Астрид Линдгрен
Още за нас, децата от село Шумотевица (14)

Ана и аз искаме да зарадваме хората

Когато тръгнахме пак на училище тази есен, Госпожицата един ден ни каза, че винаги трябва да се стараем да зарадваме хората. Човек никога не бивало да прави неща, от които на други хора можело да им стане мъчно, каза Госпожицата. Следобед на същия ден Ана и аз седяхме на кухненската стълба и си приказвахме, и тогава се наговорихме веднага да започнем да радваме хората. Но най-лошото беше, че не знаехме точно как трябва да стане това. Решихме да почнем с Агда, нашата домашна помощничка. Влязохме при нея в кухнята. Тя коленичеше на пода и го триеше.

— Не стъпвайте на пода, докато е мокър! — рече.

— Агда — обадих се аз, — би ли ни казала какво да направим, за да те зарадваме?

— Да, ако ми се махнете от кухнята, докато трия пода, страшно ще ме зарадвате — каза Агда.

Излязохме. Обаче не ни се стори никак забавно да радваме хората по този начин. И Госпожицата сигурно не беше имала предвид такова радване.

Мама беше в градината и береше ябълки. Отидох при нея и казах:

— Мамо, кажи какво да направя, за да те зарадвам.

— Вече съм радостна — отговори мама.

Колко досадно! Аз обаче не исках да се предам, а рекох:

— Но може би мога да направя нещо, за да ти стане още по-радостно?

— Няма нужда да правиш нещо друго, освен да си все така моето добро момиченце — отговори мама. — Това ми е достатъчна радост.

Тогава се върнах при Ана и й казах, че Госпожицата явно няма представа колко е трудно да намериш някого, когото да зарадваш.

— Да опитаме с дядо — предложи Ана.

И отидохме при дядо.

— Моите малки приятелки ли идват? — попита дядо. — Много се радвам!

Представете си, колко досадно! Едва бяхме влезли през вратата, и дядо вече се радваше. Ако вървеше така, нямаше нищо, което бихме могли да направим.

— Не, дядо — каза Ана. — Не ни разправяй, че вече се радваш. Искаме да направим нещо, за да те зарадваме. Помогни ни да измислим нещо, защото Госпожицата каза, че трябва да радваме другите хора.

— Бихте могли да ми прочетете вестника — рече дядо.

Можехме, разбира се, но го правехме толкова често, че не беше нищо особено. Изведнъж Ана каза:

— Горкичкият ми дядо, дето вечно седиш в стаята си! Не би ли се зарадвал много, ако те изведем на разходка?

Дядо сякаш не се зарадва особено на това предложение, но се съгласи да излезе с нас на разходка. И тръгнахме. Ана и аз вървяхме от двете страни на дядо и го водехме, защото той нали не вижда къде ходи. Обиколихме с него цялото село Шумотевица и непрекъснато бъбрехме и му разказвахме. Беше почнало да духа вятър и ръмеше, но не му обръщахме внимание, защото бяхме си наумили да зарадваме дядо.

Както си вървяхме, той каза:

— Не мислите ли, че стига вече? Бих искал да се върна и да си легна.

Тогава заведохме дядо обратно в стаята му и той веднага се съблече и си легна в леглото, въпреки че още не беше вечер. Ана го загърна със завивките. Дядо изглеждаше малко уморен. Преди да си тръгнем, Ана попита:

— Дядо, какво ти беше най-приятно през този ден?

И двете мислехме, че ще отговори, че разходката е била най-приятното. Обаче дядо каза:

— Най-приятното през този ден ли? Ами, когато се мушнах в удобното си легло. Защото съм уморен и се чувствам малко особено.

После Ана и аз трябваше да си учим уроците, та през този ден нямахме повече време да радваме хората. А не бяхме и съвсем сигурни дали радваме хората правилно и затуй решихме да попитаме на другия ден Госпожицата как се прави това всъщност. Госпожицата каза, че обикновено било нужно много малко.

Бихме могли да изпеем една песен на някой самотен и болен човек или да дадем цвете някому, който никога не е получавал цветя, или да поговорим миличко с някого, който е свенлив и отчаян.

Ана и аз решихме да опитаме отново. И следобед чух Агда да казва на мама, че Кристин от Льовнес била болна. Изтичах веднага при Ана и й казах:

— Имаме страхотен късмет! Кристин от Льовнес е болна. Ела да отидем при нея и да й попеем.

Кристин наистина се зарадва, като ни видя, но може би се учуди, че не й носим нещо в кошница. Защото обикновено й носим. Обаче ние си мислехме, че сигурно ще се зарадва истински, щом започнем да пеем.

— Искаш ли да ти попеем, Кристин? — попитах.

— Да пеете? — рече Кристин и изглеждаше смаяна. — Защо?

— За да се зарадваш, Кристин — каза Ана.

— Така ли? Е, от мен да мине, попейте! — отговори Кристин.

