Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (12)

Единадесета глава

Два часа по-късно Джени още не бе готова да се прибере. Обратно у дома, тя лежеше в палатка от надвиснали борови клони в тъмния заден двор и преживяваше отново възбудата от разходката по Небаноник трейл. Всичко, което бе чувала през годините, бе вярно. Бе опасно и изумително вълнуващо. Върху мотоциклета на Пит бе направо невероятно — двайсет минути накланяне ту на една, ту на друга страна по завоите, притискаше силно Пит, докато вятърът профучаваше, мъглата си играеше наоколо, а нощта криеше тайните си до последната минута, когато моторът завиваше или потъваше в някоя падинка. През цялото време тя се чувстваше наистина жива, свободна и дръзка. Ако бяха катастрофирали, щеше да умре щастлива.

Клоните се разделиха и се появи Пит. Трябваше да се наведе одве, за да влезе, но вместо да се изправи вътре, той се настани на земята с кръстосани крака като нея. Коленете им се докосваха.

Макар да бе тъмно, тя видя широката му усмивка и му се усмихна в отговор. Знаеше, че изглежда глупаво ухилена, а косата й стърчи във всички посоки заради вятъра, но Пит май нямаше нищо против. Ако не бе така, можеше да си тръгне, да каже нещо като: „Е, получи това, което пожела сърцето ти, сега е време аз да продължа нататък“, но той не го каза.

Искаше й се да му благодари за това и задето я заведе на разходка, затова му довери една от тайните си.

— Това е моето специално място. Прекарвах скрита тук цели часове, когато бях малка.

— Скрита?

— Майка ми ме биеше, когато бе ядосана. Тя често се ядосваше. Скривах се тук, докато й мине.

— Тя ли ти е оставила белезите по краката? — попита Пит.

Джени си пое дълбоко въздух и каза:

— Удряше ме с бастуна на баща си. На долния му край имаше месингова обшивка и пирони, които я закрепваха на място.

— И тя те е удряла с него? Каква майка би направила подобно нещо?

— Аз я ядосвах.

— Е, и! Можела е просто да ти се развика. Но да те бие до кръв? Да обезобрази завинаги краката ти? Някой е трябвало да я спре. Сигурно някой е забелязал това.

— Носех дълги панталони. Или дълги чорапи.

— Тогава баща ти. Той сигурно е знаел. Защо той не я е спрял?

— Той се занимаваше с превозване на различни стоки. Понякога отсъстваше дни наред.

— И никога не е виждал краката ти?

— Ами, виждал ги беше. Но оставяше това без коментар, защото се чувстваше виновен.

— За какво?

Джени усети как започва да губи кураж. Вдигна свитите си колене, опря брадичката си на тях и поклати глава.

Пит взе ръката й и я остави да се олюлява помежду им. С всяко леко поклащане миналото избледняваше… все повече… и повече. Помагаше й, като се концентрира върху пръстите му. Бяха със заоблени нокти, дълги и толкова реални, че и други неща станаха също толкова реални. Като ръста му и здравото му тяло. Като чистата, свежа миризма, която се носеше от него. Като топлината на кожата му, странното пърхане в стомаха й и едно дълбоко, дълбоко желание.

Никога досега не бе изпитвала такова желание — нито пък любопитството, което идваше с него, любопитство за физически неща, свързани с Пит. Като например дали има косъмчета по гърдите, колко тъмни са зърната на гърдите му или дали има бенки по гърба. Би трябвало да се отврати от подобни мисли, но не бе така. Вместо това се запита дали и той си задава подобни въпроси за нейното тяло. Не беше особено спокоен, ако се съди по дишането му. Но дали бе заради сексуално желание? Или нещо по-дълбоко? Или пък тя си измисляше всичко? Все още не можеше да си представи, че мъж като Пит би могъл да я желае.

Но той бе тук, приближи се, докосна врата й, гърлото й, деколтето на пуловера й и изведнъж тя се оказа на колене, здраво стиснала раменете му, желаеща нещо, което не можеше да изрази с думи, защото бе толкова ново за нея.

— Кажи ми — прошепна той.

