Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (9)

Осма глава

Кейси не остана да се помайва. За секунда се върна в собствената си стая и затвори добре вратата.

Бе си въобразила очите. Не ставаше дума за психоза, просто за силата на внушението. Съседът й бе споменал за призрака, затова тя видя призрак. Не бе чак толкова различно от това да води разговор с майка си. Лекарите твърдяха, че Керълайн не е говорила от три години и коя бе Кейси, че да спори с тях? Ако чуваше глас, явно си внушаваше.

Разбира се, тя чуваше гласа на Керълайн, тъй като го желаеше, а случаят с призрака съвсем не бе такъв.

Тогава дали непознатата къща не бе предизвикала развихрянето на въображението й? Или пък фактът, че стаята в дъното на коридора е на баща й и една част от нея иска той да е там, след като я бе поканил в къщата си?

Много тихо тя се върна в леглото. Не си свали халата — нямаше да се остави някакъв си измислен призрак да я види гола, — а остана да лежи по гръб в средата на леглото — съвсем неподвижно, с ръце, сплетени на корема, и очи, вперени във вратата.

Никакво движение. Никакъв звук. Остана да гледа и слуша в продължение на час, преди накрая да заспи, но спа неспокойно и често се събуждаше да гледа и да се ослушва. Когато най-сетне дойде утрото, тя се чувстваше по-разтревожена за себе си, отколкото за каквото и да било друго.

Грабна жълт потник и шорти от сака си, припряно ги облече и хвана косата си с ластик. Отдели само минутка на звуците, които бе чула през нощта, когато отвори вратата на стаята си и хвърли един поглед към тъмната ивица в отвора на вратата към стаята на Кони. Но стигна до стълбите без никакви премеждия. Оттам — право надолу, през фоайето, покрай картините на Рут — с поглед, забит в стълбите, — през офиса и навън в градината.

Излезе на открито и незабавно изпита облекчение. Утрото в градината бе свежо дори когато предстоеше такъв топъл ден. Въздухът ухаеше сладко на… люляк, усети люляка. Това ухание я привлече към храстите отдясно. Едри морави гроздове сред букет от зелени листа бяха надвиснали над цветната леха. Тя се усмихна, затвори очи и се наслади на аромата.

След няколко минути, успокоена от цветята като един вид духовна прелюдия, тя си избра едно място в гористата част на градината и се отпусна на земята. Знаеше наизуст обичайния ред, петнайсет минути раздвижване в позите на гимнастиката за посрещане на слънцето, като се съсредоточаваше върху дишането си също толкова, колкото и върху плавното разтягане на мускулите. Раздвижваше една част от тялото си, после друга, концентрирана — наистина концентрирана — върху освобождаването на напрежението, предизвикано от тревожните мисли за призраци, за това, че практикува като терапевт в офиса на Кони, за това, че Керълайн ще умре и ще я остави сама на света. Зареждаше тялото си с положителна енергия с всяко дълбоко поемане на въздух и усещаше как се разсейва напрежението във врата й, в гърба, корема и краката й. Когато мислите й се отклоняваха в друга посока, тя се концентрираше отново с усилие на волята. Отново и отново правеше дълбоки коремни вдишвания и издишаше бавно и докрай.

Мина през цикъла от упражнения три пъти и когато свърши, се чувстваше много по-спокойна. Както винаги, запази най-хубавото за накрая. Използва дънера на стария кестен за опора, опря главата си на земята, сключи ръце зад нея за по-сигурно и бавно вдигна останалата част от тялото си нагоре — първо ханша, после краката, — докато застана в идеално равновесие и покой.

Стойката на глава й действаше тонизиращо. Винаги го усещаше, особено след безсънна нощ. Силата на гравитацията, теглеща я в различни посоки, даваше на кръвообращението й освежителен тласък. Това гъделичкаше тялото й, караше кожата й да диша, гърдите й да се повдигат. Също като хладка вода, плисната върху изгаряни от треска бузи, това я събуждаше.

Гледана надолу с главата, градината бе един различен свят от цветове и форми. Тук нямаше призраци, фигурите бяха геометрични и солидни — и не на последно място сред тях бе мъжът, който изведнъж тихо се появи пред нея. Бе влязъл през портата, докато тя бе потънала в дълбоките си вдишвания и концентрацията, но бе също толкова истински, колкото и хвойната и тисовете, които служеха за фон на обърнатото му наопаки тяло.

Или поне на нея й се струваше истински.

После размисли. Вторник не бе обичаен ден за него. Тя просто искаше той да е тук — искаше да види колко е атлетична, колко е привлекателна в жълтия си спортен екип. Искаше да го подразни, искаше да усети силата си в тази игра, за да компенсира липсата на сила в отношенията с родителите си. Искаше го тук заради общуването между мъжа и жената. Неговото присъствие добавяше наслада към градината, един Адам за Ева.

