Блага Димитрова
Пътуване към себе си (7)

VII

— Закъде?

Тоя въпрос ме блъсна и зашемети. Едва се опомних. Камионът напредваше по шосето.

— Закъде? — повтори моят непознат шофьор, настоявайки с кос поглед.

Трябваше час по-скоро да отговоря на него и на себе си.

— Ами… за влака.

Шофьорът се стресна. Погледна една солница на китката си, която сигур цъкаше проглушително, но от бученето на мотора не я чувах.

— За влака? Щуро момиче! Защо мълча досега? Как ще сварим?

Той бе обхванат от спорта да стигне влака. Пусна скорост и забрави всичко, дори да ме ухажва. Окуражително ми подхвърли:

— Дано влакът има закъснение, както обикновено!

Чак сега забелязах, че седя с лице към посоката на движението. Страшен изглежда светът, когато с лице си към една посока, а с мисъл и сърце — в съвсем противоположна. Сенки, бои, аромати, вятър летят срещу тебе с отворени обятия, а ти се отдръпваш от тях. Едва ли има по-непоносимо от това вътрешната ти посока на движение да не съвпада с външната. Светът отвън се втурва към тебе с дървета, пътни указатели, погледи и пространства, а ти се стъписваш пред тях като пред стена. Колкото по-бързо той е устремен към тебе, толкова по-рязко ти се отклоняваш от срещата с него, която те заплашва със сблъскване. Физически летиш напред, а мислено се отскубваш от себе си и се връщаш назад към мястото, от което се отдалечаваш. Това, което иде насреща ти, минава през тебе като през пусто пространство. А онова, което е останало зад тебе, те пронизва и изпълва целия.

Дори да полетиш със свръхскорост, пак ще останеш изключен от скоростта. Съзнанието не работи нормално. Не можеш да предвиждаш и направляващ новото, което иде насреща ти, защото изобщо не го възприемаш. То ти е чуждо и безразлично. Нямаш сетива за него. Съзнанието оперира с предишните представи и продължава да предвижда, да насочва онова, което е вече отминало и не подлежи на направляване. Ти се чувстваш безпомощен, изоставен от себе си. Хоризонтът пред тебе се разтваря, но твоят поглед е затворен за него. Вътре в себе си ти носиш обратния хоризонт. И все ти се струва, че действителният, зримият е обърнат наопаки. Свят ти се завива. Трябва сам да се преобърнеш, за да оправиш целия хоризонт, догдето поглед стига. Няма по-опасен от пътя, противоположен на вътрешния тласък. Всеки миг те застрашава катастрофа. Иде ти в движение да скочиш, да избегнеш неминуемия сблъсък.

Камионът се носеше с рискуваща скорост или така ми се струваше. Шосето се нахвърляше право срещу мене. Ако някой друг ти е наложил противен път, ти по-лесно можеш да се измъкнеш от него и да си поемеш по своя. Но когато сам си тръгнал в една посока и откриеш, че тя е тъкмо обратна на вътрешния ти порив, тогава е много по-трудно, почти невъзможно да се оправиш. Някаква инерция, нещо подобно на вярност те тласка да продължиш по същия път, защото ти си го избрал. Струва ти се смешен и недостоен самият жест на отдръпване от веднъж поетата посока. Вън от обсега на властта ти е сам да отречеш себе си.

Оставих пътя да върви против мене.

 

 

Върнах се към откраднатия дневник. Прелиствах го назад-напред с разтреперани пръсти. Имах чувството, че тършувам в душата на един човек. Бях крадец на интимни тайни, джебчия на съкровени мисли. Страшно ми стана от откровеността, с която ме шибаха тия къси, отривисти редове. И открих, че не мога да понасям истината. Действаше ми като студен, пронизващ вятър. От голяма доза истина можех да се разболея като от простуда. Започваше да ме тресе. Дали не бях настинала от днешния дъжд? Цяла зъзнех. Пъхнах дневника под възглавницата. Презглава се гмурнах в одеялото. С една ръка стисках тетрадката под възглавницата като удавник. Не заспивах от страх сънят да не разхлаби силата на това стискане и да потъна…

В гърлото ми горчеше засъхнала утайка от изминалия ден. Завиждах на Димана за нейната светла болка. Тя напусна играта достойно. Не предполагах, че от едно поражение може да се излезе така гордо. Вникнах в обърканите й отговори. Тя се бе оттеглила от любовта заради мене. Тая жена, която смятах суетна и граблива като хищна птица, се бе пожертвала за мене. Навярно по подражание на някоя героиня от роман. И се бе върнала в пустинята на безлюбовието, за да не ми отнеме нищо. Сега разбрах какво значеше нейната философия: по-добре сам да страдаш, отколкото да станеш виновник друг да страда. Получих горчив урок. Жестът й ме пареше като плесница. Въртях се, изнурена от срам и угризения. Ни за миг не се приближих до сладкия сън, в който се влиза с чиста съвест. Представих си, ако си водех дневник, какво бих писала за своя изминал ден:

23 септември 1953, Гръмовец.

… Хората се делят на черни и бели. Няма мост да свързва двете групи. Между тях е прокопана пропаст. Аз не по своя воля съм попаднала сред черните. Хвърлям се отчаяно да прескоча пропастта, вкопчвам се в отвъдния бряг с нокти и зъби, но все се хлъзгам и рухвам долу. А белите много лесно, с една непредпазлива стъпка, могат да хлътнат при черните. Днес ми се представи рядък случай да прехвръкна оттатък при чистите. С един откраднат дневник. Само че каква чиста ще бъда тогава?… Аз вече стискам под възглавницата си крилото към очищението…

Захвърлих мисления си дневник. Не можех да издържа истината. Разтресе ме. Още по-дълбоко се зарових в одеялото. Забравих да угася лампата. Цяла нощ тя продължаваше да свети, никому ненужна.

Рано заранта оставих изтощената си възглавница. Грабнах нотите и мушнах в тях тетрадката. Моцарт ми бе станал съучастник. Чистият Моцарт. Забързах вън през калта и локвите с шляпаща походка. Сякаш някой ме гонеше. Най-ранобудните вървяха на групи към обектите и нещо си шушукаха оклюмали. Но аз нищо не забелязвах освен собствения си страх.

— Чу ли новината? — прошепна ми Петко Родопски, човекът канара, който сега изглеждаше смален и смазан. Дори шепотът му прозвуча някак стъпкан.

Но аз прескачах локвите и нямах време за новини. Колкото по-навътре навлизах в селището, толкова по-дълбоко заглъбвах в смътен, недоумяващ шепот, изпълнен с тревожност. Не обърнах внимание, презаета със своето бързане. Изкатерих се на половин дъх по височината. С останалия половин дъх извиках на Горова, която проветряваше чаршафи на балкона:

— Добро утро!

Нахълтах в стаята, още неразтребена. От леглото лъхаше на топъл, мирен сън, на който завидях. Показах й, че връщам нотите, понеже нямах повече дъх да продумам. Издърпах един стол до гардероба. Качих се на стола. Оставих най-горе Моцарт. Ловко пуснах дневника. Тикнах го под цялата купчина нотни сборници. Оправих ги един под друг. Всичко извърших светкавично, защото цяла нощ мислено бях го повтаряла. Слязох. И чак тогава си поех дъх.

— Как успя да ги прегледаш? — попита жената учудена.

В първия миг не съобразих. Мисълта ми бе запушена с тапа. Какво искаше да каже?

— Ами… — отвърнах безсмислено и се сетих, че става дума за нотите. — Пак ще дойда да ги взема!

Изскочих навън. Видях в локвите синьо, безпределно небе. То бе изкъпано в нощешния дъжд. Тичах през локвите, сякаш хвърчах по небето с невероятна лекота.

— Какво ново? — попитах група работници.

Сега можех да говоря с тях вече на равноправни начала.

 

 

Бай Руси ме погледна, без да ме вижда, втренчен в някаква загадка, която не можеше да проумее.

— Не си ли чула? — попита той със същия стъпкан шепот, както преди малко Петко Родопски.

— Нищо не зная! — прошепнах и аз, неволно обзета от една обща, всепроникваща тревога, пред която моите грижи избледняха.

— Нищо не разбирам! — каза друг работник, озъртайки се, сякаш бе попаднал в тъмен лес без излаз.

— Какво има? — исках да узная и в същото време се боях.

— Не мога да повярвам! — прошепна трети, а погледът му се луташе в пространството и търсеше някакво обяснение.

— Не ме мъчете, казвайте!

— То не е за казване…

— Е, тогава не ми го казвайте! — и им обърнах гръб.

— Мирон… самоубил се!

Вестта ме застигна откъм гърба и се заби като нож между плешките ми.

— Не може да бъде!

Не исках да вярвам. Но нещо в мене веднага разбра, че това бе самата истина, че не би могло да бъде другояче. Останах вцепенена, с нож, забит в гърба.

— Питам се каква му сторихме?… Ех, малко му се смеехме, но то бе от добро сърце — оправдаваха се работниците сами пред себе си.

Порази ме, че тия хора чувстваха вина за смъртта на поета. Още никой не знаеше подробности. Мирон оставил стихотворение вместо прощално писмо.

Тръгнах си с болката, забита между плешките. Не гледах къде стъпвам. Газех направо през локвите. Небето, отразено в тях, се бърчеше, разлюляваше и размътваше под нозете ми. Сякаш стъпквах небето. И аз чувствах вина за смъртта на младия поет. Той всички ни разсмиваше, на всички ни доставяше радост. А чак сега се замислях: каква радост ние бяхме му дали? Поне веднъж дали бе чул една добра дума от нас? Спомних си разговора с него, когато се осмелих да му кажа мнението си за стиховете му:

— Дразнят ме… Не само за това, че нямат рими… Създават ми някакво безпокойство!

А Мирон се усмихна пресилено:

— Това е най-хубавата похвала за мене! Поезията не е успокоително хапче!

Черна сянка прекоси тоя ясен ден. Вестта се носеше от бригада на бригада, от шепот на шепот. Навсякъде тя гасеше смеха, спираше глъчката и събуждаше непоправимо чувство за вина. Все още в недоумение, хората търсеха причините за това нелепо самоубийство. Струваше им се, че и то е шега на Мирон, една прекалила шега, но той обичаше да губи мярка в шегите. Очакваха утре младежът да се върне при тях — малко гузен, изтрезнял, да им поиска цигари, все така слаб и поприведен, с щръкнали лопатки на гърба като никнещи криле. И пак да стане весело. Но ставаше все по-тъжно.

Всеки изравяше от спомените си някаква насмешка или остра дума, с която нехайно бе наранил поета. А Мирон никога не бе показал, че го боли. На всекиго отвръщаше с бликащо остроумие. И най-неукият го поучаваше как да пише, какво да отрази от новия живот. Младежът изслушваше всички под прикритието на шегите. И всички бяха недоволни от него. Все го критикуваха за многотиражката, за пиенето, за липсата на патос. А сега се разкайваха.

Единствен нямаше никакви угризения Евтим Свраката. Той бе горд, че бе вървял по петите на поета и му познаваше всяка стъпка. В своя бележник пазеше всички стихове и епиграми на Мирон Ковачев по реда на създаването им в разни варианти. Прав излезе загиналият поет, като твърдеше на шега, че доносниците се грижат за безсмъртието на нехайните творци.

Интересът към съдбата и ръкописите му растеше. Изтъкнато бе като всепризнато мнение, че Мирон е страдал от неизлечимо пиянство, което го е закарало в блатото на отчаянието. Свраката между два поредни доноса бе намерил последното му стихотворение. Странна бе прощалната усмивка на поета:

Усмивка

Потърсих подходяща усмивка

за празника да си я сложа.

И почнах пред огледалото

да меря различни усмивки:

идейно подкована, сервилна,

оптимистична и патетична.

И все не ми бяха по мярка.

Лицето ми бе криво.

Изведнъж усетихме, че въздухът на строежа се лиши от нещо насъщно като кислород, което по-рано не бяхме забелязвали, но което ни е облекчавало дишането. „Тоя човек ми бе симпатичен“ — си мислех. И това бе обща мисъл. Вече нямаше раздвоение в мене и тях. Нещо невероятно: Мирон сплоти хората, придаде единен дух на целия колектив. Това, което шефът с такива усилия се бе мъчил да създаде, мъртвият поет го постигна. Сякаш певецът бохема ни събра на обща гощавка и преля догоре сърцата ни като чаши с опияняващо вино.

Присъствието на шегобиеца ни бе необходимо. Събирахме се и четяхме негови стихове:

Ода на сивия цвят

Бъди съвсем невзрачен —

така ще си неуязвим

от погледи и помисли!

Посредственост — това е

изпитаната броня.

Привет на сивотата —

най-сигурен защитен цвят

на пъстрата земя!

Смелост

На смелост искам да се уча

не от лаещия пес,

не от твърдоглавата скала,

не от ястреба стремглав,

а от тебе, скромно цвете,

там горе на върха открит

за всички ветрове и мълнии,

за жега и внезапен скреж.

О, храбро цвете, защитило

във крехка чашка красотата —

от теб на смелост да се уча!

Всички започнаха да си припомнят разни случки с него, да ги украсяват и преувеличават. Просто за дни невзрачната му фигура се вдигна с щръкналите лопатки като с криле над планините и стана легендарна. Разказваха увлекателни анекдоти за неговото остроумие и безстрашие. Най-интересните истории споделяше Евтим Свраката. Ние го слушахме жадно, почти забравили каква тъмна роля е изпълнявал той зад кулисите. Готови бяхме всичко да му простим, само и само да не престане да възкресява пред нас поета, без когото животът ни би посивял.

Така новостроящите се селища придобиваха памет.

 

 

Строежът продължи с ускоряващ се ритъм.

Калта с многобройните печати на нозете и на търпението ни изсъхна от слънцето, напука се и забрави стъпките ни. Само от тежките шини на камионите земята носеше браздите на спомена за огромните усилия.

— Райно! Викат те! Бързо!

Отдавна чаках това. Само не в такъв слънчев ден. Винтовете на коленете ми се разхлабиха. Светлата линия на хоризонта се огъна, сви се около врата ми и ме стегна като примка. Нямаше нужда да питам кой ме вика. Знаех. В следния миг страхът ме запрати отвъд самия страх. Претръпнах. Бавно слязох от монтажа. Толкова бавно, че майката земя не ме удари. Тръгнах спокойна към бараката с надпис „Отдел Кадри“.

— Къде нататък? Тичай при пианото!

Чак сега страхът ме връхлетя. Избухна като бомба със закъснител. Тъмна гъба израсна и скри слънцето от мене. Цялата атмосфера се насити със стронций страх. В частица от секундата изживях сгъстено, пресовано всичко, което би се случило в кабинета на шефа. Откровен разговор при затворена врата. Къде е доказателството за моята преданост? Няма го. Дневникът на инженера си лежи под тежкия нотен куп. Заставам очи в очи с досието — моя невидим двойник. Моето обратно аз, което съдържа всичко черно, опетнено за мене. Досието — моята неотменна сянка, следваща ме по петите, без да мога да я видя. Като задгробна сянка. Аз се защищавам, а досието ме опровергава, изобличава. Аз искам да бъда чиста, а досието ме пръска с кал. Безсилна съм пред него. Не зная какво знае то. Може би то знае повече, отколкото аз зная за себе си. То е по-действително от мене самата. Досието е така неопровержимо, че аз изчезвам, стопявам се в неговата мрачна сянка, сама ставам тъмна, кална. Сега вече е постигнато единство. Няма раздвоение. Сега сме едно — аз и моят черен двойник досието…

— Тичай! Докарахме акордеонист! — извика Ванчо Черното.

Скочих от учудване в учудване. Сянката на досието се оттегли, заключена в картотеката. Аз бях все още аз, все още чиста, все още жива. Не стига това чудо, ами и акордьор! Хукнах презглава към културния дом. Не зная на кое се зарадвах по-лудо: на акордьора или на избавлението си.

— Бързо, че те чакаме! — бягайки пред мене, каза Черното.

Трябва да съм хвърчала, защото настигнах и изоставих зад себе си бързоногото момче. Отвъд реката видях калния камион на Графа. Идеше ми да го погаля по тъпата муцуна като вярно куче.

През отворените врати и прозорци на недовършената сграда на културния дом отекваха на редки интервали като от капчук единични удари по клавиши. Влязох по косо опряна дъска над входната мозайка. Видях недействителна картина. Едно старче с очила и остра, козелска брадичка се бе сгърбило над пианото. През панорамните, неостъклени прозорци ручеше поток слънчеви лъчи. Горният и предният капак на пианото бяха разтворени. Струни и лъчи се преплитаха и блестяха. А край старчето бяха застанали почтително мазачи, паркетчии, мозайкаджии и гледаха тънката му работа. Сред тях бе Влад. Направи се, че не ме вижда. Графът ме посрещна горд и победоносен.

Старият акордьор удряше някои клавиши, навел ухо към струните с камертон като лекар, който прислушва дишането на болен. С инструментите си завинтваше, затягаше, разхлабваше струните. После пак удряше клавиш, налучкваше верния тон, чистеше звука от фалш. Мина ми през ум: да би могъл да акордира и мене, както съм разстроена! Съмнения, несигурност, ревност, любов, страх, надежда се боричкаха в мене, а на повърхността излезе една буйна заблуждаваща веселост. Заподскачах край старчето за добре дошел. Изглежда, Графът го бе подготвил за важната мисия, която му се възлага за внедряване култура в Родопите. Акордьорът с гордо съзнание пристъпваше към изпълнение на дълга си. Никак не го изненада моята необуздана радост. Но се озърташе нещо неспокоен. Във фоайето ставаше течение.

Майсторите наоколо се досетиха, че се бои да не се простуди. Вдигнаха пианото и го преместиха на завет в ъгъла на големия салон. Там бе и по-чисто, и по-далеч от шума. Старецът се съблече по риза, запретна ръкави и се вглъби в работата, си. На минаване майстори, натоварени с материали, се поспираха и надзъртаха през капака вътре:

— Колко много чукчета! — и бързаха пак на работното си място.

Проечаваше звук от ударен клавиш, след малко пак. Тъкмо акордьорът съсредоточи слух, внезапно стържене на мозайка го прекъсне. Той издебваше миговете тишина. Тъкмо долови някакъв нюанс в тона, проглушително търкане на паркет го сепне. Той търпеливо завинтваше с различни отвертки бурмичките, които държаха струните. Обясняваше на простите хора, зяпнали в ръцете му:

— Всяко чукче удря различни жици. Трябва струна по струна да се оправи.

