Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (18)

Седемнадесета глава

Колкото повече се отдалечаваше от Бостън, толкова по-нетърпелива ставаше. Майка й отново се бореше за всяка глътка въздух; Кейси разбра това, когато се обади от колата си. Лекарите я изследваха за някаква инфекция. При пациенти като Керълайн инфекциите бяха една от главните причини за смъртта.

Поколеба се дали да не завие обратно и да се върне. Но не можеше да понася усещането за безпомощност — отново, за пореден път. Освен това, ако бе научила нещо от майка си, то бе именно да следва убежденията си. Керълайн може би не би одобрила каузата й, но би одобрила това, че я следва докрай. Кони, обратно, би одобрил каузата — или поне онази част, която включва Джени Клайд.

Не й се бе случвало да получи одобрението и на двамата си родители, затова се почувства напълно права. Не можеше да се върне сега.

Затова настъпи отново педала на газта и колата продължи на север. След около час пресече североизточния край на Ню Хемпшир. Дотогава се бе обадила на приятел от курса по йога, загрижен заради отсъствието й от часа предната вечер, и на един клиент, който искаше да си презапише час за друг ден.

Когато навлезе в Мейн, магистралата се поразшири. Много коли се отбиха към фирмените магазини в Китъри и се появиха отново на изхода за Оугънкът, всичко се повтори, щом стигна до Портланд. Но след около два часа дори Портланд бе зад гърба й.

Спря, напълни колата с бензин, провери в картата и продължи нататък. Докато стигне до Аугуста, бяха изминали три часа, бе се сдобила с нов клиент посредством препоръка на колега и даже, като се оставят настрани телефонните обаждания, вече бе уморена от магистралата. Но трябваше да мине още един час, преди да стигне до Бангор. Там отби от аутобана и замени скоростта с интересния пейзаж, а пътят на север бе двупосочен и само с по една лента. Случи се така, че се оказа зад един раздрънкан пикап с номер от Мейн, който караше с по-малко от трийсет мили в час.

Отказа се от използването на клаксона, той повече би подхождал в града. Отказа се и от изпреварването, което можеше да се окаже самоубийствено. Постъпи разумно, като направи няколко дълбоки вдишвания от йога, разположи се удобно зад пикап, а и започна да се наслаждава на пейзажа. Борове и ели ограждаха пътя и от двете страни, нюансите на зелено и синьо се преливаха така плавно, че й действаха абсолютно успокояващо. Понякога минаваше край открито поле и посред него къща, заслон или гараж. Понякога минаваше край малки къщички, така уютно сгушени в гората, че не би ги забелязала, ако караше малко по-бързо. Понякога минаваше край някое езеро.

Едва не пропусна Абът. На четирийсет минути след отбивката от магистралата, както се движеше с по-малко от трийсет мили в час, той не бе нещо повече от една малка спирка по пътя с кметство, поща и голям магазин. Изгладняла от пътуването, тя спря пред магазина. Три момчета, около осемнайсетгодишни, с обици, татуировки и зловещи на вид тениски, седяха наведени на пейката отпред и прикриваха с шепи цигарите си, сякаш виещият се цигарен дим не ги издаваше.

Кейси лесно можеше да разбере бунтарството. И сама го бе преживяла. Но не й се искаше да среща триото в някоя тъмна уличка. Представи си малкия Кони, „дребничък и много умен“ по думите на Рут, и нямаше как да не си помисли, че ако момчетата в града са изглеждали толкова груби и по онова време, то той не е имал никакъв шанс да оцелее.

Като се опита да изглежда възможно незабележима, Кейси паркира колата си, качи се по дървените стъпала и влезе в магазина. Много се зарадва — не само заради момчетата отвън, а и защото се оказа, че освен стелажите с пакетирани храни има и барче, където можеше да си поръча бърза закуска. Покатери се на едно от високите столчета с изтъркани кожени седалки, погледна набързо дъската с написано на ръка меню и си поръча макарони със сирене и една кола. Тъй като бе единственият клиент, не се наложи да чака дълго — само колкото бе необходимо на жената да се обърне към съдовете на котлоните, да загребе един черпак от яденето и да го изсипе в чиния.

— Само минавате оттук, а? — попита тя, когато сложи чинията пред клиентката.

Макароните със сирене бяха с коричка отгоре. Това бе обикновена и засищаща храна, от каквато Кейси много се нуждаеше.

— Не знам — отвърна тя, с вилица в ръка. — Зависи. Търся информация за едно семейство на име Унгер. Живели са тук преди известно време.

Жената се облегна с лакти на барплота и се намръщи.

— Унгер? Хм. Прекарала съм тук целия си живот. Четирийсет и пет години. Обаче никога не съм чувала това име.

