Барбара Делински
Да флиртуваш с Пит (8)

Седма глава

Бостън

Джени едва се осмеляваше да диша.

Кейси отново прочете последния ред, после грабна кафявия плик и затърси вътре още страници. Пръстите й не откриха нищо, отвори го широко и погледна в него. Пликът бе празен — никакво писмо с указания, нито визитка, нито кратка бележка, която да й подскаже каква е историята, която току-що бе прочела, и защо е тук, никакви насоки, само буквата „К“ отпред, която можеше да означава както „Кейси“, така и „Корнелиус“, или пък средна оценка на литературно съчинение.

Кейси би оценила съчинението с отличен. Онова, което липсваше в стилистично отношение, напълно се компенсираше от съдържанието. Тя определено бе увлечена от историята. Както си седеше сега, много й се щеше да разбере дали мъжът с мотоциклета е добър или лош, дали ще отведе Джени надалеч, преди баща й да се е върнал, или ако не, какво ще стане с нея — и това още преди да започне да си задава въпроси, свързани с Джени и баща й. Като терапевт, усети отчаянието; запита се дали и Кони го е разбрал — дали пък Джени не е била негова клиентка, което наведе Кейси на съвсем различни въпроси. Като се остави настрана съдържанието, искаше й се да узнае кой е написал тези страници, защо са в бюрото на Кони, след като всичко останало, което имаше, макар и нищожна емоционална стойност, е разчистено, и дали не са оставени там нарочно, за да ги намери тя.

Но отговори нямаше. Бе оставена в неведение по всички въпроси.

Раздразнена, младата жена се дръпна назад със стола и издърпа централното чекмедже на бюрото до края. И в дъното му нямаше нищо, никакви хвърчащи листове или изписани наполовина бележници. Чекмеджето бе празно, с изключение на химикалите и моливите на поставката в предната част и този кафяв плик зад тях.

„К“ означаваше Кейси. Усещаше го с мозъка на костите си.

Или само й се искаше да го усеща.

Отърва се от тази мисъл и започна да търси продължение на историята. Прерови отново и другите чекмеджета на бюрото, за да е сигурна, че не е пропуснала някой плик в дъното им първия път. Когато не намери нищо, тя се обърна назад и систематично претърси шкафовете, вградени под етажерките зад нея. По-рано просто бе предположила, че са празни, и приятелите й бяха пъхнали вътре нейните папки. Сега извади всяко чекмедже и провери под и зад папките.

След като не намери нищо, се залови с шкафовете, които приятелите й не бяха пипали. Бяха празни.

Отстъпи крачка назад и огледа етажерките с книги една по една, за да види дали няма някой плик, пъхнат зад или между томчетата. Разочарована, се извърна и затърси други места в офиса, където би могъл да се скрие дневник.

Докато минаваше покрай прозорците, погледът й се спря на градината. Сега тя бе огряна от утринна светлина, зеленината блестеше и обещаваше още един топъл юнски ден. Прииска й се да е част от него, отвори остъклените врати и незабавно се почувства притеглена навън от уханието на гората. Канеше се да отвори и мрежите против насекоми, когато някакво движение в дъното на градината я накара да спре. Желязното резе на портата се повдигаше.

Вратата се отвори и един мъж влезе вътре. Бе висок, с рамене, които изглеждаха абсурдно широки — докато Кейси не осъзна, че той носи нещо. Бе стигнал до разсадника, когато тя разпозна плитките щайги с разсад за цветя.

Градинарят.

Кейси не помръдна.

Той коленичи до разсадника и свали щайгите на земята. Изправи се, размота зеления градински маркуч, окачен отстрани на постройката, и го върза към една от пръскачките. След като облак от нежни водни пръски започна да облива най-красивите цветя, той отново излезе през портата. През пролуките Кейси успяваше да го зърне как дърпа и тегли нещо от отворения заден капак на един прашен джип. Появи се отново с две торби почва на рамо и още една в другата ръка. Остави и трите до бараката на разсадника и влезе вътре.

Градинарят.

Страхотният градинар, поправи се Кейси, когато мъжът се появи натоварен с инструменти, защото той определено бе такъв. Имаше тъмна коса, широки рамене, дори и без да е нарамил щайгите, стройно тяло и дълги крака. Носеше черна тениска, леко скъсана на единия ръкав, джинси, които бяха избелели на стратегически места и оплескани с кал на други, и работни ботуши с хлабаво завързани връзки, дръзко показващи небрежност. Ръцете му бяха голи и мускулести, а дланите силни. Предположи, че е една или две години по-възрастен от нея.