Ръцете му потрепнаха над гърдите й. Тя усети как те се надигат в отговор към него, но не стигаха чак до дланите му — може би нарочно, защото гърдите я боляха по време на секс, — което не обясняваше защо така силно желае да усети ръцете на Пит върху себе си, изобщо не го обясняваше.

Чувстваше се объркана, но тласкана от емоциите си и извика:

— Можеш да правиш каквото пожелаеш, всичко, наистина, нямам нищо против.

Това, което той направи, бе да плъзне ръце около нея и да я привлече към себе си, после я прегърна, просто я прегърна и останаха така, докато тя се успокои малко. После я положи на земята. Усети тежестта на тялото му върху гърдите и корема си, дори и между краката си, но за толкова кратко, че не се почувства застрашена, после той се търкулна настрани и я прегърна до себе си.

Никаква заплаха, никакво насилие, просто една грижовна прегръдка. Тя издиша на пресекулки и се сгуши по-близо до него. Болката вътре в нея се разсея. На нейно място дойде удоволствието, а после, когато топлината на тялото му я сгря, дойде и задоволството. Тя започна да се усмихва.

— Ооо, Джени — изрече той дрезгаво, — защо не се срещнахме по друго време?

— Защото аз имах нужда от теб сега — отвърна тя и се заслуша в звуците на нощта. — Вярваш ли в Господ?

— Понякога. Защо?

— Спомням си как ходехме на църква, когато бях малка, и как гледах робата на свещеника. Представях си, че и Господ носи такава. Затова се скривах там и се преструвах, че съм се скрила в неговите поли. Чувствах се в безопасност. И сега изпитвам същото. Сякаш сме изолирани от света. Сякаш неговата грозота не може да ни стигне. Разбираш ли за какво говоря?

Пит отново спа в свободната стая — след като я бе изпратил до къщата и промърмори нещо за това, че никой не бивало да твърди пред него, че рицарството не е живо и до днес.

Можеше да мине и без неговото рицарство. Когато бе в прегръдките му, светът се изпълваше с възможности и надежди. Би й харесало да прекара нощта така. Само да я прегръща.

Вместо това отново си легна на старата покривка на пода в своята стая. Не можеше да понесе да си легне в леглото, не и с тези противни копринени чаршафи, не и когато Пит е в къщата. Би се чувствала омърсена. А и освен това не бе уморена. Тя си легна, седна, отново легна, завъртя се на другата страна, пак седна. Прокрадна се до вратата на стаята си и се ослуша, прокрадна се до вратата на Пит и се ослуша. Когато чу спокойното му дишане насън, влезе вътре и се долепи до стената.

Той лежеше по корем. Едната му ръка бе под възглавницата, другата бе провиснала до пода. Китката му бе отпусната. Раменете му бяха широки, кожата — гладка и лъскава над тъмната сянка на косъмчетата под мишницата му. Надолу тялото му бе стройно, с тънък кръст и стегнат ханш. Не носеше бельо. Покриваше го само чаршафът, който се бе смъкнал надолу по дългите му, мускулести крака — вълнуващи извивки в иначе равния ход на живота й.

Доближи се на пръсти. Той не се събуди и тя се приближи още малко, така че вече можеше да различи ухото му, адамовата му ябълка, набръчканата кожа на лакътя му. И внезапно усети, че се чувства преизпълнена. Сякаш вътре в нея се бяха излели невероятно количество емоции. Сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

Разтреперана от прилива на чувства, но колкото е възможно по-тиха, тя се отпусна на плетеното килимче и се сви на кълбо близо до заспалия Пит. Не искаше да се пръсне. Така щеше да изгуби онова, което бе в нея, а тя не бе готова да се раздели с него. Затова обгърна тялото си с ръце, затвори очи и започна да брои вдишванията на Пит, докато накрая заспа.

 

 

Спа до късно и бе още сънена, когато телефонът звънна. Тъкмо си правеше чай, за да се разсъни, но звънът на телефона свърши това по-добре.

Бе осем и трийсет и пет. Знаеше кой се обажда. Знаеше го и стомахът й, който се сви на ръбата топка.

Не вдигай, Джени. Но трябваше да го направи. Ще се върне след два дни. Не може ли да почака! Беше затворен от шест години — заради нея. Е, и? Не Вдигай.

— Ало?

— Здравей, бебчо.

