Астрид Линдгрен
Всички ние, децата от село Шумотевица (6)

Плевим цвекло и си взимаме коте

По-късно събрах още пари за моята касичка, защото помагах при плевенето на цвеклото. Правехме го заедно, всички деца от село Шумотевица. Всъщност Ласе, Бусе и аз трябваше да изплевим цвеклото, което принадлежеше на Средната, а Брита и Ана — това на Северната, и Уле — това на Южната. Но не правехме така, а всички си помагахме за цялото цвекло. Плащаха ни за всеки изплевен ред — по 40 йоре за дългите редове и по 20 йоре за най-късите. Бяхме си сложили престилки от чували, за да не ни заболят коленете. Брита, Ана и аз си вързахме кърпи на главите и мама каза, че приличаме на бабички. Носехме си и голяма тенекиена кана, пълна със сок, в случай, че ожаднеем. Разбира се, ожадняхме веднага и си взехме дълги сламки, пъхнахме ги в каната, коленичихме около нея и взехме да пием. Много беше забавно да смучем сока през сламките, та пихме ли, пихме, и докато се усетим, не беше останал никакъв сок. Но тогава Ласе взе каната, изтича до извора в съседната ливада, и ни донесе вода и след това пихме вода. Беше също толкова забавно, обаче не толкова вкусно. Накрая Уле легна възнак на земята и каза:

— Чувате ли как бълника вътре в мен?

Страшно много вода имаше в стомаха му и ние отидохме при него и чухме как тя бълникаше, когато той мърдаше.

Докато плевяхме цвеклото, непрестанно говорехме и си разказвахме приказки. Ласе опита да разправя истории за призраци, но призрачните истории не са никак страшни, когато грее слънцето. Тогава Ласе предложи да направим състезание кой умее най-грозно да ругае. Обаче Брита, Ана и аз не искахме да участваме, защото Госпожицата ни е казала, че само глупавите хора ругаят. Ласе си поруга малко сам, но май не му потръгна, защото скоро престана.

То се знае, че най-весело беше през първия ден на плевенето. После стана малко скучно, но нямаше как да не продължим, защото всичкото цвекло трябваше да се изплеви.

Един ден, тъкмо когато започвахме, Ласе каза на Уле:

— Петруска салдо бум-бум.

Пък Уле му отговори:

— Колифинк, колифинк.

А Бусе добави:

— Мойси дойси филибум арарат.

Попитахме ги какво означава това и Ласе каза, че туй било един особен език, който можели да разберат само момчета. За момичета бил прекалено труден.

— Ха-ха — изсмяхме им се ние, — та вие сами не си го разбирате!

— Как да не си го разбираме! — викна Ласе. — Това, дето го казах първо, значеше: „Днес времето е хубаво“ и Уле ми отговори: „Точно така, точно така“, а после Бусе каза: „Добре, че момичетата не ни разбират“.

След това занареждаха на своя език дълги, дълги бръщолевици. Най-сетне Брита каза, че и ние си имаме свой език, който разбират само момичета, и започнахме да си говорим на този език. Целия предобед седяхме на полето и си говорехме на нашите различни езици. Аз поне не чувах никаква разлика между тях, но Ласе каза, че нашият език бил тъпашки. Момчешкият език звучал много по-добре, защото бил почти руски.

— Колифинк, колифинк — каза пак Уле. И толкова поне бяхме научили от момчешкия език, та знаехме, че това значи „точно така, точно така“. И оттогава Брита, Ана и аз никога не казваме само Уле, а го наричаме „Уле Колифинк“.

Един следобед, докато още плевяхме цвеклото и тъкмо седяхме на едни камънаци да си изпием какаото и изядем сандвичите, които си бяхме донесли за закуска, небето съвсем притъмня и почна страхотна гръмотевична буря. Имаше и градушка. Падна такъв град, че станаха същински преспи, точно както през зимата. Хукнахме да бягаме. Бяхме боси и ни беше много студено на краката като тичахме през преспите.

— Хайде да драснем до Кристин в Льовнес — каза Ласе. Почти винаги правим каквото каже Ласе, та и сега направихме така. Кристин живееше в малка червена къщурка недалеч оттам. Изтичахме до нея и за наш късмет Кристин си беше у дома. Кристин е една стара женица и изглежда горе-долу като нечия баба. И е много добричка. Колко пъти съм ходила при нея!

— Олеле, божке! Олеле, божке! — викна тя и плесна с ръце. А после каза:

— Вай, вай, вай, горките дечица!

След това запали голям огън в огнището в своята стая и ни накара да съблечем мокрите си дрехи и да си стоплим краката на огъня. Сетне Кристин ни изпече вафли на една скара в огнището. Свари и кафе в кафеник, който стоеше на триножка насред жаравата.

Кристин има три котки и едната наскоро се беше окотила. Котенцата бяха четири и лежаха в един кош и мяучеха. Бяха много сладки, но Кристин каза, че трябвало да раздаде всичките освен едно, защото иначе къщата й щяла да се напълни с котки и за нея нямало да остане място.

— Хайде, дай ги на нас — извика Ана.

Тогава Кристин каза, че би ни ги дала, но не била сигурна дали нашите майки ще се зарадват, ако се приберем с котета.

— Всички хора обичат котенца — обади се Брита.

И почнаха едни молби и врънканици да ги вземем поне пробно, за да видим какво ще стане. Представете си, имаше точно по едно коте за Северната, едно за Средната и едно за Южната. Ласе избра кое да вземем ние. Беше пъстричко с бяло петно на челото. Брита и Ана взеха едно съвсем бяло, а Уле — едно черно.

Когато дрехите ни изсъхнаха, се прибрахме с нашите котенца. Радвам се, че на котешката майка й остана едно бебе. Иначе нямаше да си има никакви дечица.

Нарекохме нашето коте Мър. Брита и Ана нарекоха своето Сеса, а Уле нарече своето Малколм. Нито една от майките ни не се разсърди, че донесохме вкъщи котенца. Позволиха ни да си ги задържим.

Много си играех с Мър. Връзвах хартиено топче на един канап и тичах в кръг, а Мър припкаше подире ми и се опитваше да грабне топчето. В началото Ласе и Бусе също си играеха с него, но скоро им омръзна. Аз се грижех за неговата храна. Той пиеше мляко от една чинийка в кухнята. Обаче не пиеше както пият хората, а изплезваше езичето си, което беше съвсем розово и с него лочеше млякото. Приготвих му кошче, където да спи. Застлах му го хубаво, за да му е меко. Понякога пускахме Мър, Сеса и Малколм на моравата да си играят заедно. Нали бяха братчета и сестриче, та сигурно им се искаше да се виждат често.

Спечелих 9 крони и 40 йоре от плевенето и всичките ги сложих в касичката, защото искам да си спестя за колело. Червено колело!