Да си представи, че вижда Джордан, не бе толкова проява на силата на внушението, колкото на силата на нереалните мечти. Градинаря си го биваше като за мъж мечта — и бе интересен, погледнат надолу с главата. Така бе абсолютно стабилен — нали тежестта на тялото му поемаха раменете, а те бяха достатъчно широки, за да я понесат. Красиви рамене, реши тя. Не напомпани с мускули. Просто стройно мускулести. Можеше да ги забележи, защото в мислите й той бе облечен с тениска без ръкави. Беше черна, пъхната небрежно в леко смъкнати джинси, които на свой ред бяха напъхани в полузавързани работни ботуши. Знаеше, че джинсите и ботушите го предпазват, докато работи в градината, но предположи, че ще му е топло с тях. Личеше си по зачервените му бузи. Но след това идваха онези кафяви очи, непоклатими като кестена зад нея. И онази тъмнокестенява коса, разрошена, като че сега става от леглото. Както го гледаше наопаки, тя си представяше, че е посаден точно там, в градината на баща й, закрепен на мястото си от косата. Но предполагаше, че той би стоял солидно на мястото си, където и да се намира — такъв устойчив мъж беше.

Образът се раздвижи. Съвсем леко помръдване, преместване на тежестта от единия на другия крак, но бе достатъчно реално, че да я стресне.

Тя се олюля и за малко щеше да падне.

Той тръгна към нея, протегнал ръка.

— Не, не, не — предупреди тя бързо.

Без силата на тежестта, гласът й бе по-писклив от нормалното.

— Не ме докосвай! — тя запази равновесие. — Добре съм.

Съсредоточи се, пое си внимателно въздух и фокусира погледа си.

Все още бе там.

— Днес не е сряда — каза с изтънял глас.

Обикновено не се олюляваше и не залиташе да падне. Инструкторът й по йога бе удивен колко дълго може да стои на главата си. Що се отнася до изпълнението, това явно не бе от най-добрите й.

— Циганчетата се нуждаят от поливане — каза той. Това бе напълно логично обяснение, макар на свой ред да повдигаше друг въпрос.

— Баща ми е обзавел къщата с всякакви модерни уреди. Защо не е инсталирал автоматична напоителна система тук?

— Нямаше нужда. Имаше мен.

— Да те кара да се отбиваш тук, за да поливаш цветята, не е ефективно нито от гледна точка на времето, нито на цената.

Джордан леко повдигна едното от широките си рамене, жест, който Кейси си преведе като небрежно свиване.

— Не ми пречи.

— Харесва ти да поливаш цветя.

— Харесва ми да поливам цветя.

— Но да изминаваш целия този път…

— Магазинът не е далеч.

— О — тя имаше предвид дома му. Не можеше да си представи, че живее тук, на хълма. Дори и най-малките апартаменти в района бяха прекалено скъпи. — От колко време се грижиш за тази градина?

— От седем години.

— А преди теб кой го е правил?

— Никой. Цялата бе покрита с избуяла трева и плевели.

— А също и с разкошни стари ели, чинари, брези и дъбове — напомни му сладко.

Той помълча за минута, преди да признае:

— Да. И те бяха тук.

— Ами онези храсти на долното ниво — онези, чиито пъпки всеки момент ще се разтворят? Те изглеждат доста стари.

— Големите са рододендрони, а малките са азалии. Ние ги засадихме тук.

— Кой направи планировката на градината?

Тя вече се държеше съвсем стабилно, дори започваше да свиква с тона на гласа си.

— Аз.

— От името на „Майката на Дейзи“?

— Да.

— Имаш ли диплома по озеленяване и проектиране на паркове и градини?

— Не. Просто разбирам от растения.

— И той ли?

— Кой?

— Баща ми. Вече изяснихме, че ги е обичал. А познаваше ли ги?

— Знаеше какво иска.

— И ти започна от това.

Кратка пауза, после любопитен въпрос:

— Това притеснява ли те?

Въпросът бе от онези, които би й задала Бриана, от онези, които биха заслужили одобрително кимване от страна на Кони, защото определено бе правилният въпрос. А отговорът? Да, това притесняваше Кейси. Можеше да се нарече завист или ревност. Можеше да се нарече неприязън. Струваше й се, че служителите на баща й са имали неговото доверие и уважение, дори привързаност, докато дъщеря му е била лишена от тях.

Но не можеше да вини градинаря. Той очевидно бе добър в работата си.

— Създал си невероятна градина — каза тя. — Но така и не ми каза дали той наистина се е занимавал с градинарство.

— Баща ти ли? Помагаше от време на време.

— Значи… той просто… обичал е да го прави, така ли?

— Не. Беше неговият начин да ми благодари за това, че му помагах с разни други неща.

— Какви неща?

— Разни. Местене на мебели. Качване на кашони по стълбите.