Тя преглътна трудно. Дори и само от този нисък глас — нисък, мазен, сладникав — й се повдигаше.

— Здравей, татко.

— Как е моето момиче? Вълнува ли се?

Кажи му не. Кажи му, че няма да си тук, когато се върне вкъщи. Кажи му, че заминаваш.

— Направих всичко, което ми поръча — отвърна тя. Не бе съвсем вярно, но трябваше да каже нещо.

— И нещата на майка ти вече ги няма?

— Да — малка лъжа. Това бе противна работа. Щеше да я свърши, преди той да се е върнал.

— Извади ли всичко от чекмеджетата?

— Да.

Утре. Щеше да го направи утре.

— Няма да е хубаво разни неща да ни напомнят за миналото. Започваме отначало, бебчо. Онова другото вече е зад гърба ни.

Джени се надвеси над мивката и опита да диша през носа.

— Не че не я обичахме — каза Дардън, — но тя бе прекалено ревнива за собственото си добро. Ревнива и зла. Е, двамата с теб го знаем. Платихме си за смъртта й. Така че сега идват добрите времена. Още две нощи тук и съм у дома. Казват, че ще мине обяд във вторник, докато документите станат готови. Можеш ли да повярваш, скапани бюрократи — промърмори той. — Но няма нищо, няма нищо. Така ще можеш да си поспиш до по-късно, спокойно да се облечеш, да си оправиш косата. Ще я носиш пусната за мен, нали? Знаеш, че много обичам така.

— Не мога да дойда — изстреля тя.

Ниският глас стана твърд.

— Какво?

— Не мога да дойда да те взема. На работа съм.

— Твоят старец се прибира от пандиза, а ти си на работа! Според мен това е достатъчна причина да си вземеш почивен ден.

Джени вече цялата трепереше, но какво бе още една малка лъжа, когато алтернативата бе така противна.

— Има голям обяд, най-големият, който сме организирали. В някакво имение в планината, собственикът е близък на губернатора и ще дойдат хора откъде ли не, даже и с частни самолети и хеликоптери. Мириам има нужда от мен.

— Исусе, и аз имам нужда от теб. Гния тук заради теб. Е, кого ще избереш, Мириам или мен?

Вече бе на ръба на сълзите. Той винаги усложняваше нещата.

— Аз не избирам между теб и нея. Само че е по-разумно да ида на работа. Ако можех да дойда с кола, щеше да е различно, но не мога. Ще съм свършила работа навреме, за да те посрещна на автобусната спирка в града.

— Не там. Тук, Мери-Бет.

— Не мога, татко — примоли се тя, после й хрумна нещо. — Татко, чуй. Ако помогна на Мириам за този голям обяд, тя няма да е против, като й кажа, че повече няма да работя след това, и така ще имам време за теб.

Това го усмири за малко.

— Няма да работиш през останалите дни от седмицата?

— Не.

— Предполагам, че така е добре.

— Е, може и да не е. Искам да кажа, сигурно само ще ти се пречкам. Ти ще искаш да излезеш да се видиш с разни хора, които не си виждал толкова време…

Тя спря, а той не бе продумал. Нямаше нужда да й казва колко глупави са приказките й. Нямаше никой друг, когото той да иска да види, никой, освен нея.

С онзи тон, който тя най-много мразеше, онзи, който казваше, че този път няма да търпи противопоставянето й, той каза:

— Искам да ме чакаш на онази спирка облечена в роклята на цветя от каталога, който ти изпратих, и искам косата ти да е измита, и накъдрена, и мека. Досега сигурно ти е стигнала под кръста. Ще я премеря, като се приберем вкъщи, върху кожата ти, така че гледай кожата ти да е мека под онази красива рокля, и бъди там да ме посрещнеш, чу ли?

Джени едва бе окачила слушалката обратно на телефона, когато повърна и малкото, което бе в стомаха й, но дори и тогава продължи да й се гади и повдига.