Според Кейси жената бе по-възрастна. Изглеждаше отегчена и уморена от живота. Дълбоките бръчки между веждите и приведените й рамене говореха, че е носила тежестта на проблемите повече от четирийсет и пет години.

— Може би сте прекалено млада — каза Кейси. — Предполагам, че това семейство е напуснало града преди около петдесет и пет години или там някъде.

Тя си взе голяма хапка от макароните със сирене.

— Трябва да се видите с Дюи Хелър. Той е седемдесетгодишен, но работи в архивите на града от поне сто години. Офисът му е нататък, зад кметството. Ако някой си спомня, то това със сигурност е той, но вече отдавна е приключил работния си ден.

— Може ли да ида до дома му?

— Може.

Кейси изчака. След като не последва нищо, тя каза:

— Бихте ли ми казали къде живее?

Жената поклати глава.

— Ще ме уволни. Това място е негово — тя хвърли бърз поглед наоколо. — Беше смесен магазин, преди да навърши шейсет, и да загуби интерес към работата. Не си пада особено по красиви жени в лъскави спортни коли. Онази отвън е страхотна. Не се ли притеснявате, че нашите момчета може да решат да се повозят малко?

Кейси преглътна още една хапка от макароните със сирене. После се усмихна.

— Аз съм градско момиче. Онази кола има всевъзможни аларми и защитни средства срещу крадци, за каквито даже и не сте чували. Не, не е проблем. Проблемът е, че утре е събота. Дали вашият човек в архивите ще е на работа?

— От девет до единайсет. Вместо това си почива в понеделник.

Това успокои донякъде Кейси, но само за кратко. Все пак й оставаше още много време тук, в Абът, този ден, а не можеше да понесе мисълта да си губи времето.

— Щом не мога да говоря с него днес, какво е положението с полицейското управление?

— Управление ли? — жената й се усмихна накриво. — По-скоро полицейски служител. Един. Ъ, да, можете да говорите с него, но той е млад. В града е само от десет години. Трудно е да се задържи някой на тази работа, когато не му плащат много — тя погледна към вратата. — Е, пробвайте. Ето го, идва.

Облеченият в маскировъчна униформа полицай се казваше Бък Тормън. С година или две по-възрастен от Кейси, той бе висок, рус и добре сложен. Готвачката ги представи един на друг и после се отдалечи. Обкрачил стол през един от нейния, Бък й зададе от онези въпроси, които се очаква да задават полицаите в малките градчета, когато се появи непознат.

Кейси любезно му отвърна на всички. Да, това бе нейната кола. Не, не я бе купила нова. Да, имаше лост за сменяне на скоростите. Пета предавка, да. Касетофон, не. Компактдиск плейър, да. Сто двайсет и осем коня, благодаря. Не, никога не караше с повече от осемдесет мили в час.

— Е, и защо сте тук? — попита той, като приключи с важните въпроси.

— Проследявам родословното си дърво. В него има и едни хора с фамилия Унгер. Живели са в Абът преди известно време.

— Изглежда, е било преди доста време. Никога не съм чувал за някого с фамилия Унгер.

Кейси не му натякна, че е в града едва от десетина години, което съвсем не бе чак толкова дълго време. В момента той се правеше на важен, все още седеше обкрачил високия стол с гръб към барплота и с лакти, опрени назад така, че да изпъква широкият му, мускулест гръден кош. Тя не усещаше каквото и да било привличане, но нямаше намерения да му го казва. Имаше си цел. Ако той можеше да й помогне, щеше да го остави да си мисли каквото си иска.

— Ами семейство Клайд? — попита тя. — Дардън Клайд? Мери-Бет Клайд.

Той почеса брадичката си.

— Виж, това ми е познато. Къде ли съм го чувал?

Тя затаи дъх. След минутка той сви озадачено рамене.

— Ами град на име Литъл фолс? — попита го.

Полицаят сви устни и поклати глава.

— Няма Литъл фолс. Знам за Дък Ридж, Уест Хей и Уокър. За Дорнвил и Епик. А Литъл фолс? Не съм го чувал.

Кейси въздъхна леко. Започваше да й омръзва от задънени улички.

— Искате ли една обиколка на града? — попита той, сякаш това можеше да компенсира разочарованието й. — Абът не е лошо местенце — наведе се и каза поверително: — Не е много вълнуващо, затова добрите младежи напускат и оставаме само с онези генийчета отвън.

— Не съдете по външността — предупреди тя. — И аз самата бях бунтарка някога. А къде отиват „добрите младежи“?

Той сви презрително устни.