Тогава ние подхванахме „Кметът Мунте“, та колибата проехтя. После изпяхме всичките седем куплета на „Как мразовито духа северният вятър“. Не забелязах Кристин да изглежда по-радостна, отколкото като почнахме. Затова изпяхме „Сбогом, татко мой“ и „Спи, детенце мило“, и „В малка рибарска колиба“, и още няколко песни, но Кристин и след тях не изглеждаше по-радостна. Ана и аз почти прегракнахме, обаче не искахме да спрем, докато не видим Кристин наистина да се зарадва, ако и да беше уморително. Тъкмо щяхме да подхванем „Малка черна Сара“, когато Кристин се измъкна от леглото и каза:

— Пейте си вие колкото искате! Аз ще изляза за малко.

Тогава Ана и аз решихме, че няма смисъл да опитваме повече, и се сбогувахме с Кристин.

— Може би ще ни провърви, ако дадем цветя на някого, който никога не получава цветя — предложи Ана.

Чудехме се кому да дадем цветя, когато зърнахме нашия ратай Оскар да влиза в обора. Настигнахме го и аз попитах:

— Оскар, получавал ли си някога цветя?

— Ами! — сопна се Оскар. — Още не съм умрял!

Горкичкият! Сигурно мислеше, че човек получава цветя само на погребението си. Ана ме погледна възторжено, защото бяхме вече намерили човек, който никога не е получавал цветя. Веднага изтичахме до ливадата на Северната и набрахме един букет пирен. Стана много хубав букет и тръгнахме с него към обора. Видяхме Оскар да изкарва с ръчната количка тор към торището, което беше точно зад обора.

— Заповядай, Оскар, подаряваме ти цветя — казахме и му подадохме букета.

Отначало Оскар помисли, че му се подиграваме, и не искаше да вземе букета, но ние казахме, че трябва да го вземе и той го взе. Подир малко Ана и аз тръгнахме да търсим един заек, който беше се измъкнал, и минахме покрай торището. А там лежеше букетът на Оскар.

— Почвам да си мисля, че Госпожицата не е права — каза Ана.

Решихме да престанем да радваме хората. Но малко по-късно същия следобед Ана и аз влязохме в нашата кухня и там седеше един мъж, който изглеждаше малко глупав. Свенсон от Стубенес му викаха. Искал да купи едно прасе от нас, та Ласе и Бусе хукнали да повикат татко, който ореше голямата нива. В това време Свенсон седеше в нашата кухня и чакаше. Ана ме дръпна в единия ъгъл и ми пошепна:

— Не ти ли се струва, че изглежда свенлив и отчаян? Хайде да опитаме поне още веднъж, а? Да поговорим с него и да го ободрим, както каза Госпожицата.

И решихме да го направим. Обикновено Ана и аз можем да бъбрим какво ли не, но сега, когато трябваше да говорим, за да зарадваме Свенсон, беше просто невъзможно да измислим какво да кажем. Мислих ли, мислих и най-сетне рекох:

— Днес времето е хубаво.

Свенсон не отговори. Тогава опитах още веднъж:

— Днес времето е хубаво.

— Да-да — отговори Свенсон.

После мълчахме. След малко казах:

— И вчера времето беше хубаво.

— Да-да — отговори Свенсон.

Погледнах Ана, защото смятах, че трябва да ми помогне. Тогава Ана каза:

— Да се надяваме, че и утре времето ще е хубаво.

— Да-да — отговори Свенсон.

Точно тогава татко влезе в двора и Свенсон стана и си тръгна. Но едва беше излязъл през вратата, надникна отново, ухили се и рече:

— А какво беше времето завчера?

— Може би все пак го зарадвахме поне мъничко — каза Ана след това.

— Възможно е — отговорих. — Но сега вече край! Нямам намерение да радвам когото и да било.

Но все пак го направих. И Ана също. Защото на другия ден Госпожицата ни каза, че едно момиче от нашия клас, което се казва Мерта, дълго време няма да идва на училище. Мерта била тежко болна и трябвало да лежи много месеци на легло. Вечерта, преди да заспя, лежах и си мислех за Мерта и реших да й подаря Бела, най-хубавата си кукла. Защото знаех, че Мерта изобщо няма играчки.

Сутринта казах на Ана, че смятам да дам куклата си на Мерта, и тогава Ана взе най-хубавата си книга с приказки. След училище изтичахме до Мерта. Тя лежеше в леглото си и беше много бледа. Никога не съм виждала човек да се радва така, както се зарадва Мерта, когато сложихме Бела и книгата с приказките върху завивката и й казахме, че й ги подаряваме. Ех, как се радваше! Прегърна Бела и книгата и само се смееше. После повика майка си, за да ги види.

Когато излязохме навън, казах на Ана:

— Слушай, сега зарадвахме един човек, въпреки че изобщо не мислехме за това.

Ана много се изненада.

— Вярно — каза и добави: — Добре, че не почнахме да пеем на Мерта. Защото хората явно се радват повече на кукли и книги.

— Да, особено децата — отговорих.