Ан Уийл
Следи по пясъка (10)

Десета глава

На масата се появиха купички с консервирани плодове.

— Доста храна остана — с безпокойство отбеляза Джанет.

— Не се притеснявай. Ще платим само това, което сме изяли — успокои я Шарлот.

— Наистина ли? Откъде знаеш?

— Дядото на Шарлот е живял тук — обади се Дийн. — Тя дори знае, какво е това — и той посочи малка чинийка.

— Това са орехи от арекова палма. Местни жители обичат да ги дъвчат след ядене, но те има особен вкус и трябва да свикнеш с него от малък — поясни Шарлот и погледна часовника си. — Маник, бих искала да разгледам новата джамия.

— Сборен пункт тук в четири… И никакви закъснения! — отвърна той, след като погледаш белите зайчета в морето.

Тя кимна и стана от масата. За нейно облекчение Дийн леко се надигна от стола, но не я последва. Останалите бяха казали, че няма да разглеждат джамията. Може би той споделяше тяхното нежелание. Или се досещаше, че тя още не е взела решение, и не желаеше да я принуждава да бърза.

Шарлот знаеше, че джамията е затворена за немюсюлмани четвърт час преда поредната молитва и един час след нея. Освен това, ако човек не е подходящо облечен, пак няма да го пуснат. Но тя беше с блуза с дълъг ръкав и панталон, а и добре владееше дхивеи.

След като се събу и изми краката си, един служител я въведе в огромна, украсена с дърворезба зала, побираща шест хиляди души, а също така й показа заседателната зала, библиотеката и училищните стаи.

Тя излезе от сградата и видя долу до стълбите Дийн, който я очакваше. Шарлот бавно заслиза по широките стъпала. Вече бе взела решение какво да му отговори.

Ако двамата наистина бяха създадени един за друг, всичко щеше да свърши добре. Но тя не можеше да прекара с него дори няколко дни в уединение, след като връзката им бе неофициална.

Щеше да му откаже под претекст, че не иска да наранява чувствата на Маник. Но истинската причина за отказа й бе друга. Трябваше да е сигурна, че Дийн я обича. Ако се убедеше в това, щеше да го последва дори на края на света!

— От другата страна на улицата има малка градинка, където можем да седнем на сянка — каза той. — Какво решаваш?

— Не ми се сърди, Дийн, не мога да дойда с теб. Предимно заради Маник. И без това в края на пътуването го очаква голямо разочарование. Но да замина с теб ще бъде направо жестоко спрямо него.

Той я изслуша мълчаливо. Двамата навлязоха в градината, която представляваше част от парка около султанския дворец, и бавно тръгнаха по главната алея. Най-после Дийн каза:

— Тази сутрин се обадих в Лондон… Исках да проверя как вървят нещата в офиса. Там всичко е наред, но майка ми е в болница. Наредила е да не ме безпокоят, но моята секретарка е решила, че трябва да зная. Тази вечер се връщам в Англия. Така че вчерашното ми предложение отпада.

— Разбирам — отговори Шарлот, която всъщност разбра едно: ако й беше казал това по-рано, нямаше да е принудена да му отговори отрицателно. На глас тя продължи: — Съжалявам за майка ти. Какво всъщност е станало?

— Имало е силно застудяване и се е подхлъзнала на заледени стъпала — поясни Дийн, хвана я за рамото и я обърна с лице към себе си. — След като не успях да те убедя да дойдеш с мен на атола, вероятно няма смисъл и да ти предлагам да тръгнем заедно за Лондон, където температурата е под нулата, нали?

— Страхувам се, че е така. Не че не искам да губя от почивката и не че се страхувам от лошото време в Англия.

— Недей, сам ще се досетя… Отказваш, защото ако заминеш с мен, това няма да се хареса на Маник — изрече той саркастично.

— Маник няма нищо общо. Изобщо няма да се връщам в Англия, Дийн. Аз оставам тук… Нали ти обясних, че работя в туристическа фирма? Сега съм назначена за мениджър на един остров — по̀ на юг. В понеделник съм на работа.

— В коя фирма работиш?

— Тя е купена от „Жардийн Латимор“, но това няма значение. Отдавна работя в тази фирма и очевидно имам добро досие.