— Бангор, Аугуста, Портланд. Там има повече какво да се прави. Повече работа. Аз самият само си плащам дълговете тук, ако разбирате какво имам предвид. Мястото е доста безлично, няма никакви интересни престъпления — той щракна с пръсти и довърши с показалец, насочен към нея. — Ето защо ми е познато името. Преди четиринайсет-петнайсет години имаше някакво убийство, в което бяха замесени двама Клайд.

Кейси отново се обнадежди.

— Точно така — потвърди тя. — Мъж и жена. Преди около четиринайсет-петнайсет години?

— Не ме цитирайте за това.

— Случило се е в Литъл фолс.

Полицай Тормън поклати глава.

— Е, може и така да е, но наоколо няма град Литъл фолс. Може да е в друга част на щата.

— Помните ли къде се е случило, от отзивите в пресата може би?

— Нее. Спомням си най-вече съдебния процес, а той сигурно е бил в Аугуста или Портланд. Може би щях да му обърна повече внимание, ако бях по-възрастен или ако ставаше дума за международни въпроси, като тероризъм например. Но домашно насилие? — той протегна дългите си, здрави крака и въздъхна многострадално. — Отраснал съм с оплаквания от домашно насилие. След известно време става досадно, независимо дали го виждаш около себе си, или се опитваш да въвеждаш законния ред. Още няколко години тук и ще се прехвърля във ФБР. Но знаете ли какво. Нека ви разведа на разходка из града и това за мен ще е най-интересното събитие за седмицата. Какво ти, направо за целия месец.

Кейси наистина искаше да разгледа Абът. Баща й бе израсъл тук. Нямаше причина да се съмнява в думите на Рут в това отношение.

Довърши макароните си със сирене, сипа кока-колата в пластмасова чашка, плати сметката и докато Тормън предупреждаваше триото, че ако само докоснат спортната й кола, ще ги прибере на топло, задето са пушили трева на същата пейка преди два дни, тя се настани на предната седалка в полицейската патрулка.

Запътиха се по една странична уличка и той я закара първо до сервиза и я запозна с хората там. После се отбиха край обществената пералня и работилницата за поправка на домакински уреди. След това минаха край каменните руини на голяма сграда на брега на един поток.

— Това е била обувната фабрика — обясни той. — Разправяли са ми, че в даден момент почти всички в града са били свързани с нея по един или друг начин.

Кейси бе заинтригувана. В тези фабрики бяха ставали много важни неща.

Тя си представи как майката на Кони — нейната баба — е работила тук и усети нещо да трепва в нея. Сигурно би й харесало да слезе от колата и да разгледа наоколо, но Тормън продължи право напред, този път към училището — и там тя вече слезе. Не можа да се въздържи.

— Затворено е заради лятната ваканция, нали? — попита го, като му направи знак с ръка да спре до тротоара с напукан асфалт.

— Затворено е завинаги — отвърна той. — Децата ходят в регионалното училище.

Тя слезе от полицейската кола, разходи се около старата сграда и се опита да си представи баща си. Това не бе дворът на „Харвард“, но всъщност тук й бе по-лесно да го разбере. Той също бе раздвоен — преуспелият професионалист и срамежливото, самотно дете, превърнало се в момче, а после и в мъж. Можеше да види Кони тук — седи на земята до дънера на чворестия сив дъб и гледа как другите деца си играят.

Когато се върна в колата, полицаят я разходи напред и назад по улици с много стари къщи и много стари дървета. И къщите, и дърветата изглеждаха запуснати, макар Кейси да си представяше, че невинаги са били такива. Къщите бяха малки, разумно проектирани и разположени на прилично място една от друга. Онези, които бяха по-големи, не бяха високи. По-скоро приличаха на влакови композиции, с допълнителни вагони, прикачени отляво, отдясно или отзад. Тук-там имаше хора. Някои бяха стари, други млади седяха на верандите или на стъпалата отпред. Понякога някое дете притичваше през двора или се покатерваше на огромна гума или дървено скеле.

Очарована, Кейси го помоли да кара по-бавно, после да минат по маршрута отново. Този път тя се оглеждаше за цветя, надничаше да погледне в задните дворове, когато в предните нямаше цветни лехи. Ако Кони бе възстановил обстановката от родния си Мейн в Бостън, то онези цветя трябваше да са тук. Но не бяха. Видя дървета и трева. Различни храсти. Скали, мъх и земя.

Разочарована, тя се отпусна на седалката с въздишка. Полицаят я върна до колата й.

— Какво ще кажете за една вечеря? — попита той, когато тя посегна към дръжката на вратата.

Тя се усмихна. Колкото и да му бе благодарна за отделеното време, не искаше да го насърчава. А и нали бе казал, че разходката ще му стигне за цяла седмица! Нямаше нужда от вечеря.

