Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (33)

Глава XXXIII

Скочих от влака в Милано, когато той забави ход, за да влезе в гарата. Още не беше съмнало. Прекосих железопътната линия, минах между две сгради и излязох на улицата. Една кръчма беше отворена и аз влязох да пия кафе. Там цареше утринна атмосфера, изметен под, лъжички в кафените чаши, мокри кръгове от дъното на винените чаши. Собственикът беше зад тезгяха. Двама войници седяха на една маса. Аз застанах прав пред тезгяха, изпих чаша кафе и изядох едно парче хляб. Млякото правеше кафето сивкаво и аз махнах каймака с хапка хляб. Съдържателят ме гледаше.

— Искате ли чаша ракия?

— Не, благодаря.

— За моя сметка — каза той, напълни една малка чаша и я бутна към мене. — Какво става на фронта?

— Не знам.

— Те са пияни — каза той, като посочи двамата войници.

Това не беше трудно да се разбере. Действително имаха вид на много пияни.

— Кажете ми, какво става на фронта?

— Не знам нищо за фронта.

— Видях ви как се прокрадвахте край зида. Скочихте от влака.

— Има голямо отстъпление.

— Аз чета вестници. Но какво става в действителност? Свършено ли е вече?

— Не смятам.

Той напълни чашата ми с ракия от едно тумбесто шише.

— Ако сте в опасност — каза той, — мога да ви скрия.

— Не съм в опасност.

— Ако сте в опасност, останете тук.

— Къде тук?

— В моя дом. Мнозина остават тук. Всички, които са в опасност, остават тук.

— Има ли много в опасност?

— Зависи за какъв вид опасност говорите. Вие сте южноамериканец, нали?

— Не.

— Говорите ли испански?

— Малко.

Той изтри тезгяха.

— Сега е трудно да се излезе от страната, но не е невъзможно.

— Нямам намерение да я напускам.

— Можете да останете тук, колкото желаете. Ще видите какъв човек съм.

— Сега трябва да си вървя, но ще запомня вашия адрес.

Той поклати глава.

— Няма да се върнете, щом говорите така. Мислех, че ви застрашава сериозна опасност.

— Не съм в опасност, но не е лошо да имам адреса на един приятел.

Аз сложих една банкнота от десет лири на тезгяха, за да си платя кафето.

— Да изпием по една ракия — казах аз.

— Не се чувствувайте задължен.

— Да пием.

Той напълни двете чаши.

— Спомнете си — каза той. — Върнете се тук. Не се доверявайте на други. Тук ще бъдете сигурен.

— Уверен, съм.

— Уверен ли сте?

— Да.

Той ме погледна сериозно.

— Тогава, позволете ми да ви кажа едно нещо. Не се разхождайте с тази куртка.

— Защо?

— На ръкавите съвсем ясно личи мястото, където са били звездите. Сукното има друг цвят.

Не казах нищо.

— Ако нямате, документи, мога да ви набавя.

— Какви документи?

— Разрешително за отпуск.

— Нямам нужда от документи. Имам си.

— Много добре — каза той: — Но ако имате нужда, мога да ви доставя каквито пожелаете.

— И каква им е цената?

— Зависи какви са. Цената е умерена.

— Засега нямам нужда.

Той сви рамене.

— Всичко ми е в ред — казах аз.

Когато си тръгнах, той ми каза:

— Не забравяйте, че съм ваш приятел…

— Няма да забравя.

— Ще се видим пак — каза той.

— Разбира се — отвърнах аз.

Излязох, заобиколих гарата, където имаше военна полиция, и на края на малкия парк взех файтон. Дадох на файтонджията адреса на болницата. Като стигнах там, влязох в стаята на вратаря. Той ми стисна ръката. Жена му ме целуна.

— Ето че се върнахте жив и здрав.

— Да.

— Закусили ли сте?

— Да.

— Как сте, господин поручик? Как сте? — запита ме жената.

— Много добре.

— Не искате ли да закусите с нас?

— Не, благодаря. Кажете ми, мис Баркли в болницата ли е?

— Мис Баркли?

— Английската сестра.

— Неговата приятелка — каза жената. Тя ме потупа по ръката и се усмихна.

— Не — каза вратарят. — Замина.

На сърцето ми премаля.

— Сигурен ли сте? Знаете за коя говоря, нали? За високото, русо момиче.

— Сигурен съм. Отиде в Стреза.

— Кога замина?

— Преди два дена с другата англичанка.