„Иди и се представи — каза си Кейси. — Ти си новата господарка на имението, а той е един от служителите ти.“

И все пак не помръдна — или поне си мислеше, че не е помръднала, но нещо го накара да се озърне. Погледна я с широко разположените си очи и отначало сякаш се разтревожи и остана стреснат дори и след дълги секунди. Тя имаше време да забележи тъмната сянка на набола брада, преди той да покаже, че я е забелязал, с кратко кимване и да се върне към работата си.

Кейси никога не се бе държала като срамежлива ученичка по отношение на мъжете. Дръпна настрани мрежите против насекоми и тръгна небрежно по градинската алея — прекоси първото ниво, качи се по стъпалата и вече бе стигнала до средата на не толкова стриктно подреденото второ ниво, когато се спря и се запита дали постъпва разумно. Боса и без абсолютно нищо под халата си, изглеждаше, сякаш току-що се е измъкнала от леглото. Това не бе най-добрият начин да поздравиш един непознат, още повече ако той изглежда толкова непочтително и освен това е на служба при теб.

Но не можеше да се върне назад. Той отново я гледаше. А и тя много си падаше по непочтително изглеждащи мъже.

— Здравей — каза му, когато прекоси последното, трето ниво. — Аз съм Кейси Елис. Ти сигурно си Джордан.

Отблизо той бе още по-привлекателен. Тъмнокестенява като очите му, косата му бе достатъчно къса, за да открива прибрани до главата уши, и достатъчно дълга и разрошена, за да му придава вид, сякаш и той току-що се е измъкнал от леглото. Кожата на лицето му около наболата брада бе започнала да хваща тен, червеникаво бронзов по носа и скулите му. Тънки бръчици пълзяха от ъгълчетата на очите му.

Те я накараха отново да пресметне годините му. Щом тя бе на трийсет и четири, предполагаше, че той наближава четирийсетте, и то не само заради бръчиците край очите. Тези кафяви очи бяха мъдри. Бяха стряскащо ясни и дълбоки. Сега, когато бяха спрени върху нея, погледът им бе почти като физическо докосване.

— Дъщеря съм на доктор Унгер — заяви тя.

Мъжът кимна.

— Наследих това място.

— Адвокатът ме уведоми — отвърна с дълбок глас. — Не очаквах да имате прилика.

— Наистина ли забелязваш подобно нещо?

Той отново кимна. Очите му обходиха лицето й за миг, после слязоха надолу по предната част на халата чак до босите й крака.

— Не знаех, че си се нанесла.

— Не съм. Просто заспах тук снощи и така и не стигнах до вкъщи. Скоро трябва да се прибера и да се преоблека. Имам среща с клиент в единайсет — тя погледна към цветята, които той се канеше да сади. Някои бяха розови, други морави, а трети бели. Всички бяха дребни. — Това бегонии ли са?

— Циганчета.

— Изглеждат малко…

— Рехави? Няма да са такива след няколко седмици. Циганчетата растат бързо.

— О. Това показва колко разбирам от растения. Какви са онези пред къщата?

— Самакитка в сандъчетата. Мирта на земята. Храстите са кучи дрян.

Тя се усмихна широко, като се сети за своите предположения.

— Не е зле. Познала съм две от трите. Циганчетата просто не ги познавам.

— Значи ти е все едно къде ще ги засадя?

Да й е все едно ли? Можеше и в мивката да ги насади, все тая, стига да й разреши да гледа.

— Засади ги там, където ще виреят най-добре.

Той посочи с лопатката си към средното ниво.

— Циганчетата обичат сянката. Обикновено ги садим ей там, до дърветата.

— Кои вие?

— Двамата с доктор Унгер.

— Той занимаваше ли се с градинарство? — попита тя. Осъзнала колко странно звучи въпросът й, обясни: — Не го познавах добре — после небрежно добави: — Била съм зачената при случайна връзка.

Градинарят се взря в нея с поглед, който бе много мъжествен и много проницателен.

— Това, разбира се, е без всякакво значение — побърза да добави тя, — но така предотвратявам останалите въпроси. Аз пък искам да те питам разни неща. Колко често го правиш?

Той не мигна. Може би само някакво едва забележимо трепване на устните. Преди тя да успее да реагира — нямаше намерение да прави двусмислени намеци и затова й бе трудно да намери подходящите думи, какво остава да се съвземе от израза в очите му, — той каза тихо:

— В понеделник, сряда и петък.

Тя кимна и се помъчи да измисли как да продължи.

— Винаги по това време ли? — попита накрая.

— Или рано сутрин, или късно привечер.

Вече знаеше какво значи рано сутрин.

— Колко късно?

— Към пет или шест вечерта. Най-добре е да се полива, когато слънцето не пече силно. Когато садя цветя, като днес например, ми трябват три часа. Щом приключа със засаждането, два стигат напълно. През зимата един час-два пъти седмично е достатъчен.