Майсторите клатеха глава с разбиране. Пак отекваше единичен тон, след малък интервал — същият тон с едва доловима за ухото промяна. Така нюанс по нюанс, бавно и колебливо, всеки тон стигаше до своето чисто звучение. Сякаш търсеше себе си. И тази фина слухова работа трябваше да се извършва на фона на строителна шумотевица, моторен пукот, стържене, човешка глъчка. Кой на мене да помогне да намеря свой собствен тон, очистен от смущения?

Рошлю се преметна вътре през прозореца и седна върху рамката. Пушеше с хулигански замах и гледаше през цигарения дим, без да показва любопитство. Него нищо не можеше да учуди. Накрая каза:

— Другарю, щом ликвидираш пианото, ела да акордираш и железата, че главата ни стана на тъпан!

Акордьорът като старомоден човек въздъхна:

— Ехе, колко фалш има за акордиране на тоя свят! Тук тоя шум, момко, е чист!

Рошлю му протегна кутията си с цигари. Старчето взе една цигара и приседна върху преобърнато мазаческо корито да я изпуши. Загледа се през прозореца навън с унес отпреди Първата световна война.

— Каква гледка! Особени планини! Уж голи, а облечени с настроение. Подмладих се. Камъните оказват оздравяващо въздействие. Просто скалите и сипеите излъчват някаква поетична енергия. Орфееви планини. Имат в себе си още неизчерпан заряд от вдъхновение. Това се предава на хората. Да бях поет! Усещаш как в тебе се влива далечно ехо от вдъхновението на Орфея. Може би тук в камъните, в пръстта, в пещерите и горите още витаят незаглъхналите стъпки на певеца. Може би някаква лъчева мощност се е предала от него на самите Родопи или обратно.

Рошлю слушаше тия излияния с височайше презрение. А аз си мислех: кой знае, може един ден науката да открие някакви радиации, излъчвани от скалите, които въздействат върху човека. Сигур някой друг, който сега следваше на моето място в университета, щеше да ме изпревари и той да направи моето откритие.

Акордьорът забеляза отчуждение по лицата ни.

— Това са планините на Орфей! Не знаете ли легендата? Вие младите сега учите само техника!

Рошлю не можеше да понася сантименталности:

— Орфей и стомана не върви!

Акордьорът скочи от коритото преобразен. От кротко старче се превърна в гневен гръмовержец:

— Само стомана не върви! — изглежда, ядът му се бе трупал с години и чак сега бе избухнал: — Знаете ли къде тъпчете? Тук е бродил певецът на света! Вие вървите по следите на Орфей и нищо не знаете за него?

Трябва за мой срам да си призная, че за пръв път чух легендата за Орфей, разказана от стария акордьор. Едно време в училище са учили древна митология. А ние, за да не се поддадем на суеверие, не учехме нищо. И сега с Рошлю като невежи прикривахме своята любознателност, не задавахме въпроси, да не се издадем, че не познаваме легендата за собствените си планини.

Върнах се на монтажа като замаяна. Гледай ти! Тъмните дъщери на земята убили Орфей, защото пеел хубаво и не искал да стане тъмен като тях. Тая легенда ми подейства по-силно дори от самогласните му песни, ако бих могла да ги чуя. Виждах от околните чуки и урви как се спущат чорлави, със запенени усти, подивели убийците му, като мътни пороища, за да го разкъсат и стъпчат. Бих изковала на певеца стоманена броня, бих го монтирала цял от желязо, за да не го поразят ударите на злобата. Бих му източила нерви от седможилести, стоманени въжа, бих му споила с електрожена желязна кожа, бих му изплела гръден кош от арматурно желязо и бих поставила в него сърце от стомана. Но железен, Орфей не би могъл да пее. Само ще дрънчи проглушително. За да бъде Орфей, поетът трябва да е нежен, чувствителен, тръпнещ като струна от лъчи, отекващ с всяка пора на кожата си като мембрана, резониращ на всяка човешка болка, на всеки жив полъх. А само железен, Орфей би могъл да оцелее.

 

 

Инженер Горов мина край монтажа. Каза ми, че е отбелязал страниците в нотите на Моцарт, да ги взема от жена му, за да упражнявам акомпанимента. Тръпно чаках края на работното време. Предвкусвах сладостта на свиренето. Тоя ден всичко ми се услади: и силният вятър, и плътните шумове. Нищо вече не можеше да осуети концерта. Дори акордьор бе пристигнал в тая пустош. Самият инженер ме подтикваше да упражнявам. До най-затънтени гънки на планините бе проникнала мълвата за пианото. Музикалният празник се приближаваше.

Втурнах се още със забрадка към жилищата на инженерите. Седма постройка, горен ляв етаж. Бях готова и на лунно осветление да разучавам Моцарт. Почуках на вратата. Веднага чух отвътре:

— Моля, заповядайте!

По прекалено любезния глас и по отзивчивите стъпки на домакинята разбрах, че пак има гости. Жената страдаше от славата си на гостоприемна. Все при нея водеха новопристигналите. Тоя път дори предчувствието ми не ме предупреди. Нахлух вътре. Някаква възрастна жена бе поредната гостенка. Аз препълних къщата с припрян вик:

— Моцарт или живота!

Домакинята се разсмя, доволна че може да гости важната дама с младежки смях. Един вид: вижте колко е весело при нас! Завтурна се към гардероба, придърпа стол. Аз се покачих, грабнах най-горните ноти и скочих долу. Горова се обърна към гостенката, като че й поднасяше рядка почерпка:

— Ще има концерт! Мъжът ми е цигулар, а това момиче — пианистка! — и ме потупа препоръчително по рамото.

— Вие свирите на пиано? — възрастната жена приветливо се приближи.

Тогава чак я погледнах в очите. Изгубих дъх и пулс. Нямаше нужда да ми я представят коя е.

— Запознайте се! — каза домакинята. — Райна, нашата катеричка на строежа! Госпожа Радева, майка на архитект Влад!

Цялата ми шумна веселост изчезна като глътната от прахосмукачка. Първият рефлекс бе да смъкна забрадката и да оправя косата си. Майчиният поглед разгатна всичко. Изведнъж приветливостта й се изпари. Сякаш откри следите от целувките на сина си по устните ми. Ръкувахме се неловко, прибързано, като че ли дланите ни взаимно се опариха. Горова се мъчеше да ни примири една с друга:

— Госпожа Радева току-що пристигна от София да навести сина си. Безпокои се за него в тоя див край. А момчето е толкова добре, напредва! Моят мъж казва, че е с голямо бъдеще!

Тъкмо това не биваше да споменава. Наля масло в огъня. Голямото бъдеще на сина й и това момиче с мръсен панталон и мазолеста длан! Майката ме проучваше с непрощаващ поглед. Цялата прах по мене, допирът на дочения плат, гуменките, напълнени с песъчинки — всичко започна да ме боде с нажежени иглици. А хвалбите на домакинята ме пронизваха най-болезнено.

— Виждате ли тая нежна девойка? — гласът й хитро-хитро ме пробутваше за снаха. — Катери се горе при орлите по тънки железа, без да има къде да се хване! Какъв риск! На наше време нямаше върхолази, не сме и сънували! Модерна професия!

Майчиният поглед се замъгли. Зави й се свят от височините, на които се катеря и към които ще подмамя сина й. Тя се вкопчи в единственото, което й се стори някаква опора:

— Отдавна ли свирите на пиано?

Чух в тоя въпрос кондензирана цялата майчина тревога с всички отчаяни въпроси към мене и към съдбата: каква съм, откъде съм, от какво семейство, с какво възпитание, с какво име, дали съм успяла вече да замотая единствения й син, най-добрия, най-красивия, най-способния на света?

— От малка свиря! — пуснах цялата си злоба като жило на оса.

Кралицата майка не ме одобряваше, бях проста работничка за нейния принц. Обърнах нотите откъм лицевата страна, където пишеше с едри букви Моцарт. Нейният син, въпреки че бе ял бой над пианото, не бе стигнал до Моцарт! И хукнах навън да се изтръгна от погледа й. Но усещах, че и след като си отидох тоя поглед продължава да ме проучва, да ме претегля на най-чувствителните везни, да ме отхвърля.

 

 

Майката на любимия… Натъкнах се на оная мина, която може да хвърли във въздуха сърцето на всяко момиче. Как да се защитиш от нейния поглед? Той е нежен, мъдър, прощаващ, възхитен, когато е обърнат към сина. Но щом се насочи към тебе, избраницата му, става съвсем друг… О, тоя майчин поглед е добър и благосклонен към всички останали момичета на света. Той по улиците, на пазара, в театрите, навсякъде неуморно пресява новата реколта моми, открито се радва на младостта им и си избира, избира снаха. Я, какво хубаво момиче! А онова там какво скромно девойче! Навред тоя прозорлив поглед открива бъдеща снаха. Щерката на съседите е добре възпитана. Племенницата на приятелката й се облича с вкус. Съученичката на племенницата е много приветлива. Навред, навред — подходяща снаха. Само една-единствена е неподходяща — оная, в която синът й се е влюбил. Как е могъл? Отде я намери? С какво го заслепи?

В тоя майчин поглед срещащ собствените си съмнения — с какво си омагьосала сина й? Нито си достатъчно красива, за да го влудиш, нито достатъчно умна, за да го покориш, нито от достатъчно добър род, за да го заслужаваш. Тогава? Недоумяващият поглед на майката се сблъсква с една загадка. Гледа в невидимото. Значи има някаква тайнствена сила, по-магнитна от красота, по-властна от ум, по-съдбовна от синовна привързаност. Но каква именно?

А то е така просто: привличането на жената, което нито се претегля на везни, нито се преценява с поглед. Майката е способна всичко друго да приеме — красота, ум, веселост, родова гордост. Само едно я ужасява — скритата сила на жената. Само с тая сила тя не може да се бори. Знае майката на какви безумия е готов един мъж, когато попадне в радиуса на действие на това необяснимо привличане. Майчинската грижна нежност става излишна и дотеглива пред безгрижната нежност на жената. Любовта на сина към жена е най-голямото изпитание за майчинството. Когато синът й се влюби, в погледа на майката се появява древен страх. Някои го наричат ревност, но то е съвсем друго. По-непоносимо. Майката, незаменимата, която е дала плът и кръв на сина си, вижда, че е заменена от някаква чужда, случайно срещната. Майката усеща, че от необходимост до вчера се превръща в пречка днес. А това е отрицание на нейната същност. Свръхсила се изисква от майката да преодолее себе си и да застане с примирена усмивка пред собствената си смърт.

Как да успокоиш тоя крещящ от страх поглед? Да бъдеш добра? Да се стараеш да му се харесаш? Никога не можеш да бъдеш добра, нито да се харесаш, докато синът й те харесва. Единствено успокоение би й донесла, само ако накараш сина да те разлюби. Но за да угодиш на майчиния поглед, това е твърде висока цена. Предпочиташ цял живот да преглъщаш проклятието на тоя поглед, вместо да пожертваш силата си на жена пред любимия.

 

 

След тая първа среща с майката на Влад аз мислено продължих заядливия ни диалог. Нарочно я дразнех и предизвиквах с походка, с движения, при все че тя не ме виждаше. Отмъщавах й, загдето не ме одобри. Вечерта отидох в празния културен дом и седнах пред пианото. Всеки мой удар по клавишите бе запратен срещу нея. Повтарях на памет технически упражнения от Ханон. Полека-лека пръстите ми догонваха своята някогашна пъргавина, започваха да ускоряват темпото. Всяко ускорение бе прецелено срещу нея. Засвирих гами. Съвсем се престраших. Отворих Моцарт на означената страница. Анданте от Осмата соната. Започнах ръка по ръка да разчитам нотите.

Неусетно се стъмни. Вече не виждах петолинията. Опитах да си припомня стария репертоар. Налучквах полузабравени мелодии. Сякаш не пръстите ми ги възстановяваха, а тия любими мотиви възстановяваха живота и кръвообращението в пръстите ми. Звездите от своята необозрима далечност трепкаха. Струваше ми се, че на всеки тон отзвънява една звезда.

Тая нощ спах като къпана. Сънят ми бе напоен с музика. Благославях майка си, загдето насила ме изтръгваше от детските игри, за да се сдружа за цял живот с пианото. Музиката е лековита билка против стронций страх. Стопиха се тревожните сенки, които витаеха край мене. Струва ми се, през тая нощ до разсъмване съм спала с една усмивка на лицето.

На утрото горделиво се качих на монтажа. Отнякъде майка му можеше да ме зърне. Всеки мой удар с чука по железата бе унищожителна реплика към нея:

— Ето, аз съм проста работничка!

Всяка моя дръзка стъпка по въздушните релси бе насмешка над нейния аристократизъм. Внезапно тоя безмълвен диалог се пресече. Побелялата майка сновеше из строежа — така мъничка, изгубена, сякаш премазана от шумовете. Разглеждаше построеното от сина й. Все вдигаше глава нагоре, навярно ме търсеше. Но не ме виждаше. Нашето чукане се изкачваше все по-високо. И майката не можеше да достигне с поглед страшната съдба на сина си.

Мъчех се да се примиря с нейната неприязън. Прозорливият й поглед съзря опасността снощи при първата ни среща. Трябваше да се радвам на безпокойството й. Няма нищо по-тъжно от благосклонността на майката. Тя неволно обиква онова момиче, което е пренебрегнато от сина й. Нима исках да бъда една от безбройните девойки, които й харесват за снаха, понеже не харесват на него?

Загадъчната сила на жената. Това караше майката да настръхва. Но имаше и нещо друго. Не бях равна на момчето й, не бях достойна. Просто момиче! Ами ако узнаеше истината? Сигур би си закрила очите ужасена. Така ме заболя, че стиснах зъби. Болката ми даде сила. Злобно съобразявах: майката вече ми е противник. Синовете се влияят, и още как! Дума по дума майчиният глас ще разяжда увлечението му към мене, ще отравя, ще охлажда, ще разделя. А всъщност при характер като тоя на Влад може и да има обратен резултат: да подклажда забранения огън.

Стига да искам можех да се опитам да й се харесам. Но аз не исках. Няма по-смешна форма на кокетство от кокетството пред майката на любимия. Ти трябва да изиграеш чужда роля. Да присадиш в себе си всички старомодни добродетели, които сама с усилие си изкоренила: сантименталност, благовъзпитаност, свенливост, миловидност, показна скромност и прочие. Трябва с вид и държание да въплътиш идеала й за снаха. И с това да изгубиш любовта на сина й. Не, благодаря!

Нещо ме влечеше все пак към жената, която го бе родила. Някаква противоречива влюбеност в нея. Предполагах, че тя ще иде да разгледа културния дом, проектиран и построен от „гениалния“ й син. Използвах една кратка пауза, докато включат тока, и изтичах дотам. На минаване си плиснах лицето с речна вода и си пригладих косите.

Акордьорът довършваше работата си около инструмента. Шефът Кирил Манолов бе застанал отстрани. Понечих да се върна, но бе късно. В тоя момент влезе майката. Щом се видяха с акордьора, ахнаха театрално от изненада, в стила на благовъзпитаната генерация. Докато изредят дългия списък от любезности, шефът се приближи към мене. Смотолевих, че това, което искаше от мене, не съм в състояние да извърша. Но той искаше съвсем друго:

— Момиче, я посвири малко! Това поне можеш!

Върху горния капак на пианото лежаха нотите на Моцарт. Бях ги оставила, за да упражнявам и през обедната почивка. Шефът ме притегли силом да седна пред пианото:

— Хайде, изплакни ни душата!

Избърсах потни ръце в забрадката. Майката се надвеси над мене с притворно покровителство. Шефът се отдръпна встрани и ме наблюдаваше с обезпокоителна благосклонност. Как се свири между два огъня? Пръстите ми като под команда замаршируваха по клавишите. Вниманието ми бе разпънато на кръст между майката и шефа. Как да угодя и на двамата? В единия ъгъл на погледа ми бе мрачната кадрова бдителност, а в другия ъгъл — белокосата свекървенска взискателност. Заставях пръстите си да се движат, но клавишите ми се изплъзваха. Майката навярно бе свирила някога, защото познаваше това чувство, когато ръцете ти се отсичат, стават чужди, не се подчиняват на мозъчните команди. Потупа ме по рамото:

— Постановката на ръката ви е добра. Имате солидна школа!

Тъкмо това не трябваше да изтърве пред шефа. Хвърлих с крайчеца на окото си един бърз поглед към него. Как ще понесе сигнали за моята солидна школа? Той улови погледа ми и ми кимна поощрително. Защо пък да не му повярвам? Съсредоточих се в свиренето. Наоколо три мъдри глави ми кимаха съчувствено: акордьорът, майката и бдецът. Как да не се стараеш? Добре, че снощи до късно бях упражнявала. Пръстите ми по-лесно дойдоха на себе си. Един далечен намек на музика прозвуча. Но тъкмо се отпуснах, нещо ме прекоси. Спрях виновно, брадичката ми затрепера и думите ми излязоха разтреперани, сякаш ей сега ще се разплача:

— Загрубели ми са пръстите!

Тримата се надвесиха над мене, като че ли се давя, да ме спасяват. Шефът просто ме трогна:

— Не се смущавай от нищо, момиче!

Неусетно се поддадох. От какво пък да се смущавам? Започнах да свиря на сериозно. Пред очите ми просветна. И музиката изпод пръстите ми просветна. Акордьорът старомодно изрази възторга си. Все пак старомодният израз на възторзи си остава най-силен:

— В такъв пущинак — такъв музикант! — и направи един жест, който обхвана целите Родопи, включително и Беломорието.

Радева се сбогува с нас. Днес трябвало да замине. Стана ми мъчно. Някаква разновидност на любимия ме напущаше. Тръпнех като влюбена. Тя великодушно ме прегърна, и каза, че поверява пианото на роднините си в мои ръце. Да го пазя, да изтръгна от него най-фини тонове. Подтекстът бе твърде прозрачен: и сина си поверяваше в мои ръце. Какво доверие към моите загрубели, мазолести, очукани от железата ръце! Да видиш, да не повярваш! Тук се криеше някаква клопка. Дали хитро не възнамеряваше да премахне опасността от мене, като просто не показва, че я забелязва? Добре… Пренебрежението бе още по-обидно. Но ще видим дали пък моите ръце са толкова безопасни за сина й!