— О, в това съм напълно сигурен. Следователно, за известно време ще останеш на Малдивите, така ли?

— За доста дълго време. Поне така планирах. Но плановете понякога се променят… Както се промениха и твоите.

Дийн пусна рамото й и пъхна ръце в джобовете си.

— Излиза, че сме в задънена улица. Ти трябва да останеш, а аз — да замина. Предварително съм поел ангажименти за близките седмици. Сякаш боговете нарочно ни срещнаха, за да ни разделят…

— Може би… — изрече Шарлот, като не успя да преглътне тежката буца, заседнала в гърлото й.

Горещи сълзи опариха очите й и тя се извърна, като се престори, че разглежда някакъв храст.

— Хареса ли ти джамията, мила? — разнесе се отблизо познат глас.

Тя се обърна — по странична алея към тях вървяха Вик и Оли.

— Да, много е интересна — отговори Шарлот и с облекчение констатира, че гласът й звучи нормално.

— Бих желал да разбера откъде са взели пари да я построят — заяви Вик. — Нали уж не са богата страна, а и туристите не са много…

— Получили са помощи от държавите на Персийския залив и от Бруней. Хареса ли ви музеят?

— Джанет и Бил още са там — усмихна се Оли, — макар че няма нищо за разглеждане, освен парадните дрехи на предишните султани. А и върху тях златната бродерия е съвсем потъмняла. Не обичам такива места. Тази сутрин намерихме хубаво кафене и отиваме да изядем по един сладолед. А вие накъде сте тръгнали?

— Възнамеряваме да разгледаме музея — каза Дийн хладно. — Ще се видим по-късно.

 

 

Пред входа на музея срещнаха Уорънови.

— Неприятното е, че служителката върви по петите ти — съобщи Джанет, — но има интересни неща. За жалост не всички експонати имат табелки. Гледайте да не пропуснете бродираните пликове от коприна за официални писма.

Музеят беше разположен на два етажа. Към горния водеха стръмни стълби.

Дийн и Шарлот тръгнаха покрай остъклени витрини.

— Кога тръгваш за летището?

— В четири и половина — отговори той. — Преди да тръгнете за Бандос, една моторница ще дойде да ме вземе. Осигури я Маник. Ще си стегна багажа за пет минути. Душ можело да се вземе и на летището.

Стори й се, че сърцето й спира да бие. Нима след един час ще се сбогуват… Може би завинаги?

— Говорите ли английски? — попита Дийн служителката, младо малдивско момиче. Тя поклати глава отрицателно. Той се обърна към Шарлот: — Ако ти оставя адреса си, ще ми пишеш ли?

— Ако и ти ми пишеш…

— Разбира се — погледна служителката. — Как да я накарам да се махне? Дали няколко банкноти ще свършат работа? Искам да те целуна за довиждане…

— Съмнявам се, че ще вземе бакшиша, но ще се опитам да поговоря с нея — Шарлот се обърна към момичето и каза на дхивеи: — Сърцето ми принадлежи на този мъж, но майка му е болна и той трябва да се върне в Европа. Остави ни насаме, моля. Обещавам, че нищо няма да откраднем или повредим — момичето явно се колебаеше и тя добави: — Ние се разделяме за много месеци… Може би завинаги. Моля те, бъди добра към нас. Искам още веднъж да усетя неговата прегръдка.

Момичето кимна:

— Зная, как се чувстваш. Моята приятелка обичаше мъж, замесен в политиката, който бе пратен в изгнание на друг остров… Тя е нещастна и досега. Ще ви оставя насаме…

— Какво й каза? — попита Дийн, след като момичето си отиде.

— Обясних й, че искаме да се сбогуваме без свидетели. Тя ме разбра, защото приятелят на едно друго момиче бил изпратен в изгнание. Това е най-разпространеното наказание тук. Мъжете невинаги страдат от него, но жените много трудно понасят раздялата.

Той хвана ръцете й и я притегли към себе си.