— Благодаря, но онези макарони със сирене ме заситиха добре. Освен това съм много уморена. Трябва да се обадя по телефона на няколко души, да прочета едни документи, а след това и да поспя. Не видях мотел тук.

Той се намръщи, но само за минутка. После прие достойно отказа и каза:

— Не. Тук няма. Нито пък в съседния град Дък Ридж.

Тя изчака. Той не продължи. Реши, че това сигурно е типична черта тук, в Абът.

Накрая, много търпеливо, го попита:

— А в следващия град?

— Там има едно място.

— „Място“ ли?

— Гостилница.

— Бихте ли ме упътили как да стигна до там?

* * *

Макар на гостилницата в Уест Хей да й липсваше стил, тя напълно го компенсираше със спокойствие и тишина, което бе идеално за препрочитане на „Да флиртуваш с Пит“. Кейси бе единствената гостенка. Можеше да си избере, която и да е от стаите. И която и да е от баните. Можеше да избира дори кифличките за закуска.

— Правя само от един вид всяка сутрин — обясни й съдържателката, преди да се качи в стаята си, — така че не е зле да си избереш предварително.

Кейси си избра с пълнеж от боровинки. Оказаха се изненадващо големи, сочни и вкусни. Тя го прие като обнадеждаващ знак.

И наистина се оказа такъв. Върна се в Абът още преди девет и отново обиколи града, този път сама. Отиде до училището и се разходи из двора. Спря и до развалините на обувната фабрика и се разходи между камъните. После подкара към жилищната част на градчето. Сега се виждаха повече хора, заети с обичайните си занимания в събота, грижеха се за къщите си, за моравите и колите си. И нейната кола не остана незабелязана; много очи се обърнаха към нея.

Тя се усмихваше, кимаше и бавно продължи да обикаля из улиците, като се опитваше да отгатне коя ли къща е била на Кони. Накрая се спря на една малка дървена къща, боядисана в жълто с бял кант. Боята бе избеляла както по къщата, така и по дървената ограда отпред, а дворът бе занемарен. Но на верандата имаше люлеещ се стол. Тя си представи как баба й си почива там. Жената сигурно е била дребничка като самата Кейси. Имала е бяла коса, набръчкано лице и нежна усмивка. Щеше да е облечена с рокля на цветя и бяла престилка и щеше да ухае на домашно приготвен хляб. На домашни питки.

Уха. Кейси не знаеше откъде се появи това. Съзнателно не би могла да си спомни някога е яла домашни питки, но сигурно е било така. Представи си царевична каша и меласа. Домашните питки, също като макароните със сирене, бяха засищаща и успокояваща храна. А такива бяха и бабите всъщност — което пък показваше какво ставаше с нея точно сега.

Почувства се самотна и се върна в центъра на града, където паркира така, че да има най-добър обхват за мобилния си телефон. Прослуша записаните съобщения. Имаше няколко от приятели, на които не отговори, защото не й се искаше да обяснява къде е и защо. По-важно бе, че нямаше обаждания от дома, където бе настанена майка й.

Успокоена в това отношение, тя стигна до кметството малко преди девет, заобиколи отзад и паркира спортната си кола до един голям автомобил комби точно когато Дюи Хелър обръщаше табелката „Затворено“ на „Отворено“.

— Това се казва стейшън уегън^[1] — каза тя с възхитена усмивка. Може и да не помнеше домашните питки, но старите коли със сигурност не бе забравила. — Майка ми имаше такъв преди години.

— Обзалагам се, че нейният не е имал дървени прегради отстрани.

— Разбира се, че имаше — гордо отвърна Кейси.

— Обзалагам, че нейният не е бил стар като моя. Моят е от четиридесет и седма година и тогава не им викахме „стейшън уегън“. Тогава бяха „бийч^[2] уегън“ — не че някога съм возил хората до брега и обратно, но съм ги карал до жп гарата, така че, когато започнаха да ги наричат „стейшън уегън“ бе съвсем уместно. Тъкмо минах през магазина да си взема кафе. Дона каза, че ще дойдеш. Каза, че търсиш някой от семейство Унгер. Е, това са Франк и Мери и синът им Корнелиус. Ужасен избор за име на дете дори и по онова време. Всеки можеше да види колко крехко е горкото момче. Трябваше му някакво стабилно име като… Рок^[3].

Кейси толкова се зарадва да срещне някой, който знае името на баща й, че се усмихна.

— „Рок“ нямаше да му подхожда в професията, която си е избрал.

— И какъв е станал?

— Известен психолог. Почина преди месец. Тук съм отчасти и да разбера дали има някакви живи роднини.

— Не. Не бяха голямо семейство, след като умря бащата, остана само майката, а и тя отдавна напусна. А какво още търсите?

