест върна главата му в предишното положение. Изтръпна при допира с острата му коса, но бързо се овладя и се върна към работа.

Накрая прокара ръка по зачервеното си лице, погледна часовника и с облекчение установи, че остават още пет минути до края на сеанса. Разтри тялото му с длани да стимулира дейността на клетките и кръвообращението. После го намаза със стягащ крем и избърса с хавлиена кърпа лъскавата му кожа.

— Такаа! — рече накрая тя, леко задъхана. — Готово! Спите ли?

Даниел лежеше, без да помръдва. Джейми помисли, че действително е заспал след умората от плуването и успокоителното действие на масажа. Намръщи се и се зачуди дали да го събуди, или да се измъкне на пръсти и да го остави.

Най-сетне той извърна глава, вдигна я, завъртя се по гръб и отправи очи към Джейми.

— Чудесно! — промърмори Даниел. — Беше страхотно! Госпожице О’Рурк, вие сте истинска професионалистка!

— Благодаря — усмихна се с удоволствие тя и изтри изпотеното си лице.

— Топло ли ви е? — погледна я загрижено той. — О, извинете! Забравил съм да пусна климатичната инсталация.

— Няма нищо. Добре съм, не се притеснявайте! Следващия път ще облека нещо по-леко, шорти и тениска, ако не възразявате, разбира се.

— Ако всеки път масажирате така, изобщо не ме интересува дали сте с бална рокля, или водолазен костюм.

Джейми си представи как размазва крем по гърба му, облечена в дълга рокля с пайети, шнорхел и плавници, и неволно се засмя. Той вдигна вежди въпросително.

— Няма нищо — побърза да каже тя. — Хрумна ми една глупост.

Той се засмя и се изправи в леглото. Протегна ръка, придърпа инвалидната количка и с лекота се прехвърли в нея.

Подкара я към другия край на залата, където се намираше стереоуредбата, и натисна един бутон в стената. В стаята нахлу студен въздух.

— Постойте тук да се поразхладите, пък аз ще отида до кухнята да донеса чай с лед — насочи се към изхода той.

— Но моля ви… — възпротиви се Джейми.

Ала Даниел вече бе излязъл и бързо въртеше колелата по плочките покрай басейна. Външната врата се затвори след него и той се скри от погледа й.

Тя отметна глава назад и се наслади на свежия прохладен въздух. После отиде да затвори прозорците и се отпусна с въздишка на облекчение в един от удобните метални столове, подредени до стената под няколко палми. Неочаквано придоби загрижено изражение.

От самото начало не знаеше какво да очаква от този загадъчен мъж. Във всеки случай обаче не бе предполагала, че той ще се държи мило. А още по-малко, че въпреки смущението ще й бъде приятно в негово присъствие.

В този миг Даниел се появи на вратата. Върху подноса на коленете му имаше запотена кана чай, явно току-що извадена от хладилника, две стъклени чаши, кристална купичка с резенчета лимон и чиния топли сладки, които ухаеха ароматно.

— Мария току-що ги извади от печката! — рече весело той.

Даниел взе една хавлиена кърпа и я метна на раменете си. После прехвърли съдържанието на подноса върху малката масичка между него и Джейми. Наля чай в чашите, прибави лимон и поднесе чинията със сладките към Джейми.

Тя взе една, отхапа лакомо и възкликна със задоволство:

— О, курабийки с джинджифил! Страхотни са! Не помня откога не към яла такива… — лапна другата половина Джейми и отпи глътка чай. — Мария ли казахте? Нали готвачката е Клара?

— Да, така е. Клара определя менюто, купува продуктите, приготвя храната и води сметките, но Мария също обича да готви от време на време. Ей така, за развлечение. Знаете ли нещо за психичните заболявания, госпожице О’Рурк? — попита неочаквано той.

— Моля?!

— Както виждам, имате доста богат опит във физиотерапията — той взе една сладка и я разгледа съсредоточено. — Изучили сте физическите болки и травми на тялото. А имате ли представа от същността и лечението на психичните заболявания?

