Астрид Линдгрен
Още за нас, децата от село Шумотевица (8)

Великден в село Шумотевица

Сега ще ви разкажа как прекарахме миналия Великден в село Шумотевица.

Рано сутринта на Заговезни Брита и Ана дойдоха при мен, за да правим заговезнишки бележки — онези, дето ги закачаш с карфичка по гърбовете на хората, без те да се усетят. От бяла хартия изрязахме цял куп и нарисувахме върху едните смешни човечета, а върху други написахме „Зъл орангутан“ и „Пази се от кучето“, и други такива. В стаята на Ласе и Бусе беше страшна олелия. Момчетата също правеха заговезнишки бележки. Уле беше там и им помагаше.

След като си натъпкахме джобовете с бележки, Брита, Ана и аз отидохме при Ласе, Бусе и Уле и ги попитахме дали не им се играе навън. Просто защото искахме да им закачим по някоя заговезнишка бележка.

Изтичахме до дъскорезницата на Северната и взехме да се катерим по купчините от дъски. През цялото време опитвахме да се доберем един до друг, за да си закачим по някоя бележка, но не ни вървеше, защото всички внимавахме да не обърнем гръб към някого. Подир малко дойде Агда, нашата домашна помощничка, да ни каже, че е време за обяд. Ласе веднага скочи от дъсчената купчина, настигна Агда и тръгна до нея, като говореше ли, говореше. И без Агда да забележи, той й закачи на гърба една заговезнишка бележка. „Ох, колко обичам Оскар“ пишеше на бележката. Оскар е нашият ратай. И когато той влезе в кухнята, за да обядва, Агда вървеше напред-назад и на гърба й пишеше: „Ох, колко обичам Оскар.“ Оскар се плесна по коленете, засмя се и каза:

— Това е чудесно, Агда, миличка, това е чудесно!

А Ласе, Бусе и аз се заливахме от смях. Най-сетне Агда се усети, че е Заговезни, и опипа гърба си, сграбчи бележката и я изгори в готварската печка. Обаче и тя се разсмя.

След като се наядохме, успях да забода една бележка на якето на Ласе, което висеше на стола му. Той го облече и не я забеляза. И като се върнахме в дъскорезницата, Ласе се катереше по куповете дъски с една голяма бяла бележка на гърба си, а на нея пишеше: „Толкова съм глупав, че съм за окайване.“ Олеле, какъв смях падна! Точно Ласе, дето цялото време казваше, че никой никога не би могъл да му закачи заговезнишка бележка!

Вечерта на Велики четвъртък всички деца се направихме на великденски вещици. Дори момчетата. Аз си сложих карираната забрадка на Агда, дълга черна пола и престилка на ивици. Взех и ръжена от кухненската печка. Върху него щях да яздя. Ласе взе голямата метла от обора. Изгалопирах до Северната и пуснах великденско писмо до Брита и Ана. В него бях написала: „Весел Великден ви пожелава една стара вещица, която смята сега да полети към Синята планина.“ Нали там се събират вещиците преди Великден.

Татко тъкмо гореше сухата шума в нашата градина и всички ние, великденските вещици, се разтичахме там, прескачахме купчините листа, в които огънят тлееше, и играехме, че уж сме на Синята планина. В градината миришеше съвсем на пролет, както винаги, когато се гори шума. Ана и аз се наговорихме да отидем скоро да проверим дали потайничетата не са почнали да се подават на нашето място зад пералната барака.

Вечерта срещу Великден мама и татко бяха канени на вечеря у пастора в Голямо село и позволиха на Ласе, Бусе и мен да поканим Уле, Брита и Ана на яйчена гощавка. Нали мама държи „Пилчарника на село Шумотевица“, та имаме страшно много яйца. Бусе мисли, че Албертина снася почти всичките яйца. Албертина е кокошката на Бусе.

— Да не си въобразяваш, че Албертина изстрелва яйца като картечница? — каза Ласе веднъж на Бусе.