— Какво по-точно си качвал горе?

— Папки с досиета. Когато приключеше с някой случай, той слагаше папките в специално чекмедже. Когато то се напълнеше, преместваше съдържанието му горе.

— В спалните за гости ли? Не може всички онези кашони да са пълни с папки.

— Има и книги.

— Още книги? О, боже.

— И писма. Служебна кореспонденция.

— А нещо лично?

— В кашоните с печатно „М“ отгоре.

Личните папки на Кони. Ако имаше и други части от дневника, сигурно бяха там. Мислите й литнаха към онези пълни с кашони стаи и тя отново се олюля.

И отново градинарят протегна ръка към нея.

— Не ме докосвай — предупреди го, както и преди. Отново се съсредоточи. — Добре съм.

Едва бе възстановила равновесието си, когато той попита:

— Имаш ли проблем с това?

— С кое?

— С докосването? Баща ти имаше. Не обичаше да го докосват. Ако е имало някакво леко докосване с длан или лакът, винаги е било напълно случайно. Той спазваше дистанция спрямо всеки, който е наблизо.

Кейси винаги го бе подозирала, но тя бе виждала Кони само в професионална атмосфера, където физическата дистанция бе уместна. Работата вкъщи и в градината бе различна. Би могла да разпита Джордан за това, ако не бе притеснена от първия му въпрос. Собствената й личност бе засегната. Почувства се длъжна да го осведоми.

— Не. Нямам проблем с докосването.

— Тогава значи с наемните работници. Това бе третият път, в който ми каза да не те докосвам.

Третият път. О, да. Веднъж предния ден в офиса и два пъти сега.

— Не — отговори му търпеливо. — Свикнала съм да разчитам само на себе си. Нямаше да падна от онзи стол, а и сега няма да падна.

Сякаш за да докаже правотата си, бавно сви колене. С протегнати от раменете ръце, внимателно сви тялото си напред и започна да снижава краката си, докато стъпалата й докоснаха земята. Като отказваше да бърза, въпреки гледката към задника й, която се откриваше пред погледа му, тя бавно вдигна глава и се опита да свикне с нормалното положение. Когато бе сигурна, че няма да се строполи, си пое дълбоко въздух, изправи се напълно и се обърна.

Градинарят бе висок, много по-висок от Кейси, която бе метър и шейсет. Компенсира това, като вирна брадичка и го погледна в очите.

— Някои мъже смятат, че жените са крехки. Аз не съм.

Той изглеждаше леко развеселен.

Не, осъзна тя. Изглеждаше леко възбуден. В тези тъмни очи определено имаше одобрителен блясък.

Провокирана от това — а всъщност и от внезапен неочакван спомен за героинята на Д. Х. Лорънс Лейди Чатърли и нейния мъжествен пазач на парка — Кейси се спря точно пред него.

— А колкото до докосването — каза тя и обви ръка около кръста му, — много ми харесва.

Не отклони поглед от очите му, сякаш го предизвикваше да направи първата крачка и да се отдръпне, докосна с длан гръдния му кош, после рамото, надолу по ръката, по китката. Пръстите й се плъзнаха в неговите и за миг той ги стисна.

— Обожавам докосването — тихо каза тя. — Никога не съм имала проблем с него, а колкото до това, че си наемен работник, израснала съм, хранейки се на една маса с наемни работници. Делях апартамент с такъв човек в колежа и загубих девствеността си с друг такъв.

Не биваше да казва това, защото изведнъж моментът стана много горещ — онзи блясък в очите му се бе превърнал в нещо повече след докосването на пръстите им, нещо, което ги изгаряше в точките, където телата им се докосваха, — и споменаването на секс само влоши ситуацията. Тя побърза да тушира нещата поне от своя страна, но без да се отдръпва, защото той не само бе приятен за докосване, но и ухаеше като истински мъж, и каза:

— Не, нямам проблем с наемните работници. Да, имам проблем с призраците. Какво знаеш за Ангъс?

Джордан мълчеше, докато я гледаше. Сега очите му бяха още по-дълбоки и наситенокафяви, бузите му — по-зачервени. Кейси усещаше движението на гръдния му кош, който бе едва на сантиметър от гърдите й и не бе толкова спокоен като преди. Усещането бе опияняващо.

После осъзна, че потрепването на гърдите му е от едва потиснат смях.

Издърпа ръката си от неговата и бързо отстъпи назад. С известно възмущение, тя попита:

— Ангъс, да не би да е някаква шега?

— Не — отвърна той, макар ъгълчето на устата му да потрепваше. — Той е котарак.

— Котарак.

— Не си ли го виждала?

Очи в мрака, меко топуркане по пода през нощта, звук, който би могъл да е и мъркане, а не призрачна въздишка. А и мърморенето на Мег. Разбира се. Трябваше да се досети.

Кейси се почувства като глупачка и се намръщи.