— Бегла — отвърна предпазливо Джейми. — Все пак психичните и физическите заболявания често са свързани.

— Да — кимна замислено Даниел. — А какво знаете за агорафобията?

Джейми го погледна и очите й се разшириха от изненада.

Възможно ли е да говори за себе си? Нищо чудно! Предната вечер Клара го бе нарекла „затворник“ в собствения му дом.

Прикри чувствата си и се опита гласът й да прозвучи студено и професионално:

— Думата агорафобия има гръцки произход и буквално означава „страх от открито пространство“. В медицината терминът описва психично състояние, в което болният се страхува да излезе от дома си.

— Имали ли сте такива пациенти? — вдигна вежди той с любопитство.

— Може да ви се стори странно, господин Калахър, но това заболяване е доста по-разпространено, отколкото се предполага. Като лекуващ физиотерапевт съм имала много случаи на по-тежки физически травми, когато инвалидите се затварят в дома си до такава степен, че се боят да се върнат към реалния свят.

Тя замълча и се изчерви от смущение. Запита се дали всъщност не описва състоянието на мъжа срещу нея. Но Даниел я слушаше внимателно, а на лицето му се бе появило замислено изражение.

— А как се проявява болестта в най-тежките случаи?

— Спомням си една жена, която не беше излизала от дома си в продължение на три години. Не ходеше дори до задния двор да вземе вестника. Страхуваше се да стои до прозорец или до отворена врата. Поръчваше си всичко по пощата и имаше домашен лекар. Караше мъжа си да й вади зъбите да не ходи на зъболекар.

— Господи! — промърмори Даниел с ужас.

— Горката жена! А иначе беше чудесен човек. Не искаше да създава неприятности на никого и изобщо нямаше представа каква е причината за състоянието й. Бе сигурна, че ако прекрачи прага на къщата, ще й се случи нещо ужасно и ще умре.

— Какво стана с нея?

— Нищо. Доколкото знам още не излиза от тях и е болна.

Тя го стрелна с очи. Слънчевите лъчи се прокрадваха през гъстите листа на палмите, играеха по бузите и устните му и образуваха интересна плетеница от светлини и сенки върху лицето му.

Джейми усети, че страните й отново поруменяват и бързо извърна глава.

Цялата тая история я изненадваше и безпокоеше. Очарованието на тяхната импровизирана закуска и лекия непринуден разговор бяха съвършено различни от очакванията й. В гърдите й се надигаха странни натрапчиви чувства и неясни копнежи.

Отново се запита дали интересът му към агорафобията бе продиктуван от чисто професионално любопитство, или от нещо лично. Тъкмо събираше смелост да го попита, когато той прекъсна мислите й:

— Предполагам, че Мария страда от агорафобия.

— Мария?! — подскочи от изненада Джейми. — Защо? Какво ви кара да смятате така?

— Не съм от най-наблюдателните — усмихна се иронично той, сякаш се надсмиваше над самия себе си и над своето собствено усамотение, — но никога не съм я виждал да излиза от къщи, докато Клара и Хайро ходят често до града.

Джейми мълчеше и чакаше да продължи.

— И което е по-важно, вчера Стивън ми каза същото. Спомена, че се страхувала да ходи дори в двора.

— Щом Стивън твърди това — потръпна тя от мрачни предчувствия, — значи сигурно е вярно. Той е много близък с всички — добави Джейми.

— Знам. Те са неговото семейство.

В очите му за миг се прокрадна безкрайна тъга. Джейми изтръпна. Но лицето му бързо се разведри и той я погледна с приятна спокойна усмивка.

— Можете ли да разберете какво става с Мария и какво е истинското й състояние?

Джейми се сепна, колената й се подкосиха. Но преди да успее да му отговори, той вече бе излязъл.

 

 

Няколко часа по-късно Джейми се бе отпуснала по гръб в басейна и блажено се наслаждаваше на тихата и спокойна утрин. Трябваше й време да свикне с мисълта, че отсега нататък ще живее сред целия този разкош и великолепие и ще има много свободно време да се забавлява и да прави това, което й е интересно.