Майката се залута между работници, купища материали и шумове да търси момчето си. За нея той още бе малък, заровен в пясъка да си играе и да копае тунели, да вдига пясъчни кули. Изпратих я с ревнив поглед. Завиждах й, че го е родила, че го е носила в утробата си, че го е кърмила. Тя е имала най-голямата близост с него.

 

 

— Няма да спирам за обед! — отсече шофьорът, сякаш на всяка цена трябваше да хвана влака.

Самата съдба въртеше волана с неговите упорити ръце… Едва камионът встъпи на по-гладко шосе и аз изведнъж почувствах, поех равнината. Тя премина през мене като напречно сечение. Бе в разрез с вътрешния ми ритъм, създаден от две години. Още носех в себе си подемите и спадовете на планината, нейните стръмни спускове в ритъма на своята кръв. А шосето ми натрапваше плоскост. Бях свикнала да имам пред себе си един хребет за преодоляване, един връх за достигане. Усилието ми бе измерено според наклона и височината на билата. Винаги си поемах дъх дълбоко и гордо, когато стъпя на планинския гребен. Обръщах се назад и се убеждавах в очевидността на трудното изкачване. Голото било бе синор на моето усилие. То ми отдаваше нагледно доказателство за изминатия път. Чувствах се самоуверена. А в полето нямаше такъв очевиден жалон. То бе еднотонно, отегчително. Струваше ми се, че пътят не ме отвежда наникъде.

 

 

Акордьорът пак подхвана работа. Удряше терци и цели акорди. Със забравено благородство проечаваха многозвучията и потъваха, удавени в разнобойния шум, като придаваха на шума някакво неуловимо вълнение. Тръгнах към монтажа. Насреща с пожарникарска скорост се зададе Османчо куриерът. Запъхтян рипаше по сипея, вдигнал нещо в ръка:

— Д-д-другарю началник! Т-т-телеграма! Босото момче влезе в недовършената сграда, прескочи препречени стълби, сечива, едва не нагази в едно ведро с боя.

— Т-т-телеграма!

Изведнъж се спря като вкопан. Загледа се с уголемени очи в отвореното пиано и в акордьора. Това ли бе хармониката, за която бе слушал? Съвсем забрави какво носеше и за какво тичаше дотук по баирите. Вдигайки се на пръсти, надникна през горния капак. Шефът, външно спокоен, пристъпи към него:

— Ей, заплес! Дай телеграмата! — изтръгна я от вцепенената ръка на момчето.

Аз неволно се спрях. Проследих издалеч израза на лицето му. Кирил Манолов алчно разглеждаше телеграмата. Обърна я косо да разчете печата. Болното ми въображение мълнийно се включи. Навярно телеграма от Ловеч! Стори ми се, че той придоби лице на скъперник, който се пресяга да грабне още една жълтица за съкровището си. Озърна се предпазливо, по стар навик. Аз си тръгнах. Но пак се спрях зад една колона и се обърнах. Той разкъса бандерола. Нервен, не можа веднага да я разтвори, обърна я наопаки. Погледът му пробяга с трета скорост по текста. Може би си внушавах. Тъмно тържество заблестя в тоя поглед. Лицето му, цялата стойка изразяваха: „Значи моят нюх не ме е излъгал!“

Още веднъж по-внимателно мина с очи по текста, погълна го целия, впи го в себе си. Победоносно успокоение го озари. Човек, който за лишен път се уверява в безпогрешната си интуиция. Започна бързо и хладно да крои нещо. Османчо стърчеше в нетърпеливо очакване:

— Д-д-да си вървя ли?

— Бягай! — бдецът махна с ръка раздразнен, че прекъсват мислите му.

Османчо това и чакаше. Обърна се завтурнат към изхода, но пак се стъписа пред пианото. Сякаш и вървежът му пелтечеше. Вдигна се на пръсти, опря се с две ръце в отворения горен капак и заби нос вътре:

— Какви мъхнати чукченца!

— Всяко чукченце… — акордьорът започна да обяснява на момчето, чувствайки дълг да внедрява култура в масите.

— Я чакай! — викна шефът. Бе му хрумнало нещо.

Османчо се стресна. Помисли, че го гони защо се е заплеснал по пианото, и хукна навън. Префуча край мене.

— Ей, заплес! — настигна го гласът на бдеца.

Османчо хукна от височината надолу по урвата. Аз се свих зад колоната. Сигур телеграмата е от Ловеч. От тая моя интуиция само мъчения получавах, нищо друго!

— Стой! На тебе говоря! Върни се! — гласът бе прекалено крещящ, за да въздейства на едно дете.

Османчо се заизкачва наново по стръмнината. Нарочно се подхлъзваше, заравяше боси нозе в пръстта, преструваше се, че сипеят го връща надолу и забавя. Искаше да накара шефа да го почака. Вървежът му подчертано заекваше. Кирил Манолов си бе наумил нещо и нямаше търпение. Отдалеч нареди:

— Всички строители от всички участъци…

Приближи се към момчето и продължи тихо. Османчо чул-недочул, просия:

— За забава ли?

Шефът губеше самообладание:

— Слушай, заплес! Добре запомни!…

Изглежда свикваше всички строители за някакво важно събрание. А момчето не можеше да си представи, че хората ще се събират за нещо друго освен за забава, щом като е докарана такава голяма хармоника. Хукна надолу с криле на петите. Бдецът пусна целия си глас подире му да го гони:

— Другата събота, разбра ли?

Османчо тръгна да разгласява като барабанчик от дол на връх, от връх на дол нареждането. Може би то бе моята присъда.

 

 

Изкачих се с голяма мъка на монтажа. Бях натежала с още едно съмнение. Каква бе тая телеграма? Шумовете падаха отгоре ми като в кладенец и се усилваха с тътен, удвояваха се с подземно ехо, сгъстяваха се. Пак губех работоспособност. Всяко стържене по железата ме пронизваше с тревожен вой на сирена. Приближаваше се някаква опасност. Неволно погледнах надолу през кръстоските на железата, както осъден през решетки на затвор. Как да не се вслушвам в предчувствието си? Ето че се потвърди.

Бдецът се приближи към нашия монтаж. Потърси с очи по стълбовете. Момчетата бяха накацали твърде високо. Тогава се озърна долу. Направи знак на първия, който му попадна в зрителното поле: Тасим. Сигур не знаеше, че той е глухонемият.

Тасим тръгна към него със своята усмивка като добра дума. Но Кирил Манолов не отговори на тая безмълвна дума, нито я забеляза, нито я разбра. Дръпна го по-настрана, озърна се нащрек. Това му бе привичка, останала от нелегални години, но сега беше без покритие и изглеждаше смешен анахронизъм. Колкото аз чувах отгоре, толкова и Тасим щеше да чуе думите му. Глухонемият впери поглед в устните му, по мърдането им да разгатне смисъла на словата му. А аз отгоре впих очи в жестовете му, за да уловя какво говори. Все едно че разчитах йероглифен надпис. Въображението ми се наелектризира.

Не забравяйте, че съм жертва на развинтена фантазия. Така ясно мога да си представя неща, които отстоят далеч по разстояние и време зад стени, папки и черепи, че сама започвам да си вярвам. Тая болест се разви в мене заедно с растящия страх и доби заплашителни размери. Аз в себе си бях убедена, че всичко, което си представях, е станало точно така. Дори очаквах последиците, които за мое неучудване не закъсняваха да се появят и още повече да затвърдят вярата ми в собственото ми развихрено въображение. Някои ще ме нарекат „мнителна“. Както искате. Но даже истинските случки, фактите за мене понякога бяха по-малко реални, понякога неправдоподобни, като че видени насън и без никакви последици. А ония, въображаемите, оказваха по-силно въздействие върху настроението ми, върху постъпките, върху живота ми, ако щете. А може би биологията утре ще открие загадките на съзнанието и ще се уверите, че предчувствията и въображаемите реалности са научно обясними. Може би страхът повишава дейността на телепатичните центрове. Бедата е, че искам аз да направя това откритие, преди някой друг да ме е изпреварил!

Възстанових звуковата страна на нямата сцена, която следях от своята кула наблюдателница…

Шефът привлече Тасим с поверителен жест:

— Слушай, другарю!

Глухонемият все така се усмихваше с неподправена доброта и следеше мърдането на устните му, както аз отгоре жестовете му.

Заобиколен жест:

— Какво би сторил, ако някой е скрил от тебе истината?

Тасим с невинно лице продължаваше да се усмихва. А аз отгоре гледах с изопнато от напрежение лице.

Уточняващ жест:

— Ако някой се е опитал да заблуди бригадата, другарите, целия колектив?

Тасим отвърна с ненакърнена усмивка. Изразът на лицето му се синхронизираше с думите на другия. Аз отгоре реагирах. По-точно, без да чувам.

Озадачен жест:

— Какво мислиш по това?

Тасим се почувства неловко и се усмихна по детски.

Отсичащ категоричен жест:

— Трябва да бъде изхвърлен от бригадата, изгонен от обекта! Нали така?

Бдецът се втрещи в неуязвимата усмивка на младежа. Натърти думите си с разобличителен жест:

— Има такъв случай! И то във вашата бригада!

Замлъкна преднамерено. Тасим все още не показваше признаци на безпокойство.

Жест, нанасящ последния удар:

— Знаеш ли кой не е бил искрен с вас? Райна Стаматова!

Впи поглед в лицето на Тасим, очаквайки съответния ефект. Тасим по мърдането на устните навярно разпозна моето име. Усмихна се още по-широко и ведро. Той бе привързан към мене, защото се мъчех да го разбера така, както той се мъчеше да разбере нас.

Жест с невъзпираемо издигане на гняв:

— Какво се хилиш, глупак?

Отгоре зрителният образ на крясъка бе гротескен. Рошлю го забеляза:

— Чак тук ще ме напръска със слюнки! — и се спусна стремглаво надолу, вкопчвайки нозе и ръце с маймунска акробатика, в каквото му попадне. Скочи зад гърба на мъжа и го сепна:

— Той е глухоням! Оставете го!

Тасим стоеше безпомощен като ученик на черната дъска пред неразрешима задача. Шефът за миг изпита срам пред човека, който не можеше да чува и да говори. Отпрати го със сконфузен жест. Обърна се към Рошлю:

— Слушай, другарю!

Едва потуши раздразнението в жестовете си. Рошлю го гледаше с недостъпно изражение. Сам не се засмиваше никога, а целият някак бе слепен от шеги и смях. Прозорливият мъж усети това и махна с ръка без заобикалки:

— Във вашата бригада няма бдителност!

Погледът на Рошлю не бе нито учуден, нито съгласен, нито възразяващ — изобщо не бе никакъв поглед. Жест, стрелящ в упор:

— Райна Стаматова е скрила, че е дъщеря на офицер, съден от Народния съд!

Рошльо го изслуша невъзмутим. Ни един лицев мускул не му трепна. Бдецът се стъписа пред тоя застинал израз на лицето, който преставаше да бъде израз, щом не се мени.

— И ти ли си глухоням?

Сега зрителният образ на гнева бе карикатурен. Рошлю със своята непревземаемост му се надсмиваше. Другият натърти с безпрекословен жест:

— Бащата на Райна…

— Е, та? — промълви Рошлю с каменно спокойствие.

Шефът изтърва контрола над жестовете си:

— Всички сте глухонеми! И слепи!

Едва се самоукроти. Стисна челюст, сякаш захапа бучка ярост:

— Повикай бригадира!

Хлапакът тръгна бавно с демонстративно безразличие, поспря се, вдигна някаква бурмичка от земята, заобръща я върху дланта си. Бдецът го следеше с присвити очи. Челюстите му се стегнаха още повече. Бай Крум бе чак на другия край на монтажа. Докато дойде, съмнението в мене се разклони, отиде нашироко и надълбоко, разрасна се в пълна сигурност.

В един миг ми мина през ума съвсем нормалната мисъл да сляза и да си призная всичко на бай Крум. Единственото, което можеше да ме излекува напълно от страха, бе сама да се разкрия пред бригадира. Но тъкмо от това аз най-много се боях. Просто тия думи не можеха да се поберат в устата ми. Не бих могла да понеса погледа на бащата, когато ще чуе чия дъщеря съм. Човек няма сили сам да си отреже загнилия пръст и да се спаси. Вместо да ускоря излекуването си, аз правех всичко възможно, за да го осуетя или поне отдалеча. А от това загниването растеше, обхващаше все повече пространство в мене. А пък да се обърна към бдеца с откровеност, то бе все едно да моля за разбиране железата.

 

 

Бай Крум дойде. Не можех да оттегля поглед от тях двамата. Железносивите коси на бригадира лъщяха от пот и напрежение. Бе нетърпелив да се върне и да продължи работата си. Никак не обичаше да го прекъсват. Другият изведнъж се промени. Обърна се към него като към равен. За шефа всеки некомунист, безпартиен бе получовек. Сега жестовете му заговориха почтително:

— Другарю Василев! Ти си стар комунист! С тебе можем открито да си говорим. В твоята бригада има съмнително лице!

Бай Крум бе още далеч, втренчен в сложните чертежи, цял погълнат от някакво изчисление. Каза с обичайния си жест на припряност:

— Има грешка! Аз и зъбите на моите познавам!

Високата му изправена снага тръпнеше от яд, че губи златно време.

Шефът изрече с предпазлив жест:

— Райна е скрила, че е дъщеря на царски офицер, капитан Стаматов.

При споменаването на това име бай Крум се изопна като железен стълб. Пак започваха предсмъртните мъки на сина му.

Другият продължи с подстрекателен жест:

— Знаеш ли кой е капитан Стаматов?

Езикът на бай Крум едвам се обърна като парализиран:

— Капитан Стаматов… начело на потерята срещу сина ми…

Гласът му бе загледан нейде на друга страна, далеч от събеседника — отвъд планините, сред други планини, където синът му още се гърчеше в предсмъртни мъки.

Бдецът със злорада прибързаност грабна стария майстор под мишница. Зашепна му с увещаващи жестове:

— Видя ли? Какво съвпадение! Така да измами доверието ти! Сега? Какво мислиш?

Бай Крум издърпа ръката си от неговата. Другият застана пред него с жестове изнудвачи:

— Слушай! Другарски съд! За назидание на всички! Добре да го подработим!

Бригадирът разпъди думите му с ръка, като да гони досадни мухи. А шефът добави със самоизтъкващ жест:

— Аз я разконспирирах. Дълго е укривала своя произход, но това пиано…

Бай Крум се запъти към работното си място. Другият го догони смаян:

— И ти ли си глухоням? Дъщеря на преследвача на сина ти!

Бригадирът изрече нещо, което удари като гръм по главата на бдеца:

— Аз знаех.

Кирил Манолов замаха с недоумяващи жестове:

— И си я приел на работа! И си й наливал занаят в ръцете?

Бай Крум се отдалечи от него. Върна се на монтажа.

Вдигна поглед към мене. Аз се вцепених. В единственото му око лумна гневно огънче:

— Райно!

Сърдитият му глас надвика шумотевицата. Посегнах да слизам надолу. Бе ударил часът да ме изпъди. Гневът му се разрази в ярост:

— Защо не се вържеш?

В първия миг като оглушала не можах да чуя точно. Бригадирът ми кресна, както никога досега:

— Веднага се вържи или ще те напляскам!

Чак тогава се опомних. Приех караницата му като най-нежна бащинска ласка. Вързах се здраво с предпазния колан за железния стълб. С това закрепих и вътрешното си равновесие. Започнах пъргаво да кова с чука, за да наваксам изгубеното. Замахът ми стана сигурен и самоуверен. Изправих чело, надмогнала всичките си страхове и съмнения. Огледах отвисоко шефа, скелите, цялата строителна панорама. Планините се разкриваха като на длан. Пътищата водеха надалеч. Всичко ми принадлежеше. Отгоре поздравявах цялата земя с ведър поглед.

Довършвахме прикачването на един винкел. Бях господар на замаха си. Не забелязвах как тече времето. Случайно след час-два хвърлих поглед надолу. Шефът се навърташе тъкмо под тоя стълб. Изглежда отдавна бе чакал да улови погледа ми. Повика ме с ръка. Заслизах бавно, спокойно. Само по това, че пръстите ми бяха побелели, се познаваше, че стискам железата с извънмерна сила. Застанах пред него изчаквателно.

— Прощавай, че те накарах да слезеш, но аз не мога да се покача така високо при тебе! — започна той предразполагащо.

Сигур ми кроеше нещо, щом ми се усмихваше така. Вътрешната ми бдителност се изостри.

— Момиче, ти като свириш, викай и моята Мая. Тя е музикална… Дано се увлече! Грижи ми създава това дете…

А погледът му, несвързан с това, което говореше, все шареше наоколо. На върха на езика ми дойде да му кажа, че зная за какво ме вика, за да му спестя неудобството да го усуква. Добре че вече имах тренинг да спазвам доста дълга пауза между помислянето и проговорването. Още от ранна възраст се сблъсках с необходимостта от тая трудна пауза. Да бъдеш млад и да мериш думите си — това са две несъвместимости. Но аз достатъчно бях теглила от езика си. Заставях се насила да преценявам всяка своя дума предварително, докато още няма звуков облик. А съвсем иначе звучи същата дума в кухината на собствените ти мисли и когато се въплъти в гласа ти за чуждите уши. Аз можех да си представя точното звучене на неродената дума и да предвидя всички варианти на въздействието й. Как да не съм двойно по-зряла от майка си, която в своята отзивчивост и поривистост още не бе усвоила тая спасителна пауза между помислянето и продумването? Аз съм по-стара от майка си с век страхове, съмнения и безсъници.

Бдецът ме дръпна по-далеч от шума. Заговори внимателно, сякаш пристъпваше сковано и предпазливо върху трошащ се мост.

— Навярно не знаеш… Станала е голяма авария с промишления водопровод… Трябва да се помогне, ти какво мислиш.

— Да… — заекнах аз и не знаех какво по-нататък.