Наплиска лицето си с вода. Разтри врата си с мокри длани. Напълни устата си и я изплакна и после пак, и пак. Сега вече плачеше, хлипанията разтърсваха цялото й тяло, защото оставаха само два дни, а на нея й се гадеше, беше уплашена и… и ядосана, че не бяха изпратили нея в затвора, или не бе умряла там, на пода в дневната, защото не беше честно, всичко бе в главата й, а и всичко ставаше още по-зле. Нямаха значение думите му, че го е направил заради нея; бе го направил заради себе си, а сега си искаше своето, и ако тя се опиташе да го спре, щеше да й припомни, да върне времето назад и тя щеше да започне да плаче, а той щеше да я прегърне, да прокара пръсти през косата й…

Сграбчи кухненските ножици от чекмеджето, хвана пълна шепа от омразната си червена коса и я отряза, после втора шепа и отряза и нея, после отново и отново, докато противните червени къдри се разпиляха навсякъде — по плота, по пода, по кухненската маса.

— Ей, ей, ей — обади се Пит с дълбокия си звучен глас, който сега бе разтревожен. — Джени, Джени, какво правиш?

Изтръгна ножиците от ръката й.

— Боже мой, Джени, какво има?

Той повдигна лицето й и се вгледа в очите й.

— Мразя тази коса! Отвратителна е! — избърса сълзите й с палци.

— О, не.

— Наистина. Мразя я. Кълна се, предпочитам да съм плешива!

Той поклати глава бавно, спокойно.

— Не, не е вярно.

— Вярно е. Ти не разбираш! Това бе баща ми, на телефона. Идва си във вторник. Знаеш ли къде е? В затвора. Шест години. Знаеш ли защо? За убийство. Чие убийство? На майка ми!

Вътрешностите й направо изгаряха, също като по време на процеса. Сега за пръв път го изричаше така директно след толкова години и ужасът бе все така жив. Нищо не се бе променило, абсолютно нищо.

Само че това не бе съвсем вярно. Не бе го казала на голите стени; бе споделила с Пит. Сега и той знаеше онова, което всички в града знаеха и затова я избягваха през всичките тези години. Тя очакваше той да се отдръпне, чакаше да види на лицето му отвращението, което сигурно щеше да се появи, или ако не отвращение, то съжаление или ако не съжаление, страх.

Но той не се дръпна и на лицето му се изписа такава загриженост и състрадание, че тя се разплака.

— О, Джени — прошепна и я привлече към себе си. — Съжалявам.

Тя се разплака още по-силно. Той притисна главата й към гърдите си, после премести ръцете си на гърба й, за да я приближи още до себе си. Тя зарови лице и се остави ръцете му да я предпазват от света. Докато сълзите й бликаха навън, същото ставаше и с най-тъмните й страхове. На тяхно място идваше нещо топло и светло. То й даваше нови сили.

— Той обича косата ми да е дълга — каза тя между две хлипания — прокарва пръстите си в нея. — От това направо ми се гади.

— Мразиш ли го?

— Да! Не — извика тя. — Какво мога да ти отговоря? Той ме плаши. Така действа на хората. Той контролира другите. Преди да замине, даде на всички да разберат, че ако някой ме нарани, ще съжалява. Че ако някой изобщо ме докосне, ще съжалява — погледна нагоре към Пит. — Затова хората се държат прилично, но не се доближават до мен. Ти рискуваш много, като стоиш тук.

Той избърса и последните й сълзи, така че тя да види ироничната му усмивка.

— Бих казал, че е крайно време — усмивката му стана по-нежна. Очите му се отместиха към косата й. Огледа я отсам и оттам. — Знаеш ли, не е зле. Изобщо не е зле. Сега мога по-добре да виждам лицето ти без толкова много коса. Може би си налучкала правилното решение — взе ножиците. — Може ли да я подравня мъничко?

Той подрязва няколко минути, като обикаляше около нея. После сви колене така, че очите им да са на едно ниво, хвана брадичката й и завъртя главата й на едната и после на другата страна.

— Изобщо не е зле — каза с широка усмивка. — Иди да си вземеш душ. Аз ще разчистя тук.

Завъртя я в посока към коридора и я подкани да тръгва.

* * *

Мириам примигна невярващо, когато Джени се появи до отворения заден капак на минивана. Тя отвори уста, затвори я и пак я отвори.

— Джени?