Мързеливо мърдаше пръстите на ръцете във водата и се любуваше на топлите слънчеви лъчи, които галеха лицето й. Накрая отвори очи, събра мислите си и с неудоволствие реши, че е време да се захваща за работа. Днес на всяка цена трябваше да довърши комплекса от упражнения по аеробика.

Доплува до края на басейна, хвана се за перилата и с ловко движение изскочи отвън. В това време отнякъде се появи Мария и се усмихна.

— Джейми, търсят те по телефона.

Обезпокоена и изненадана, Джейми тръсна коса, отметна мокрите кичури от челото си и се зачуди кой може да е. Бе дала номера на семейството си, но изрично бе подчертала да го използват само в краен случай.

Първо помисли за баща си, който напоследък не беше никак добре. Загърна се с голяма бяла хавлия, уви хубаво главата си, обу жълтите чехли и последва Мария в кухнята.

Клара готвеше нещо на печката. В стаята се носеше приятен аромат на варено пиле с подправки. Клара погледна безизразно Джейми, посочи с ръка телефона и възобнови заниманието си.

— Ало? — рече задъхано Джейми в слушалката.

— Здравей, скъпа! Как е първият работен ден?

— Чад! — въздъхна с облекчение тя, ала в следващия миг изпита досада и раздразнение. — Защо се обаждаш, Чад? Нали ти казах да звъниш тук само в краен случай? — сниши глас тя.

— Знам — отвърна провлечено той, — но искам да те поканя на обяд.

— Казах ти, че не мога да излизам по обяд — пое дълбоко дъх тя и се опита да се успокои. — Имам сеанс. Сега затварям, Чад, и повече не ме търси тук, чу ли?

— Чакай, чакай! А довечера? Ще ходим ли някъде?

Джейми замълча за миг. Осъзна, че няма желание да се види с Чад.

— Добре — отвърна накрая тя. — Ела да ме вземеш от болницата в осем. И без това искам да поговорим.

— Чудесно! — възкликна със задоволство той. — До осем тогава. Довиждане!

Джейми постави бавно слушалката на мястото й и се загледа през прозореца.

Не, Чад, каза си тя. Не „довиждане“. Страхувам се, че този път е „сбогом“.

Тръсна глава да прогони неприятните мисли, обърна се и се усмихна насила.

— Беше един мой приятел, който явно не е разбрал, че не бива да се обажда тук. Няма да се повтори — рече тя на Мария и Клара.

Клара сякаш не я чу и продължи да бърка супата в мрачно мълчание, а Мария се усмихна плахо.

— Мария, можеш ли да дойдеш за малко в стаята ми? — помоли я тя импулсивно. — Искам да те питам нещо.

Мария веднага остави настрана пуловера, който плетеше на Стивън, стана и тръгна след Джейми.

Като влязоха във всекидневната на апартамента й, Джейми се изтри бързо с кърпата и посочи на Мария един от столовете до камината.

— Заповядай, седни! Ще сваля банския и ей сега идвам.

Отиде в стаята си и веднага се върна. Бе облечена в къса синя плажна рокля и триеше енергично мократа си коса.

— Искаш ли да седнем там? — посочи тя към сенчестия вътрешен двор. — Косата ми тъкмо ще изсъхне по-бързо, докато си говорим.

— Аз не… Бих предпочела да останем тук — промърмори Мария, а лицето й пребледня. — Навън е твърде топло.

Джейми хвърли бърз поглед към прохладните сенки на двора, ала замълча. Вместо това седна на стола срещу Мария, кръстоса дългите си загорели крака и се усмихна мило.

— Мария, какво ще кажеш да се поразходим следобед? Трябва да отида до града да купя някои неща, та помислих, че може би ще искаш да дойдеш с мен. Ще минем по магазините, ще пием някъде кафе… — разпали се Джейми. — Какво ще кажеш, а?