Как да се обърнеш към човек, който те подозира? С „другарю“ — не върви. Ще го обидиш и озлобиш, изравнявайки него, чистия, със себе си, подозирания. С „господине“ — още по-зле. Ще докажеш, че се разграничаваш от него и сам се причисляваш към блатото на врага. Ако не го заговориш с никакво обръщение, таиш зла умисъл и си прикрит. Ако изобщо го избягваш, гузен си. Ако пък се навърташ често край него, докарваш му се и кроиш нещо. Как да се отнасяш към човек, който те подозира? Да му обясниш откровено, че не си враг, че обичаш своя народ и искаш да бъдеш полезен? Гузен, непитан се оправдаваш. Да не му обръщаш внимание? Но той ти обръща внимание и не ти дава възможност да се държиш естествено като чист човек.

Шефът бе погълнат от някакво свое безпокойство. Гласът му звучеше без вътрешна опора:

— Няма да можем да изпълним обещанието да пуснем завода в срок. Повредата е сериозна… Ще се изложим пред цялата страна!

Едва сега започнах да разбирам. Спомних си борбата на Кирил Манолов с парторга, с главния инженер и с някои стари майстори. Те смятаха, че прекомерното избързване е свързано с технически рискове. Но шефът пусна в ход своето изпитано оръжие — обвини ги в песимизъм. Опря се на нас, младите. Ние, разбира се, бяхме за свръхскоростен строеж. Подкрепихме го с целия си двайсетгодишен темперамент. По-скоро да пуснем пробен концентрат!

Гледах тоя човек, убеден, че винаги е принципен и верен, а всички останали са недостатъчно принципни и верни. Сам бе изкопал пропаст между себе си и хората. И сега в тоя страшен миг бе се почувствал сам. Той бе поел ръководството на всичко в свои ръце, бе отблъснал специалисти, бе обидил опитни майстори, бе прогонил мнозина. За пръв път бе сепнат. Той, който всичко направи, за да очисти колектива от съмнителните, се видя, че е останал без подкрепа. Кого да накаже? Върху кого да стовари вината? От кого да търси помощ? Шефът позна в тоя миг най-голямото сиротство на света.

— Трябва всички да се сплотим и да помогнем! — каза той с недоверие към собствените си думи, но с привидно смел израз на лицето, който никого вече не би могъл да заблуди, дори и журналистите.

— Разбира се! — въздъхнах облекчено.

Сега чак отгатнах смисъла на разговора му с другите. Гледан отдалеч през огромните очи на страха, тоя мимичен разговор бе насочен срещу мене. А всъщност се е отнасял за съвсем друго. Едва не прихнах от смях. Добре, че се овладях. И без това шефът стоеше като обран. Кой му ограби авторитета? Озърташе се: от кого да си го вземе обратно? А така го пазеше, трепереше да не се приближи някой до него, все ограден със загадъчност, все мълчащ, все бдящ. И пак някой през тия заключени врати, завеси, папки прескочи и му задигна целия авторитет.

— Ти можеш много работа да свършиш, момиче! — погледът му се вкопчи в мене.

Тогава видях в очите му най-големия страх. Страхът на тоя, който прави страх. Навярно летецът, хвърлил атомна бомба, има същия поглед. Той знае, че радиацията може да го настигне. Самата мисъл, че носи стронций, вече го отравя със страх, и то в най-силна доза. Бдецът пръскаше страх край себе си, а сам бе погълнал отровата. И при него симптомите бяха очевидни: и той получаваше погрешна информация от външния свят. Както аз си въобразявах съвсем преиначени разговори и събития, така и той бе преследван от друга система на значения, много по-невероятни. Един наведен поглед — за него бе заговор. Една шеговита епиграма — съзаклятничество. Двама-трима, които си шепнат — група, подготвяща свалянето му. Тоя, който произвежда стронций страх за другите, е неизлечимо заразен. И сам със своята мнителност, че го мразят, лъжат, заговорничат срещу него, събужда тия чувства у другите. Страхът има силата да предизвика тъкмо това, от което страхливият най-много се бои.

Изпитах съчувствие към него. Аз най-добре можех да го разбера, защото познавах вкуса на страха.

— На тебе възлагам отговорна задача! — каза той.

На мене? Откога бе започнал да ми вярва? Не бях му дала никакво доказателство. Дали не ме изпитваше? Но погледът му се уповаваше в мене. За пръв път! Изпитах непозната радост. Да ти вярват въпреки всичко! Без да си откраднал, без да си измамил! Бях готова слънцето да снема на земята, за да оправдая това незаслужено и неизкупно доверие!

— Уговорих бригадата да те освободи от работа за два-три дни. Обиколи всички бригади, поговори лично с работници и инженери! Ти си близка с всички, обичат те. Можеш да им въздействаш. Да се съберат на доброволна мобилизация. Другата събота и в неделя!

Би трябвало тук да му кажа:

— Ще преодолея всички трудности и ще оправдая доверието!

Но някак не успях. Бях вече тръгнала мислено, прескачах потоци и канари, отивах при всички, уговарях ги да се вдигнем като на въстание, да спасим дадената дума, да издържим изпитанието.

Шефът сигур прочете себеотдайност по лицето ми и ми благодари с поглед. Той на мене се почувства благодарен! Сънувах ли?

— Аз ти вярвам, въпреки сведенията за тебе…

Земята се люшна под мене. Телеграмата! Сега пък моите въображаеми страхове се оправдаха. Отново всичко изгубих. Тия непрестанни скокове от небето на земята ме правеха смешна в собствените ми очи. Трябваше да туря край на играта. Заговорих, без да премислям:

— Попълнете сведенията: Райна Стаматова, дъщеря на…

— Нищо ново няма да ми разкриеш. Всичко зная вече… Важното е да не се разчуе. Ако другите разберат, положението ти ще се утежни… Защо си заблудила колектива… Ще се наложи другарски съд, наказание, самокритика…

Зина пауза, в която усетих как пропадам, пропадам… И тъкмо в последния миг Кирил Манолов ми протегна ръка.

— Ще направя всичко, за да не се разгласи… Бъди спокойна! Сега ти ми помогни! Поговори с хората. Влез в душите им! Ти си близка с работниците, а също с ония, важните: главния инженер, особено инженер Лалю Наумов, по водопровода, и приятеля му архитект Влад Радев… Проучи какви им са настроенията, разузнай кой как мисли!… И ми кажи!

В един миг от съмнителен и пропаднал станах доверен човек. Скокът бе така зашеметяващ, че аз не осъзнах всичко докрай. Най-после влизах като равна между хората. Никой нямаше да разбере коя съм. Нито бай Крум, нито Влад, нито майка му, нито момчетата от бригадата, нито момичетата от общежитието. Нямаше да навеждам поглед пред тях, нямаше лицето ми да пламва като от червен вятър от срам, нямаше да изкупвам греха на баща си със самокритика… Какво блаженство!

Има доносник по рождение. А аз в един миг бях произведена в доносник, без да се усетя. И бях благодарна. Да очакваш, че ще те опозорят и изхвърлят, а изведнъж да ти възложат важна задача! Разузнай кой как мисли… Наистина, аз бях глухоняма.

 

 

За днешната съботна вечер хлапаците на монтажа нещо тъкмяха. Залисана, не обърнах внимание на загадъчните им шушукания. На връщане от обекта се натъкнах на същинско стълпотворение. Пред входа на работническия стол се трупаха хора, смееха се и не се отлепяха като рояк мухи от пита мед. Разбутах ги и през някаква пролука между едно ухо и един гръб видях нещо сензационно: обява за танцова забава! Познах присмехулната ръка на Влад. Той бе нарисувал карикатура на танцуваща двойка. Буквите се нижеха в танцов въртеж: „Без доклад. Без съдоклад. Без изказвания. Без въпроси. Без критика. Без самокритика. Без телеграми. Без президиум. Само танци!“ Едва ли и най-скъпо платена реклама би имала такъв грандиозен успех. Старо и младо, куцо и сакато се закани да върви довечера на танцова забава. Момичетата цял следобед гладиха и поправяха рокли, навиваха коси с книжки, хващаха бримки на чорапите си. Аз отидох да свиря. Упражнявах акомпанимента на Моцарт. Макар че бях сама пред клавишите, усмивката не слизаше от лицето ми. Един засмян ден, защото обещаваше една вечер. Знаех, че на забавата ще видя Влад и се надявах танците да ни сдобрят.

Огромният салон-хамбар на работническия стол бе украсен като за градинско увеселение: разлюлени гирлянди от шарени хартии, книжни цветя, лозунги от рода на тия: „Който говори за проценти, плаща глоба!“ или „Всеки намръщен се изхвърля навън!“ Рошлю бе съставил самодеен джаз: три акордеона, един саксофон и самият той изпълняваше партията на ударни инструменти. Дрънкаше, вдигнал в ръце две кутии, пълни с металически топчета, които акцентираха темпото и влудяваха танцуващите. Дори старчоците, които подпираха стените наоколо, подскачаха на място. Блъсканицата ставаше все по-голяма. Трябваше с лакти да си пробиваш път, за да играеш.

Отидох с вечната си ученическа пола и розова блуза. Без фризура. Момичетата носеха на главите си цели кошници букли. Танцуваха вдървени, да не разсипят кошниците. А аз бях свободна, не мъкнех никакъв товар. Разлудувах се с развързано тяло, омотах всички погледи около себе си. Ритъмът на танците е в кръвта ми. Никога не съм учила стъпки. Сама ги налучквах и комбинирах. А другите гледаха по мене, но не можеха да ме достигнат. Чувствах се в стихията си. Само Мая, дъщерята на шефа, бе по-голяма майсторка на модерни танци. Но тая вечер бе нещо без настроение. Детското й лице имаше землист оттенък, сякаш бе болна. Минавайки край нея в танцовия кръговрат, й подхвърлих:

— Маичка, ела утре при пианото!

Очите й ме погледнаха от тъмни дълбочини. Не ме разбра.

— Утре при пианото! Да разучим една песен!

Кисела усмивка състари лицето й:

— Баща ми ли ти даде задача? — Това хулиганче бе въплътено наказание за греховете на баща си.

Танцът ме отвлече на друга страна. Влад ми се мяркаше нейде между скокливи вълни от рамене, глави, гърбове. Облегнат на една колона, в елегантен костюм, пушеше и гледаше надменно сериозните лица на двойките, които се престараваха да спазват такта и старомодното люлеене на тангото. Често светлият му поглед ме пронизваше като внезапна светкавица през облаците от танцуващи. Момичетата се навъртаха край него и се мъчеха да го задържат в своя смях. А аз му хвърлих издалеч една усмивка като ласо и го теглех с нея все по-близо и по-близо към себе си. Дори когато не го виждах, знаех, че ласото го е стегнало здраво и го дърпа насам. Той сърдито се изскубва, стиска зъби да прегризе въжето, но аз бавно и неуловимо навивам въжето край малкия си пръст и все повече скъсявам разстоянието помежду ни.

Изведнъж Рошлю смени ритъма. Удари с дрънчащите кутии някакво бясно бамбо бумбо. Танцуващите двойки се стъписаха. Моят партньор, един тих техник, окаменя. Не знаеха как се играе такава щуротия. Образува се празно място като островче в пресъхнало море. Тогава Влад бавно и самонадеяно прекоси по диагонал дългия салон. Вървеше право срещу мене. Всички погледи се събраха в нас двамата. Архитектът, гледайки ме нагло, без да продума, без да поиска разрешение от моя кавалер, грабна ръката ми и ме повлече в някакъв див, първобитен вихър. Нямаше как да се изтръгна. В тоя непознат, сега импровизиран от него танц, той вложи цялата си дарба да се присмива, да пародира, да отреагира натрупаната си жизненост и заядливост. До тоя момент всички танцуваха някак сковано, обременени със стеснителност и тържественост, със смешна сериозност, с някакъв патос на благоприличието. А той се разбушува — един свободен човек. Сякаш открито се подиграваше с всички правила и закостенели привички. От неговите необуздани движения бликаше темперамент, кипеше младост, умееща да се весели до опиянение. Стига вътрешни окови! Някои лица наоколо изобразиха настръхнал ужас. Мярна ми се агитаторът бай Спиридон със застинала усмивка. Нямаше с кого да съгласува каква отношение да вземе спрямо нас, тъй като болният парторг бе още на лечение, а шефът не бе удостоил с присъствието си безидейната танцова забава. Затова пък работниците, стари и млади, ни подвикваха насърчително, както на хоро. Усмивките им казваха: „Оставете ги да се налудуват, докато са млади!“

Влад ме приобщи към всичко непонятно досега в самата мене. С някакво властно насилие подчини волята ми, застави ме да следвам неговия ритъм, пронизан от синкопи, наложи ми своята изобретателност. И аз като в хипноза започнах да играя насреща му, партньорка на неговата заразителна веселост и палавина. Почувствах се освободена от себе си.

Нашият причудлив танц бе усетен най-вярно от Рошлю. Ревнивецът с някакво озлобление, което стана почти ликуващо, разплиташе и заплиташе ритъма, изобретяваше невероятни честоти, самоволно ги чупеше и сменяваше. Това даваше простор за фантазията на Влад. Танцът ни се превърна в любовен диалог, пародиран и подигран от самите нас, откровен, с мигновени проблясъци на нежност и хармония, прекосени от резки дисонанси в движенията.

Край нас се образува широк кръг от зяпачи. А в другия край на салона се разлудуваха младите по наш пример. Стана наистина весело. Атмосферата се зареди с палавина. Тъкмо в кулминацията на нашето буйство, когато Влад бе отреагирал обидата и сърдитнята си срещу мене и с играта вече ме прегръщаше, вдигаше в облаците, премяташе и въртеше, аз зърнах през замъглена виелица от лица, усмивки, погледи, нейде едно бледо, помръкнало лице. Приятелят на Влад, Лалю, стоеше самотен отстрани и ни наблюдаваше. Отскубнах се от вихрушката и избягах. В един миг изтрезнях от пиянството на танца. Скрих се между навалицата. Търсих Лалю, но не го намерих никъде. През цялата вечер повече не танцувах.

На другия ден бе неделя. А водопроводчиците работеха, за да открият къде е повредата. И аз бях на своя пост. Разузнай кой как мисли! Задачата ме увлече. Предвкусвах, че ще се справя. Рано заранта тръгнах по стръмнините. Дори стъпките ми се престараваха. Пътечката се виеше и ту ме отвеждаше нагоре към небето, ту ме спущаше надолу вдън земята. Отвъд отсрещния ребър на планините бригадата на стария родопчанин бай Шекир бе открила гнездо извори. Сред безводните сипеи и чукари да хванеш главата на подземен изворен възел, това бе по-голямо богатство, отколкото да изровиш закопано имане.

Отдалеч видях възмургавото лице на бай Шекир, сбърчено като коруба на стар дъб. „На водата и на жената края не можеш хвана!“ — това бе неговият лайтмотив. Винаги бе надвесен — над канал, над кладенче или над сухо корито на порой. Подслушваше подпочвеното дебнене на водите. Сега се бе прегънал одве над пресен изкоп край яза. Само голяма грижа може да те задържи в такава умолителна поза. Приближих се. И замрях. Дълбоко в канала, до шия в кал и тиня, инженер Лалю Наумов проверяваше с ръка муфата на водопровода. Сякаш се мъчеше да спои нечие пукнато сърце. От шуртенето на струята из тръбната артерия не чуха стъпките ми. Станах неволен слушател на един разговор, който се води само на четири очи.

— С водата и с жената прибързване не бива! Ще ти избяга! — каза бай Шекир някак с уважение към независимата вода, която цял живот го бе карала да я гони като любима, единствена, непостижима жена.

Възмущаваха се от свръхскоростничеството. Такъв критицизъм към комунистически прояви се среща само в истински комунисти. Боли ги като за собствена рожба.

Изкашлях се. Те вдигнаха глава сепнати. Очите на Лалю блестяха, разширени от сиянието на яза, отворени, просветнали, както никога. Тромавият инженер по водопровода могъл да бъде почти хубав! Защо не го видях за пръв път тук него? Или защо той не дойде да изгладя тогава неговата риза? Бихме могли да бъдем така щастливи двама!

Очаквах, че ще се изплашат от думите си, ще се опитат да ги замажат и сдъвчат. А бай Шекир продължи да си говори пред мене като пред свой човек. Постепенно и Лалю се оправи от първото смущение, което имаше съвсем друг корен, и довърши гласно непредпазливите си разсъждения. Тогава познах най-голямото щастие: да ти вярват, без да изискват залог от тебе, без да те проучват. Да ти вярват просто така. Изтрих думите им от лентата на паметта си, да не би случайно да ги раздрънкам. Бях съгласна с тях, но не вземах участие в негодуванието им. Нямах право. Човек с моето име не може да сподели горчивата сладост на такава критика.

Двамата се отправиха към усойния зев на една пещера да търсят под земята повредата. Тръгнах с тях. Не ме питаха какво ме води насам. Сигур бай Шекир сметна това за неделна разходка при красивите пещери. А навярно Лалю си помисли, че му дължа обяснение и затова съм се подпътила така далеч. Трябваше да му кажа истината. Но има ли думи за най-страшната истина? Бягах като от огън от обяснение. Изглежда, и той се боеше от това. Неговият поглед ме изобикаляше като пропаст, от която му се завива свят. Не задаваше въпроси, но и не мълчеше изчаквателно. Снощният ми танц с Влад му бе разкрил всичко по-ясно и от най-откровено обяснение. Не ме укоряваше ни с намек, ни с жест, ни с мълчание. Колко ли му струваше усилието да се отърси от всяка обида, гордост и накърнено мъжко честолюбие? Не искаше да ме унижава дори с великодушна прошка. Цял овалян в кал, с наведена стойка от тревога за повредения водопровод, разбит и в работата си, и в любовта си, Лалю бе човек, повече човек от всички победили и преуспели в живота. Сега разбрах какво значело да бъдеш човек: да надмогнеш себе си.

Водопроводчески бригади копаеха на различни места по трасето и откриваха пропускащи муфи. Стори ми се, че аз, нанасяйки рана на Лалю, съм объркала кръвообръщението на водопровода. От бай Шекир чух как цяла нощ не са мигнали да копаят и търсят язвата в етернитовите тръби. Тогава ми стана ясна появата на Лалю на забавата и мигновеното му изчезване. Бе дошел само да грабне една моя усмивка и да се спусне с нея в мрака на каналите като с фенерче. А аз подскачах развихрено, сгазвах и трошах на сол с вити стъпки това единствено негово фенерче. И той бе тръгнал без светлина в непрогледната нощ да търси и оправя грешката си, за която не бе виновен.