— Какво правиш в градината през зимата?

— Нищо особено — каза той, — но за растенията вътре все пак са необходими грижи.

Тя пак кимна и се усмихна. Разсеяно хвана реверите на халата си.

— Всички са много хубави. Той сигурно е обичал растенията.

— Да.

— Има ги във всяка стая.

— Освен в офиса. Не искаше да рискува да се появя там, докато е зает с клиент.

Същото важеше и за Кейси. Напълно би изгубила концентрацията си.

— Трябва да ми кажеш кога не желаеш да влизам в къщата — обади се Джордан.

— О, няма проблеми. Няма да ми пречиш да работя.

— Значи няма да приемаш клиенти тук, така ли?

— Напротив — тя помълча. Той явно знаеше за нея повече, а не само че е наследила къщата от Кони. — Адвокатът ли ти каза, че съм терапевт?

Градинарят отново издържа погледа й, без да мигне.

— Баща ти го спомена веднъж.

— Така ли? — това бе интересно. — Казвал ли е нещо друго?

— Не. А трябваше ли?

Тя се усмихна.

— Не, разбира се.

Не каза нищо повече за Кони. Би било неуместно да въвлича градинаря в личните си дела. Не че той имаше вид на градинар, с тези мъдри очи, а и освен това не говореше като местните жители. Въпреки грубия си вид, изобщо не приличаше на работниците, които майка й наемаше във фермата.

Тя се олюля леко на пети и пръсти и посочи с брадичка към килима от зелени листа под кестена.

— Какви са онези растения?

— Вид чемшир.

— А онези, които се катерят нагоре по бараката?

— Повет. След две седмици ще цъфне. Цветовете му са розови.

— О — тя премести поглед към храстите близо до канадските ели. — Онези какви са?

— Ниските са хвойна. Високите — тис.

Тя отмести поглед към долното ниво и се загледа в красиви бели цветя, сгушени сред зелени листа под дъба.

— А онези?

— Трилиуми. Израстват от луковици през пролетта. Виреят добре под широколистни дървета.

Със здраво стиснати устни, тя кимна и погледна към къщата. Само миг по-Късно отново погледна Джордан, който все още — много обезпокоително — се взираше в нея.

— Знаеш ли колко е часът? — попита го учтиво. Той погледна часовника си. Беше обикновен, с оръфана черна каишка.

— Седем и трийсет и пет.

Тя се удиви. Той бе минал да вземе щайги с циганчета заедно с кой знае какво още за други клиенти и вече бе на работа.

— Много рано ставаш.

— Няма какво да ме привлича в леглото.

Отново задържа погледа й за няколко секунди, преди да се върне към циганчетата.

Не че той я отпрати, но тъй като не можа да намери какво да каже в отговор, Кейси се запъти обратно надолу по пътеката. Камъните бяха хладни под босите й крака. Колкото повече се приближаваше до къщата, толкова по-бързо вървеше, а накрая дори затича. Щом влезе в офиса, затвори вратите с мрежа против насекоми.

Не погледна назад към градинаря. Възнамеряваше да се качи горе за още кафе и после да се облече и тръгна да излиза от офиса. На вратата обаче направи рязко обратен завой и се върна до бюрото. Ако градинарят имаше свободен достъп до къщата — което бе интригуваща мисъл, — налагаше да бъде малко по-предпазлива.

Събра напечатаните страници от дневника, захвана ги отново с щипката и тъкмо ги пъхаше обратно в плика, когато нещо я спря. Издърпа ги навън, сложи ги на бюрото, този път с лице надолу, така че да се види какво точно я бе спряло. На гърба на последния лист, написана с молив, толкова бледа, че едва се забелязваше, имаше бележка от Кони. Бе кратка, но ясна:

„Как да се помогне? Тя е роднина.“

* * *

Това променяше всичко. Щом Джени бе роднина, нямаше значение дали „К“ означава Кейси или Кони. Всеки роднина на Кони бе такъв и за Кейси.

Това променяше всичко.

Отстъпи крачка назад от бюрото и отново застана с лице към полиците с книги. Имаше още от дневника. Трябваше да има. Но къде?

Тя прегледа рафтовете един по един, том след том, но нямаше нищо, което поне малко да прилича на плика на бюрото. Мег бе почиствала праха тук, но ако бе намерила нещо, сигурно щеше да го остави. Кейси не смяташе, че тя е достатъчно самоуверена, за да разчиства наоколо и да изхвърля разни листове.