Ядохме в кухнята. Масата беше много хубаво наредена — със синя покривка и жълтите великденски чинии. В една ваза сложихме брезови клонки. Ласе, Бусе и аз бяхме боядисали всичките яйца червени, жълти и зелени. Според мен яйцата трябва винаги да се боядисват, защото стават толкова красиви! Написахме и стихчета върху яйцата.

„За Ана е това яйце, вместо пилешко крилце“, пишеше на едно от тях. Ласе го беше измислил, но Бусе каза, че стихчето му не струва.

— Никой не е мислил да ги гощава с пилешки крилца! — рече Бусе.

— А ти знаеш ли точно какво заместват тия яйца? — попита Ласе. — „Това яйце е за Ана, вместо миш-маш от тигана“! По-добре ли ти звучи?

Не му звучало по-добре, призна Бусе. Както и да е, не успяхме да променим стихчето, защото точно тогава пристигнаха Брита, Ана и Уле. Докато ядяхме, беше много весело. Състезавахме се кой ще изяде най-много яйца. Аз успях да изям само три, но Уле изяде шест.

— Албертина е чудесна кокошка — каза Бусе, когато свършихме. След това трябваше да си търсим великденските яйца с бонбони вътре, които мама беше скрила предварително. Всеки Великден Ласе, Бусе и аз получаваме по едно голямо яйце с много, много бонбони в него. Но тази година мама каза, че ако се задоволим с по-малки яйца, ще купи по едно яйце и за Брита, Ана и Уле като изненада на нашата великденска гощавка. Съгласихме се, естествено. Мама беше скрила яйцата много хитро. Моето лежеше в шкафа с тенджерите. Беше сребърно с малки цветчета по него. И много сладичко! Вътре имаше марципанено пиленце и сума бонбони.

Можехме да стоим будни, докогато си искаме, тъй като беше Великден. Агда излезе на разходка с Оскар, та бяхме съвсем сами в цялата къща. Загасихме лампите навсякъде и играхме на криеница. Броихме „ала-бала-портокала“ и първия път Бусе трябваше да жуми. Ах, какво хубаво скривалище си намерих! Покатерих се на прозореца в гостната и застанах зад завесата. Бусе мина няколко пъти съвсем близо до мен, ту насам, ту натам, но не ме видя. Обаче най-хубавото скривалище за цялата вечер си измисли Брита. В преддверието стояха татковите гумени ботуши и над тях висеше дългото палто, което той облича, когато кара сутрин млякото до мандрата. Брита мушнала краката си в ботушите и се свряла зад палтото. Накрая запалихме лампите и всички я търсихме заедно, и викахме: „Печелиш, излез!“, но тя се беше закротила там като мишка. И въпреки че гледахме навсякъде, пак не я намерихме. Ботушите и палтото на татко изглеждаха както обикновено. Как да си представим, че Брита е там вътре?!

— Може би е умряла и изобщо я няма — рече Уле.

Но тогава откъм палтото се чу кикот и Брита се подаде, обута с големите ботуши на татко. Искаше да играем на „Котаракът в чизми“, обаче Ана предложи да отидем при дядо и да си направим яйчен крем.

Отидохме при дядо. Взехме яйца и захар, и чаши. Дядо седеше в своя стол-люлка пред камината и много ни се зарадва. Седнахме на пода пред огъня и бъркахме крем, та дим се дигаше! Ана разбърка един и за дядо, защото той не може сам — нали е почти сляп. Дядо ни разказваше какво е било едно време. Тогава децата не получавали великденски яйца с бонбони в тях. Казах на дядо, че моето яйце е сребърно с малки цветчета. Защото той не можеше да го види.

Много обичам да слушам, когато дядо разправя какво е било едно време. Представете си, един Великден, когато дядо бил малък, станало толкова студено, че неговият татко взел чука от хавана, за да разбие леда в бъчвата с вода, която стояла в тяхната кухня. Ужасно, нали? И никакви великденски яйца! Горките дечица!