Узнах, че заедно с него и всички водопроводчици били цяла нощ на крак, без никой да им нарежда. Чуждата вина им тежеше като собствена. Недоспалите им лица носеха усойната сянка на едно угризение. Все пак те би трябвало да предотвратят наложеното им прибързване. По цялото 12-километрово трасе на водопровода по непристъпни сипеи и чуки бяха плъпнали да издирят повредата. Спомних си едно трепкаво зарево, което снощи очертаваше отвъдния хребет. То било от факлите в ръцете на тия каналджии, винаги кални и изцапани. Защо чистотата се крие понякога зад тиня и смрад? Опасността е най-сигурна проверка за хората — тя ги сортира по-точно от кадрова картотека. Лицата ставаха все по-тревожни. По всичко личеше, че педя по педя целият тръбопровод трябва да се разкопава, преглежда и оправя. Отваряше се тройна работа. Те не мислеха ни за сън, ни за ядене. Дори вода от мръсните, пропускащи тръби не можеха да сръбнат в умората. Аз бях тръгнала да разузнавам какво мислят… Сама от себе си се засрамих, сякаш аз бях окаляна до уши, а не те.

Бай Шекир запали карбитна лампа. Двамата с Лалю се вмъкнаха в тесния процеп на пещерата между сълзящите канари. В това тъмно, ледено леговище на подземни води щяха да пълзят по корем в тиня и влага, да разкопават път, за да проникнат до сърцето на изтървания извор и да го хванат в шепа. Тръгнах си обратно, без да се сбогувам с Лалю. Бях уловила някакъв извор на човешка чистота, който нямаше да пресъхне в мене.

 

 

Слънцето биеше право в очите. Бе вече краят на септември, а есента все още само с багри намекваше за присъствието си: с огнени езици по дъбовата шума и с езерна синева по небето. Инак всичко бе разсъблечено от сенки и мъгли. Дъждовете не издаваха придебването си. Особено тоя неделен ден югът се топеше в ленива, безгрижна жега. Срещу мене се издигаше Лайков чукар. Недрата му криеха най-богатите рудни залежи, а върхът му бе покрит с вечен сняг от лайка. Сега там започна тежък строеж.

Видях странна картина. Някакъв апокалипсис. Стръмна урва. По нея един след друг бавно се катереха приведени хора. Всеки вдигнал на рамо дълга, олюляваща се греда или талпа. Стъпка по стъпка, от камък на камък. Шуртящ шум се свличаше по сипея. Един младеж крепеше на плещи етернитова плоча за покрив, пазейки равновесие над урвата. Групи по двама носеха тухли на тарги с дълги пръти през рамо. Един мъкнеше рамка на прозорец, надяната през глава. Кръстачката на прозореца върху гърба му напомняше кръста, носен към Голгота. Други двама изкачваха тежък дървен панел от стена на жилище. Уравновесяваха центъра на тежестта с наклона на тялото си. Работник, превит доземи, бе вдигнал на рамо пълно сандъче с гвоздеи, опираше се с една ръка о камъните. Подхлъзна се и разсипа дузина гвоздеи. Наведе се да ги търси по урвата. И аз се завтекох да събирам. Гвоздей по гвоздей изравяхме от сипестата пепел. Всеки един бе скъпоценност в тоя отдалечен край. А около нас другите пристъпваха изтежко, загледани право пред себе си. Изопнати жили на шиите пулсираха. Стена по стена, праг по праг, покрив по покрив носеха на рамо домове. Тук щяха да живеят миньори в утрешното селище. Ние го наричахме град, за да си придадем по-голяма важност и сами си вярвахме в това. Пред очите ни се мержелееше мираж на китен град. Греда по греда, тухла по тухла, нагоре по върлите стръмнини те носеха на рамо цял утрешен град. Раменете им бяха претъркани. Подлагаха си по някоя кърпа или шалче под товара. Вечер място не можеха да си намерят по коравите нарове. Но не се оплакваха. И бяха доброволно дошли в неделя да пренасят нагоре невероятния си товар. Един изостанал народ, стиснал зъби, с прокъсани гумени цървули, вървеше по голи урви и сипеи над зинала пропаст, за да догони пропуснатите векове. И носеше на рамо времето.

А аз бях тръгнала да разузнавам какво мисли… Отдалеч познах бригадира бай Руси, северняка. Сух и жилав, сякаш изпит от стръмнините, той ръководеше тоя безмълвен щурм на Лайков чукар. Яташката му къща бе опожарена от фашистите, а той вдигаше къщи за другите. Можех ли аз да го изпитвам какво мисли? Той се приближи към мене. Нямаше сила за усмивка, така бе уморен. Вместо поздрав той ми каза:

— Един забравен от лятото ден! — гласът му бе напоен със слънчева топлина.

Тия прости думи ме озариха с поезия. Представих си как лятото на тръгване си е забравило един ден. И сега тоя летен ден ни принадлежи. Ние му се радваме повече, отколкото на най-хубавите юлски дни, защото тогава не сме ги ценили. А днес всяка клетка на тялото ни пиеше слънчев сок до опиянение. Един подарен зноен ден през есента. Лъчите ненаситно ни прегръщаха на прощаване. Всичко бе ярко: просторът, погледите, думите. А аз бях изпратена на лов за тъмни мисли. Стори ми се, че в тоя слънчев ден само аз бях едно мътно петно.

Единствена музиката можеше да ме измие. Изтичах до културния дом и седнах пред пианото. Звуковете на техническите упражнения, макар монотонни и повтарящи се, ме пропиваха с наслада. Усещах как цяла ме обливат със свежи струи, свличат от мене всички нечисти докосвания, лоши помисли, злоби и подозрения. За кой път благославях майка си, загдето ме е изтръгвала от детските игри, за да се мъча пръстче по пръстче да проникна в недостъпния свят на музиката. Сега внимателна разучавах акомпанимента на Моцарт. За днешната неделна вечер инженер Горов бе назначил първата репетиция. Щяхме заедно да свирим. Вълнувах се като пред изпит. Той бе неумолим музикант. Не би ми простил и най-малка грешка. А концертът не биваше дълго да се отлага. За откриването на новия културен дом трябваше да бъдем готови.

Тоя ден не зная кой — дали слънцето или доверието на бай Шекир, водопроводчика, или благородството на Лалю, или поздравът на бай Руси, или Моцарт, или всички заедно не ми позволиха да стана доносник.

Един забравен от лятото ден!

 

 

— Не се притеснявайте! — помолих моя непознат шофьор с такъв издайнически тон, че ако имаше поне малко развит слух, би отгатнал цялата междуособица в мене.

Но шофьорът чуваше само ръмженето на мотора, забързан към близкия град. Бе се включил в играта на надпреварване с времето. Това е най-увлекателният азарт за човека. Всичко друго престава да съществува. Забравяш истинската цел, която гониш, забравяш околните и себе си само за да надбягаш времето. Сякаш светът ще пропадне, ако за един миг спреш да си поемеш дъх, да се озърнеш наоколо, да се порадваш…

 

 

Утрото се пукна с гърмеж в канарите. Бай Крум, моят бригадир, ме върна от работа:

— Върви да свикаш доброволци за поправка на водопровода!

Сетих се, че шефът бе издействал от него да ме пусне. Изпитах детска гордост: най-после и на мен е поверена важна задача! Имат ми доверие! Кой знае как смешно важна съм изглеждала отстрани. Добре че хората бяха улисани в нормите, та не им оставаше миг да ме наблюдават. В себе си се заричах да направя всичко, да пусна в ход най-неотразимата си усмивка, най-убедителните думи, за да събера повече доброволци за оправяне на злополучния водопровод.

Задачата ми се оказа по-сложна, отколкото предполагах. Как да изскубнеш хората от привичния ритъм на работа и да ги накараш да оправят чужди грешки? Бях се наела твърде лекомислено да ги убеждавам, без да се подготвя. Отначало хабях много думи и време, докато запиша първите доброволци. Те работеха, а аз им говорех, стъпила върху някоя клатушкаща се греда или дъска, надвесена над варници и изкопи. Слушаха ме, но си имаха наум нещо свое, недостъпно за мене. Чувствах, че им говоря с думи, които имат нужда от подкастряне. Съревнование, първенство, знаме, преизпълнение на плана, удържане на обещанието, опазване честта на родопските строители — тия слова жужеха край ушите им, без да ги жилнат. Аз приповтарях лозунги, подбирах ги ясни и прости за ухо на бавно развиващ се ученик. Но това още повече отдалечаваше хората от мене.

По едно време пристигна бай Спиридон агитаторът. Разтвори бележник и изведнъж всичко посивя. Това бе някакъв преразход на обещания. Винаги така обещаваше реки от мед. Но хората предпочитаха навъсения глас на болния парторг, който им обещаваше само трудности, но поне не ги лъжеше. Сега бай Спиридон търсеше с очи разпилени материали, за да критикува. Той вдигаше възмутен глас за дреболии: строшена тухла, скъсана торба цимент, оставена на дъжда дъска. Само за престъпления от тоя род гласът му затреперваше от благороден гняв. Но никога не се обаждаше срещу подлост, срещу главозамаяни шефове, срещу лъжа, срещу некадърно плануване, срещу огромни загуби на време и държавни средства, срещу пресилване на работници, срещу показано прибързване и предсрочно пущане на обектите за празници, без да са качествено завършени.

Бай Спиридон пристъпи към проповед. Той не можа да отвикне от неприятната склонност да ни поучава. Сам се възмущаваше от разхищение на материали, но неговата разяснителна работа бе разхищение на време. Колкото часове бе похабил на работниците със събрания, съвещания, десетдневки, отчети и прочие през последните години — цял нов град да се построи. Пръскаше големи думи на безценица. Хората го слушаха с наведени глави от стеснение за него самия. Защото инак бе добър човек. Молех се поне мене да избави от проповед. Но той не можеше да се откаже от дълга си да ме превъзпитава. Имах чувството, че ако се разболея или ми прилошее, вместо да ми подаде чаша вода, бай Спиридон ще започне да ми държи високопарна реч да преодолея всички трудности. За хора като него се издаваше специална библиотека „Наръчник на агитатора“ и от тия брошурки той черпеше своите поучителни слова.

— Знае ли се къде е повредата на водопровода? — запита го един работник.

Добрият бай Спиридон запремигва, захъка. При всеки такъв конкретен въпрос той бе като буболечка, паднала по гръб, която отчаяно маха крачета във въздуха, прави движения, за да се върне обратно и да стъпи на земята, но сама не може и трябва някой да се съжали над нея, та да я обърне в нормално положение. Тоя път аз му се притекох на помощ:

— Там е работата, другари, че повредата не е открита. Трябва да търсим по цялото трасе.

Бай Спиридон дойде на себе си и обеща щедро, че повредата ще се намери бързо. За мене бе много полезна тая среща. Разбрах как не трябва да се агитират хората. Боях се от въпросите им. Приготвих си в запас приблизителни отговори. Но вместо очакваните запитвания за храна, нощувка по трасето и прочие ме удари един непредвиден въпрос:

— Ще ни осигурят ли редовен приток на материали, да не стоим със скръстени ръце?

Не съобразих веднага как да отговоря. Тия търпеливи, изстрадали хора бяха готови на всички лишения освен на едно: да ги лишат от работа. Само да не седят с празни ръце! Срещах се лице с лице със своя народ, когото познавах само от христоматията. Не исках и не можех да го лъжа. Неволно си спомних как болният парторг имаше кураж да гледа хората в очите, когато им съобщаваше горчиви неща. И как те приемаха с благодарност истината.

Отговорих с непредвидена откровеност:

— Нали си знаем организацията, все ще се случи нещо и ние трябва да сме готови на всичко!

Най-после напипах болното им място. Да им се казва истината! Готови бяха на всякакви несгоди, само да им се каже открито, че ще бъде тежко. Не искаха да бъдат считани овчедушни. Да си знаят, че не са ги подвели, а ги смятат за хора.

Младите се амбицираха и се записваха в моя списък. Това ми бе ясно. Но защо се присъединяваха към тях стари, патили майстори, изморени от стръмни пътеки, тесни общежития и ускорени темпове? Дали разбираха за какво е нужен тоя водопровод? Или им бе неловко да предпочетат леснината пред трудността? Или не искаха да се покажат един пред друг колебливци? Четях по лицата им как опитът ги дърпа: не ти трябва! Как разумът предупреждава: не се пали! Но човекът отпъждаше благоразумието като досаден бръмбар и казваше тихо:

— Хайде, пиши и мене!

И ми съобщаваше точно трите си имена, селото и окръга си, поправяше ме, ако сбърквах някоя буква. Сякаш с тая си постъпка заангажирваше родното си място. Не зная дали зад гърба ми не съжаляваха за мигновената си податливост. Но нито един не се отметна от веднъж дадената дума. И на мене ми олекна. Списъкът на доброволците растеше. Тръгнах с повеселели крачки. Бях хванала слабото им място: Истината. Без предисловия, направо им говорех какъв труд ни чака всички заедно. Един възрастен майстор каза:

— Повече рамене, по-малко тежи!

 

 

Пътеката ме изведе до китка дървета, под които се бе прислонил смях. И веднага разбрах, че Влад е там. Той винаги бе там, откъдето се носеше смях. След преживения шок при хората ме обхвана нервна, неудържима веселост. По камъните бяха насядали инженер Горов, Влад и Лалю. Присъединих се към смеха им, без да зная за какво се смеят. Но щом седнах върху голия череп на един камък, разбрах, че тоя смях бе отчаян. Подиграваха се над собственото си поражение. Влад угаси угарката о подметката си. Тук тревата бе така суха, че би пламнала като фитил.

— Само пожар остава още! — каза той.

— Ще прокараме скоростен водопровод и ще го угасим! — добави инженер Горов.

Тримата се засмяха гласно, но лицата им останаха без усмивка.

— Събрах доброволци за водопровода! — побързах да ги утеша.

— Кой ще си изтърве надника, за да оправя чужди бъркотии? — присмя ми се инженер Горов. Той имаше най-горчив смях.

— Всички ще дойдат! — уверявах ги аз.

— Преразход на ентусиазъм! — възрази Влад със своя непоносим присмехулен тон. Той можеше да се забрави и да си послужи с тоя тон пред някого, който няма да му го прости.

Без да се усетя, вече носех в зародиш едно ухо на доносник. Не исках да споря с тях, за да не провокирам тайните им мисли. Не исках да бъдат откровени пред мене. Изгубих най-сладкия вкус на човешкия живот: доверените разговори, когато всеки си мисли на глас пред другия. Страхувах се от себе си: да не би в миг на слабост да ги издам.

— Едва ли и 20 процента работя по специалността си! Останалото — преливаш от пусто в празно! Отчети, доклади, канцеларщина! — въздъхна инженер Горов.

Лалю пушеше за пръв път и се давеше от дима. Бърдото вдигна на рамо гледжосана луна като стомна. Умълчахме се под ситния безкраен валеж от насекоми. Влад отреагирваше общата тревога по странен начин — пренебрегна я. Започна да разпитва главния инженер за пътешествията му в чужбина. Инженер Горов бе обиколил света. Влад неведнъж го бе предразполагал да разказва. Знаеше наизуст маршрутите и преживелиците му. И пак бе готов да слуша до зори разказа на инженера за белгийските строежи нейде из пустинните колонии. В погледа му гореше вълчи глад за света. Какво всъщност го привличаше към далечното? Бе имунизиран срещу всякакви илюзии. Нищо не можеше да го учуди и разтърси. Какъв бе той? Не само в мене, а във всички той будеше интерес.

Може би същността бе не в нашия интерес към него, а в неговия интерес към света. Уж нехаен, той бе лудо увлечен от живота край него и далеч от него. Цялото му същество бе спотаен интерес към всичко — непресъхващ, жаден, граблив. Колкото по-мъчителен ставаше, толкова по-старателно Влад го прикриваше. Но тоя ненаситен интерес се предаваше по невидими кабели на всички нас. Някаква заразителна жизнена сила струеше от него. Може би това бе магнитът, с който привличаше хората. Нищо от живота не се изплъзваше от алчното му внимание. По-скоро всичко да опита, да не изпусне младостта си! Понякога имах чувството, че той ще се задави и опари — на такива едри, горещи глътки искаше да поеме света. Дори в тоя пущинак апетитът му към живота не намаляваше, напротив, още по-силно се подклаждаше.

Пак осезах присъствието на Димана. Тя жертвоготовно се бе отдръпнала. Нежното й лице, изработената походка, атлазеният глас придобиваха още един благороден отсвет от тоя себеотказ. Но тя не можеше да престане да съществува, за да бъда аз спокойна. Великодушната й постъпка успокояваше само нея, но не и мене. Нейното доброволно отстъпване още не бе разрешение. Съперницата ми бе там, в гъмжилото на големия град. Тя излъчваше отдалеч непреодолима радиация и привличаше младия мъж, зареян в пустинята. Тя бе център на гравитационно поле, от което жадният за света Влад не би могъл да се изскубне. Всъщност не самата Димана, а светът бе моята съперница. Многолика, хилядопръста, безбройна. Изпращаше магнетични флуиди през гранитните пръстени на планините. Страшната ми съперница — госпожа Свят, която рано или късно ще ме победи, ще ми отнеме любимия.

 

 

На утрото, горда от себе си, занесох списъка на доброволците. Бай Спиридон бе смаян: цели бригади с готовност се лишават от надници и наднормено, за да помогнат на водопроводчиците. Интересно би било да запомня подбора на думите, с които започна да ме хвали, защото той бе ненадминат майстор на шаблона. Перото му скърцаше бодро денем и нощем, пишеше доклади, отчети, изпълнения по точки. Но нещо друго отклони вниманието ми от цветистия му речник. Горан влезе, сне килнатия каскет от високомерното си чело и подаде някакво заявление за подпис. Бай Спиридон го прочете и завъртя подпис. Връчи му документа с неизбежното назидателно слово:

— Вярвам, няма да посрамиш името на родопски строител…

Горан направи лице на генерал, който непременно ще спечели сражението, ако ще цял свят да излезе насреща му.

— За какви нови подвизи се готвиш? — попитах нехайно.