Джени докосна косата си. Бе се чувствала уверена, докато се оглеждаше вкъщи, но тази увереност бе разклатена от втренчените погледи, които я бяха съпроводили по пътя към града. Сега и тя си мислеше същото като хората, които я бяха зяпали: Дардън ще я убие.

— Исках да променя нещо — каза на Мириам.

— Определено си се променила — отвърна жената.

Тя пъхна таблите на рафтовете в минивана, избърса ръце в кърпата, мушната в колана й, и хвана Джени за ръка.

— Дай поне да ти я подравня.

— О, няма нужда, Пит го направи.

— Пит ли? Кой Пит?

Джени не бе сигурна, че изобщо трябваше да споменава каквото и да било. Но вече го бе направила.

— Той ми е приятел — каза тя и изпита лека гордост, която бе толкова нова за нея, че бузите й порозовяха. Играеше си с резето на вратата. — Не го познаваш. Не е оттук.

— Откъде е?

— От запад.

— Как се запозна с него?

— О, случайно, след танците в петък вечер. Едър, висок мъж с кожено яке и ботуши. Може да си го видяла, а?

Тя се осмели да хвърли поглед към Мириам, която изглеждаше озадачена.

— Не. Щях да забележа някого, който изглежда така.

— Беше навън. Може затова да не си го видяла.

— И аз бях навън. С кожено яке и ботуши ли? Определено щях да го забележа.

— Е, не беше там през цялото време. Просто мина оттам. Може да е бил зад някое дърво, когато си била навън, затова не си го видяла. Кара мотоциклет.

— Аха — каза Мириам с изненадваща закачливост. — Работата става дебела. Какво прави насам?

— О, само минава оттук.

— И е отседнал при теб? Ах, ти, Джени, каква си хитруша.

— Всичко е съвсем прилично — увери я Джени, преди да се усети, че Мириам я дразни.

Тогава се засрами и сви рамене.

— Пит, а? И той ти подстрига косата?

— Аз я отрязах. Той само ми я подравни.

— Е, тогава — каза Мириам — аз само ще я дооформя.

Джени смяташе, че косата й е съвсем наред, но Мириам й беше шеф, а също и спретната и стабилна жена като никоя друга. Освен това Джени не искаше да рискува да я ядоса, като й откаже.

— Ето така — обяви след малко Мириам. — Всъщност беше само отзад.

На Джени не й се бе сторило само отзад и бе леко ужасена от дължината на някои от кичурите, които лежаха на пода. Но сега Мириам използваше гребена, пипваше тук и там, бухваше косата й и дори се усмихваше.

— Наистина изглежда добре. По-изискано. Не толкова натрапчиво.

Тя обърна Джени към огледалото.

Джени докосна краищата, които се подвиваха навътре под брадичката й, и пътя, който сега бе леко встрани, вместо обичайното й сресване по средата. По-изискано. Харесваше й как звучи. А също и как изглежда. Късата й прическа можеше да изглежда и елегантно, ако не бяха къдриците й.

После и къдриците и всичко друго стана жертва на ръцете на Мириам, която бързо ги прибра в кок, за който твърдеше, че е хигиеничен. Но дълго след тази жестокост Джени си представяше предишния си образ. По-изискано. Това наистина много й харесваше.

На Дардън изобщо нямаше да му хареса. Но не и на Пит. Тя се усмихна. На Пит много щеше да му хареса. Нямаше търпение да му се покаже.

Нямаше търпение просто да го види отново. Дори и сега, само като си спомняше, усещаше топлотата, която бе почувствала, докато я водеше към вратата и я изпращаше в града.

— Сигурна ли си, че не искаш да те закарам? — бе попитал.

Тя кимна. Не искаше хората да питат кой е той и защо е с нея. Не искаше някой да каже на Дардън, не и докато не реши какво ще му обясни.

— Трябва ми време да помисля. Трябва да реша какво да правя.

Тогава той бе обхванал лицето й с ръце, както обичаше да прави, сложи длани отстрани като капаците на очите на конете, закри всичко друго и остана само той.

— Как да ти помогна.

Бе се заклела да не моли за нищо, но истината за живота й се прокрадваше отвъд допира на ръцете му. Затова каза:

— Не си тръгвай. Остани още малко. Бъди тук, когато се върна.

