Астрид Линдгрен
Още за нас, децата от село Шумотевица (10)

Как гледахме водния вещер

Всъщност междуселският път свършва в село Шумотевица. Но оттук нататък продължава един тесен и лош горски път до Юхан Мелничаря. Юхан е дребно, чудато старче. Живее съвсем сам в една колиба дълбоко в гората. Точно до нея е и мелницата му. Тя лежи до един поток, който се казва Върбица. Върбица не е такъв спокоен и кротък поток като този, дето минава през нашето пасище. Къде ти! Тя бушува и бучи, и тече страшно бързо. Иначе там нямаше да има мелница, разбира се. Защото голямото мелнично колело не би могло да се върти, ако водата на Върбица не бързаше толкова да продължи надолу, и затова го тласкаше.

Не са много хората, които мелят зърното си в мелницата на Юхан. Само ние от село Шумотевица и някои други, дето живеят от другата страна на гората. Та Юхан е доста самотен в своята мелница. Чудатото на Юхан е, че не обича големи хора. Обича само деца. Когато отиваме при Юхан, той говори като навит, но щом дойдат големи хора, дума не продумва, освен ако трябва да отговори на някой въпрос.

Един ден през пролетта татко каза на Ласе да откара до мелницата няколко чувала ръж, която трябвало да се мели.

— Чудесно! — викнахме всички. — Ще отидем с него.

Имаме една стара черна кобила и тя се казва Свеа. Татко си я има вече страшно отдавна. Нарича я своята годежна кобила. Защото навремето, когато отишъл да прави предложение на мама, Свеа теглела колата.

Татко никак не се страхува да ни пусне да се возим със Свеа. Казва, че Свеа е по-умна от всички деца от село Шумотевица, взети заедно.

Два чувала ръж и всичките ние — стана доста тежичък товар. Свеа извърна глава и ни погледна недоволно. Но Ласе плесна с юздите и каза:

— Хайде, Свеа, не се превземай!

И поехме по горския път. Той е доста каменист и изровен, та се блъскахме един в друг, колчем колата подскачаше по камъните. Обаче това само ни разсмиваше.

Като наближаваш през гората, дълго преди да видиш мелницата, вече чуваш как бушува Върбица. Ех, какво интересно място е мелницата! Там е толкова красиво! Но и малко страшничко. Когато застанеш да гледаш мелничното колело и искаш да кажеш нещо, трябва почти да крещиш, за да се чуе.

Юхан много ни се зарадва. Влязохме с него в мелницата. Той непрестанно ходеше насам-натам и се подсмиваше дяволито. След като оставихме чувалите и разгледахме всичко, седнахме в тревата пред мелницата и Юхан се разприказва. Сигурно от няколко дни не му се беше паднал случай да говори, та бъбреше повече от всякога.

Юхан казва, че в мелницата живее едно джудже. Много пъти го бил виждал. Обикновено джуджето било добро, но понякога вършело поразии. Тогава хващало мелничния камък и го задържало, тъй че не можел да се върти. Или пък изсипвало цял чувал брашно на пода. Веднъж Юхан влязъл много рано сутринта в мелницата и джуджето му зашлевило плесница. Юхан само видял нещо като светкавица, когато прекрачил прага. А джуджето мигом изчезнало. Но обикновено джуджето се държало добре. Тогава метяло и разтребвало мелницата.

Да, мелницата наистина е забележително място. Зад колибата на Юхан има малка открита полянка. Там танцуват самодивите, казва Юхан. Често седял в стаята си и ги гледал иззад пердетата. Ако самодивите забележат Юхан, мигновено изчезват. Юхан е виждал и горската вещерица. Стояла зад един бор, подавала се оттам и се смеела, та ехтяло из цялата гора. Ех, колко е щастлив Юхан, че е видял всичко това!

Бяхме го чували много пъти преди, но Юхан ни го разказа пак, докато седяхме там в тревата.

— Но знаете ли кого видях нощес? — попита Юхан почти шепнешком.

Не, как бихме могли да знаем?! И тогава Юхан ни каза, че е видял Речния вещер.

Ана стисна ръката ми и аз стиснах нейната.

— Къде видя Речния вещер, Юхан? — попита Ласе.

И Юхан каза, че Речният вещер седял на един камък точно под мелничния яз и свирел толкова хубаво на своята цигулка, че Юхан не могъл да се сдържи и се разплакал. Показа ни и камъка, върху който седял Речният вещер. Но той не седеше вече там, уви!

— Явява се само нощем — рече Юхан.

— Всяка нощ ли идва? — попита Бусе.

— Да, пролетно време просто пощурява от желание да седи нощем там и да свири — отговори Юхан.

Свеа искаше да се прибираме, то си й личеше. Затова казахме „довиждане“ на Юхан. Ана и аз изтичахме да погледнем още веднъж камъка, на който беше седял Речният вещер.

От мелницата тръгва друг тесен път към стопанствата отвъд гората. На Ласе му хрумна да отидем дотам, за да ги видим. Почна да щрака с език на Свеа и се опита да я подкара по този път. Но, виждате ли, това беше просто невъзможно! Свеа стоеше и не помръдваше от мястото си. Само извърна глава и погледна Ласе, сякаш искаше да провери дали не е полудял. Та, щем не щем, трябваше да хванем пътя към село Шумотевица. Ех, как тичаше Свеа към къщи!