— И за мен е много трудно да се разделя с теб… Но италианците казват: „Че сара, сара“, тоест: „Каквото има да се случи, ще се случи.“. Кой знае защо, но имам предчувствието, че ще се видим отново. И то съвсем скоро…

Шарлот очакваше да чуе друго. „Обичам те и скоро ще се върна“. Или: „Остави работата си, ела в Англия и ще се оженим.“.

— Така ли? Може би — изрече тя с разочарование.

Дийн я прегърна, но не потърси устните й за целувка. Просто я притискаше в обятията си, сякаш тя бе малко дете, нуждаещо се от закрила.

Лицето й се допря до рамото му. Сълзите, които едва бе преглътнала в градината, сега потекоха дори през стиснатите клепачи.

Дийн усета, че раменете й треперят.

— Недей да плачеш… Няма за какво…

— Зная… че е… глупаво… Не разбирам защо не мога да се… овладея — изхлипа Шарлот. — Обикновено не се поддавам на… емоциите си…

— Така е, защото ако потискаш чувствата си дълго време, рано или късно те ще се излеят по някакъв начин. Както се случи и вчера, макар да бе по-различно… — хвана брадичката й и повдигна лицето, като я принуди да го погледне в очите. — Ти ме изненада. Когато започвахме обиколката, мислех, че ще ми отнеме много време и усилия да те накарам да се отпуснеш. Но стана другояче, нали? И на плажа на Бодуити, и вчера в твоята каюта…

Шарлот усети как страните й порозовяват от смущение. Тогава той се наведе и я целуна. Тя потъна сред вълните на същия божествен екстаз, който вече бе изживяла, и забрави всичко. Знаеше само, че и двамата се желаят…

 

 

За голямо учудване на местните жители, които никога не бързаха, на Шарлот и Дийн им се наложи да тичат към пристанището, за да не закъснеят. Само Маник забеляза, че пристигнаха по-късно от останалите, а Шарлот не може да си поеме дъх…

Групата беше заинтригувана от факта, че Даян бе накарала професора да се обръсне и да си купи нови дрехи. Той се появи на кея без брада, с бял панталон и шарена риза. Шарлот не можеше да го познае.

Вятърът все още беше доста силен и по пътя към шхуната всички се намокриха от пръските на разбиващите се в лодката вълни. След това с общи усилия трябваше да накарат Даян да се хване за въжения трап. Лодката подскачаше върху вълните и Маник видимо си отдъхна, когато пътниците благополучно се качиха на борда.

Половин час по-късно Шарлот вече гледаше как Дийн хвърля пътната си чанта в моторницата, която трябваше да го закара на Хулхуле — малък остров близо до Мале, на който имаше летище.

Сбогуването им беше типично британско — стиснаха си ръцете, той леко я целуна по бузата, а тя се помъчи да се усмихне безгрижно и весело.

Шарлот и Оли останаха на борда и след като моторницата изчезна в далечината, порейки вълните.

— Жалко, че си замина — каза Оли. — Дийн е много симпатичен. Добре се разбирахте, нали? Нищо, скъпа, горе главата. Момиче като теб няма да остане без кавалер… А и май няма нужда да го търси — и тя многозначително побутна Шарлот с лакът.

Ако беше сама, Шарлот щеше да остане до перилата още дълго, отдадена на мъката си. Но наоколо имаше хора, а и Маник не откъсваше поглед от нея. Тя се обърна и слезе в каютата си, без да промълви и дума. Не искаше някой да се досети, че изпитва чувството на безвъзвратна загуба — както в деня, в който й съобщиха за смъртта на дядо й…

 

 

Само преди седмица не би повярвала, че е възможно цяла нощ да мокри възглавницата със сълзи — като девойка, влюбена за първи път… На сутринта беше бледа и очите й бяха зачервени. За щастие, никой не забеляза това, защото Бил Уорън и Оли Нийдсън имаха стомашни оплаквания и се нуждаеха от грижи.

— Мъжът ми Бил е ужасен като пациент — сподели Джанет с Шарлот. — Всъщност повечето лекари са такива…

— Сигурно вчера са яли нещо в онзи ресторант — подхвана Вик, — който никак не ми хареса. Един Господ знае как се приготвя храната там…

Шарлот премълча и не му каза, че кухнята сигурно е чиста и хигиенична като във всеки европейски ресторант, а инфекцията по всяка вероятност е от някой сладолед или недобре измит плод.