Той я целуна по устните, по носа и по очите, които тя бе затворила. Без разсейването на зрението гласът му звучеше още по-плътно.

— Ще бъда тук. Побързай да се върнеш.

* * *

Джени работеше бързо. Изтича с последните табли от кухнята към минивана, после от минивана до къщата, където се организираше барбекюто, и после в задния двор, където бе приготвена скарата. Притичваше от маса към маса около басейна, поставяше коктейлни салфетки и свещи. На бегом занесе напитки от кухнята до далечния край на масата със студения бюфет, после постави панери с хлебчета и прибори с подправки в средата на масата, зареди картонени чинии, хартиени салфетки и пластмасови ножове и вилици в края на масата, който бе най-близо до скарата.

— Полека — направи й забележка Мириам по едно време.

Но Джени не можеше да забави темпото. Смяташе, че колкото по-скоро свърши работата си, толкова по-скоро ще си бъде у дома с Пит.

За съжаление ръцете й не я слушаха така добре в бързането, както краката. Наложи се да подреди отново салфетките, когато Мириам каза, че изглеждат разхвърляни; да попие цели два литра сироп, когато бутилката се изплъзна от ръцете й; да върне цяла табла двойно препечени картофки в кухнята, когато ги остави прекалено близо до ръба на масата и те се обърнаха.

— Джени — прошепна Мириам, защото гостите вече бяха пристигнали, — успокой се. Няма закъде да бързаш. Само спокойно.

След това Джени бе по-внимателна. Съсредоточаваше се върху всяка задача, която й даваше Мириам, и щеше да се справи чудесно, ако домакинята на партито не я бе затрупала с хиляди дребни поръчки наведнъж. Непрекъснато й нареждаше: „Господинът със зеления пуловер има нужда от първия сос“ или „Чаша чешмяна вода за дамата в синьо ей там“, или „Искам да има сол и пипер на всяка маса“, или „Напълни шишето на бебето с мляко от хладилника и го затопли малко, но не прекалено, а само малко. Знаеш как да провериш, нали?“

Джени се стараеше, доколкото може, но тъй като и Мириам, и клиентката й даваха нареждания, нямаше как да не се забави, а когато се разбързаше да навакса, правеше грешки. Затова денят бе от лошите. Един лош ден не бе чак толкова ужасно нещо. Храната все пак бе добра. А и какво значение имаше дали партито ще е идеално, щом Мириам и без това затваряше?

Обаче това изобщо не й помогна, когато Мириам я дръпна настрани след завръщането им и каза:

— Виж, Джени, искам да си вземеш няколко почивни дни. Мисля, че си разсеяна.

— Добре съм. Наистина.

— Е, на мен не ми изглежда така. Почини си, докато Дардън се прибере и се настани вкъщи. Тогава ще се почувстваш по-добре.

— Но аз трябва да работя — настоя Джени и започна да бърше дългата маса от неръждаема стомана. — Той иска аз да работя. Ще се разстрои, ако не работя. Можеш да ми вярваш. По-добре е, ако работя.

Мириам хвана ръката й и я накара да спре.

— Не и за мен. Виж сега. И без това тази седмица имам само две заявки, а и те са малки. Ан-Мари и Тайлър ще се справят. Ти имаш нужда да прекараш известно време с баща си или да си потърсиш друга работа.

— Няма да си намеря друга работа.

— О, ще намериш. Ще ти дам чудесна препоръка.

Джени знаеше, че дори и препоръка от самия папа няма да й помогне. Никой не я искаше наблизо. Няма значение дали заради косата й или луничките й, или името й, тя просто не се вписваше сред хората като всички останали. Не умееше да разговаря свободно, нито да се усмихва любезно, особено сред непознати, които сигурно щяха само веднъж да я погледнат и да разберат истината за това, което е.

Мириам бе различна. Но тя заминаваше.

— Можеш да работиш на сватбата на Де Уит другата неделя. Става ли?

Джени кимна. Вяло забърса масата за последен път и окачи кърпата над мивката. После излезе навън, където бързо падаше нощта, и потегли за вкъщи, като отказваше, категорично отказваше да мисли за всичко, което би могло да се случи, преди отново да види Мириам, но мисълта все пак я преследваше — и не само витаеше в ума й, но се умножаваше, после я обгръщаше с такава сила, че краката й започнаха да се подкосяват. Не бе изминала и една пряка, когато се наложи да седне на бордюра.