Кейси се смути.

— Казахте „отчасти“ — напомни й възрастният човек. — Каква е другата причина?

Но Кейси все още не бе готова да продължи.

— Разкажете ми за майката. Как изглеждаше?

— Беше хубавица, дребничка, с много дълга коса, може би малко по-червена от вашата. Беше… — показа голям бюст. — Разбира се, всички жени изглеждаха така — повтори той жеста — заради престилките, които носеха по онова време.

— Беше ли мила?

— Да, мила беше.

— В обувната фабрика ли работеше?

— Всички работеха там. Друго какво ви интересува? — повтори той.

Тя му се усмихна, сякаш искаше да го помоли да задоволи любопитството й още малко.

— А имали ли са изобщо някакви роднини тук? Дори далечни братовчеди?

— Не познавам такива. Е, та какво друго искате да знаете?

Кейси се предаде.

— Опитвам се да открия Литъл фолс.

Сега бе ред на възрастния мъж да въздъхне, само че неговата въздишка бе от удоволствие и той се усмихна.

— Литъл фолс. Не съм чувал да го наричат така от много време. Това е град Уокър.

— Уокър ли? — повтори тя с възбуден шепот. Значи бе истина. Щом Литъл фолс съществуваше, значи и Джени Клайд бе реален човек. — На около трийсет мили нагоре по шосето е — продължи Дюи Хелър. — Литъл фолс беше първото му име не защото там има водопад, а защото семейство Литъл са били основателите на града. Организирали голямо празненство всяка година, когато листата на дърветата пожълтяват и се изпъстрят. По времето на голямата депресия хората решили, че им трябва някакво по-значимо име, ако разбирате какво имам предвид, така че гласували и промяната станала официална. Уокър. Работата е там, че местните жители продължавали да наричат града със старото му име още много години. После дойдоха пощенските кодове и областните администрации и все по-често го наричаха Уокър. Неколцина от местните все още му казват Литъл фолс. Ако питате мен, в Литъл фолс има повече характер като име на град, отколкото Уокър — той се намръщи. — Уокър. Малко… на нищо не прилича, не мислите ли?

Кейси изобщо не мислеше така. Изобщо не я интересуваше как го наричат, стига да съществува наистина.

Във възбудено настроение, тя се сбогува с човека и отново потегли на север. Нямаше нищо против, че трийсет мили означава петдесет минути шофиране по двулентовия път. Беше близо, толкова близо до намерението й да открие Джени Клайд. Бе го постигнала само благодарение на упорството си. Кони би бил горд.

Прочете табелата: Град Уокър. Намали малко, защото искаше да разгледа внимателно всичко, покрай което минаваше. Къщите бяха стари като тези в Абът, но малко по-големи и по-добре поддържани. Същото се отнасяше и до дворовете. В някои имаше цветни лехи, в други — морави.

Искаше й се да може и да чуе, и да помирише града, затова изключи климатика на колата и отвори прозореца.

Историята от „Да флиртуваш с Пит“ бе ясно отпечатана в ума й. Предполагаше, че бързо ще разбере дали е в същия град.

Застана нащрек, когато къщите се сгъстиха. Пулсът й се учести, когато на една табелка прочете: Западен Мейн

Джени Клайд бе живяла на „Западен Мейн“. Ако се приеме, че дневникът отговаря на реални събития, то Кейси вероятно вече бе подминала къщата й.

Устоя на изкушението да се върне назад и да провери. Вместо това продължи напред и бе възнаградена в мига, в който стигна до центъра на града. Зави по Мейн Стрийт и откри, че е точно каквато е описана в дневника. Имаше зелени навеси с бели надписи над всеки от магазините. Зеленото бе леко избеляло, а бялото не бе чак толкова чисто като в разказа. Това предполагаше, че е минало известно време след „градското обновление“, което Джени споменава.

От едната страна на улицата бяха наредени магазинът за железарски стоки, аптеката, вестникарски офис и заведение за бързо хранене „Дънкин Доунътс“. Според дневника тук е имало магазин „Всичко за един долар“ и пекари, а, но промяната бе съвсем логична, реши Кейси.

От другата страна на улицата бяха бакалията, цветарският магазин, малка закусвалня, млечен бар и магазин за дрехи втора употреба. И тук някои неща бяха променени — и по-точно млечният бар беше на мястото на сладкарницата със сладолед, а магазинът за дрехи втора ръка бе заел помещенията на мис Джейн. Промяната от сладолед към млечни деликатеси бе съвсем в тон с времето, а колкото до мис Джейн — тя не се бе държала особено любезно с Джени. Кейси реши, че би било съвсем справедливо, ако е фалирала.