Атомен взрив не би ме проглушил така, както новината, че Горан се е записал задочно да следва машинно инженерство. Сега получил разрешение да замине за първия си изпит. Момчетата на монтажа бяха не по-малко разтърсени от мене. Пак Горан ги бе надминал. Рошлю тайно търсеше гимназиални учебници. Обикаляше родопските села и се молеше на учениците за конспекти и програми. Криеше се по храстите, за да учи и догонва пропилените по негова вина години. А аз с високата гимназиална диплома нямах право да се запиша в университета. Моето досие не ми даваше достъп до науката.

В общежитието ме очакваше още по-тежък удар. Лина, красива от радостно възбуждение, пишеше на масичката заявление за постъпване в института по биология, задочно следване. Тя щеше да заеме моето място! Може би тя щеше да направи моето откритие! В стаята покрай мене тя се заинтересува от биология. Но тая наука й бе така чужда, така непроходима! Все пак Лина имаше пълно право да постъпи в института. Произходът нито й пречеше, нито й помагаше. Тя сама си бе спечелила име на кранистка ударничка. Портретът й се появи във вестниците. Бе много ефектен горе, в самите облаци, буйни антрацитни коси, пристегнати с огнена кариока; малки, почти детски ръце върху лостовете на крана вдигат и въртят във въздуха невъзможни тежести.

— Райне, защо не подадеш заявление?

Гласът й никога не е бил така непоносим. Как да й обясня, че следването е моята тайна мечта, че биологията е смисълът на живота ми, че идването ми на строежа в Родопите е с единствената цел да си извоювам право да уча? Как щеше тя да разбере невъзможността ми да бъда равна на нея?

Не заспах през тая нощ. Решавах целия си живот. Всичко премислях до последна подробност, за да не съжалявам донякога и да се самоупреквам. Ако приема нелепото задължение да подслушвам мислите на хората и да ги съобщавам, после щях да изкупя вината си със сериозно, неистово учение, с някакво откритие. Но би ли могло и най-голямото откритие да измие калта на доносите от съвестта ми? Нима с компромис трябваше да осъществя най-чистата си мечта?

През тая трескава нощ започнах да подозирам зад всяко велико откритие една скрита подлост, зад всяка осъществена мечта — един компромис, зад всеки успех — едно предателство.

Тогава по-добре един опропастен живот! По-добре един неуспял талант, едно непостигнато откритие! Само да си останеш човек. Никой не може да ти отнеме човешкото достойнство, освен ти сам да си го потъпчеш.

Спомних си стихотворението на загиналия поет Мирон.

Чудо

Светът е удобен

да бъдеш трева.

Светът е благоустроен

да бъдеш насекомо.

Светът е покровителствен

да бъдеш животно.

Светът е гостолюбен

да бъдеш влечуго.

Светът е суров

и пълен с препятствия

да бъдеш човек.

След дълга борба със себе си на разсъмване бях направила своя избор.

 

 

Заранта не забелязах какво бе времето. Май че имаше облаци и падна мъгла. Трябва извътре да ми е било слънчево. В известен смисъл имах рожден ден. Ние се раждаме първоначално риба, влечуго, теле, хищник, търтей, паразит — всичко заедно. Истинският ни рожден ден е, когато надмогнем животните в себе си и платим високата цена, за да станем човек. Всеки по свой начин и на своя цена.

Най-хубавият ден в живота ми! Не такъв си го бях представяла. Ако не друго, поне разбрах сладостта да вървиш изправен на два крака, да не лазиш, да не огъваш гръбнак, да не душиш и слухтиш, да не дебнеш. Истинско удоволствие е да носиш челото си високо и открито. Да не навеждаш поглед пред хората. Вкусен ти е сухият хляб да го дъвчеш с човешки зъби. Просторът е безкраен дори през прозорче на затвор да го видиш с човешки поглед. Достатъчни са две педи земя, за да стоиш изправен и да гледаш в очите деня. Но как е трудно това! По-лесно е, ако се опираш на по-голям терен: да лазиш като влечуго, да газиш другите с четири лапи на хищник. Дори да бръмчиш и хвърчиш като досадна муха се иска повече пространство. Колко малко е потребно, за да бъдеш човек — само две стъпа̀ла земя. Затова е така неустойчиво. Всеки миг те заплашва спъване и падане. И все пак ти стоиш изправен на два крака и гледаш нависоко. Това ти стига.

Не е ли все едно, че си неизвестен, изгубен вдън пущинаците, обречен на тежък труд? Имаш храбростта да бъдеш нищо. Дори твоето скромно хрумване за скоростен монтаж да е откраднато и осъществено от друг, дори твоето място в университета и в живота да заеме друг, пак си най-гордото същество на земята — ти си двукрако! Това е по-трудно от всички открития, факултети, победи, най-трудното на света — да се задържиш изправен на два крака върху тая грапава, камениста почва. И най-опияняващо. Някои отиват на разстрел и бесило в разцвета на младост и сили само за да принадлежат към човешкия род.

Изправен човек — това е мачтата на кораба земя.

Сега прозрях изправената стойка на моя бригадир бай Крум. И на колко още други безименни невзрачни силуети, успели да се задържат изправени на два крака срещу вятъра. Едва сега истински познах хората, с които бях живяла две години. Видях лицето им. Зад праха, бръчките и потните браздулици. Който поне веднъж в живота си се е почувствал човек, това се отпечатва върху лицето му. Сториха ми се красиви. Да вървиш изправен на два крака. Нищо повече. Бъди поздравен, човек!

Трябваше най-сетне да се отърся от страха. Той бе присъщ на различните животни в мене, които все надушваха опасност, все се озъртаха преследвани. Човек и страх — някак не върви.

 

 

Пътят се носеше с петдесет километра в час срещу мене. Всички бяха останали горе заедно, само аз вече не бях между тях. Какво ли става там без мене? Дали ще оправят водопровода? Нима е възможно да не забележат отсъствието ми? Обида, най-голямата обида за човека е да си представи, че без него всичко върви, че животът кипи, че другите отиват далеч напред, без да чувстват липсата му. А той самият не може крачка да направи, без да чувства тяхната липса, не може да бъде себе си без тях, без другите! Колкото и добър ти да си бил, те прекрасно могат без тебе. А колкото и лоши те да са били, ти не можеш без тях. Каква зависимост!

 

 

За моя рожден ден вместо подарък получих още едно изпитание. Пристигнаха столични вестници. Лъхаха на свежо печатарско мастило. Пощата започваше да се стряска след голяма критика и оплаквания и да разпраща навреме вестниците. Пак ме прониза предчувствие. Разгърнах вестник. Димана Димова: „В планините на Орфей“. През обедната почивка, без да помисля за обяд, изпих целия очерк бавно на малки глътки като гъсто, упойно вино:

… Дъждочистачките по прозореца на камиона с монотонно постоянство изтриват стъклописите на дъжда. Шосето е дълго, безкрайно като ден без назначена среща. Планината се надига на вълни, на вълни. Тъгата на вековете се е напластила в усойните й гънки. По локвите на шосето пробягват големи бразди вятър. Сегиз-тогиз ги прекосява клепоуха мудна сянка. Катърът върви дълбокомислено. Времето го настига и отминава с камиони, мотори, леки коли. А катърът, незаразен от епидемията на века — скоростта, върви отвъд времето. Шофьорът те въвежда в негостолюбния пейзаж:

— Горе вдигаме нови градове!

Тук-таме се мярка колибак с опърпани лепежи от кал. Родопчанки, забулени с черни чембери като с облаци, ситнят по пътечките. Планините растат пред очите ти. Зад всеки завой — все по-непристъпна самотност. Във влажната здрачност изниква силует, изтъкан от самите сиви влакна на дъжда: по шосето язди мустакат планинец, възседнал катър, и смуче чибучка. Зад него жена му боса го сподиря пеша през локвите, на гръб надянала голям вързоп, на ръце с пеленаче. Тя спуща през глава чембера, обръща се гърбом, докато отмине. И планината ти обръща гръб, забулила профил в чембер от мъгли.

Пътниче, ти не подозираш, че седиш редом с преумората и че на волана за миг е шофирал сънят. Водачът на колата предишната нощ не е спал, за да превозва материали, насъщни като хляб, за строежа. Отваря прозорчето, дано се разсъни. Вътре нахлува влажният петнист, горестен дъх на земя. Внезапно се мръква, както става в планина при облачно време. При запалени фарове встрани пропастта не се вижда, но се чувства още по-страшна и тъмна.

Изведнъж при един рязък завой — мираж! Не вярваш на очите си. На мрачния хоризонт се издига към небето водоскок от светлини.

— Връх Гръмовец! — съобщава шофьорът.

Тоя искрящ водоскок, който предизвикателно пронизва нощта, е утрешният миньорски град. Сляпата планина е прогледнала с безброй прозорчета. Пропастта вече не е така бездънна и опасна. Какво чудо е снело шепа звездно небе на земята? Всяка светлинка там на върха е едно пламтящо сърце, което доброволно се е обрекло на дълго търпение, на лишения и тъга по дома, за да разпръсне вековния мрак…

Димана по-нататък рисуваше труда на работниците. Мяркаха се познати силуети. Една скрита светлина озаряваше извътре редовете: любовта на авторката към младия светлоок архитект. Тая спотаена обич се предаваше и на читателя. Влад непременно щеше да я усети. Станах за миг той. Прочетох очерка с неговия себелюбив, мъжки поглед. Изтръпнах от резонанса на далечното, неосъществено чувство. Няма разстояние, нито прегради, нито самопрегради за такава обич. Влюбих се в Димана с някакво връхлетяло ме негово влечение. И в същото време си бях аз, стегната в собствената кожа, от която не можех да изскоча. Моята уязвима момичешка кожа, усетила, че отново губи любимия. Добре! Аз вече бях избрала отказа. Нека всичко ми отнемат!

По-силна бях така. Нямах повече нищо за губене.

 

 

Минах от човек на човек в стола, развявайки вестника:

— Прочете ли?

— Цяла туба лак е прахосала! — възрази Рошлю. Отидох при Влад. Подадох му вестника:

— По-скоро чети! — извиках му не с глас, а с поглед.

Преди да ми отговори, разбрах, че вече го е чел. Но изразът на лицето му ме забърка. Влад не резонираше на далечното призивно чувство, както предполагах. Пак не можах да го разгадая, пак ми се изплъзваше. Той ме гледаше някак особено. Нищо не разбирах. Стига толкова! Уморих се да се изненадвам. Сама го тласнах обратно към нея, да върви по дяволите!

— Знаеш, усетих аромата на душата й! — промълвих.

Прозвуча иронично. Изобщо патосът при обикновен разговор дава обратен ефект. Оставаше сега той да си помисли, че ревнувам. Глупава история. Тъкмо се бях освободила от страха, че й завиждам. Радвах се, че бях срещнала жена, с която мога да бъда приятелка въпреки всичко. Закопнях да я видя. Мислено й пишех писмо. Той присъстваше между нас двете като залог, че нищо не може да ме раздели от Димана. Усетих се равна на нея. Не само тя бе способна на самоотречение.

Погълната от тия мисли, пропуснах най-интересното: през всичкото време Влад ме бе гледал. Някак настойчиво. Вдигнах очи към него. Какво ставаше с това опак момче? Погледът му бе пълен с мене. Никога не е бил такъв.

— Довечера… — гласът му таеше закана.

За пръв път ми назначи час и място за среща. Толкова бях смаяна, че не чух къде и кога. Влад и някакво обещание, макар и нищожно — това бе несъобразност.

— Ставаш банален!

— За оригиналност ти бъди точна!

— Довечера не мога! Имам репетиция…

Наистина имах.

— До колко? — попита той с потъмнял поглед изпод падналия над челото кичур.

— До късно!

Наистина до късно. Увиснахме на ръба на скарване. Влад надделя себе си:

— А утре вечер?

В тоя миг усетих, че държа в пръстите си възела на всички женски хитрости, за да го завладея. Можех да заплета мислите му, стига да поискам. Можех да стана дори изкусителна, стига да поискам. За едно денонощие би рухнала цялата му непревземаемост. Но аз не исках. Можех още дълго да чакам. Сигурна бях, че макар и да се отдалечава, макар и с лутаници, макар и с големи заобикалки той върви към мене. Все повече към мене.

— Утре вечер? Може! — отвърнах разсеяно.

— На моста, в осем.

Още не можех да се зарадвам. Той ми определи среща! Да си призная, не исках да повярвам, защото се уплаших от такова щастие. Утре вечер ми предстоеше първата среща. Смешно. За пръв път щях да се срещна с човека, на когото вече принадлежах физически. Тръгвахме обратно, от края към началото.

 

 

Среща… Получих внезапен тласък. Изтръгнах се от земното притегляне. Всяка моя клетка с бясно ускорение се понесе към часа на срещата. Станах вятър с неудържима сила. Не можеше да ме настигне ни умора, ни шум, ни някаква мисъл. Само бързах. Откак се помня, бързах към тая среща. Целият ми досегашен живот бе едно бързане, едно задъхано тичане да не закъснея за срещата. Бързах да порасна, да облека ученическа униформа, после бързах да облека моминска рокля, да си пусна плитки, после бързах да си отрежа косите, да постъпя в строежа… Най-после бързах за самата среща.

Чувствах се приклещена в зъбчатия механизъм на часовника, болеше ме от бавността на миговете. Времето в очакване на среща изведнъж добива материална плътност и тежест, притиска гърдите ти, затруднява дишането. Получава се непоносим асинхрон между скоростта на времето в тебе и в околния свят. Това потвърждава тайното ти подозрение, че любовта е паднала от друга планета, където властват други закони и друго време, различно от мудното земно време.

Цяла нощ не можах да заспя. Да не би да пропусна разсъмването. Към това утро бе устремен моят живот. За тоя единствен ден бях родена. Откак се помня, го очаквах. Дойдох на света, за да го изживея. Всичко ми го обеща — звездното небе, цъфтежът на пролетта, музиката и поезията на вековете. Не бяха ме излъгали. Тоя ден бе утре. Само една нощ ме делеше от него. Исках първа да срещна погледа на невероятния ден, тъй дълго чакан, изплакан от мене. Тоя ден идеше, прострял към мене две горещи, ожаднели ръце. Той се приближаваше, взрян в мене с две непоносимо светли очи. Денят на моята среща. Възможно ли е да се мисли за сън срещу такъв голям ден?

Ето го! Разсъмна. Хилядолетия бяха работили упорито, за да го подготвят. Слънцето, земята, океанът, цялата вселена, в една огромна лаборатория бяха тъкали, тъкали лъчи и елементи, за да се получи накрая това меко есенно утро с прозирно свеж, зеленомрежест въздух, наситено с най-нежни багри, непринадлежащи на никой от познатите ми досегашни дни. Неповторимо утро. Бързах към далечния час на срещата. Бях неуязвима от умора и спъващи дреболии. Планини от пречки бих прескочила. Бързах все повече.

С мене бързаха всички по-раншни момичета, които съм била. Всички мои несъстояли се срещи, излъгани очаквания, разочарования. С мене се втурнаха на среща годините, болките, делата, извършени и неизвършени, мечтите — тичаха заедно с мене, изпреварваха ме и аз ги догонвах. Отиваха на среща всички мои досегашни грешки, аз ги пъдех, но не можех да ги върна. Ако бях знаела, че тая среща наистина ще се осъществи, аз никога не бих ги извършила. Идеха с мене всички мои глупости, прибързаности, вини, за да ме предупреждават: „Внимавай! Да не провалиш дългоочакваната си среща!“ С мене тръгнаха всички скрити, неподозирани облаци, потоци, птици. Станах безкрайна в своето очакване.

Щеше ли той да дойде на уречената среща така, както очаквах? Колко много трябваше да донесе със себе си, за да не върне ни една моя надежда, клюмнала, че срещата не се е състояла. Ни един мой копнеж да не чака на уреченото място напразно. Ни една моя усмивка да не бъде попарена. Чаках всичко, което може да даде светът, и малко повече.

Привечер се върнах от обекта, стигнала до точката на топенето. Ледената река, в която се измих, не ме охлади. Струваше ми се, че наоколо хора и камъни отгатват всичко по забързаната ми походка. Вятърът в мене се ускоряваше стремително, отвея всички мои измислени маски и брони.

Като ме видяха, момичетата в общежитието започнаха да преговарят с очи. Излишно бе да им казвам, че имам среща. В стаята се въдвори суматоха. Моето трескаво ускорение се предаде и на тях. Трите девойки от първа смяна се надпреварваха да ми предлагат свои дрехи да меря, за да се докарам. Всяка една от тях настояваше непременно да облека нейната рокля, сякаш с дрехата си и тя самата щеше да вземе участие в моята среща. Две години живях с тия момичета, а чак сега открих какви добри били те. Изобщо в тоя нереален ден всички хора станаха добри.

— Облечи новата ми рокля! — гласът на Лина прозвуча дори приятен.

Догде се усетя, тя ми нахлузи презглава роклята си, която сама още не бе обличала и я пазеше за най-тържествен случай. Тясно се впи в тялото ми. Чувствах се по-съблечена, отколкото ако бях без нея. Момичетата ми държаха огледалото. Разглеждах се на части и мислено сглобявах фигурата си. Навярно въображението ми доста прибавяше. Бях станала почти хубава.

— Да те види Графът в моята рокля, ще обърне колата!

— Много е впита! — казах смутена.

— Глупачка! Тъкмо това е… — отвърна Лина с женско лукавство.

Фането свали от закачалката копринената си рокля, която обличаше само при специални случаи. Пъхна ме в нея. Огромно деколте разкри раменете ми. Разглеждах се на части в малкото огледало. Забелязах, че съм могла да бъда хубава и без дълги коси. Дори така с къса коса по-добре се очертаваха раменете и шията ми.

— Съвсем друга стана с моята рокля!

— Неузнаваема!

— Много е отворена! — казах разколебана.

— Глупачка! Тъкмо това е…

Момичетата ревнуваха една от друга роклите си. Всяка настояваше за своята. Най-сетне се спрях на една чадъреста пола на Дора, каквито бяха на мода, небесносиня блузка на Лина и обувки с високи, островърхи токчета на Фането. Бързешком се сресах, без да налагам форма на косата си. Оставих я сама да си избере най-удобната за нея. Така и аз се чувствах най-свободно. Фането ме обля със своя одеколон „Магнит“. Дора ми подаде червило. Неумело теглих един тегел. Лина грабна червилото и подчертано ми изрисува устните. Погледнах се в огледалото уплашена:

— Каква голяма уста!