— Не, не съм го виждала. Никой не ми е казвал за котки.

— Ако е проблем, аз ще го взема.

Тя не искаше и да чуе за това.

— Щом върви с къщата, значи е мой.

— Двамата с Ангъс се разбираме чудесно.

— Може и с мен да започне да се разбира чудесно — можеше да се появи един проблем. — Той винаги ли стои в спалнята на господаря си?

Веселието изчезна от лицето на Джордан.

— През деня да. Може би скита наоколо нощем, но откакто Кони умря, не се отдалечава особено. Чака приятеля си да се върне.

Кейси усети болка.

— Това е толкова тъжно — тръгна към къщата, после спря и се обърна към Джордан. — Дали ще ме помисли за свой враг?

— Не знам.

— А дали драска и се зъби?

— Никога не го е правил.

Тя повдигна вежди, стисна здраво устни, изгледа предизвикателно градинаря и тръгна. Мина обратно през офиса, качи се на първия етаж, после на втория. Забави крачка, когато стигна до площадката на спалните. Запъти се към стаята на Кони и се приближи много предпазливо.

„Не е призрак, а котка; не е призрак, а котка“ — повтаряше си наум, но все пак сърцето й се блъскаше в гърдите. Когато стигна на около метър от вратата, седна на килима с подвити крака.

Познаваше котките. В плевнята на майка й винаги имаше котки. По времето на катастрофата бяха две. Кейси би ги взела да живеят с нея, но една от тъкачките на Керълайн я бе помолила да ги вземе при себе си. Жената имаше голяма къща и голямо сърце и огромна пустота в живота си, след като предната година внезапно бе загубила съпруга си, с когото бе живяла трийсет години. Как би могла Кейси да й откаже? Нейният дом бе малък, сърцето й бе запълнено от Керълайн, а и вече бе свикнала да не обръща внимание на леката вътрешна пустота, макар че бе обмисляла и да отвлече онези котки. Сигурно би било чудесно да си има компания нощем. Още повече обаче би й харесало да разкаже на майка си как сама се грижи за котките. Тя би го одобрила.

— Ангъс — тихо го повика и се приближи още мъничко. — Там ли си, Ангъс?

Почака, ослуша се и не чу нищо. Хрумна й, че котаракът може да е дълбоко заспал някъде навътре в стаята и че би могла да запълни времето си — от което не бе останало много, преди да трябва да се изкъпе и облече, — като преглежда кашоните с личните папки на Кони. Но дневникът бе само история, може би истинска, а може би не, и не се нуждаеше от незабавно внимание. Котаракът, от друга страна, бе жив. Бе тук и чакаше Кони, както бе правил през последните четири седмици. Кейси трябваше да му каже, че и тя може да се грижи за него.

— Ангъс — помами го тя и се премести още малко напред. Котаракът на Кони, а сега неин? Бе невероятно, но изведнъж я обзе силно чувство на собственост. — Хайде, покажи се, сладко коте — повика го мило, защото не бе срещала котка, която да не е сладка и която не обича да я хвалят.

Още мъничко по-напред и се оказа на една ръка разстояние от вратата. Наведе се и надникна през пролуката. Стори й се, че видя очи, и се дръпна назад.

Не е призрак, Кейси. Котка е — напомни си тя.

Протегна ръка и отвори още малко вратата.

Очите определено бяха там, не й се бе сторило. На около половин метър навътре в стаята, грееха насреща й от мрачното си скривалище. Дневната светлина проникваше през завесите на прозорците и очертаваше силуета на котарака. Кейси видя уши, щръкнали нагоре, но не можа да различи друго.

Чака приятеля си да се върне. Сърцето й се разтопи. Можеше да негодува срещу Кони Унгер заради какво ли не, включително за това, че я бе накарал да се чувства нежелана, необичана и недостойна да бъде негова дъщеря. Но не му се сърдеше, че й е оставил котарака. Котаракът бе, все едно да има жива и дишаща част от него за себе си. Бе по-важен и от градската къща. Можеше да приеме котарака. Можеше да се справи с него много добре.

Протегна ръка в посока към очите.

— О, Ангъс, съжалявам. Не съм Кони, но обичам котките. Много ще се радвам да се грижа за теб.

Плъзна се леко напред и се озова толкова близо до прага, колкото се осмеляваше да се приближи. Продължи да протяга ръка, подканяйки котарака да дойде и да я подуши.

— Ела и кажи „здрасти“, голямо момче — подканяше го тя нежно.

— Откъде знаеш, че е голям? — попита Джордан, който се качваше по стълбите.

— Големи очи, големи уши, голяма котка — заяви Кейси и добави за всеки случай: — Нали?