По-голямата част от деня тя прекара в морето около рифа, заобикалящ Малък Бандос — островче, съхранявано като природен резерват.

Късно следобед Вик и Джанет също отидоха да плуват. Вик влезе във водата с шнорхел, а Джанет седна до Шарлот на плажа и каза:

— Не е ли изумително какви промени стават с професора под влиянието на Даян? Без тази отвратителна брада той изглежда много прилично. Дори го е накарала да се къпе по два пъти на ден! Как смяташ, дали двамата са успели да останат насаме интимно? Според мен това е направо невъзможно, като се има предвид теснотията в каютите. Е, може би разсъждавам като бабичка…

— Не зная, но дори нещо да е станало помежду им, важното е какво ще излезе от това — отвърна Шарлот. — Искам да кажа, дали връзката им ще свърши на летището, или ще продължи?

— Трудно е да се предвиди с как ще завърши една подобна любовна авантюра. Професорът, или Пади, както го нарича тя, има нужда от жена, но не виждам Даян като съпруга на преподавател, ако той се окаже достатъчно луд, за да се ожени за нея, разбира се… — Джанет се замисли, а после добави: — След като обаче е щастлив и му е добре с нея, защо пък да е луд? Традиционното разделение на класи вече е отживелица. Неговите колеги могат да приемат този брак като ексцентрична постъпка на техен даровит колега. А и знае ли се… Ще й намери добри педагози, и ако тя има способности, ще стане образована жена с богата обща култура…

— Да, възможно е — съгласи се Шарлот и се почуди какво ли би казала Джанет за нея и Дийн…

Сякаш отгатнала мислите й, госпожа Уорън продължи:

— Колко жалко, че Дийн прекъсна почивката си. Той много ми хареса. Каза ли ти с какво се занимава?

— Не.

— Бил подозира, че той е от някой специален отряд. При тях всичко е строго поверително. Освен това мъжете на неговата възраст рядко имат такова телосложение… Поддържа идеална форма! Много е внимателен и е добре възпитан, но в него има нещо… стоманено. Като желязна ръка в кадифена ръкавица…

— И аз го забелязах… — Шарлот се чудеше дали Джанет не подозира нещо.

Дали заради това не бе насочила разговора така, че Шарлот да сподели с нея своите тревоги? Но Шарлот нямаше навик да говори за себе си. А и какво имаше да споделя? Че е подарила сърцето си на мъж, който я помоли да му пише, а в бързината забрави да си остави адреса?

Тя, разбира се, можеше да научи този адрес, тъй като адресните данни за всеки турист се съхраняваха в компютъра на главната кантора. Бе решила обаче, че няма да прави запитване. Нека той да й напише пръв — лесно щеше да намери начин да се свърже с нея. Ако имаше желание, естествено…

 

 

Обиколката свършваше. След закуска Шарлот се сбогува с членовете на групата. Тя имаше резервация за хидроплан, отлитащ на юг, към Фадиполу, а останалите щяха да се качат на самолет за Лондон. Нямаше как да не им обясни защо не се връща в родината.

— Върви им на някои! — изрече Оли с лека завист. — Ние няма да видим слънце месеци наред. А и аз не бързам да се връщам на работа…

— Нито пък аз! — намръщи се Вик. — Морският климат ми понася много по-добре!

— Едно е да почиваш, друго е да работиш тук — напомни им Шарлот. — Не вярвам, че ще прекарвам времето си по плажове.

Какво ли разбираха тези хора? Само да знаеха как й се иска да се върне в скования от студове град, защото Дийн бе там!

Те се прегърнаха още веднъж и обещаха да си пишат, но Шарлот знаеше, че подобни приятелства рядко остават за цял живот…

— Довиждане, скъпа. Непременно да ни навестиш, ако се окажеш някъде наблизо — сърдечно каза Джанет.

— Всичко добро, мила, бъди послушно момиче! — пошегува се Даян.

Бил и професорът й стиснаха ръка, а Вик я разцелува по двете бузи и каза:

— Ти си страхотно момиче!