Изведнъж Ласе каза:

— Тази нощ смятам да отида до мелницата, за да видя Речния вещер. Иска ли някой да дойде с мен?

Отначало помислихме, че само се шегува, но не беше така. Тогава Бусе и Уле решиха и те да отидат да видят Речния вещер.

— Добре — каза Ласе. — А дали ще дойдат момичетата, или не, е все едно.

— Може ли да попитам защо да не дойдем и ние? — обади се Брита.

— Да, и аз бих искала да знам — рече Ана.

— Нямам нищо против — каза Ласе. — Може би трябва да погледате малко речни вещери, защото сигурно не сте виждали много в живота си.

— А ти виждал ли си вещер? — попита Брита.

Ласе не й отговори и само се направи на загадъчен, сякаш беше виждал десетки вещери.

Олеле, колко беше напрегнато! Ласе каза, че трябва да тръгнем посред нощ. Решихме всичко още докато се возехме в колата. Ласе смяташе, че ще е най-добре да не искаме разрешение от нашите. Защото на големите хора понякога им идвали чудновати мисли, когато децата искат да отидат някъде, за да видят Речния вещер. Било по-добре да поискаме разрешение след това, каза Ласе, така щяло да е най-сигурно.

Ласе има един стар будилник и обеща да събуди всички ни. Та посред нощ се събудих от това, че Ласе стоеше до леглото ми и ме дърпаше за косите. Скочих като ужилена.

Вечерта, преди да си легнем, Ласе беше направил едно устройство, за да събуди Брита и Ана. Овърза с въже един камък и го сложи на пода в стаята на Брита и Ана. Въжето прекара от техния прозорец до моя. Нали моята стая е точно срещу стаята на Брита и Ана и къщите са съвсем близко една до друга. Сега той почна да дърпа въжето, така че камъкът задумка при Брита и Ана. И те се събудиха.

Да събуди Уле беше проста работа. Трябваше само да се прекатери през липата, дето стои между Южната и Средната. Момчетата винаги минават оттам, когато си ходят на гости. Не разбирам как успяхме да се измъкнем. Бях сигурна, че мама и татко ще се събудят, толкова силно скърцаше стълбата, докато се прокрадвахме надолу. Обаче не се събудиха.

Никога не бих посмяла да тръгна сама нощем през гората. Защото тогава тя е съвсем различна от денем. Затова се държах много здраво за Ана и Брита, докато вървяхме по пътя към мелницата. А когато наближихме толкова, че чувахме бученето на потока, направо ми се прииска да хукна към дома.

Но Ласе беше много наперен.

— Сега ще се прокрадваме един по един да гледаме Речния вещер — каза той.

— „Един по един“ ли?! Не, благодаря, Ласе — казах. — По-скоро ще зарежа цялата работа, отколкото да се прокрадвам сама да гледам Речния вещер.

— Колко си глупава! — рече Ласе. — Не може да пристигнем вкупом като на училищна екскурзия и да поискаме разрешение да го позяпаме! Аз поне смятам да се прокрадна сам.

Бусе и Уле се разбраха да се прокраднат заедно. А Брита, Ана и аз решихме да се прокраднем тричките. Но, ох, как ми тупаше сърцето!

— Първо ще изпълзя напред, за да проверя — каза Ласе. — Ако Речният вещер не е там, ще ви извикам. Бройте до сто! Не съм ли извикал дотогава, може да идвате, защото това ще значи, че Речният вещер е там.

И тръгна да пълзи напред. Ех, колко храбър ми се струваше! Лежахме в мъха и брояхме, и аз почти се надявах да чуя вика на Ласе, защото колкото повече приближавахме до сто, толкова по-силно ми тупаше сърцето. Ама не се чу никакъв вик.

— Значи Вещерът е там — каза Бусе. И тогава той и Уле взеха да се промъкват в една посока, а Брита, Ана и аз — в друга.

— Мисля, че ще умра — каза Ана.

Ох, ето я вече мелницата! Ето го и мелничния яз! И ето, ох, ето го и камъка! И той беше там! Речният вещер седеше там! Беше съвсем гол. И свиреше. Чуваше се доста слабо през грохота на водата. Освен това не го виждахме много ясно, защото беше почти съвсем тъмно. Но че седеше там, седеше!

— Ох, виждам го — прошепна Ана.

— Чуйте как свири — прошепна Брита.

— Не ми звучи като цигулка — прошепнах аз. — И какво е това, дето го свири?

— Ами той… той свири „Хванаха ми се на въдицата“ — отговори Брита.

— Хайде де! Що за глупост?! — рекох.

Но наистина — той свиреше „Хванаха ми се на въдицата“. Брей, какъв смешен вещер! И вещерът не беше кой да е, а Ласе, който седеше на камъка и свиреше на гребен. Гол-голеничък!

— Е, сега поне сте виждали Речен вещер — каза Ласе след това.

А Бусе се закани, че като порасне още малко, ще напердаши Ласе.