В крайна сметка, Джордан познаваше котарака. Познаваше също и градината. Освен това и къщата. Кейси би се замислила над това колко е несправедливо, че той знае толкова много неща, които не са известни на нея, но се сети за нещо, което й бе известно. Знаеше, че въпреки външната си немарливост, този мъж мирише на сапун, че когато бе прокарала ръка по гърдите му, бе усетила меките косъмчета под тениската му, че макар и толкова рано сутрин, тялото му бе топло. Тези неща се бяха запечатали в съзнанието й и сега, с приближаването му, заседнаха в гърлото й.

— Да — потвърди той, докато заобикаляше опорната колона на стълбите.

Позволи си да се наслади на вида му за минутка, после, като добро момиче, се върна към котарака.

— На колко години е?

— На осем. Остават му още доста. Кони се грижеше добре за него.

Клекна на пода до Кейси и тихичко го повика:

— Здравей, Ангъс. Хайде, излез. Аз съм ти приятел — лекичко цъкна с език, за да го подкани.

— Има ли си храна и сандъче с пясък там вътре? — прошепна Кейси.

— Всичко, от което се нуждае. Котките са много самостоятелни — наведе се напред и опрян на едно коляно, отвори вратата още малко. — Хайде, ела тук, Ангъс. Тя няма да те ухапе.

След като наистина успя да види котарака, Кейси въздъхна от удоволствие.

— Той е красив.

Предимно сив, с големи бели и черни петна, той имаше правоъгълна муцунка, чип нос и кичур козина, която се разстилаше отпред на гърдите му. Гледаше право в Джордан с големите си зелени очи — големи, зелени, умоляващи очи, които може би изразяваха мъка, объркване или страх.

— Порода „ракун“ от Мейн, нали? — попита Кейси.

— Да — Джордан посегна към котарака, но той се дръпна назад.

— Ей — укори го с дрезгав глас Джордан. — Какво ти става? Познаваш ме. Аз съм ти приятел.

Ангъс знаеше това. Личеше си по погледа, който хвърли на Джордан. Ти може и да си ми приятел — казваше той и извърна разтревожено очи към Кейси, — но коя, по дяволите, е тази?

— Това е дъщерята на Кони. Тя е добра.

Ангъс не изглеждаше успокоен.

— Не бих предположила, че Кони обича животните — изрече мислите си на глас Кейси.

Винаги й се бе струвал прекалено официален.

— Котки. Само толкова. Всъщност само Ангъс. Доктор Унгер не си падаше по други животни, даже и по други котки, и тези чувства бяха взаимни. Ангъс винаги сядаше само в скута на доктор Унгер.

— И той му позволяваше? — попита Кейси изненадано и погледна Джордан.

Той срещна погледа й.

— Искаш да кажеш, въпреки проблема с докосването ли? Предполагам, че това важеше само за хората. С Ангъс се отнасяше много мило.

— Защо?

— Защо обичаше Ангъс ли?

— Защо не обичаше хората?

Джордан сви рамене.

На Кейси това не й бе достатъчно и макар че този човек вероятно разбираше повече от торене на овошки, отколкото от функционирането на човешкия мозък, в момента само той бе насреща й.

— Някога намеквал ли е, тоест споменавал ли е, че може би баща му го е биел? Или че е израснал сред хора, които не са обичали други да ги докосват? Или че е бил малтретиран сексуално?

Градинарят я изгледа сухо.

— Ако случаят е бил такъв, той очевидно го е преодолял донякъде, след като е създал теб.

— Една нощ. Само толкова е прекарал с майка ми. А това, което е имал с жена си, не бих нарекла брак.

— Изглеждаха доста щастливи заедно. Освен това кой може да каже дали тя не е искала да живее сама?

— Ако е така — предположи Кейси, — вероятно е било, защото той не е искал да я докосва. Мисля, че това може да подлуди една жена след известно време.

— Не всички жени са като теб.

Тя се отдръпна.

— Моля?

— Не всички жени се ръководят в преценките си от секса.

— Аз не го правя.

— А какво беше онова долу в градината?

— Доказвах ти, че съм различна от баща си — осведоми го тя. — Аз обичам да съм с други хора. Обичам да докосвам другите. Най-съкровената ми мечта е да се будя всяка сутрин с топло тяло до мен и нямам предвид котка или куче.

Не можеше да повярва, че го е казала — дори не можеше да повярва, че е истина — но бедата вече бе сторена. Тя побърза да продължи.

— Изобщо не бих могла да си представя какво може да е накарало баща ми да не желае това. Имала съм дисфункционални клиенти. Срещала съм и социално дисфункционални и сексуално дисфункционални, но само неколцина са били толкова самотни, колкото, изглежда, е бил Кони Унгер. Той не е бил нормален. Гениален. Но не и нормален.

— А ти си нормална — отбеляза Джордан. — И гениална, освен това?

Тя издържа на погледа му.