Прехвърли се на страничните етажерки и ги проучи със същото внимание. След като не намери нищо, отиде в личния кабинет. И тук също имаше етажерки с книги. Отново застана пред всяка, подробно разгледа рафт след рафт от долу нагоре, после се премести на следващите. Осъзна, че ще се наложи да премества книги настрани, да вади някои от местата им, за да види отзад, затова се огледа и потърси стол, на който би могла да се покатери, но всичко тук бе голямо и прекалено тежко за местене.

Но не и в офиса. Столът пред бюрото бе на колелца.

Тъкмо се връщаше за него, когато се сети за нещо, което бе видяла по-рано. Отне й около минута, застанала с ръце на кръста пред страничните етажерки, докато забележи онова, което търси. Нямаше леко издадени шкафове, на които да стъпи, затова издърпа стола и се изправи върху него внимателно. Хвана се за ръба на една етажерка за равновесие, пресегна се колкото може по-високо и сграбчи няколко книги. Усети как столът се плъзна съвсем лекичко и съответно премести тежестта на тялото си. Тъкмо се смъкваше надолу, заедно с книгите, когато вратата с мрежата рязко се отвори.

— Ще паднеш — предупреди я Джордан.

Чу го как се приближава.

— Не. Не ме докосвай. Добре съм.

Секунди по-късно успя да се хване с ръка за облегалката на стола и да се снижи още малко. Не бе особено грациозно движение, определено не подхождаше на една дама, но пък се справи сама. Това бе важно за нея.

Плавно, хванала в една ръка книгите, а с другата придържаща халата си отпред, тя разгъна свитите под тялото си крака, смъкна ги на пода и се изправи. Джордан бе по-висок от нея, така че се наложи да го погледне от долу нагоре. Усмивката й бе достатъчно широка — направо тържествуваща, — за да компенсира останалото.

— Ето — каза тя. — Не беше толкова страшно — вдигна книгите. — И взех каквото ми трябваше. Това сигурно е щастливият ми ден.

Събра цялото си останало достойнство, мина покрай градинаря и се запъти нагоре по стълбите.

 

 

Литъл фолс го имаше на картата — веднъж в Минесота, веднъж в Ню Йорк и веднъж в Ню Джърси.

Седнала на масата в кухнята, където Джордан не можеше да я види, Кейси намери всяко от градчетата на картата. Веднага изключи Ню Джърси; онзи Литъл фолс бе прекалено близко до големите градове в района и не би могъл да е толкова провинциален, колкото града на Джени Клайд. Тези в Минесота и Ню Йорк бяха по-вероятни кандидати, тъй като бяха по-изолирани. Предполагаше, че има и други места, където населението е толкова малко, че не са вписани в атласа, а съществуваха и селища, които не биха могли да се нарекат дори градчета. Литъл фолс би могло да е част от Саут Хадли фолс в Масачузетс, Ривър фолс в Уисконсин или Айдахо фолс в Айдахо. Можеше да е краен квартал на Грейт фолс — в Монтана или Южна Каролина. Или пък името можеше да е измислено от автора на дневника, за да се запази тайната на самоличността.

Публикациите на „Сиера Клъб“, които бе свалила заедно с атласа, бяха само за Нова Англия, но тя все пак провери показалеца. Когато не намери нищо, си сипа още кафе и отиде до прозореца.

Джордан още бе там, долу, виждаше се през клоните на дърветата, зает със саденето на циганчета. От двете му страни имаше торби с почва и щайги с цветен разсад и той ту сядаше назад върху петите си, ту се навеждаше напред. За толкова висок човек, очевидно му бе съвсем удобно на земята. Чувстваше се удобно сред цветята си, точка.

Тя се възхищаваше на това. Градинари, дърводелци, всички, които работят на открито — тя уважаваше хората, които могат да използват телата си по този начин. На тях не им се налагаше да бягат за здраве или да се занимават с йога, за да се разтоварят от стреса. Завиждаше им за простотата на техния живот.

Той погледна в посока към нея. Можеше да се отдръпне, за да не я види. Вместо това тя вдигна чашата си като поздрав и отпи от горещата течност. Можеше да гледа, ако иска. Тя бе шефът.

Все още зяпаше Джордан, когато градинската порта се отвори и влезе Мег. Тя побъбри с него за минутка, хвърли изненадан поглед към къщата, после побърза да влезе вътре, но не през офиса. Видя я да изчезва в едно ъгълче на градината. Само след секунди се затръшна врата и после чу шум от забързани стъпки нагоре по стълбите.

Кейси почака на площадката, докато Мег се покаже.

— Как влезе вътре? — извика й от горе.

— През служебния вход — отвърна Мег и измина останалото разстояние тичешком. — Отстрани е. Много съжалявам. Не знаех, че ще останете да пренощувате. Щях да дойда по-рано. Взех пресен хляб. Да ви приготвя ли нещо за закуска?