Мария я гледаше втренчено с разширени от ужас очи и се чудеше какво да отговори.

— Аз… Не мога — рече накрая тя. — Трябва… Трябва да изтърся одеялата този следобед и да… проветря бельото. Аз…

— Добре, добре — прекъсна я бързо Джейми, потресена от страха и тревогата в гласа на другата жена. — Всичко е наред, това бе просто едно предложение. Какво готви Клара? — попита небрежно тя. — Мирише страхотно! Чак тук се усеща.

— Пилешка супа по рецептата на баба й — усмихна се колебливо Мария — и питки със сирене. Господин Калахър ги обожава.

— Той винаги ли яде сам?

— Обикновено да. С изключение на дните, когато вечерят със Стивън в столовата. През другото време се храни в кабинета си.

— А кога ще иска да проведем сеанса? Преди или след ядене?

Мария вдигна рамене.

— Е, в такъв случай по-добре да се приготвям. Странно колко бързо лети времето, когато човек не върши нищо, а просто си почива! — добави с усмивка тя.

Мария се усмихна стеснително в отговор, стана и се оправи към вратата.

— Съжалявам за следобеда, Джейми — промърмори тя, — но наистина съм… много заета. Сигурно щеше да бъде приятно.

— Няма нищо, Мария. Ще излезем някой друг път.

— Да — въздъхна облекчено другата жена. — Някой друг път.

Тя тръгна по коридора към спокойствието и сигурността на кухнята, а Джейми остана в стола до камината и се вторачи замислено навън.

 

 

Луната бе в последната си четвърт и приличаше на блестящ сребърен диск върху мекото черно кадифе на лятното небе. Милиони звезди трепкаха на небосвода, а ярките светлини на града образуваха причудливи пъстроцветни дъги в нощния мрак.

Джейми прибра фолксвагена в големия гараж и излезе на алеята. Пристъпи колебливо и отправи поглед към звездния небосклон. На фона на безкрайния космос нейното нещастие и тъга изглеждаха дребни и незначителни. Въпреки това се чувстваше самотна и копнееше да поговори с някой.

Прощалната вечер с Чад бе ужасна и надмина и най-лошите й предчувствия.

Тръгна с усилие по широката алея към страничния вход, отключи тихо вратата и се запромъква по коридора към стаята си. Огромната къща бе потънала в странна тишина, сякаш вътре нямаше никой, часовникът бе ударил полунощ и мястото бе оживяло.

Представи си, че предметите около нея действително помръдват, стори й се, че чува шумолене и леко равномерно дишане.

Изведнъж се вцепени, затаи дъх и наостри уши.

Този път не беше въображението й. Зад гърба й откъм фоайето бе долетял неясен приглушен звук.

Поколеба се какво да прави, обзета от смесени чувства.

Първо си представи как Клара броди на сън с фотоапарат в ръка и по устните й плъзна усмивка. В следващия миг обаче лицето й придоби загрижено изражение при мисълта за Стивън, Мария или Даниел, безпомощен без инвалидния стол, или някой крадец, привлечен от богатствата на къщата.

Без да мисли повече, Джейми се обърна безшумно и тръгна на пръсти към фоайето, като от време на време спираше и се ослушваше. Странното шумолене продължаваше. Джейми мина през фоайето, излезе на плочките до басейна и тръгна покрай обраслите с растения стени на залата за спорт.

Навън цареше непрогледен мрак. Водата в басейна бе набраздена от лекия бриз и приличаше на разтопено сребро на лунната светлина. Джейми я погледна съсредоточено и затаи дъх. Изведнъж усети, че някой я наблюдава и изпита необясним страх.

Потисна уплахата си и се зачуди какво всъщност търси тук по това време. Разтвори с ръце гъстата растителност да си проправи път, като внимаваше да остане незабелязана и да не вдига шум.

— Още една стъпка — долетя спокоен глас — и двамата ще пострадаме.

Джейми подскочи и долепи ръка до устни да заглуши вика си.