Опитах се да изтрия червилото. Задърпаха ръцете ми.

— Глупачка! Тъкмо това е…

Имах чувството, че и те тръгват с мене на среща. Мислите им, трепетите ме следваха по петите, тласкаха ме да изживея всичко двойно, тройно по-жадно и заради тях.

 

 

Отправих се към мостчето. Минута по-рано. Колкото и да се мъчих, не можах да закъснея. Налагах си да стъпвам бавно. Заобикалях. С усилие задържах вътрешната си скорост. Макар и навела очи, цяла бях само поглед, вторачен в една стройна фигура, застанала отвъд моста. Усещах, че той отдалеч ме гледа. Но аз вървях, без да вдигна очи, като сляпа, водена от някого другиго. Токчетата ми вече тракаха по моста, а погледът ми още не бе се прехвърлил отвъд — все още бе наведен и вързан за земята. Най-сетне, бърз, неудържим, се отскубна от мене, изгубил търпение да върви заедно със стъпките ми и да изчаква приближаването ми, и се хвърли право към него. Погледнах го през искрящи клепки. Видях го не в подробности. Обхванах го целия. Завинаги.

Широките му мъжки плещи запълваха целия хоризонт пред мене, запълваха и пространството отвъд хоризонта. Над самото му рамо бе цъфнала една млада звезда. Макар и с високи токове, бях малка пред него. Цялата стойка, мълчанието, сянката му изразяваха очакване.

Един мъж ме очакваше. За това се бях родила на света. Всички мои пътища, колкото и да бяха заприщени, объркани и извити, водеха към тая среща. Той бе дошел на уреченото място преди мене и ме чакаше. Усетих, че мога да му донеса в очи цялата пъстрина на земята. Да му споя в гласа си ехото от всички гласове на света. Мога да напоя косите си с най-нежните мириси на вековете, да усвоя всички загадки, скрити в корени и в криле. Мога в една-единствена сълза да търкулна слънцето в неговите длани. В една усмивка да отразя най-високия бисерен връх. Всичко мога. Целият свят мога да му донеса в шепа. Защото той ме чакаше.

Тръгнахме заедно. Напосоки. Навсякъде, където стъпехме двама, никнеха аромати и звуци, ставаше интересно и хубаво. А ние стъпвахме по гола, разкопана земя. Сигур сме били смешни, гледани отстрани. Вървяхме сериозни като под тържествена музика. Дума не можехме да си продумаме. Усетих неизпитвана гордост. Исках всички да ме видят, да ми завидят. В дългото си очакване на тая среща бях я обмисляла миг по миг, бях я режисирала и нагласяла. Дори си имах подготвени някои заядливи реплики за в запас.

Но при първото кръстосване на погледите ни всички предполагаеми варианти се разбиха на сол. Изхвърлих ги зад себе си като жалки глинени трошляци. Бях поразена от реалността. Нищо всъщност не ставаше, а бе повече от всичко. Никога и с най-развихрено въображение не бих могла да предвидя толкова неща в едно нищо.

Раздалечени крайпътни лампи ни поведоха. Вървяхме двама от лампа до лампа. Гледах само в нозете си. Смутени бяхме като новаци. Материята отново ме обсади плътно, поставяше ми на всяка стъпка клопки. Внимавах къде стъпвам. Камъни, пясък, тухли, ями, кал. Строеж. Най-неудобното място за среща. Избирах всяко камъче, заобикалях кал и локви, за да не изцапам или изкъртя иглените токчета на чуждите обувки. Под една лампа Влад повдигна с ръка брадичката ми:

— Какъв цвят ти бяха очите?

Под неговия поглед очите ми промениха цвета си. Тъкмо да ме целуне по бузата, едната ми обувка хлътна в пясък. Сякаш дръпнах чаша от жадните му устни. Наведох се, събух обувката, изтърсих пясъка. Пак тръгнахме по неравния терен. Тъкмо вдигнах една усмивка към него, токът ми се приклещи в някаква пукнатина. Не можах да го измъкна. Той се наведе и внимателно изтегли обувката. Вдигна я към лампата, разгледа тока. Само малко бе олющен. Аз събух и другата обувка. Взех двете с два пръста и тръгнах боса. Сега вървях свободно. Развявах полата. Можех да го гледам крадешком, колкото си искам. Мълчахме. Който ни срещна, се направи, че не ни вижда, за да не ни смути. Като ви казвам, че всички хора станаха добри тоя ден, вие не вярвате. И не само хората. Луната хвърли една люлееща се въжена стълбица през сенките към нас. Той ме прегърна. Понечих да се облегна на една стена.

— Пази се от боята! — прошепна той и ме прегърна по-плътно.

Отдръпнах се изплашена. Извъртях цялата разперена пола, вдигнах я да видя дали отзад не се е изцапала. Как щях да отговарям?

— И тоя блок аз съм строил! — каза той ни в клин, ни в ръкав.

— Да идем нейде, дето нищо не си строил!

— В гората! — той смери босите ми нозе, обувките с тънки токчета в ръката ми, щръкналата пола. Бях само за гората. Изведнъж ме дръпна за китката:

— Да идем да танцуваме!

— Къде?

Поведе ме през една преметната над канала дъска. Ако паднех, полата щеше да ми послужи за парашут. Закатерихме се по височината към скелите на културния дом. Влад ми направи поклон пред входа:

— Заповядай на бал!

Влязох, като внимавах да не се опра о боядисаните врати и парапети. През неостъклените прозорци се промъкваше луната като котка, прескачаше бояджийски ведра, препречени стълби, корита. Той ме вдигна на ръце:

— По пода има разпилени пирони!

Занесе ме до другия край на залата при пианото. Сложи ме да седна пред него. Отвори капака. Изсвирих с един пръст „Тръгнал кос, тръгнал бос“. Двама запяхме. Цялата недовършена сграда оживя. Празната зала даде продължителен екот. Двама се вслушвахме, сякаш някой от дъното ни се обади. Той ме грабна на ръце и понесе нагоре по стълбището. Започнах да се смея като луда, не можех да се спра. Цялата празна, ехтяща сграда се разсмя. Той ме носеше нагоре, нагоре на ръце, а аз го носех и люлеех в своя смях. Влад внимаваше да не би да изтърве смеха ми, да го строши и разпилее по мраморните стъпала.

Изкачваше ме по стълба към небето.

 

 

Още носех в себе си това усещане на изкачване. То бе първата ми любовна нощ. Дълго бе зряла в мене. Дълго се бе наезерявала. Всяка моя клетка я бе отглеждала като в топла леха. В тая единствена нощ минах през всички въплъщения на влюбена жена.

Животът ми е разделен на две: до тая нощ и след нея. Първата половина е мъглявината, хаосът. А втората половина — моето мъчително съществуване като една образувана, оформена отделна звезда, политнала в своя орбита.

 

 

Видях звезди през недовършения гредоред на покрива. Стигнали бяхме на най-горния етаж. Влад ме пусна на пода. Обух остроносите обувки. Започнахме да танцуваме по голите дъски под открит покрив. Сами си тананикахме. Цялата сграда звънко отекна стъпките ни. Наоколо ми се мяркаха рамки на големи панорамни прозорци и в тях — синята нощ. Вън се завъртя тъмният хоровод на планините. Над нас се издигаше сводеста покривна конструкция и греди, които крепяха звездното небе.

— Браво! Без таван над главата! — извиках с глас, обърнат нагоре. Сега разбрах оня древен обичай в моята страна: на сватба да стрелят в тавана, сякаш им тежи и искат да го махнат от главите си, да отворят простор над младоженците и над любовта им.

Когато очите ни от близост се разминаха той ме целуна. Първата ни истинска целувка. Това бе началото, след като бяхме опитали края.

 

 

Бях по-неопитна и по-удивена от първата жена при първата целувка. Неговото обятие ме създаваше освободена, гъвкава щедра, безгранична. Станах жива вода. През дните бях събрала много мрак в себе си, но през тая нощ звездно засветих.

Времето, пресовано и сгъстено до пръсване в очакване на срещата, сега в един миг се освободи. В тоя миг на безтегловност аз паднах шеметно вдън времето — при началото, при образуването на живота, при корена на светлината. От тоя миг съм се родила. Всичко друго изчезна в тоя единствен миг. Забравих най-тежката си грижа. Нищо не съществуваше освен всичко. Попивах светлина, която в моите очи ще остане завинаги моя.

Любовта е най-голямата свобода. Абсолютна свобода, изтръгната от материята, По-свободна от светлината в пространството. Може би любовта е излъчена от някакво антивещество и прониква до нас като космическа радиация, непознаваща никакви прегради, зависимости и ограничения. Може би заради това така остро чувствах съпротивата на материята, на дреболиите, на вещите в присъствие на любимия. Сякаш антивеществото на любовния трепет се бои от сблъсък с материалния свят да не бъде унищожено, да не анихилира.

Само за един миг пребивавах отвъд, в океана на абсолютната свобода. За един миг бях отмахнала собствените си брегове. А после откривах наново себе си. Прибирах се в собствените си атоми, завръщах се в своята формула в строгите зависимости, в тесните си граници. Сама ставах бряг на себе си. Връщах се в новото очакване. Със скоростта на светлината прелетях през ерите и пак се спрях в моя двадесети век, разсъдъчен, делови, безпощаден. Връщах се в света на необходимостта с една неизлечима носталгия по абсолютната свобода там нейде в прародината на любовта.

А първият полъх от тоя свят на зависимостите бе тревогата: ще изгубя ли любимия? Как да го задържа? Исках невъзможното. Все едно да искаш да задържиш безкрая. Любовта е от света на абсолютната свобода. И всеки опит да я оковеш или ограничиш ще я унищожи.

Влад бе постлал на голите дъски сакото си. Лежеше върху рамото ми. Двама се вслушвахме в отдалечаващото се ехо на вълните в себе си. Цялата празна сграда бе заляна с ехо на прилив и отлив. Бяхме я населили с нашия шепот и дъх. Осветихме новия дом с любов.

Гледах към небето. Над мислите ми нямаше покрив и те се понесоха в безпределността. Откъде, от какви далечни светове идеше една тъга в мене, когато бях щастлива? Или близостта на двама души е само стремеж и мигновено разминаване? Търсех загадъчния излъчител на тъгата и все не можех да го налучкам. Аз не знаех и никога нямаше да узная дали на човека до мене бе така пълно, както на самата мене. И в най-наситения миг на любовта аз бягах от себе си, за да стана той, да се вселя в него. Моето същество ставаше двойно и по-единно от всеки друг път. Най-голямата ми радост идеше от предугаждането на неговата радост. Аз ставах той и той ставаше аз. Разтваряхме се един в друг. Но тъкмо в това взаимно преливане на двете ни същности в една, откъде и как се вмъкваше тъгата, за да ни раздели отново на две?

Ръката и рамото ми изтръпнаха. Пъпленето на мравки в тях ме изпълваше с блаженство, защото правеше неговата близост осезаема. Тогава се сепнах, че пак чакам. Много по-жадно, отколкото бях очаквала срещата. Нима наистина той бе дошел? Нима бе с мене? Бях го чакала дълго, откак се помня. Защо пак чаках? Цял живот очакване. Първо да го срещна нейде в гъмжилото от посоки. После да се приближи до мене. После да назначи ден на срещата. Тогава започна трескаво чакане: да дойде денят, да дойде часът, да дойде мигът. Най-после — самият той да дойде. Щом той дойде, чак тогава настъпи истинското чакане. Всичко преди това е било детска игра. Сега чаках до самозабвение. Какво? Нали бе дошел? Нали бе с мене? Нали познахме най-голямата близост? Какво повече? Как е възможно така да се чака нещо, което е дошло?

 

 

Изтръпналите ми пръсти сами галеха косата му.

— Райно! — прошепна той.

Пръстите ми замряха, потопени в топлите кичури.

— Какво?

— Подай ми, моля те, цигарите!

Няколко мига ми трябваха, докато съобразя. Кутията лежеше до мене на пода.

— Ето! — протегнах му я, без да мръдна рамото си, да не би той да се отмести.

— Благодаря!

Той запуши. Пръстите ми самоволно продължиха да галят косата му. Гонех мислите му по променчивите извивки на дима.

— Влад! — прошепнах.

Вцепенена извивка дим увисна във въздуха.

— Какво?

— Дай ми една цигара!

Исках във всичко да бъдем заедно. Няколко мига и на него трябваха, докато съобрази.

— Нали не пушиш?

— Искам да опитам!

— Докъде стигна! — отвърна той насмешливо, но в гласа му липсваше смях.

Подаде ми цигара. Щракна запалката. Докато палех крайчеца на цигарата с несръчен дъх, той скритом ме наблюдаваше. Чаках. Нищо не дойде. Вдъхнах лютивия дим. Изтръпналите ми пръсти независимо от мене галеха косата му. Чаках.

— Райно! — по гласа му усетих, че се приближава някаква важна дума, може би най-важната.

— Какво? — попитах с пресъхнал дъх и се изплаших да не би да прогоня крехката дума. Наоколо витаеха стопени извивки на дима. Думата се забави, сякаш се поколеба и върна.

— Кой те е учил на нежност?

Пръстите ми се спряха, заплетени в кичурите. Дълго мълчах.

— Може би грубостта ме е научила! — изтървах неволно. Никакъв отзвук. Проточена струя цигарен дим.

— Навярно са те галили от малка…

Цигарата угасна, забравена между пръстите ми. Бе дошел мигът да му кажа истината за себе си. За да не я научи от другите. Настана страшният съд за мене. Колко пъти бях търсила случай, бях отлагала страхливо, бях подбирала думите, тона, нюанса. Крайно време бе да проговоря! И пак ми бе нужно дълго мълчание, докато изрека тия невероятни думи.

— Влад! — гласът ми идеше из много дълбоко, из много тъмно.

Неговата ръка държеше рамото ми. Но нещо се промени в това докосване, макар че външно ръката не помръдна. Навярно предугади сериозността в гласа ми.

— Отдавна исках да ти кажа…

Всяка моя фраза ме бичуваше:

— Никому не съм разкрила… То е моята тайна… Само на тебе… Дошла съм тук, за да изтрия едно петно от името си… Моят баща…

Ръката му едвам доловимо отпусна рамото ми. Вслушах се със спрян пулс какво ще ми отговори. Чаках като осъден на смърт мига на изпълнението на присъдата. Чух равномерното му дишане. Надвесих се над него. Той спеше с детски непробудно лице. Нищо не бе чул. Сякаш си бе отишел. Останах сама. Разбрах, че сънят бе разхлабил ръката му около рамото ми. Отметнах глава назад и потърсих опора в небосвода. През сълзите ми звездите станаха влажни. Облак птици прелетя над нас. Отлитаха на юг. Оставиха една сянка в душата ми. Бе есен.

Той сънуваше може би мене. А може би другата. Или аз сега, като помислих за нея, извиках образа й в неговия сън? Може би, ако изкореня ревността от сърцето си, ще изкореня и нейното съществуване в мислите му? Започнах да чувствам, че ние двамата с него бяхме вече в една верига. Каквото аз помислех, се проектираше в него като усещане и образ. Каквото той почувстваше, се отразяваше в мене като импулс. Всяка сянка, прекосила съзнанието ми, минаваше през него като охлаждане. Всяко светло хрумване, огряло челото му, резонираше с усмивка в мене.

Наистина той бе дошъл! Но защо с него бе дошла и една тъга?

 

 

Първият утринен лъч прониза гредореда като тънка, лъскава игла и се заби в голото ми рамо. Усетих студена, остра болка. Бляскавата игла мина през рамото ми, излезе от другата страна, удари се в никелираната брава и там се пречупи. Утрото! Исках да спра, да запуша с длан хоризонта, отдето извираха бодливите лъчеви игли. Но дланта ми бе много малка. Измъкнах рамо изпод главата му. Целунах топлото му слепоочие. В какъв ли полъх от образи, аромати и багри мина тая целувка през неговия сън?

Да имаш сила да станеш след любов и да си отидеш… Носят те на ръце като царица към това небе. А те оставят сама да слезеш от небето и да стъпиш с боси нозе върху студената грапава земя, по която има разпилени пирони. Тоя миг е най-голямото унижение, което познава жената. Всяка може да легне. Но не всяка умее да стане от постелята права и да запази достойнството си на царица. Добре че мъжът обикновено спи в тоя страшен миг! Спи и не предполага, че изведнъж тя, завладяната и покорената, си спомня за един друг, който никога не би я оставил да си отиде така наведена и прекършена. Това е най-голямата женска изневяра под носа на покорителя.

Ставах и копнеех за добрия Лалю. Той би ме носил на ръце сега, на връщане, когато най-трудно се върви. Би ми шепнал най-нежните думи сега, когато имам най-голяма нужда от тях. Стана ми студено. Любовта неблагодарно бе съблякла от мене горещия мъжки поглед, горещите жадни длани, горещия му дъх и ме бе оставила да зъзна, захвърлена сред посърнали утринни звезди. Желанието му бе преминало. Чувствах се ограбена и развенчава. Запратена от небето долу, на каменистата земя! С отнето оръжие. В душата ми се прокрадна разкаяние, че не бях обикнала истинския мъж, защитника. Защо жените сами избираме своето унижение?

От небето се приземих на коравия под. Голямо усилие ми струваше. С два пръста грабнах чуждите обувки с високи токчета и боса заслизах на пръсти по ледените стъпала като крадла. Внезапно ме обзе някакъв неприсъщ на мене копнеж. Да стана, да му приготвя закуска, да шетам. Но тая робска радост ми бе отнета. Трябваше незабелязано да избягам, докато не се е съвсем съмнало и докато той още спи. Като се събуди, ще ме търси. Може би ще му липсвам. А каква наслада би ми доставило да напълня един съд с вода, да я стопля на някакъв банален електрически котлон, за да се избръсне той. Мечтаех да му изпера и изгладя ризата. Навярно сам не предполага колко съм му нужна. Двама да пием чай. Усетих сладкия, неподправен вкус на всекидневието. Да имаш дълг в дреболиите. Дали щях да доживея до непостижимата посредственост? Дали някога щеше да изгрее за мене едно обикновено утро, в което ще ме погълне прозата и грижите около Влад? Мечтаех за сиво всекидневие. Завиждах на простите женици за великия празник на техния делник. Винаги бях презирала домакинството. Но сега в мене се пробуждаха неподозирани заложби. Усетих се жена, грабната от величието на дреболиите. Вече мислено започвах да върша всичко онова, което ми бе противно и което никога не бях правила, нито бях мислила да правя. А щях да го върша цял живот.