Кейси поклати глава. Когато забеляза как Мег посърна, замени жеста с кимване.

— С удоволствие бих хапнала едно много рохко яйце, запържено с много малко мазнина, една препечена филийка без нищо и още кафе. Е, какво ще кажеш?

Мег много се зарадва.

— Нищо по-лесно — каза тя и се запъти към кухнята. Кейси се качи в спалнята за дрехите си, като най-искрено възнамеряваше да изчака с вземането на душ, докато се прибере в апартамента си. Но банята бе прекалено изкусителна — всичко бе ново, чисто и направо се молеше да бъде използвано. Намери сапун. Шампоан. Лосион за тяло. Дори откри и четка и паста за зъби в отделен пътнически несесер.

Двайсет минути по-късно, чиста и окъпана, макар и с вчерашните си дрехи, тя излезе от стаята. Тъкмо щеше да слезе долу, когато чу тихичко мърморене откъм спалнята на Кони. Тя спря за миг, ослуша се. Приближи се крадешком до вратата и се опита да различи думите, но мърморенето спря.

Само след секунди се появи Мег и се усмихна.

— Само разчиствам тук. Изглеждате прекрасно. Закуската ви е готова. В кухнята ли искате да хапнете? Или на двора? Доктор Унгер винаги закусваше навън в такова хубаво време. Джордан няма нищо против. Той просто ще продължи да си работи. Можете да седнете там и да си прочетете вестника. Беше оставен отвън. Аз го донесох.

— Имам по-добра идея — каза Кейси. — Трябва да проверя нещо в интернет. Можеш ли да ми донесеш закуската в офиса?

* * *

Докато хапваше, Кейси търсеше информация за Литъл фолс. Намери сведения за онези градчета, които вече бе открила, но никое от тях не й се струваше подходящо. Кони бе от Мейн; той твърдеше, че Джени Клайд е роднина. Кейси прегледа информацията за Мейн, но не откри нищо, свързано с Литъл фолс. Намери Айлънд фолс, Лисбън фолс, Кезър фолс и Ливърмур фолс. Теоретично Литъл фолс би могло да е част от всяко едно от тези места. Опита с друга търсачка в мрежата, после с трета, но не попадна на нищо съществено, а и вече нямаше време.

Върна се в апартамента си, сложи си грим, прибра косата си спретнато и делово и се преоблече в чифт ленени панталони и копринена блуза. Вече бе почти на вратата, когато се върна да си вземе екипа за бягане. После й хрумна още нещо и пъхна малко грим и дрехи за преобличане в спортния си сак. След това се върна в колата.

Джипа на Джордан го нямаше, когато се спусна по тясната алея и спря пред градинската порта. Обаче не й остана време да изпита разочарование, защото, докато мине през градината и влезе в къщата, пристигна и първият й клиент.

После нямаше как да се замисля за Литъл фолс. Нито пък да разсъждава над това колко е странно да се среща с клиенти в офиса на баща си. От време на време нещо проблясваше в съзнанието й — образът на едно малко момиченце, което си играе на голяма и седи зад същото това огромно бюро, — но истината бе, че разговаряше с клиентите си предимно в онази част от офиса с ниската мебел, където атмосферата предразполагаше човек да се отпусне.

Имаше срещи с клиенти в единайсет, дванайсет и в един — прекарваше с всеки петдесет минути и отделяше десет, да запише бележките си по случая. Между два и два и половина хапна на крак един сандвич, докато проведе няколко телефонни разговора. После бе време за следващите четирима клиенти.

Първа бе Джойс Луелън. Кейси винаги бе харесвала Джойс. Тя бе много точна жена и макар наистина да се обличаше в костюми с изчистена кройка и да обичаше живота си идеално подреден, все пак не можеше да бъде класифицирана като страдаща от маниакалнодепресивна психоза. Общуваше добре и бе достатъчно прозорлива, за да идентифицира бързо даден проблем. Кейси от край време я подозираше, че използва сеансите просто за да изрече на глас мислите си пред непредубеден слушател.

Джойс бе малко над четирийсетте. Преди година и половина съпругът й бе починал в резултат на усложнения от операция на херния, която би трябвало да е съвсем рутинна. Неспособна да приеме смъртта му и още по-малко да я обясни на децата им, Джойс бе изпитвала силна нужда да намери виновник. Бе минала през цялата процедура на съдебен процес по обвинение в лекарска небрежност. Аргументите й не бяха особено силни; беше се наложило да разговаря с трима адвокати, преди да се намери такъв, който да я представлява.