— Добре — казах аз. — Ще ви моля да направите нещо за мене. Не казвайте никому, че сте ме видели. Това е много важно.

— Няма да кажа на никого — отвърна вратарят.

Подадох му една банкнота от десет лири. Той я отблъсна.

— Обещавам ви, че няма да кажа на никого — каза той. — Не искам пари.

— Какво друго можем да направим за вас, господин поручик? — попита жена му.

— Само това — отговорих аз.

— Ще бъдем неми — каза вратарят. — Ще ми съобщите дали искате да направя още нещо?

— Да — казах аз. — Довиждане. Ще се видим пак.

Те застанаха на прага и ме гледаха, като тръгнах.

Качих се във файтона и дадох на файтонджията адреса на Саймънс, моя познат, който учеше пеене.

Саймънс живееше на другия край на града, при Порта Маджента. Когато отидох, той още не беше станал.

— Много си ранобуден, Хенри — каза той.

— Пристигнах с първия влак.

— Какво означава това отстъпление? На фронта ли беше? Искаш ли цигара? Ето ги там в кутията на масата.

Стаята беше голяма. Имаше едно легло до стената, пиано на другия край, скрин и маса. Седнах на един стол. До леглото Саймънс, облегнат на възглавницата си, пушеше.

— В голямо затруднение съм, Саймънс — казах аз.

— И аз също — каза той. — Аз все съм в затруднение. Не пушиш ли?

— Не — казах аз. — Как може човек да мине в Швейцария?

— За себе си ли се интересуваш? Италианците няма да те оставят да излезеш оттук.

— Да, това зная, но швейцарците какво ще направят?

— Ще те интернират.

— Зная, но в какво се състои това интерниране?

— О, нищо особено. Много е просто. Оставят те да ходиш навсякъде, само се явяваш в полицията да се регистрираш или нещо подобно, струва ми се. Да не би да те търси полицията?

— Още не знам със сигурност.

Ако не искаш да казваш, недей, но трябва да е интересно да се чуе. Тук няма нищо ново. Провалих се напълно в Пиаченца.

— Съжалявам.

— Да, много лошо мина. Но пях хубаво. Ще се опитам още веднъж тук, в Лирико.

— Бих желал да те чуя.

— Много си любезен. Надявам се, че нямаш сериозни неприятности?

— Не зная.

— Не ми казвай, ако не искаш. Защо си тук, а не на онзи проклет фронт?

— Реших, че ми стига толкова.

— Браво. Винаги съм мислил, че имаш здрав разум. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Ти си толкова зает.

— Съвсем не, драги Хенри, съвсем не. Ще бъда щастлив, ако мога да направя нещо за теб.

— Ти имаш приблизително моя ръст. Би ли отишъл да ми купиш един цивилен костюм? Имам дрехи, но са в Рим.

— Ти живееше там, нали? Отвратителен град. Как си могъл да живееш там?

— Исках да стана архитект.

— Рим не е мястото за това. Не си купувай дрехи. Аз ще ти дам. Ще те докарам чудесно. Иди в оная стая. Там има един шкаф. Вземи всичко, което ти трябва. Драги приятелю, не е нужно да купуваш никакви дрехи.

— Все пак предпочитам да си купя, Саймънс.

— Драги мой, за мене е много по-лесно да ти дам един костюм, отколкото да отида да ти го купя. Имаш ли паспорт? Без паспорт няма да стигнеш много далеч.

— Да, паспортът ми е у мене.

— Тогава се обличай и напред към добрата, стара Хелвеция.

— Не е тъй просто, както си мислиш. Трябва първо да отида в Стреза.

— Още по-хубаво, драги. Само ще прекосиш езерото с лодка. Ако не смятах да пея още веднъж, щях да дойда с теб. Един ден ще дойда.

— Там ще можеш да преминеш на тиролски песни.

— Разбира се, драги, един ден и това ще направя. Но интересното е все пак, че мога да пея.

— Обзалагам се на каквото и да е, че можеш да пееш.

Той лежеше и пушеше.

— Не се обзалагай много. Но аз все пак мога да пея. Смешно е, но е така. И обичам да пея. Слушай.

Той почна да пее ария от „Африканката“, шията му се изпъна и жилите му се издуха.

— Мога да пея — каза той. — А те ако щат да ме харесват.

Аз погледнах през прозореца.

— Ще сляза да освободя файтона.

— Върни се веднага, драги, ще закусим заедно. Той скочи от леглото, изправи се, пое дълбоко дъх и започна да прали гимнастически упражнения. Аз слязох да платя на файтонджията.