Прегърна коленете си. Облегна бузата си на тях и присви очи, така че главната улица се превърна в размазани петна от светлина и мрак, които можеха да са в Лондон или Париж, или Уайоминг, малко по на юг от Монтана, и тогава си помисли за Пит.

Понечи да стане, но веднага седна пак. Не знаеше дали не е по-добре да остане тук и да си представя, че той я чака у дома, вместо да се прибере и да открие, че си е тръгнал. Бе й обещал, че ще остане, но това бе, преди да е имал възможност да размисли над онова, което му бе казала. Сега, когато знаеше част от истината, вероятно си е тръгнал. И тя не го винеше. Тя носеше само неприятности, само неприятности.

Издърпа фибите от косата си и ги заби една по една в земята, като ги натика дълбоко с дланта си. Спря едва когато една дребна фигурка седна долу на бордюра и една малка ръчичка докосна крака й.

Тя успя да се усмихне.

— Здрасти, Джоуи Бетъл, какво става?

— Нищо.

Кожата му проблясваше бледа, почти синкава, с лунички, които сякаш светеха в нощта, също като нейните.

— Кой те накара да си подстрижеш косата? — попита момчето.

— Сама реших.

Тя се опита да повдигне сложената му наопаки бейзболна шапка и да погледне косата му, но детето здраво стискаше пластмасовата каишка на челото си.

— Моята изглежда тъпо — каза то. — Тя ми я отряза цялата, защото каза, че било трудно да ме сресва. Е, сега ще нося тази шапка в училище и хич не ме интересува какво ще каже. Тя казва, че твоят татко си идва у дома. Че той е убил майка ти. Така ли е?

Джени притисна коленете си едно до друго и сви лакти до тялото си.

— Така ли е? — настоя Джоуи.

— Не.

— Тогава защо е в затвора?

— Защото съдебните заседатели казаха, че я е убил.

— Защо?

— Защото той каза, че го е направил.

— А наистина ли го направи?

— Не.

— Джоуи? Джоуи Бетъл, къде си?

Бърз като светкавица, малкият хукна надолу по улицата. Джени се обърна гърбом, вдигна рамене високо и наведе глава, така че Селена да не я види и да не разбере къде е бил синът й. Почака, докато шумът от стъпките й заглъхна и изчезна напълно. После, все така с вдигнати рамене и със стомах, свит на топка, тя се отправи към дома.

Ляв, десен, ляв, десен. Вървеше равномерно, преместваше единия крак, после другия и се опитваше да ходи изправена, както съветваше списанието, само че раменете й не искаха да се отпуснат, а когато се мъчеше да прочисти ума си от тревогите, лицето на Дардън заставаше пред нея — Дардън и никаква работа, и никаква дълга коса, и никакъв изход…

Хукна да бяга, размахваше ръце, косата й сякаш оживя в падащата мъгла; и не се отказа, докато не усети пробождане отстрани и забави ход, но дори и тогава не спря. Трябваше да разбере дали Пит я чака. Трябваше. Той бе единственото светло нещо, което й бе останало.

Докато стигне до вкъщи, вече бе почти обезумяла. Изтича през обгърналата я мъгла нагоре по задните стълби и влезе в кухнята. Не беше там. Излезе в коридора, мина от стая в стая, а кръвта й все повече се смразяваше — погледна на първия етаж, на втория, във всяко ъгълче, всеки долап, дори и под леглата, в случай че това е някаква шега, макар да знаеше, че той не е толкова жесток.

Дишайки тежко, зарови пръсти в косата си. Ако той си бе заминал, тогава край на всичко. Нямаше да има утеха, нито топлина, нито последен поглед към онова щастие, което другите хора притежават. Ако той си бе заминал, мечтите й бяха мъртви.

Разтреперана от студ и ужас, тя закри глава с ръце, стисна здраво очи и си пое дъх от най-мрачните и най-нещастни дълбини на съществото си.

После очите й се отвориха широко при мисълта за палатката от борови клони в задния двор. Бързо се извърна, втурна се през стаята и се блъсна в някакво едро мъжко тяло.