Колите бяха паркирани леко под ъгъл спрямо улицата. Тя спря на едно от свободните места. Оказа се точно пред вестникарския офис. „Уокър Ситизън“, пишеше с бели букви на навеса над витрините и вратата му. Кейси реши, че това е добро място за начало.

Остави колата и влезе вътре. Имаше три бюра. Зад компютър на първото седеше млада жена. На второто нямаше нито човек, нито компютър, но пък имаше два телефона и много листчета. Третото бюро очевидно беше шефско — стоеше в дъното на помещението, бе по-голямо и бе леко издигнато над другите. Върху него бе поставен компютър, но Кейси веднага насочи вниманието си към мъжа зад него. Бе слаб и въпреки оредяващата коса видът му бе странно младежки. Тя знаеше кой е. О, да, знаеше.

Отиде направо при него и протегна ръка.

— Аз съм Кейси Елис, а вие сигурно сте Дъдли Райт Трети.

Дъдли се изправи, висок и слабоват, и й се усмихна широко.

— Да, аз съм.

Тя погледна към табелката на бюрото.

— Главен редактор? — подразни го нарочно. — Прекалено млад сте за този пост.

Усмивката му стана самоуверена.

— Направиха ме главен редактор, когато бях на трийсет и две.

Ако се вярваше на дневника, той бе искал да стане такъв, преди да навърши трийсет.

— Трийсет и две? — повтори тя. — Това е забележително. Една моя приятелка стана главен редактор на местния вестник, когато бе на двайсет и девет. Виж, това се казва блестящ журналист — добави Кейси, защото малко подрязване нямаше да навреди. И този човек не бе проявил особено разбиране към Джени, когато според дневника е бил на двайсет и шест. — На колко години сте сега?

— На трийсет и три — отговори той и с леко умърлушен вид седна на мястото си. — С какво мога да ви бъда полезен?

Седем години — ако може да се вярва на дневника, бяха минали седем години, откакто Джени бе написала своя разказ.

— Търся Джени Клайд — тоест Мери-Бет — поправи се Кейси.

— Не си правете труд. Няма я.

— Как така я няма?

— Мъртва е.

Кейси за миг остана без дъх.

— Не.

— Да.

— Сигурен ли сте? — усмивката му бе самодоволна.

— Сам написах некролога й.

Кейси бе потресена. Бе си представяла, че Джени може да е измислен герой. Никога не си бе представяла, че може да е мъртва. Нямаше никаква логика, не и с бележката на Кони: „Тя е роднина.“. В сегашно време. А „Как да се помогне?“ предполагаше бъдеще време.

Кони бе помолил за помощ, но нямаше как да се помогне на мъртъв човек. Сигурно имаше някаква грешка. Трябваше да се порови по-дълбоко. Джени бе нейна отговорност.

Дъдли Райт III, изглежда, почерпи сила от тревогите й. Облегна се назад в стола си и скръсти ръце над издутия си корем.

— Всъщност тя се удави. Тук, в кариерата.

— Това не може да бъде — каза Кейси.

Джени бе ходила до кариерата с Пит. Тя бе едно магическо място. Там се бе чувствала щастлива. Кейси не можеше да си представи как толкова бързо е могла да премине от щастие към безнадеждно отчаяние.

Е, всъщност можеше. Бе усетила отчаянието в дневника. А сигурно имаше и още страници, които не бе намерила. Поне предполагаше, че има. Разказът не бе завършен.

— Какво да ви кажа — заяви вестникарят. Това не бе предложение.

Кейси измисли различни варианти. Като знаеше колко бездушно са се отнасяли към нея съгражданите й, Джени можеше просто да си е взела багажа и да е заминала, като е оставила след себе си хора, които са искали да вярват, че това е завинаги. Ако е мъртва, това определено бе завинаги. Местните може сами да са решили така. Че се е удавила в кариерата може би бе само тяхното обяснение за изчезването й.

— А Дардън Клайд? — попита тя.

— О, той е тук. Все още изкарва ангелите на хората. Сега има друга жена. Тя се пренесе при него заедно с двете си деца. Изглежда, никой не знае дали са женени, но тя сигурно задоволява някои негови нужди, защото той реши да я задържи. Но се е променил, откакто Мери-Бет се удави. Преди бе с труден характер. Човек не смееше да го погледне накриво. Сега е още по-зле. Станал е зъл и е направо невъзможен.

Кейси не можеше да си представи защо една жена би подложила себе си и децата си на съжителство с такъв човек. Но подобно положение не бе изключение. Бе работила с множество жени, които понасяха най-различен тормоз от страна на съпрузите си и нямаха силата и куража да ги напуснат.

— Има ли роднини тук? — попита тя. Роднините на Дардън може би щяха да се окажат и нейни.