— Не. Не бих могла да защитя докторска степен даже и ако от това зависи животът ми. Работих усърдно в гимназията, преборих се с колежа и определено не съм предизвикала особено вълнение в академичните среди, докато следвах в университета. Но съм добър терапевт — това й напомни да погледне часовника си. — О, боже.

Тя се изправи на крака.

— Трябва да тръгвам.

Спомни си за котарака. Хвърли поглед към вратата, но него го нямаше. Погледна въпросително Джордан.

— Влезе обратно вътре — каза той. — Чака.

И отново сърцето й трепна.

— Толкова е тъжно — тя отиде чак до прага. — Ангъс? Ще се върна.

— Можеш да влезеш и да го видиш.

Би могла. Но не беше готова.

— Може би по-късно.

— Не те е страх от котки, нали?

Кейси му хвърли поглед, с който казваше, че не я е страх, и тръгна към стаята си. Едва бе прекосила площадката на стълбите, когато изведнъж се извърна. Джордан тъкмо се бе изправил.

— Онези кашони горе — личните. Подредени ли са по някакъв начин?

— Как например?

— Ами в хронологичен ред?

— Не знам.

— Нали си му помагал да пренесе нещата горе?

— Не съм разглеждал съдържанието им. Това не ми влиза в работата. Аз съм само градинар.

Кейси изпита абсурдното чувство, че е нещо повече. Не знаеше дали това е вярно и ако е, какво означава, затова се почувства застрашена.

— Ако си само градинар, какво правиш тук, горе? — не виждаше да носи лейка с вода, нито ножици за подкастряне, нито пулверизатор. — Не трябва ли да си навън при лалетата?

— Нямаме лалета.

— Теменужки тогава.

— Калини, африкански лилии, гардении, върбинка, лупини, кандилки, дилянки. Нямаме теменужки.

— Има от всички тези цветя.

— Като начало.

— Е, значи има с какво да се занимаваш, нали?

Той се взря в нея за минута. После вдигна и двете си ръце и се запъти към стълбите.

— Котаракът си е твой. Прави каквото искаш.

Кейси искаше да раздели времето си сутринта между преглеждане на кашоните, които Кони — бе складирал, и приканване на Ангъс да излезе от стаята. Щом се облече обаче, трябваше да прегледа бележките си, свързани с днешните й клиенти. Направи го, докато хапваше закуската, която Мег бе настояла да й приготви, и след като приключи с яденето, трябваше да проведе няколко телефонни разговора. Трябваше да даде новия си адрес на клиентите, които имаха час за сряда и четвъртък, да се чуе със счетоводителката си, да звънне на снабдителите, чиито услуги ползваше най-често, и на психиатъра, който щеше да изписва медикаменти на клиентите й сега, когато Джон не работеше с нея. Щом приключи с всичко това, пристигна първият й клиент и после нямаше време да мисли нито за Ангъс, нито за кашоните на Кони. Когато бе с клиент, бе напълно концентрирана.

Днес се чувстваше по-комфортно в офиса — което не означаваше, че си взе от дъвчащите бонбони, макар да й мина през ум. Тези на „Галард и Баузър“ бяха много вкусни. Едно-две освежителни захарни изкушения биха й се отразили добре. Но това бяха бонбоните на Кони. А ободряването й днес идваше от това да направи от офиса своя територия.

Постигна го, като разположи на бюрото своите материали, размести ги, остави ги леко разпилени. На Кони това нямаше да му се понрави. Но тя не бе Кони. Не бе маниакално подредена. Организирана, да. Знаеше какво има във всяка купчинка листове. Но това бяха нейните неща, нейният компютър и нейните книги по рафтовете точно зад гърба й. И тези клиенти бяха нейни. Дължеше им цялото си внимание.

Затова мислеше само за тях, докато не си тръгна и последният. Вече бе станало шест часът и тя се чувстваше умствено изтощена. Имаше нужда от малко тишина и спокойствие, затова поръча на Мег да й направи едно дълго, изстудено кафе и излезе с чашата в градината.

Въздухът бе натежал от горещина и влага.

Джордан подкастряше храстите.

Тя се сепна, като го видя тук. Все още бе вторник, а той вече не поливаше циганчетата. Щеше й се да каже нещо остроумно, но бе прекалено уморена. Занесе питието си до масата на двора, отпусна се в един от столовете и се загледа в него, докато той работеше.

И на него му личеше, че е прекарал изморителен ден. Косата му бе мокра, брадата — набола, а джинсите му бяха изцапани на коленете и на седалището. От потта тениската му бе станала мастиленосиня, а кожата му лъщеше.

Помисли си дали да не му предложи студена напитка. Но той не бе гост на някой прием с коктейли.

Макар да не я поглеждаше, тя знаеше, че я е забелязал — и остана там, почиваше си и го наблюдаваше, като усещаше някаква ленива топлина в тялото си.