После неочаквано по тялото й се разля гореща вълна на облекчение.

Даниел седеше в инвалидния стол под едно дърво точно пред нея. Само още крачка и Джейми щеше да се спъне в него и да обърне количката.

— О, вие ли сте? — не можеше да се съвземе още Джейми. — Аз пък помислих…

— Извинете, че ви изплаших — каза меко той. — Чух да отключвате външната врата, докато бях в басейна, и си рекох да изляза бързо от водата и да се скрия в храстите да не ви изплаша, но очевидно не успях — добави той с кисела усмивка.

— Напротив, успяхте! — отвърна рязко Джейми, като постепенно възвръщаше самообладание. — Успяхте да ме изплашите до смърт. Скъсихте ми живота поне с няколко години.

— Е, като решите с колко точно, обадете ми се да ви платя обезщетение — продължаваше да се усмихва той.

Джейми го погледна. Очите й постепенно привикнаха към тъмнината и тя различи лицето и очертанията на тялото му. Лунната светлина посребряваше красивите черти и мъжествените му гърди, а краката му бяха покрити с хавлиена кърпа.

— А защо не останахте в басейна? Надявам се, че не излязохте заради мен?

— Напротив! — усмихна се отново той и зъбите му проблеснаха в мрака. — Нощем обикновено плувам без бански. Не исках да ви шокирам още първия ден.

— О! — възкликна безпомощно тя.

За своя изненада усети, че бузите й пламнаха и мислено благодари на мрака. Смутена, тя се опита да сложи ред в обърканите си мисли. Бе съвсем искрена, когато каза на Даниел, че след пет години работа като физиотерапевт полът или голото тяло на пациента не играят никаква роля за нея. Ала близостта на Даниел Калахър в лунната нощ само по кърпа върху слабините дълбоко я смущаваше.

Учуди се какво става с нея. Опита се да запази самообладание и подхвана по-безопасна тема:

— Не можете ли да заспите? — попита колебливо Джейми. — Сигурно имате болки.

— Не — поклати глава той. — Плуването обикновено не ми помага в такива случаи. Но ме успокоява, когато мозъкът ми е превъзбуден от преумора и не мога да заспя.

— Трябва да опитам и аз тогава — подхвърли мрачно Джейми и се втренчи в развълнуваната водна повърхност.

Даниел погледна замислено нежния й профил и придърпа един стол.

— Моля ви, седнете, госпожице О’Рурк! — покани я любезно той.

Джейми се поколеба и се отпусна мълчаливо в предложения стол, ала погледът й остана прикован във водата.

— Не е ли твърде късно за занимания по физиотерапия? — подметна нехайно Даниел.

— Заниманията свършиха отдавна — изненадана, тя го стрелна с очи и поклати глава. — Имах… среща.

— Май не е била много весела, както виждам — той погледна отново нейното нещастно и измъчено лице.

— Никак дори — отвърна с въздишка Джейми. — Разделихме се. Край!

— Разбирам — поколеба се той. — По чие желание?

— По мое — отвърна тя. Бе изцяло погълната от собствените си мисли и не забеляза как Даниел вкопчи ръце за миг в облегалките на стола и сетне веднага ги отпусна. — От дълго време се канех да го направя, но въпреки това се чувствам толкова… — неочаквано замълча, погледна го и се опита да се усмихне. — Извинете! — каза рязко Джейми. — Забравих, че едно от вашите изисквания е да не ви занимавам с моя личен живот. А какво стана? Тук съм едва от един ден, а вече взех да ви се оплаквам. Простете!

— Това е различно — отвърна меко Даниел. — Аз ви попитах.

— Да, наистина. Много мило, че проявявате интерес към моята личност — благодари тя и погледна разсеяно към басейна. — Чувствах се много нещастна, когато се прибрах вкъщи, но сега, като споделих с някой, сякаш ми олекна.

— Колко естествено го казахте!

— Кое?

— „… се прибрах вкъщи“ — повтори думите й той. — Наистина ли се чувствате тук у дома?

