Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата от село Шумотевица (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alla vi barn i Bullerbyn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Астрид Линдгрен

Ние, децата от Шумотевица

 

Шведска. Първо издание

 

Rabén & Sjögren, Stockholm

 

Илюстрации: Илун Викланд

Оформление: Любомир Михайлов, 1998

Предпечатна подготовка: Мишлена ООД

Издателство САМПО, София, 1998

Печатница Полипринт-ЕАД, Враца

 

ISBN 954-8048-37-X

История

  1. — Добавяне

Как Уле се сдоби със своето куче

nie_detsata_ot_shumotevitsa_15.png

Уле няма ни брат, ни сестра. Но си има куче. И Малколм, разбира се. Кучето се казва Свип. Сега ще ви разкажа как стана така, че Уле получи Свип, точно както той ни го разказа на нас.

Насред път между село Шумотевица и Голямо село живее един обущар на име Добриак. Казва се Добриак, обаче не е никакъв добряк. Ни най-малко. Обущата ни никога не са готови, когато отиваме да си ги вземем, въпреки хилядите обещания да ги направи. Така било, защото много пиел, казва Агда. По-рано той беше стопанин на Свип. Никога не се отнасяше добре с него и Свип беше най-злото куче в цялата община. Постоянно стоеше вързан за своята колиба и колкото пъти отивахме да занесем обуща на Добриак, Свип се втурваше от колибата си и лаеше. Много се страхувахме от него и никога не смеехме да го доближим. Страхувахме се и от обущаря, защото вечно беше сърдит и казваше, че „децата са напаст и трябва всеки ден да ядат бой“. Свип също ядеше много често бой, макар че беше куче, а не дете. Явно Добриак смяташе, че и кучетата трябва всеки ден да ядат бой. И когато Добриак беше пиян, изобщо забравяше да нахрани Свип.

nie_detsata_ot_shumotevitsa_16.png

По онова време, докато Свип живееше при обущаря, винаги ми се струваше, че е грозно и зло куче. Беше страшно мръсен и рошав и все ръмжеше и лаеше. Сега намирам, че Свип е добър и хубав. Уле го направи добър. Самият Уле също е много добричък.

Веднъж, когато Уле отишъл с обущата си при обущаря и Свип, както обикновено, се хвърлил да лае и сякаш искал да го ухапе, Уле спрял и почнал да му говори, и му казал, че е добро куче и не бива да лае така. Разбира се, стоял настрана, за да не може Свип да стигне до него. Свип изглеждал злобен както обикновено и съвсем не се държал като добро куче.

Когато Уле отишъл да си вземе обущата, носел един кокал с месо за Свип. Свип лаел и ръмжал, но бил толкова гладен, че веднага заръфал кокала. През цялото време, докато Свип ядял, Уле стоял малко встрани и му повтарял, че е хубаво и добро куче.

Както обикновено, Уле трябвало да ходи много пъти да си иска обущата, защото все не били готови. И всеки път носел някаква вкусотия за Свип. И, не щеш ли, един ден Свип не ръмжал вече срещу него, а залаял така, както лаят кучетата, когато видят някого, когото обичат. Тогава Уле отишъл при Свип и го погалил и Свип го близнал по ръката.

Няколко дни по-късно обущарят паднал и си изкълчил крака. Изобщо не го било грижа дали Свип има какво да яде. На Уле му станало страшно мъчно за Свип, та влязъл при Добриак и го попитал дали бива да се грижи за Свип, докато Добриак го боли крака. Как е посмял?! Но Добриак казал:

— Ха, тая няма да я бъде! Само да се доближиш до него и ще те захапе за гушата.

Обаче Уле отишъл при Свип и го погалил, а обущарят стоял до прозореца и гледал. Тогава казал, че Уле може да се грижи известно време за Свип, след като самият той не бил в състояние да го прави.

Уле изчистил колибата на Свип, постлал му чисто сено, измил му купичката за вода и я напълнил с прясна, и го нахранил богато. После го повел на дълга разходка чак до село Шумотевица и Свип скачал и квичал от радост, защото толкова дълго бил стоял вързан и му било страшно омръзнало. Всеки ден, докато Добриак го болеше кракът, Уле отиваше да вземе Свип и тичаше с него из полята. Ние също тичахме с него, но Свип обичаше най-много Уле и никой друг не биваше да държи каишката, защото Свип почваше да ръмжи.

Но щом кракът му се оправил, обущарят казал на Уле:

— Сега край на щуротиите. Тоя пес е пазач и трябва да си стои в колибата.

Свип мислел, че ще ходи на разходка с Уле както обикновено и почнал да скача и да квичи. Но когато Уле си тръгнал без него, Свип взел да скимти и бил ужасно тъжен, каза Уле. Много дни наред Уле също беше тъжен и в края на краищата татко му не можел повече да го гледа толкова тъжен, та отишъл при Добриак и купил Свип за Уле. Всички деца от село Шумотевица отидохме при Уле да гледаме как ще изкъпе Свип в тяхната перална барака. И ние помагахме мъничко. След като Свип беше изкъпан, избърсан и сресан, сякаш стана друго куче.

Сега никога не е зъл и няма нужда да ходи на каишка. Нощем спи под леглото на Уле и когато всички ние, децата от село Шумотевица, се връщаме от училище, Свип посреща Уле насред път и му носи чантата. Обаче никога не приближава до къщата на Добриак. Сигурно го е страх, че Добриак може да излезе и да го вземе обратно.