Кейси се срещаше с нея всяка седмица в продължение на няколко месеца. Основният проблем на Джойс бе гневът. Той я държеше будна нощем, разсейваше я през деня, превръщаше я в маниак. Терапията й бе насочена към освобождаване на този гняв.

— Не сме се срещали известно време — подхвана Кейси, когато се настаниха една срещу друга, клиентката на дивана, Кейси на стол.

— От четири месеца — призна жената. Външно бе спокойна; единственият признак на напрежение у нея бяха ръцете й, които бяха здраво стиснати в скута. — Справям се добре. Момичетата също. Отново се занимават с обичайните си неща — футбол, балет, скаутски излети. След седмица ще идат на летен лагер.

— Ами ти? Работиш ли?

Преди да се омъжи, Джойс се бе занимавала с аранжиране на витрини за различни магазини. Бе се върнала към това, след като дъщерите й бяха тръгнали на училище, но бе оставила всичко след смъртта на Норман. Двете с Кейси бяха обсъждали връщането й на работа, ако не заради парите, които биха й дошли добре, то поне с терапевтична цел.

Сега тя се намръщи.

— Не. Исках да съм на разположение, ако на адвоката му потрябва нещо. Знам, знам. Ти ми каза, че така само поддържам гнева си, но не мога да го преодолея. Трябва да го направя заради Норман. Но го приемам доста добре, наистина. Разследването на адвоката. Гневът ми е под контрол.

— Излизаш ли отново с приятели?

— Ами, да, на обяд. Засега не излизам вечер.

— Все още се обличаш в черно.

— Струва ми се редно, докато трае съдебният процес. Миналия месец имаше изслушване пред съдия. И двете страни представиха писмени показания и кратки изложения. Ответниците подадоха заявка за присъда по кратката процедура с твърдението, че не бихме могли да докажем позицията си пред съдебно жури. Решението на съдията се очаква в края на седмицата.

— Какво изпитваш във връзка с това?

— Същинско кълбо от нерви съм — каза Джойс с изтънял глас. — Затова съм тук. Да, имам нужда от парите, но не е само това. Въпросът е принципен. Норман не биваше да умира. Имаме две момичета, на които им липсва. Никога няма да ги види как ще пораснат, ще се омъжат и ще имат деца. А и аз… разчитах на него. Трябваше заедно да остареем. Сега това няма да стане. Някой трябва да си плати за това.

Кейси долови отново стария гняв. Преди, още в началото, си бяха говорили за това, че лоши неща се случват и на добрите хора. Джойс и тогава не го бе приела, както и сега.

— Шансовете ни да спечелим не са добри — продължи жената. — Адвокатът ми го каза още като го наех и го повтори след края на изслушването. Съдията направи разни неща и каза други, които не предвещават добро за каузата ни. И какво ще правя? Ами, ако отсъди не в наша полза? Искам да кажа, това не трябва да е краят. Можем да се обърнем към апелативен съд. Но адвокатът ми няма да се съгласи. Казва, че трябва да приемем сегашното решение на съдията, и може би е прав. Понякога се чувствам толкова зле от всичко, че просто искам да се свърши. После размислям и искам да спечеля; просто го искам.

— Ако спечелиш, какво ще стане?

— Ще съм доказала нещо. Ще мога да загърбя всичко това и да продължа нататък.

— А ако не спечелиш?

Джойс се забави с отговора.

— Не знам. Именно това ме притеснява. Двете с теб продължаваме да говорим за гнева. Но какво ще правя аз с гнева, ако няма кого да обвинявам?

 

 

След сеанси с още трима клиенти Кейси все още обмисляше думите на Джойс. На нея самата й бе лесно да контролира гнева си, докато Кони бе все още жив; докато все още дишаше и живееше, би могъл да вдигне телефона, да й изпрати съобщение по електронната поща или кратко писъмце, или дори да й предаде нещо чрез посредник. Сега, когато бе мъртъв, тези пътища бяха отрязани. А гневът й?

Запъти се към градината и разбра, че не може да задържи гнева. Опита се. Помисли дали да не премести масата и столовете на друго място в двора, просто за да направи нещо, което тя иска. Когато излезе изпод сводестата беседка обаче, не можа да се сети за по-подходящ кът за нея от този, където е в момента.

Градината бе като черна дупка по отношение на негативните емоции, поглъщаше ги и ги караше да изчезват.

Небето бе забулено от облаци, въздухът бе влажен, но на градината не й липсваше слънцето. Сякаш разсеяната светлина й придаваше по-мек изглед. Дърветата се отличаваха едно от друго по цвета, а не по структурата на клоните си. Цветята не бяха толкова ярки, а камъните сякаш бяха по-меки.

