Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Децата от село Шумотевица (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alla vi barn i Bullerbyn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Астрид Линдгрен

Ние, децата от Шумотевица

 

Шведска. Първо издание

 

Rabén & Sjögren, Stockholm

 

Илюстрации: Илун Викланд

Оформление: Любомир Михайлов, 1998

Предпечатна подготовка: Мишлена ООД

Издателство САМПО, София, 1998

Печатница Полипринт-ЕАД, Враца

 

ISBN 954-8048-37-X

История

  1. — Добавяне

Тръгваме пак на училище

След дългата лятна ваканция аз поне се радвам да тръгна пак на училище. Бусе казва, че щял да пише на краля да затвори всички училища, но много се надявам кралят да не го направи. Защото обичам училището. Обичам нашата Госпожица, обичам моите съученици и учебниците си, особено след като съм ги подвързала с нова хубава хартия и съм им залепила етикети с моето име върху тях. Ласе и Бусе не подвързват наново учебниците си, ако мама или Госпожицата не им кажат, че трябва да го направят. Освен това драскат в учебниците си. А пък Ласе изрязва от комиксите в седмичните списания Крунблум или Кнол, или Тот и какви ли не други човечета и ги лепи върху картинките в учебника си по география. Казва, че така ставало по-разнообразно, и може да е прав. Защото ако под една картинка пише „Китайски селянин сади ориз“, той е китаец само надолу, но лицето му е на Крунблум.

nie_detsata_ot_shumotevitsa_33.png

Ние, децата от село Шумотевица, отиваме заедно на училище. Трябва да тръгнем още в седем часа, защото имаме толкова дълъг път. Носим си мляко и сандвичи и ги ядем в голямото междучасие. Понякога Ласе, Бусе и Уле си изяждат закуската още преди да сме стигнали в училище.

— Не е ли все едно, дали си носим закуската в стомасите, или в раниците? — казва Ласе.

Нашата Госпожица живее в училището, на горния етаж. Там си има една хубава стая с пиано и много книги, и една сладка кухничка. Помагаме й да си качва дървата. Понякога ни заема книги, а друг път ни кани на чаша какао.

Веднъж, като пристигнахме в училището, нашата Госпожица беше болна и този ден нямаше да има училище. Всички други деца, освен ние от село Шумотевица, научили предварително, защото в Голямо село има телефон, а в село Шумотевица няма. Не знаехме какво да правим, като заварихме класната стая заключена и никакви деца, и никаква Госпожица. Най-сетне се качихме по стълбите и почукахме на вратата на Госпожицата.

— Влез — каза Госпожицата.

И ние влязохме. Тя лежеше в леглото и й беше много лошо. Трябвало да дойде някаква бабичка да й помогне, но не дошла. И Госпожицата ни попита дали искаме да й помогнем. Как да не искахме! Момчетата хукнаха за дърва, а Брита запали печката и сложи вода за чай. Аз изметох пода и изтупах възглавниците на Госпожицата, а пък Ана приготви един поднос. После дадохме на Госпожицата чай и сандвичи.

Госпожицата каза, че ужасно много й се приял гулаш за вечеря и имала месото за него. Попита ни дали бихме могли да сготвим гулаш, ако тя ни казва какво да правим.

— Ами ще опитаме — рече Брита. — Ако не стане гулаш, може да излезе нещо друго.

Но все пак стана гулаш и сега вече знам как се готви той, та него поне няма нужда да го уча, когато порасна. Госпожицата ни предложи да опитаме от гулаша и беше много вкусен. След това Брита изми съдовете и Ана и аз ги избърсахме. Ласе, Бусе и Уле седяха през цялото време до рафтовете с книги на Госпожицата и четяха, защото момчетата просто за нищо не ги бива. Останахме при Госпожицата толкова време, колкото щеше да трае училището. На тръгване я попитахме дали мисли, че ще е болна и на другия ден, и тя каза, че сигурно ще е. Тогава попитахме дали да не дойдем и утре, за да й помогнем. Госпожицата каза, че би се радвала, ако отидем.

Когато Брита, Ана и аз пристигнахме на другия ден, Госпожицата лежеше в леглото си, което беше съвсем неоправено, и каза, че мечтаела за овесена каша, бедничката! Заедно преместихме Госпожицата в стола-люлка, оправихме и изпънахме много хубаво постелите, и когато си легна пак, тя каза, че се чувствала като принцеса. После й сварихме овесена каша и след това й поднесохме кафе и пресни кифли, които бях донесла от дома. Тогава Госпожицата каза, че то било много хубаво да си болен. Но за съжаление на другия ден беше съвсем оздравяла. Иначе щяхме да се научим да готвим и други ястия.

През есента и зимата, когато отиваме сутрин на училище, още е тъмно, а когато се връщаме следобед, пак е тъмно. Би било доста страшно да извървиш този път съвсем сам в мрака, но тъй като сме шестима, просто е весело. Почти целият път минава през гора и Ласе се опитва да ни втълпи, че гората е пълна с тролове и великани, и вещици. Може и да е. Но досега не сме ги виждали. Когато се прибираме, понякога на небето светят звездите. Ласе казва, че имало два милиона петстотин хиляди петдесет и четири звезди на небето и твърди, че знаел името на всяка една от тях. Но аз мисля, че само съчинява, защото веднъж го попитах за името на една звезда и той отговори, че се казвала „Голяма финска звезда“. Обаче на другия ден, като се връщахме от училище, го попитах пак за същата звезда и тогава каза, че се казвала „Кралска корона“.

— Но нали вчера каза, че името й е „Голяма финска звезда“! — рекох.

Тогава Ласе викна:

— Не, не беше същата. Голямата финска звезда падна нощес. А тази се казва Кралска корона и толкоз!

Понякога си пеем, докато се прибираме от училище. „Където и да ходя, в гори и планини“ и други такива. Ако някой ни чуе, как ли ще се чуди кой пее там! Защото е толкова тъмно, та никой не би могъл да види, че това сме само ние, децата от село Шумотевица, които вървим в мрака и пеем.