— Да — отговори бавно Джейми. — През цялата мъчителна вечер непрестанно мислех за това място — махна с ръка тя към притихналата къща, басейна, солариума и просторната спортна зала, от която се откриваше прекрасна гледка към небето и светлините на града. — И за това колко хубаво ще е да се върна у дома — заключи простичко тя.

— Радвам се да го чуя.

Двамата седяха мълчаливо с погледи встрани. Ала Джейми сякаш усещаше осезателно присъствието му, гордата му осанка, високите скули и изваяните чувствени устни.

Тя потрепери и Даниел я стрелна загрижено с очи.

— Студено ли ви е?

— Не, не. Добре ми е. Аз просто… — поколеба се тя и сетне се обърна към него: — Сетих се за онова, което говорихме за Мария. Струва ми се, че действително сте прав, за нещастие.

— Страхувах се, че ще кажете точно това — намръщи се Даниел. — Как може да й се помогне?

— Не знам точно. Трябва да проучим нещата.

— Вие сякаш се колебаете — прониза я с поглед Даниел.

— Да, до известна степен — прехапа устни Джейми, а в очите й се прокрадна тревога. — Всеки път става така. Уж се опитвам да помогна, пък се забърквам в проблемите на хората и накрая излиза така, че е било по-добре, и за мен и за тях, да стоя настрана. Разбирате ли?

— Вие сте много състрадателен човек, госпожице О’Рурк. Затова хората инстинктивно се насочват към вас, когато са в беда.

Джейми мрачно кимна.

— Ако не желаете да помогнете на Мария, никой не ви задължава.

— Но аз искам! — възкликна тя. — Точно там е проблемът! Винаги съм готова да помогна, макар да знам, че по-късно ще съжалявам.

— Късно е вече и сигурно сте изморена — усмихна се Даниел. — Хайде да си лягаме. Утрото е по-мъдро от вечерта. Ще прегледам книгите по въпроса и ще се опитам да науча нещо повече за болестта. Вие бихте могли да направите същото. След някой друг ден ще обсъдим прочетеното и ще решим какво да предприемем. Съгласна ли сте?

— Разбира се, господин Калахър — усмихна се с благодарност тя и стана от стола. Тялото й изглеждаше стройно и грациозно под лунните лъчи. — Лека нощ! До утре.

Тя мина безшумно покрай стола му. Внезапно той се протегна и хвана ръката й. Джейми се сепна и впери поглед в лицето му. Сърцето й затуптя лудо при допира на силната загрубяла мъжка ръка.

— Обстоятелствата са доста странни, а и вие сте твърде необикновена личност, госпожице О’Рурк. Бих желал с ваше разрешение да отменя едно от условията, които сам поставих.

— Кое? — попита тя, все още объркана от бурните си чувства.

— Искам да ви наричам Джейми, а вие ми казвайте Даниел. Щом заедно ще помагаме на Мария — добави весело той, — няма да е зле да оставим някои формалности настрана, не мислите ли?

— Не знам дали ще мога…

— Ами пробвайте! — настоя той и пусна ръката й. — Хайде, кажете ми Даниел!

— Но това е някак си… — прошепна смутено тя. — Добре… Даниел.

— Ето, видя ли? Няма нищо трудно. А сега, Джейми, по-добре да си пожелаем лека нощ, защото смятам да поплувам още малко и не искам да те смущавам — по устните му пробягна дяволита усмивка.

Джейми кимна, преглътна с усилие и се отдалечи с бърза крачка покрай басейна към залата за спорт.

Изведнъж във въображението й изникна образът на Даниел. Представи си как голото му тяло се гмурка в басейна и широките му мускулести рамене прорязват водата на лунната светлина и потръпна. Отново се удиви от себе си и се запита как е възможно тази съвсем обикновена гледка така дълбоко да я вълнува и смущава.

Ако не друго, помисли тя, докато вървеше по коридора към стаята си, странната среднощна среща й помогна поне в едно: прогони надалеч неприятните мисли за Чад.