В мига, в който свали широката шнола, която прикрепваше косата й, тя започна да се накъдря и да се разпилява по раменете й. Прокара пръсти през нея и това само ускори процеса. Вдигна я нагоре и затвори очи, но само след секунди ги отвори, когато вратата с мрежата против насекоми се плъзна встрани и сред трополене на стъпки от къщата се появи Мег. Носеше бутилка вино и чиния, пълна с мини шишчета с телешко и зеленчуци на скара. Кейси се зачуди как ли ще се справи с тях, когато й се притекоха на помощ.

— Тъкмо се надявах, че ще си тук — обясни Бриана весело, докато бързичко се пресегна. — Мога да се пристрастя към това.

Кейси си мислеше, че също би могла.

— Е, как е да практикуваш тук, където и той е работил? — попита Бриана.

Кейси остави оголеното шишче настрани, облегна се назад в градинския стол с чаша вино и се опита да анализира чувствата си.

— Много, много странно. Непрекъснато си повтарям: Какво правиш тук, Кейси? Той е писал на това бюро. Говорил е по този телефон. Идеите, които са излезли от този офис, се четат по цял свят. А сега тук съм останала само горката аз.

— Че какво ти има на теб?

— Изобщо не бих могла да се сравнявам с него. Приличам на една моя клиентка. Тя е много умна, преуспяла е като предприемач — притежава три първокласни ресторанта, които имат голям успех, но страда от остра форма на комплекс за малоценност.

— Каква е причината?

— Баща й притежавал магазин за деликатеси. Майка й се грижела за домакинството. Те смятали, че си пропилява времето, като се записала в кулинарното училище. Предупредили я да не купува първия си ресторант, казали й, че прекалява, когато купила втория, а когато отворила и третия, направо я изключили от завещанието си.

— Защо?

— Обявили я за безразсъдна и заявили, че не желаят тя да пропилее трудно спечелените им спестявания. И ето я сега, с положителен баланс, с все по-добра печалба всяка година и все пак се чувства, сякаш ресторантите са къщичка от карти, която всеки миг ще рухне. Родителите й я виждат по този начин. Това й е втълпено.

— Но твоят случай не е такъв. Кони никога не е казвал, че не си добра.

— Не го е изразявал с думи — отвърна Кейси, като потъркваше с устни ръба на чашата си.

— Щеше ли да ти остави това място, като знае, че ще практикуваш тук, ако смяташе, че не те бива като терапевт?

Кейси сви рамене. Нямаше представа какво е мислил за нея Кони, добро или лошо.

— Имаш страхотна практика, Кейси. Двете с Джой избрахме по-лекия път и приехме да работим за други хора.

Джой работеше в държавно заведение, Бриана — в рехабилитационен център.

— Не бих нарекла онова, което ти вършиш, лесно.

— Но ние няма защо да се тревожим за привличане на нови клиенти. Винаги имаме такива. На теб ти се налага да се тревожиш и виж каква практика си си създала. Я ми изреди днешните си случаи.

Кейси винаги можеше да разчита на Бриана за повдигане на духа.

— Два случая на фобия, комплексът за малоценност, три случая с проблеми при приспособяването и един пристъп на внезапна паника.

— Твой или на клиентката?

— На клиентката. Не могла да намери къщата. Паникьосва се, когато нещата не се подреждат идеално по местата си, и започва да си въобразява какво ли не.

— Като например?

— Чува гласа на съпруга си. Била е подложена на вербален тормоз толкова години, че всъщност го чува как й крещи. Това направо я побърква.

— Стигнала ли е вече до момента, в който осъзнава, че той всъщност не е наоколо? — попита Бриана.

— На разумно ниво да. На емоционално не. Има моменти, когато това направо я парализира.

— Не трябва ли да го напусне?

— Да, ако проблемът е само в собственото й личностно развитие. Но случаят е по-сложен. Имат четири деца, които все още живеят у дома, а и единственото, което тя може, е да се грижи за домакинството. Смята мъжа си за свой работодател. Ако го напусне, къде би могла да иде, какво да прави, какво ще стане с децата. Не, няма да го напусне. Най-доброто, което мога да сторя за нея, е да й покажа нещата в перспектива — да си поеме дъх, да прецени какво върши добре, да се научи да се справя с нещата, които той казва. Тя наистина чува гласа му.

Бриана бе подозрително тиха. Тя отпи от виното си, за миг се замисли. После тихо попита:

— Как е майка ти?

Кейси й хвърли кос поглед.

— Като стана дума за чуването на гласове.

— Ти все още ли я чуваш?

— По моя си начин.

— Кейси — меко я укори Бриана.

— Знам. Ако е в постоянно вегетативно състояние, както твърдят лекарите, тя не чува, не мисли, не съзнава. Но аз я усещам, Бриа. Кълна ти се. Знам какво си мисли.