Шарлот си спомни как Стенли се ядоса, когато Вик го нарече „Стен“ в първия ден на пътуването. Нима това беше само преди две седмици?

— Ти също си страхотен, Вик — искрено отвърна тя. — Оли е извадила голям късмет с теб.

Силвия и Стенли още бяха на Бандос. Шарлот се сбогува с Маумун, Хасан и Али и за последен път слезе по въжения трап в лодката, в която я чакаше Маник. Останалите на борда пътници й махаха с ръце и викаха: „Довиждане!“, а Оли я снима с фотоапарата.

Шарлот не откъсваше очи от „Морската птица“. Скоро шхуната се смали в далечината, хората почти не се виждаха. Сега й оставаше само да се сбогува с Маник.

Тя предполагаше, че до летището Интератол ще я откара Маумун. Когато видя, че Маумун остава на борда, а в лодката я чака Маник, реши, че той иска да поговори с нея насаме. Но той я изпрати до летището, взе багажа й от лодката, остави го на гишето и каза само:

— Може би ще дойда да те видя през отпуската. Но дотогава има няколко месеца.

Тя му подаде ръка. Той я задържа в своята и погледна Шарлот в очите.

— Ассалам алейкум — произнесе тържествено Маник.

Това можеше да означава и „довиждане“, и „здравей“.

— Довиждане, Маник. Пази се.

Той рязко се обърна и тръгна към изхода с решителни крачки. Леката й тъга при сбогуването с Маник дори не напомняше за непоносимата болка и чувството за невъзвратима загуба, които изпита при раздялата с Дийн…

 

 

След две седмици, когато вече бе напълно отчаяна, Шарлот получи по факса писмо от Дийн. Обратният адрес сочеше някакво село в Дорсет. Дийн питаше как е тя, съобщаваше, че майка му е добре и че е много зает… Никакви усилия на фантазията не биха могли да превърнат това съобщение в любовно писмо. Отговори му в същия стил, описа новата си работа и задачите, които й предстоеше да реши…

След още две седмици тя си взе свободен ден и отиде в Мале. В пощата, на гишето до поискване, я чакаха две писма. Едното беше от Джанет, другото — от Оли. Изпращаха й снимки от обиколката, като на три от тях бе и Дийн. Пишеха й, че са добре и я канеха на гости, когато това бъде възможно за нея.

Следващата й визита беше в частната библиотека „Мохамед Исмаил Диди“, която дядо й навремето редовно посещаваше, за да чете старите броеве на „Нешънъл Джиографик“ и на която бе завещал всичките си книги… Тя се надяваше да намери сред тях избрани съчинения на поета от викторианската епоха Суинбърн. Не се излъга.

Сред стиховете му обаче не намери строфите, цитирани от Дийн. Но от вътрешната страна на корицата откри стихотворението „Любов и сън“, преписано на ръка от дядо й.

Тя преснима тази страница и вечерта, останала сама в стаята си, седна със снимките на Дийн и със стихотворението. В него се разказваше за жена с лице като мед и тяло, което радва очите, за гъвкавите й ръце и горещите длани, за ухаещата на нощ коса, за изгарящите от желание очи…

Шарлот разбра защо това стихотворение не е включено в сборника, връчен на дядо й за добър успех в училището в края на първата световна война. По мерките на онова време то е било шокиращо и еротично.

Макар да не я шокира, то си оставаше еротично, защото тя го четеше и си спомняше за ласките на Дийн… Всъщност мислеше за него по цели дни и нощи…

Веднъж рано сутринта, малко след разсъмване, тя излезе да се разходи по брега и внезапно видя върху пясъка следа от нечии стъпки, излизащи от морето…

Беше израснала на коралов остров, където всички ходеха боси, в това число и дядо й. Умееше да разпознава отпечатъци на близки и познати със същата лекота, с каквато друг би разпознал почерка на приятел. Следите върху пясъка бяха точно като на Дийн — ясно обозначена от вътрешната страна извивка, очертания на стъпалото, свикнало с удобни обувки, прибрани пръсти, широка и лека крачка…

Тръгна по следите, обзета от луда радост при мисълта, че Дийн може би е дошъл на нейния остров. След това се затича от страх да не го изпусне.