Той не бързаше, подрязваше едно клонче, после второ. Захвърляше отрязаните клонки настрани, отдръпваше се, оглеждаше храста, после пристъпваше напред и пак отрязваше едно-две връхчета с ножицата. Избърса челото си с ръка. Няколко минути след това прокара опакото на ръката си по носа си. Косата му бе мокра и стърчеше на кичури. По раменете му, блеснали от пот, се виждаха няколко белега. Беше му горещо.

Тя наистина го съжали и тъкмо се канеше да го попита дали иска питие, когато той пусна ножиците за подрязване и свали тениската си през глава. Избърса потното си лице с нея, захвърли я настрани, отново взе ножиците и продължи с работата си, но само след няколко минути отново пусна ножиците. Този път посегна към градинския маркуч, който напояваше лехата с храстите, вдигна го, отметна глава назад и остави водата да се стича надолу по тялото и в джинсите му.

Бе забележителна гледка. Кейси едва се осмеляваше да диша, за да не пропусне момента. Имаше хубава, силна шия с добре очертана адамова ябълка. Гръдният му кош бе мускулест и покрит с косъмчета. Тялото му бе стройно, стегнато, без да е прекалено слабо. Джинсите му бяха достатъчно смъкнати надолу, че да се вижда една стрела от косъмчета и само леко загатнат пъп. Докато гледаше как водата струи по цялото това великолепие, тя бе направо омагьосана.

И той го знаеше. Ясно й бе, защото нито веднъж не погледна към нея. Тази сутрин бе видяла желание в очите му. Сега той се преструваше на безразличен. Не го издаваше и онзи, другият очевиден белег, тъй като поначало бе доста надарен. Но тя искаше той да е възбуден. Не би било честно тя да е така привлечена от него, а той да не изпитва същото.

Несподелената страст съществува, разбира се. Горкият Дилън я желаеше, а тя не изпитваше нищо.

И това е било, помисли си тя с ирония, защото се е пазела за градинаря на баща си. Тук чисто физическото привличане се вихреше с пълна сила. Тялото й направо жужеше от желание. Не можеше да си спомни някога да е била така привлечена от мъж. Да го гледа как работи, бе удоволствие, което бе едва ли не грях. Когато спря да полива тялото си, той метна маркуча обратно в храстите и отново се залови с подкастрянето, а тя продължи да го гледа. Не помръдваше, освен да отпие от кафето си — просто седеше там и се възхищаваше на тялото му, докато той се навеждаше, обръщаше, подкастряше и мяташе клонките.

Но докато минутите отминаваха, удоволствието й започна да избледнява, заместено от нещо мрачно, което бе дошло като гръм в жегата. Познаваше самотата, когато я обземеше; бе живяла с нея дълго време, бе изпитала силата й напоследък. Сега, дошла веднага след силното желание, тя бе по-властна и по-тежка — и тя не бе подготвена. Когато очите й се напълниха със сълзи, не можа да направи нищо, за да ги спре. Нито пък можеше да си тръгне. Не знаеше дали заради внезапността на обзелите я чувства, или заради умората от деня, но нещо я задържаше на мястото й. Съкрушена, тя притисна с пръсти горната си устна.

Движението привлече вниманието на Джордан. Той я изгледа втренчено, намръщи се, впери поглед пред себе си.

Като не знаеше какво друго да стори, тя се наведе напред, зарови лице в коленете си и заплака тихо. Искаше да престане, искаше го отчаяно, защото това не бе от страните, които би желала да покаже на Джордан. Но други желания бяха толкова силни, че взеха превес над това.

Искаше да бъде с някого. Искаше семейство. Искаше да бъде обичана.

Джордан със сигурност не бе подходящият мъж физическото привличане не бе достатъчно за една връзка. В този миг обаче, така обзета от самотата, би дала всичко той да я прегърне, да я притисне така здраво, че самотата просто да се пръсне и да изчезне.

Макар главата й да бе сведена, разбра от близостта на гласа му, че е точно пред нея, леко приклекнал.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита я с толкова нежност, че я заболя още повече.

Какво би могъл да направи? Не би могъл да накара Керълайн да се събуди или да върне Кони от мъртвите, а и не би могла да му разкаже историята на живота си. Не й беше терапевт. Дори не бе и приятел. Затова поклати отрицателно глава.

Едва бе спряла да клати глава, когато усети докосване, отначало толкова леко, че си помисли, че си го е въобразила, после по-уверено. Беше ръката му, дланта и пръстите погалиха косата й, донесоха й неочаквана утеха. В този миг поне не бе съвсем сама.

Тя не помръдна, не искаше ръката да се отдръпне. Лека-полека сълзите й секнаха. Макар понякога да си поемаше рязко дъх, постепенно се успокои.

— Ще довърша тук утре — каза той все така нежно. Секунди по-късно ръката му се отдръпна от главата й. Тя не вдигна очи. Беше прекалено засрамена. Вместо това се заслуша как той разчиства инструментите си, прибира ги в бараката и после излиза през задната врата. Чу го как запали колата си, но изминаха още няколко минути, преди да потегли. Едва тогава тя се изправи, избърса очите си с длани и се върна в къщата.

