Димитър Подвързачов
Приключенията на Крачун и Малчо в София (2)

Глава втора
Победа

— Ето го апаша! Малчо, дръж!

— Само да го пипнем този хъш!

— Орден ще получим! Аз си зная!

— Гледай го — ще падне там на края…

— Ей, момче! Я стой бре! Спри се там!

— Спри се и предай се кротко нам!

— Ако паднеш — майка ти ще плаче!

Но апашът да се спре не рачи!

Тича бързо дяволският син,

скача керемиди и комин,

сякаш че е в някакво игрище…

Малчо разядосан скърца зъб:

— Хайде, наближава! Онзи ръб

пътя му нататък ще заприщи!

 

Но що стана? Стой бре! Я го виж ти!

 

Напразно Малчо и Крачун търчат!

Не могат с нищо вече да го спрат.

 

Съвсем не се шегува оня брат:

той беше пъргав като акробат.

 

Засили се, на двамата напук,

и скочи бързо върху покрив друг.

 

— Ами сега? Да спреме по-добре!

Повярвай, тъкмо днес не ми се мре…

 

— Не, Малчо, ще те хвърля сам отвъд,

там лесно ти ще му препречиш път.

 

— Но ако падна в онзи камънак?

— Ще кажеш само като жаба: вряк!

Побързай да решиме тоз въпрос:

ще изтървеме хубавия гост…

 

— Не скачам аз, не съм дотолкоз прост,

за да прескоча, искам хубав мост!

 

Напразно бе помислил апашора,

че е измамил тези смели хора!

 

— А! — рекоха си те накрай — така ли?

И ний сме нещо на света видели!

 

Те знаеха безбройни занаяти,

та бяха ставали и акробати!

 

— Щом искаш акробатство, харно! Бягай!

Крачуне, хайде, както нявга, — лягай!

 

Нима сега тук ще се посрамят

пред този никаквик? О, никой път!

 

Дълга си ще изпълнят те докрай!

 

— На̀, Малчо, мост ти правя, не се май!

 

Крачун простря се между двете сгради,

на Малча лек път асфалтиран даде…

 

— Внимавай, Малчо, бавничко върви!

Щом паднеш — за земята се лови!

— Ба, лесно е, за мен недей се грижи!

Ти гледай моста да не се раздвижи!

 

— Пък и да паднеш, Малчо, не се бой:

аз реч ще ти държа за упокой.

 

— То се не знай кой кого ще погребе:

аз по-добър оратор съм от тебе!

 

— А, знам те: думица докат речеш —

мъртвеца ще го улови сърбеж…

 

Така, по тоз път страшен, ала кратък,

наш Малчо се прехвърли чак оттатък.

 

След туй Крачун се метна изведнъж

и погнаха пак бягащия хъш…

 

Напразно озъртат се двама:

по покрива никого няма!

 

Къде е апашът? Изчезна!

Погълна го сякаш че бездна!

Где хвръкна проклетият син?

Нима отлетя с цепелин?

 

Нагоре го няма, в небето…

Я виж пък надолу! Ха̀, ето:

 

пълзи като плъх по тръбата.

След него — напред, по стената!

 

— Стой, Крачуне, не шавай!

Нека стъпя по-здраво с краката!

 

— Малчо! Зверо! Внимавай!

Ще ми счупиш главата!

 

— Нали зная, че тя ти е куха:

ще се смачка и пак ще изскочи!

 

— Ще те ръгна сегичка в търбуха!

Ще те хвърля на голите плочи!

 

— Пък хвърли ме! Оттам като рипна,

ще изсвиря, тревога ще дигна,

и без тебе апаша ще стигна,

и големия орден ще пипна!

— Ще ти кажа аз теб, като

                слезнеме долу,

ще ти шибна сто бича по голо!

 

Победа! Беглецът е вече

в ръцете им, кротък, пленен!

 

— В участъка! — Малчо отсече.

Крачун пък: — Води го след мен!

 

— Момчета, приятели драги, —

апашът замоли смутен, —

пуснете ме, сума облаги

ще видите сетне от мен!

 

Каквото открадна, по равно

със вас ще делим занапред.

Нас чака ни бъдеще славно…

 

— Ба, чакат те двайсет и пет

и малко курорт във затвора! —

Крачун му сърдит изръмжа. —

Такваз като теб апашора

не пущам аз! Здраво държа!