Скоро стигна до мястото, където стъпките прекъсваха, и видя още един отпечатък, който би хвърлил в недоумение някой турист, но не и нея — тук някой верен мюсюлманин е коленичил в посоката на Мека и се е молил на Аллах, след като се е измил в морето…

Шарлот тръгна към дома си. Всичко се бе оказало само жестока измама на въображението й. Дийн нямаше да се върне на Малдивските острови. И най-вероятно щеше да я забрави съвсем скоро… Разстоянието между Великобритания и Индийския океан бе твърде голямо…

 

 

След няколко дни при нея неочаквано дойде Маник.

— Какво правиш тук? Не са те уволнили, нали? — запита тя с тревога.

— Не, помолих Маумун да ме замести. Той познава добре задълженията на капитана и сигурно ще заеме моето място, след като аз започна нова работа.

— Каква работа? — Шарлот отвори малкия хладилник, който бе сложила в своя кабинет.

Денят преваляше и макар за нея да нямаше задължителни присъствени часове в офиса, основната й работа за днес беше свършена.

— Получавам нова шхуна и ще имам дял от печалбата! — гордо съобщи той.

— Но това е чудесно! Как стана?

— Спомняш ли си как ми предложи да напиша на шефа на фирмата, която стана нов собственик на туристическата компания? Всъщност те ми писаха. Ето, прочети това писмо — извади лист хартия, разгъна го и го подаде на Шарлот.

На фирмена бланка на „Жардийн Латимор“ директорът на отдела „Специални програми“ предлагаше на Маник да поеме командването на луксозна туристическа шхуна за двадесет пътника. В писмото се казваше:

„Едно лице, близко на нашия президент, ни уведоми, че притежавате както професионални, така и лични качества, необходими за изпълнение на тази високоотговорна длъжност в нашата организация. Условията на вашия договор са…“

Шарлот прочете писмото докрай и каза:

— Близкият приятел на президента сигурно е Дийн Ричмънд.

— Не ми се вярва — намръщи се Маник. — По-скоро е професор Педингтън.

— Може би — със съмнение изрече Шарлот. — Или пък е Бил Уорън, ако е личен лекар на президента на компанията… Всъщност няма значение кой те е препоръчал. Важното е, че ти предлагат нови, и то по-добри условия. Страшно се радвам за теб, Маник! Ти го заслужаваш. Наистина си страхотен капитан!

Те вечеряха заедно в ресторанта, построен над една лагуна, и покрит с палмови листа. Шарлот забеляза, че жените оглеждат красивия й придружител с любопитство, а може би — дори със завист…

След вечеря Маник й предложи да се разходят по плажа, облян в лунна светлина. Някакъв инстинкт й подсказваше да не остава с него насаме, но не можеше да измисли подходящ претекст да му откаже.

— Добре, но няма да се отдалечаваме. Моите служители трябва да знаят къде да ме намерят. Нали разбираш, за мен няма работно време…

Беше пълнолуние, пясъкът се белееше, а палмите грациозно се накланяха към гладката повърхност на океана. Картината приличаше на рекламна снимка.

Те оставиха обувките си под един храст, а Маник нави крачолите на панталона си. Беше с бяла фланелка, на която пишеше „Морска птица“, а отдолу бе изобразен силуетът на шхуна.

— Кога заминаваш? — попита Шарлот.

Днес и двамата говореха на дхивеи.

— Утре. Мога да отсъствам само една нощ. Трябваше да споделя новината си, защото сега най-сетне мога да ти кажа това, което исках. По-рано беше невъзможно. Нямах какво да предложа на жена като теб, любима… Не вярвам да се учудиш, ако ти кажа, че те обичам, Шарлот… И че искам да станеш моя съпруга и майка на моите деца. Бихме могли да живеем добре. Не желая съпругата ми да остава на сушата, докато аз съм в морето. Жена ми трябва да е до мен. Капитанската каюта на новата шхуна е просторна и удобна. Ще ти бъде приятно да общуваш с туристите, а и така няма да се откъсваш от европейците… — Маник я прегърна през кръста и я привлече към себе си. — Но това са земни, делнични неща, за които още поговорим после… Виж, нощта е вълшебна, луната омайва, а ти си невероятно красива, Шарлот! Това е нощ, създадена само за целувки…

Шарлот опря длани в гърдите му и леко се отдръпна.