Двайсет минути по-късно на вратата се позвъни. Кейси бе избърсала лицето си с мокра кърпа и бе оправила грима си, така че се чувстваше в малко по-добра форма. Въпреки това би оставила Мег да отвори вратата. Но тя вече си бе тръгнала.

Слезе по стъпалата във фоайето и надникна през страничния прозорец. Отвън стоеше тъмнокоса и тъмнокожа жена. Бе облечена с широка блуза и клин, носеше куп листове в ръка и имаше най-разкошната кожа, която Кейси бе виждала — най-разкошната кожа и най-големия корем, макар останалата част от тялото й да бе елегантно слаба.

Отвори вратата с предпазлива усмивка.

Усмивката, която получи в отговор, бе много по-дружелюбна.

— Аз съм Емили Айзнър и се отбих да ви поздравя с добре дошли в квартала. Срещнали сте се със съпруга ми, Джеф, миналия ден. Живеем тук, на „Лийдс Корт“ — тя махна с ръка — през три къщи.

— Спомням си Джеф. Той наистина каза, че сте много бременна, но не каза, че сте и много красива.

— Обзалагам се, че не е казал и че съм чернокожа — отбеляза Емили с прямота, която Кейси веднага хареса. — Това стряска хората. Мисля, че аз съм първата тъмнокожа жена, която живее на тази улица на горния етаж, ако разбирате какво имам предвид.

Кейси разбираше. Тя протегна ръка.

— Аз съм Кейси Елис. Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също — каза Емили и сърдечно стисна ръката й. Усмивката й помръкна. — Джеф не знаеше, че си роднина на доктор Унгер. Той не е посветен в клюките на домашните помощници. Моите съболезнования.

— Благодаря. Но аз не го познавах добре.

— Няма значение. Той ти е баща. Загубата си е загуба. Знам, че току-що си се пренесла и имаш много работа, но исках да върна това — тя протегна листовете, всъщност тетрадки, видя сега Кейси. — Това са нотни тетрадки. Двамата с доктор Унгер си ги разменяхме. Тези са негови.

Кейси пое тетрадките.

— Свириш на пиано?

— Не толкова добре като него. Вземала съм уроци, но досега не съм намирала време да свиря. Всъщност мисля, че бих се побъркала от скука, ако не беше пианото. Свикнала съм да работя, но решихме, че повече искаме бебето, отколкото допълнителния доход. Претърпях два спонтанни аборта за три години, затова този път внимаваме много повече.

Кейси отстъпи навътре.

— Ще влезеш ли да поседнеш за малко?

— О, не — отвърна Емили и се усмихна широко. — Направо обожавам да стоя права.

После усмивката й отново помръкна.

— Само исках да знаеш, че баща ти ще ми липсва. Той не общуваше много с хората на нашата улица. Аз бях от малцината, които изобщо са почукали на вратата му. Чух го да свири един ден и просто не можах да се сдържа.

— Не знаех, че е можел да свири, докато не видях малкия роял. И казваш, че е бил добър?

Сега усмивката на Емили стана замислена.

— Беше… прецизен. Нямаше вроден талант, не можеше да вземе лист с ноти и просто да засвири. Налагаше се да полага усилия, да разучава и да се упражнява, да се упражнява дълго, но резултатът бе добър.

— Вземал ли е уроци?

— Не знам такова нещо.

— Никога ли?

— Така ми каза, което прави постиженията му още по-забележителни. Искам да кажа, че той бе много вещ. Спокойно би могъл да свири в някой камерен оркестър, но не мисля, че някой друг, освен мен и Мег, го е чувал. Сякаш за него това бе нещо много лично.

— Той беше срамежлив — каза Кейси.

За първи път това не бе критична забележка, а просто констатация, при това категорична.

— Много. Никога не сме говорили особено, само свирехме.

— Каза, че двамата сте си разменяли нотни листове. Тук има ли нещо твое?

— Няколко тетрадки — тя махна с ръка, — но мога да си ги взема някой друг път.

Кейси я подкани да влезе, този път по-решително.

— Къде може да са?

— В пейката пред пианото. Там ги държеше.

— Е, тогава лесна работа — каза Кейси и поведе Емили през фоайето към всекидневната.

В дъното й, в сянката на пианото, бе скрита пейката. Бе от същото дърво като пианото и имаше тапицирана седалка. На Кейси изобщо не й бе хрумнало, че се отваря.

Всъщност по-изненадващо бе, реши тя, че изобщо се затваря, като се имат предвид трите папки с нотни листове, напъхани вътре една до друга. В допълнение към всичко това имаше и голям кафяв плик, залепен за вътрешната страна на капака.