— Не и такива, които биха си признали подобно нещо.

— Значи има някакви все пак? — тя затаи дъх.

— Не. Това бе само образно казано. Няма роднини.

Младата жена въздъхна с облекчение. Колкото и да копнееше за роднини, не искаше такива, които са свързани с Дардън.

Трябваше да попита за много неща, например кога и как е умряла Джени, но искаше първо да се увери, че е мъртва. Затова каза само:

— Благодаря ви. Много ми помогнахте — после се запъти към вратата.

— Защо се интересувате от семейство Клайд? — извика след нея Дъдли.

Отново бе скочил на крака.

Кейси се върна до бюрото му. Пътьом измъкна чисто нова визитна картичка от чантата си. Подаде му я.

— Психотерапевт съм. Четох за случая с Мери-Бет. Исках да разговарям с нея.

— Къде сте чели за нея?

— Ами всички онези отзиви в пресата около процеса — отвърна тя, като си мислеше за изрезките от вестници на тавана на Джени.

Това не бе точен отговор на въпроса му, но той, изглежда, не забеляза.

— Можете да идете на гробището и да си приказвате с нея колкото си искате. Дардън е направил истинско светилище там — той разгледа визитката. — От Бостън ли сте? Ходил съм там. Но не мога да се оправям с натовареното движение. Психотерапия, а? Да не би да пишете книга?

— Може би — отвърна Кейси, защото прецени, че Дъдли е от хората, които биха се впечатлили от това. — Зависи какво ще науча.

Изчака го да каже нещо — стоеше там и го приканваше да вземе назад предишните си думи и да признае, че Джени не е мъртва наистина. Когато мълчанието се проточи, тя изгуби търпение.

— Имате визитката ми. Ако се сетите за нещо, ще ви бъда благодарна да ми позвъните.

Изпита отчаяна нужда да поговори с някой друг, с който и да било друг човек. Мина обратно между бюрата, излезе навън и прекоси улицата.

Закусвалнята бе приятно място с барплот, сепарета и — в единайсет сутринта — учудващо много хора. Седна на висок стол пред бара и си поръча кафе. Една голяма чаша се появи пред нея веднага, но още преди това забеляза чинията пред жената от лявата й страна.

— Този омлет изглежда разкошно — каза Кейси. — Какво има в него?

Сервитьорката отговори вместо жената.

— Кълцано осолено говеждо и сирене. Искате ли и вие?

— Хм, да — реши Кейси.

Не бе сигурна дали може да се храни, докато се чуди дали Джени наистина е мъртва, но предполагаше, че ако се държи като местните хора, би могла да получи по-откровени отговори от тях.

— Наистина е разкошен — потвърди жената от лявата й страна. Беше млада, руса привлекателна с всекидневните си джинси и бархетна риза без ръкави. Малко детенце спеше в бебешко столче за кола на пода до краката й. — Ако само минавате оттук и искате да опитате истинския вкус на Уокър, един омлет с осолено говеждо и сирене е точно каквото ви трябва. Откъде сте?

— От Бостън. Вие тук ли живеете?

— През целия си живот.

— Колко е голямо детето? — попита Кейси, като се усмихна на розовото вързопче.

— На четири месеца. Засега си поспива добре, но ако прилича на другите ми деца, скоро няма да мога да правя така. Хубаво е човек да похапне на спокойствие, нали? Накъде сте тръгнали?

— Насам. Търся Мери-Бет Клайд.

Жената мигом вдигна вежди в знак, че е разбрала за кого става дума.

— Мери-Бет?

— Дъщерята — поясни Кейси, защото майката на Джени е носела същото име.

— О, боже. Мери-Бет е мъртва от… — тя се обърна към сервитьорката: — Лизи, преди колко време умря Мери-Бет Клайд?

— Преди седем години — обади се мъжът отдясно, който до този момент разговаряше с приятел. — Удави се преди седем години.

Преди седем години ли?

— Сигурен ли сте? — попита Кейси.

Сервитьорката потвърди думите му.

— Преди седем години беше. Удави се в кариерата.

— Плувала ли е?

— Скочила — каза мъжът.

Кейси усети пронизителна болка. Мислеше си за отчаянието, което бе доловила у Джени, когато жената отляво каза:

— Всъщност не са сигурни дали е скочила. Никой не я е видял. Намериха дрехите й горе на ръба, затова решиха, че сигурно така е станало.

— Можеш ли да я виниш? — попита сервитьорката. — Дардън бе излязъл от затвора, а по-проклет човек не съм срещала през живота си.

— Хайде сега, Лизи — обади се мъжът отдясно. — Дардън някога удрял ли те е?

— Никога не оставя бакшиш — заяви Лизи. — Влиза тук, сякаш е в правото си да бъде обслужен, и мърмори за цената на храната.