— Има ли някакво подобрение?

— Днес пак е имала пристъп. Лекарят казва, че отпада.

— Как се чувстваш ти?

— Би трябвало да съм облекчена. Това нейното не може да се нарече живот.

— Какво наистина чувстваш?

— Ако отпада, знам, че е за добро. Вече не плача. За три години сълзите ми пресъхнаха. Даже не се разтрепервам както тогава, толкова съм свикнала да я виждам в това положение.

— И как се чувстваш? — настоя Бриана.

— Опустошена — отвърна Кейси, притиснала с ръка болката в гърдите си.

* * *

През трите болезнени години Кейси бе разбрала, че най-добрият начин да се справя с опустошението в душата си е, като мисли за други неща. Беше добре, когато се занимаваше с клиентите, когато от нея се искаше да анализира техните мисли. Беше добре и докато се занимаваше с йога, бягаше или спортуваше с приятели.

Тази вечер обаче, след като Бриана си тръгна, й оставаха само мислите за Кони и „Да флиртуваш с Пит“ за развлечение. Ако ръкописът бе част от тършуването из скритите ъгълчета на душата, тя бе напълно готова.

Претърси личния кабинет сантиметър по сантиметър. Не откри нищо, което да има, макар и далечна връзка с дневника, но намери личните книжа на Кони — банкови извлечения, отменени чекове, бележки за върнати данъци. Бяха прибрани в пластмасови кутии в долните шкафове, ясно обозначени и подредени в хронологичен ред. Докато ги преглеждаше, научи, че Кони попълва чековете си на ръка, редовно си плаща сметките, подкрепя общественото радио и телевизия и изпращя големи суми пари за различни природоопазващи каузи в Мейн.

Той бе роден в Мейн. Изпитвал е някакви чувства към това място. Кейси можеше да се обзаложи, че Литъл фолс се намира там, независимо дали е измислен или реален.

Прегледа внимателно квитанциите за Мейн, като търсеше някаква връзка с градчето. Порови се в брошурите, в които бе попълнил заявка за екскурзии, излети с кану, експедиции за наблюдаване на птици и планинско катерене. Някои, изглежда, изобщо не бяха изпращани — всъщност доста голяма част, към някои дори имаше и неотменен чек, прикрепен с телбод. Други явно са били изпратени, защото имаше писма с потвърждение за получаването им. Тя ги изчете до едно. Никъде нямаше и намек за Литъл фолс.

Докато прибере всичко обратно на мястото му, вече бе прекалено изморена, за да се прибира в апартамента си. Тъй като имаше сеанс с клиент в осем на другата сутрин, това просто й се стори излишно.

Този път се запъти направо към стаята за гости. Кони все още бе в другия край на коридора, но след като бе прегледала сметките му и бе осъзнала каква голяма отговорност й бе завещал, се чувстваше по-смела. В крайна сметка, каза си, след като именно тя — а не някакъв си призрак, — щеше да плаща тези сметки сега, има право да спи, където си поиска.

Заспа с мисълта за сигурни, практични и реални неща, като отопление, климатични инсталации, поправки на покрива, бояджии в къщата и унищожаване на вредители. Но се събуди внезапно в полунощ, убедена, че е чула някакъв шум. Седна в леглото и се огледа. Стаята бе осветена от уличните лампи на „Лийдс Корт“. Можеше да вижда добре. Не видя нищо.

Задържа дишането си и се ослуша. Градът спеше и тихичко похъркваше отвън. В стаята не се чуваше нищо. Не се чуваше нищо и в коридора.

Каза си, че въображението й се е развихрило, докато е спяла, отново си легна и затвори очи. Само след секунди обаче пак скочи, но този път стана от леглото. Наметна си халата, промъкна се до вратата и се ослуша. Бе я оставила полуотворена и си стоеше така.

Разбира се, това нищо не означаваше. Призраците можеха да минават и през затворени врати.

Но тя не вярваше в призраци.

Измъкна се в коридора, застана много тихичко и се ослуша. Дочу приглушен звук някъде от вътрешността на къщата, но това бе механично бръмчене, нищо странно или мистериозно. Отиде на пръсти до вратата на Кони и се ослуша. И наистина чу нещо. Звукът бе много тих. Не можеше да го определи.

Както винаги, вратата бе открехната. Без да я докосва, тя надникна вътре, но не можа да види нищо.

Нямаше да влиза там. Не бе толкова смела. Помъчи се да убеди себе си, че има напълно разумно обяснение за звука, който чуваше, и че на сутринта Мег ще й каже какво е, и се дръпна назад. Тогава видя очите.