На пръсти се вмъкнах в общежитието. Никой не ме усети. Момичетата спяха невинен сън. С една тиха печал им завидях. Те още не познаваха горчивината на забранения плод. Колко е хубаво по-дълго да бъдеш момиче! И в същото време почувствах превъзходство над тях: аз бях вече поела най-големия риск — да бъдеш жена.

 

 

На заранта тръгнах закъсняла за работа, с умора, която бе приятна като бодрост. По пътя към обекта забелязах едно странно явление. Всеки, когото срещнех, ми се усмихваше най-сърдечно. Залисани хора в грижи и неуредици, с набръчкани от мисли чела, щом се приближеха към мене, приветлива усмивка отваряше лицата им. Дори работниците от нощна смяна, които се завръщаха по общежитията, за да заемат още топлите легла на дневна смяна, и носеха в погледа си цялата тъмна нощ, ме поздравяваха и една усмивка като разсъмване просветваше в очите им. Дори сърдитковците намираха по някоя усмивка за мене. Това, че познатите ми се засмиваха, не бе толкова чудно. Но хора съвсем непознати, за пръв път срещнати, с които случайно се кръстосваха и разминаваха посоките ни, се заглеждаха в мене и весело ми се усмихваха като на близки. Няма да повярвате, не само хората така ме приемаха тая заран. Имах определено чувство, че всичко наоколо ми се усмихва. Щом погледнех към небето, то ми се засмиваше през някоя синя пролука между облаците. Като минах по моста, реката просия в усмивка. Току-що поставени стъкла в рамките по прозорците, още неизмити, ми се усмихваха поред. Есенните цветя по припеците отдалеч ми кимаха с детски вратлета. Дъбовата шума ми махаше с безброй загорели от слънцето длани. Скалите, далечният снежен връх, шумовете, багрите — всичко бе една усмивка, обърната към мене.

Най-после открих причината. Самата аз вървях с една щастлива усмивка, забравена върху устните ми. И всичко, живо и мъртво, ми отвръщаше с взаимна усмивка. Законът на отражението е така прост. Засмей се на света, за да ти се засмее и светът.

Отдалеч разгатнах смут в нашата монтажна бригада. Момчетата се въртяха долу. Видимо нямаха желание да се запретнат за работа. А аз мислех, че съм закъсняла. Бригадирът никъде не се мяркаше. Прекосих за по-направо изотзад през изкопа. Прескочих го, сякаш хвръкнах. Не ме усетиха. Вниманието им всецяло бе погълнато от нещо необичайно. Чух гласовете им, без да вникна в думите:

— Каква била Райна! Покрит въглен…

— Аз надушвах нещо в нея.

— Ясновидец със задна дата! — подигра го гласът на Рошлю.

Всичко още ми се усмихваше по инерция.

— Баща й преследвал сина на бай Крум!

— Ами бай Крум не е ли знаел?

— Знаел и си траел!

Тъкмо попаднах под кръстосани сенки от монтажните стълбове. Дочух ясно последните думи. Вслушах се с усмивка, все още тлееща по лицето ми. Бай Крум знаел коя съм! И не ме изгонил! Още не можех да осъзная значението на тия думи.

— Райна е лъгала през цялото време!

Усетих, че всичко рухва над главата ми — всичко строено от мене за две години, всичко строено от хората за векове — всичко е било градено върху пясък, пада, събаря се, сгромолясва се върху мене и ме затрупва.

— Такъв баща, а тя важна!

Рошлю ядно дъвчеше угарка:

— Ами ти бе? Кой е баща ти?

Васю смънка уклончиво.

— Кажи де! Лежи за кражба! — Рошлю изплю угарката.

— Ами твоят да не е кой знае какъв?

— Важно е аз кой съм! — наежи се Рошлю.

— Лорд Рошлю! — каза Васю.

Цялото ми лице бе насечено от сенките на железата като от кръстосани удари на бичове. И през очите ме шибаха тъмни сенки. Усмивката ми бе зачеркната. А заедно с моята — цялата взаимна усмивка на света. Останах премазана зад една колона.

— Ще има другарски съд!

— Отде накъде тя ще отговаря за баща си? — защищаваше ме Рошлю.

— Защо е прикрила?

— Защо не се е отрекла от него?

Рошлю се караше с тях разпенено:

— Кой може да избира баща си?

В тоя миг отгоре ми се стовари последният удар. От другата страна се зададе Влад. Навярно, щом се е събудил сам, е помислил, че съм му се разсърдила, затова съм избягала. Мъжът никога не разбира неудобството на ситуациите. Трябва жената да се грижи и да му спести неловкостта на пробуждането. Сега се навърташе насам, за да ме срещне. Бе успял да се избръсне. Прилепих се зад колоната. Той ме търсеше с поглед. Боеше се да не би да ме е изгубил. По своята мъжка логика той смяташе навярно, че е обидно и отблъскващо за девойка любимият да заспи в прегръдките й. А едно заспало дете на рамото ти е по-мило от най-страстния любовник. Той идеше. Той наистина идеше при мене. Това бе то, което бях чакала цял живот. Влад не можеше вече без мене. Цялата му стойка, походката, всичко бе насочено към мене. Вървеше сякаш срещу силен вятър. Нищо не можеше да го спре. Идваше завинаги. Но аз се ужасих от неговото идване.

— Все пак са една кръв! — упорствуваше Васю.

— На катъра баща му е кон, а той си е катър! — отвърна Рошлю.

— Архитекте! Ела да те питаме нещо! — извика Попето.

Тъкмо бях го постигнала, щях да го изгубя. Завинаги. Хукнах настръхнала назад през изкопа. Лъчите на изгрева се чупеха през монтажните решетести стълбове. С тялото си пресичах клетка лъчи и сенки. Тичах като подгонена зебра. Раменете ми се вгънаха навътре от болка, сякаш носех стрела, забита между ребрата. Ударите на сърцето ми заглушаваха моторните шумове. Момчетата, залисани в спора, не ме усетиха. Тичешком плачех. От тичането сълзите ми течаха по-бързо. Бършех ги с опакото на ръката си. Шефът ме наказваше, след като не бях му донесла нужните сведения кой как мисли. Той бе разпространил тайната ми. Нямаше за мене спасение.

Отсреща се зададе бай Крум. Свърнах в друга посока.

— Рай-не-е-е-е! — проеча гласът му зад гърба ми.

Затичах по-бързо. Чувствах мътни браздулици по лицето си. Сега всичко наоколо ме гледаше намръщено и враждебно. Недовършените сгради ми обръщаха гръб. Избягвах срещи с хора. Усмивката на света помръкна към мене.

 

 

Нахълтах в общежитието. Стаята бе празна. Разхвърлени дрехи върху осем войнишки легла. Вътре владееше безпорядък, наситен с току-що изтичали навън гласове и стъпки, с припряно обличане, с бързо приготвяне за работа, със задъхване от страх да не закъснеят. Измъкнах изпод своя креват вехтия си, изтъркан куфар. Наблъсках в него дрехите и книгите си. За тия две години не бях купила нищо ново освен една розова блузка. Спестявах пари за следване. Учебника си по биология оставих за Лина. Тя щеше да учи по него вместо мене. Понечих да си взема огледалото от етажерката, но се сепнах от собственото си пепелно лице и го оставих. Това бе лицето на страха. Вързах куфара с връв. Втурнах се навън.

Криех куфара зад гърба си. Щом зърнех човек отдалеч, мъчех се да изменя плача си в усмивка. От това сълзите ми потичаха по-бързо. Тичах, притулена зад скели и купища материали. Аз не бягах от случаен пристъп на страх. Който веднъж се е почувствал човек, той не може да плюе върху лицето си. Какво? Да отида при шефа и да му предложа услугите си, за да ме отърве от другарски съд и самокритика? Или да му кажа открито:

— Не мога да доноснича!

Ще ме погледне с неразтопяеми зеници. И ще ме изправи пред другарски съд. Спомних си тоя колективен уред за мъчение. Един млад инженер бе съден „другарски“, загдето бе направил опит да заплаща по-високо на работниците. Изправен пред всички, с тебеширено лице, с гипсови устни на човек пред самоубийство, той трябваше да отговаря на кръстосан огън от въпроси. Накрая бе заставен да си направи самокритика. Младежът се самообля с помия, нарече се с най-страшни имена, но пак нищо не постигна. Самокритиката му бе оценена като недостатъчна и неискрена. Оттогава тоя човек се сви в черупка. Не му се чуваше гласът, не му се виждаше лицето. Превърна се в охлюв.

Другарски съд за мене. Там ще ме разпъват на кръст хора, които ме наричаха „другарко“. Евтим Свраката, доносникът, ще ми задава ехидни въпросчета. Не един възторжен лицемер ще ме замеря с кал, за да се покаже той какъв е чист. Аз не можех публично да се отрека от баща си и да се наслаждавам на моралното си очищение. Аз исках на дело, а не с думи да докажа, че съм негова дъщеря, която ще изкупи вината му. Но те търсеха от мене не дела, а фрази — кухи, гръмко дрънчащи като празен варел фрази. Аз бях готова да работя неистово, да уча, да откривам, да дам живота си за тая идея, която е била преследвана от баща ми. Но това мое престараване им се струваше подозрително. Те изискваха от мен не дела, а голи декларации. Защо им бяха нужни? Това ме унижаваше. Аз не исках другарите ми, хората, които уважавах, любимият да ме видят с наведена глава, с тебеширено лице, с гипсови устни, самопосипана с пепел, самооплюта. Дори да се стъпчех в калта, те пак щяха да кажат, че самокритиката ми не е достатъчна и не е искрена. Щяха да ме заставят да пълзя по корем в тиня като охлюв. А аз исках да остана човек, изправен на два крака. Нищо друго.

Ето, затова избягах. Вие на мое място как бихте постъпили?

Спуснах се по стръмния сипей без пътека. Ненадейно една сянка с разперени ръце ме блъсна назад. От вятъра сянката заканително се полюшна. Това бяха мъжки ризи, прострени на въже да съхнат. За миг сълзите замръзнаха по бузите ми. Спомних си бялата риза, която огладих в оная първа вечер. Ядно отмахнах прането от пътя си, минах под въжето и пак се юрнах надолу. Изпод гуменките ми рукна сух порой.

Дано никой не ме е видял. На никого не се обадих. Втурнах се по шосето в пушилката зад един камион, без да си давам време да премисля…

 

 

Шофьорът на камиона ми говореше нещо отдавна, но аз не го чувах. Най-сетне думите му проникнаха до съзнанието ми:

— Четохте ли във вестника? Който е работил две години на строеж, има право да следва…

— Как?

— Две години на строеж и вратите на университета са отворени! Ще избутам още няколко месеца и ще се запиша в техниката!

Седях като треската от гръм. Аз бях работила на строежа две години и 17 дни. Всъщност тайната цел, с която дойдох в планините, бе постигната. Мечтата на живота ми — осъществена! Имах право да следвам! Но защо не се зарадвах? Защо не прегърнах непознатия шофьор, който ми съобщи най-хубавата вест в живота ми? Или бях оцепеняла от изненада?

— Рай-не-е-е-е! — проеча гласът на бай Крум като смътно проточено ехо на името ми.

Не! Това бе изсвирване на влак. Прониза ме до костния мозък. Наближавахме гарата на града. Шофьорът вдигна пределна скорост. И мисълта ми се понесе с такава скорост, че вече не можех да мисля. Само ме прекосяваха осезаеми проблясъци:

Главната цел в живота ми — постигната! Това ли всъщност бе моята единствена цел? Или целта ми се бе променила? Без сама да зная това. Нещо друго се бе появило. Но какво? Откъде? Нещо властно ме теглеше назад към планините.

— Рай-не-е-е-е! — викът на бай Крум се преливаше в пронизителното, проточено изсвирване на влака.

Аргир с отрязаната ръка сочеше нагоре:

— Какво става там без мене?

Енчо Мечкарят викаше зад камиона:

— Кой? Аз да бягам? Няма го майстора!

Болният парторг се дърпаше от санитарната кола и не искаше да отива на лечение. Рошлю, гонен от обекта, спеше в сандък, но не си отиваше. Главният инженер пишеше в дневника си: „Човек — това е отговорност.“

Исках да бъда човек. Да стоя изправена на два крака. Нищо повече! Ето, това бях търсила. Затова бях избягала. А човек бяга ли? Само дивите животни бягат подгонени. Двукрако и бягане — някак не върви. В жаждата си да бъда човек аз бях допуснала най-голямата грешка спрямо човешкото в себе си — да обърна гръб и да бягам. Позор. Непоносимо унижение — да бягаш, погнат от страха.

Най-сетне стигнах донякъде…

Камионът, както бе засилен, едва не нахълта на перона. Влакът се канеше да потегли. Релсите бяха устремени към нежеланата далечина. Шофьорът скочи, грабна куфара от коленете ми, дръпна ме за ръка да тичам:

— Хайде бе, момиче, влакът тръгва!

Прочетох табела на вагона — София. Значи потеглях за София. Шофьорът насила ме вдигна на едно стъпало, бутна ме вътре, натика куфара в ръцете ми. Самата съдба ме тласкаше с неговите услужливи ръце да заминавам.

— Хайде, на добър път!

Влакът едва-едва се помести. Гледах към шофьора с недоумяващи очи. Не ми мина и през ум да му благодаря.

— Връщате ли се горе? — го попитах със завист.

— Веднага товаря и потеглям!

Влакът се плъзна по релсите. Дърветата леко се отдръпнаха назад. Шофьорът направи крачка след вагона, махайки с ръка:

— Много здраве на София! Хайде, че бързам за концерта!

И се отправи към камиона. Сега си спомних, че по пътя той нещо говореше за концерт. Влакът бавно се плъзгаше.

— За какъв концерт? — викнах с все сила.

— На Гръмовец се готви концерт! — отвърна той почти гърбом.

Гръм се готвеше над Гръмовец, не концерт. Влакът ускори ход. Дърветата се затичаха назад. С някакво силно, кондензирано електричество ме привлече гърмът отгоре. Аз скочих в движение на перона. Изтървах куфара. Връвчицата се скъса. Дрехите ми се разпиляха. Наблъсках ги вътре. Мярнаха ми се отрязаните коси в найлонова кесия. Без малко да ги отвее вятърът.

 

 

Седях отново на пътническото място до шофьора. Разярен до пяна на уста, той крещеше на приливи и отливи:

— Ти кого ще разиграваш?

Мълчах и гледах пред себе си. Колата се връщаше в планините. Облаците над хребета се сгъстяваха. Представях си запуснатото пиано, прашно, затворено като ковчег, онемяло. Нямаше кой да разпее скритите гласове в клавишите.

— Заради тебе без малко да се блъсна! Гумите изхабих да ги пресилям!

Седях все така безмълвна с куфара на колене. Представях си своето място горе на монтажа, колкото и незабележимо от земята, то все пак бе една брънка в железните плетеници. Сега там бе празно. Една невидима от земята пукнатина, в която се спъва рукналият поток на времето.

— Нали уж бързаше за влака?

Нищо не отвръщах. Тия ругатни ми действаха ободряващо. Човекът имаше право. Представях си яростта на Графа, който заради мене докара пиано и акордьор и изгуби съревнованието със Савата. При отлива на яростта шофьорът само поглеждаше към мене възмутено:

— Да се поведеш по женски ум!

Не му възразявах. И нямаше как да му обясня, че аз трябваше да извърша това пътуване, колкото и нелепо да изглежда то. Трябваше да сбъркам, за да търся грешката си. Къде бе тя? Дали най-голямата ми грешка не бе страхът от грешка? Тоя страх да не сбъркам! Той спъваше всяка моя стъпка, запушваше всеки мой порив, караше ме все да спирам сред път. Страхът от грешка предизвиква верижна реакция от грешки. Аз бях изгубила себе си. Постоянният страх от грешка е най-опасен климат за младостта. Защо пък да нямам правото да бъркам? Аз бях много млада. Можех да си позволя смелостта да сгреша. Това мое пътуване не бе напразно.

Най-дълъг и най-стръмен е пътят към себе си. Твоята същност непрестанно се мени и ти убягва. Още никой не е открил пряк и лесен път към истински себе си. Тоя път заобикаля през другите. За да разбереш себе си, трябва да разбереш другите. Грешки съпътстват това лутане към себе си. За да се откриеш, е нужна смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент.

Камионът се носеше обратно и се вглъбяваше в планините. Чувствах се на собственото си място, макар че силно друсаше. И всичко в света наоколо си бе дошло на мястото, макар че се клатеше. Хоризонтът пред мене се изясни, макар да бе затиснат от сгъстяващи се облаци.

Поех си дълбоко дъх. Колко свеж бе въздухът!

… Прост и понятен изглежда светът, когато си с лице към посоката на движението и когато тая посока съвпада с вътрешния ти тласък. Завоят не е опасен, защото го виждаш. Пропастта не е толкова страшна, защото не те дебне откъм гърба. Насрещният вятър не е така противен, защото не те шиба изотзад, не разбърква косите и самочувствието ти. Сега поне виждаш и знаеш своя път. Колкото и да е стръмен, колкото и да е грапав, той е пред тебе и ти го поемаш. Времето оправя своя ход според твоя ритъм, когато си с лице към посоката на движението. Вече не те бие денят, не те бие часът, не те бие мигът, впуснати срещу тебе. Времето лети успоредно с твоя устрем и те подканя да бързаш, да бързаш, да не изоставаш. И ти го гониш, и се задъхваш, и самият ти ставаш времето. Когато се слееш с него, то престава да те гнети, както лудият бяг на собствената ти кръв не буди в тебе чувство на загуба. Може да не стигнеш надалече, може да паднеш, може да те сломят сред път, но самото твое тръгване в истинската твоя посока е вече стигане до нещо. Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока — най-трудното на тоя свят. Гръм да се сгромоляса над главата ти! Няма къде да избягаш от своя път и от себе си. Роден си човек, за да вървиш с лице напред. Хоризонтът, преобърнат от собственото ти объркване, иде на мястото си и очертава вечната си линия: той се отваря пред тебе, макар и заоблачен. Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.

Каквото и да те чака!