— Е, не е чак пък толкова лош. Говорим си с него понякога. Напати се той с онази жена, затова направи каквото трябваше и си плати за това. А после момичето се самоуби веднага щом той се върна вкъщи. Това не е никак хубаво.

— Оставила ли е някакво писмо? — попита Кейси. Още не бе готова да приеме, че Джени е мъртва. Спомни си за последните няколко реда от дневника: „Джени Клайд бе готова да полети.“. Но това бе само израз. Сигурно не е имала предвид буквалния смисъл. Кейси бе разбрала, че просто е готова да тръгне, да напусне града, да избяга от баща си.

— Никакво писмо — каза Лизи и отново се обърна към гишето за сервиране.

— Нито пък тяло — обади се жената отляво.

— Моля? — попита Кейси.

— Така и не намериха тяло — поясни мъжът отдясно.

— Е, значи все още е жива — реши Кейси.

— Нее — настоя мъжът през два стола от нея. — Кариерата ги поглъща. Не е първата, която е изчезнала. Такова е преданието.

Сервитьорката й поднесе омлета, но тя изобщо не бе сигурна, че може да яде. Мислеше си за град Уокър, който не го бе грижа дали Джени е мъртва или не и изобщо не си дава труд да разбере.

— Организираха ли издирване?

— Доколкото можаха — каза мъжът отдясно. Погледна през рамо и подвикна към някого в едно от сепаретата: — Мартин, ти нали беше в групата, дето издирваше Мери-Бет?

— Дъщерята ли? Да, бях. Претърсихме навсякъде, чак до дъното на кариерата, из гората. Старият буик беше там, в гората, но момичето беше изчезнало.

Кейси погледна назад.

— Как може да няма тяло?

— Лесно — каза мъжът до нея. — Може да има две обяснения. В деня, преди да умре, бе валяло доста, а и през лятото преди това имаше много дъждове, така че реката бе придошла. Тялото й може да е било отнесено над ръба на кариерата и да е повлечено към бързеите и после към голямото езеро, където никога няма да бъде намерено. На някои места голямото езеро е дълбоко повече от трийсет метра. Или пък съществото от кариерата може да я е хванало. Направо я е погълнало цяла.

Джени Клайд също вярваше в съществото от кариерата.

— А няма ли вероятност — попита Кейси — просто да е оставила дрехите си горе на ръба и да се е махнала оттук?

— Не мога да си представя как може да направи такова нещо — извика мъжът от сепарето. — Знаете ли, имаше следи от стъпки, точно нейния размер, горе, до ръба на кариерата. Стигаха чак до края и там свършваха. Ако само си е оставила дрехите и се е махнала, щеше да има стъпки и в обратната посока.

— Ами ако първо е поплувала във водата и после е излязла и се е махнала? — попита Кейси.

— Щяха да я намерят — каза мъжът отдясно. — Не беше от хората, които просто биха се слели с тълпата. Тя беше странна.

— Не беше странна — сгълча го сервитьорката. — Просто се забелязваше отдалеч заради червената коса и луничките.

— Има си начин да се прикрият тези неща — оспори Кейси. — Ами, ако е оставила хората да си мислят, че е мъртва, а в същото време някой приятел я е отвел надалеч?

— Тя нямаше никакви приятели — изпухтя мъжът отдясно.

— Имала е приятел — каза Кейси.

— Не е имала — провлачено отрече той.

— Казвал се е Пит — настоя Кейси.

Сервитьорката цъкна с език.

— Пит. Мъжът с мотоциклета. Спомням си за това. Само че никой не го е виждал. Не е говорил с него. Никой никога не чу мотоциклета му.

На Кейси изведнъж й хрумна нещо. Нещо, свързано с една жена, която бе отчаяна, и един мъж, който бе прекалено добър, за да е реален.

Жената отляво я разсея.

— Мислите ли, че тя наистина е жива?

— Да — импулсивно отвърна Кейси.

— Тогава трябва да говорите с Едмънд О’Кийфи. Той е началник на полицията. Бил е там.

— Едмънд? Не е ли Дан?

В дневника се говореше за Дан О’Кийфи.

— Едмънд е бащата. Дан е по-добрият от двамата, но него го няма.

Кейси се сепна.

— Няма ли го?

Ако отново ставаше дума за предполагаема смърт, не искаше да чува за нея.

— Напусна, отказа се от службата в полицията, замина си от града — поясни мъжът отдясно.

Това я успокои.

— Много жалко — обади се замислено и човекът през два стола от нея. — Дан беше най-добрият. Неговото заминаване е голяма загуба. Късмет с шерифа, госпожице. Той е костелив орех.