— Скъпи Маник, много съм привързана към теб… Но те обичам като сестра. Не мога да ти дам любовта, която заслужаваш. Сърцето ми принадлежи на друг…

 

 

След като Маник замина, Шарлот по цели дни мислеше за това, че отказа да сподели живота си с добър и влюбен в нея мъж, който можеше да й донесе сигурност, спокойствие и щастие…

Бе се отказала от всичко това заради една любов, която подобно на пустинен мираж винаги щеше да остане недостижима и несподелена…

Измъчваха я и думите на Дийн, които сега тълкуваше в неблагоприятна светлина: „Ти ме изненада. Когато започвахме обиколката, мислех, че ще ми отнеме много време и усилия да те накарам да се отпуснеш. Но стана другояче, нали? И на плажа на Бодуити, и вчера в твоята каюта…“.

Ако не бе заслепена от любовта, щеше веднага да разбере, че по този начин може да говори само един опитен женкар.

Но освен това той беше казал: „Много ми е трудно да се разделя с теб.“, и бе споменал за предварително поетите от него ангажименти.

Обратният адрес на писмото му — „Вила на мелничаря“ на главната улица — показваше, че живее в селска местност, но там имаше и телефон, и факс… Тя реши да му изпрати писмо по факса. Маник й даде подходящ повод, и ако Дийн наистина е имал пръст в благоприятната промяна, той заслужаваше два реда благодарност от нея.

Тя скъса няколко чернови, преди да се спре на следния текст:

„Скъпи Дийн, имах неочаквано посещение. Маник дойде да ми съобщи, че му е предложен капитански пост на нова шхуна с право върху дял от печалбите. Подозирам, че ти си лицето, близко до президента на «Жардийн Латимор», което го е препоръчало. Ако е така, извършил си голяма добрина и понеже съм много привързана към Маник, изразявам искрената си благодарност.

След като ми съобщи добрата новина, той ме помоли да стана негова съпруга. Но моята привързаност към него се дължи единствено на времето, прекарано с него през нашето детство. Изпитвам към него само сестринска обич. Беше ми крайно неприятно да го огорчавам с отказа си, ала съм сигурна, че той ще си намери някое добро момиче, за което да се ожени. Маник е идеален за съпруг, но не е мъж за мен…

Иначе — нищо ново. Работата ми е интересна и всеки ден е различен от предишния, макар че понякога изпитвам безпокойство. Като малка не разбирах колко далеч от света се намират тези острови. Сега вече зная. Дядо ми имаше любима стара песен, която започваше така: «Иди, че ги задръж на село, след като са видели Париж…» И аз се чувствам горе-долу по същия начин…

Шарлот.“

Тя изпрати писмото в петък, защото разчиташе, че Дийн ще го види в събота или неделя, макар да разбираше, че той не е длъжен да прекарва всеки уикенд в Дорсет. Може да го получи чак след седмици, освен ако не е уредил да му препращат пощата в Лондон.

Във вторник тя получи съобщение от новите си шефове, подписано от директора на главната кантора на „Жардийн Латимор“ и издържано в лаконичен телеграфичен стил:

„ВАШЕТО ПРИСЪСТВИЕ КРАЙНО НЕОБХОДИМО. МОЛЯ, ПРИГОТВЕТЕ СЕ ДА ТРЪГНЕТЕ НЕЗАБАВНО СЛЕД ПРИСТИГАНЕТО НА ЗАМЕСТНИКА ВИ.“

С нарастващо недоумение, към което се прибави и страх, тя прочете данните за полета на своя заместник и разбра, че трябва да напусне острова още днес — не с нощен чартърен полет, който щеше да върне нейните туристи в Европа, а с по-ранен самолет.

Нямаше смисъл да моли за обяснения по факса. Колегите й в Лондон щяха да го видят чак в девет сутринта по Гринуич — дотогава нейният заместник щеше да кацне в Мале и тя щеше да научи за какво я викаха в Англия…