Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (24)

Глава XXIV

Слязохме по стълбата, вместо да вземем асансьора. Килимът на стълбата беше изтъркан. Бях платил вечерята, когато ни я донесоха, и келнерът, който я донесе, беше седнал на стол близо до вратата. Той скочи и се поклони. Влязох с него в канцеларията да платя за стаята. Управителят ме беше приел като приятел и затова не бе поискал да платя предварително, но на отиване не бе забравил да остави прислужника на пост пред вратата, в случай че поискам да се измъкна, без да платя. Очевидно това му се бе случвало друг път, дори с приятелите му. По време на война човек има толкова приятели.

Помолих келнера да отиде да ни потърси файтон. Той взе от мен пакета на Кетрин и излезе с чадър. През прозореца го видяхме как прекосява улицата под поройния дъжд. Стояхме в канцеларията и гледахме навън.

— Как се чувствуваш, Кет?

— Спи ми се.

— А аз си чувствувам стомаха празен. Гладен съм.

— Взе ли си нещо за ядене?

— Да, в походната торба.

Видях приближаващия се файтон. Той спря. Конят навеждаше глава под дъжда. Келнерът слезе, отвори чадъра си и тръгна към хотела. Ние го пресрещнахме на вратата, и подслонени под чадъра, прекосихме мокрия плочник и стигнахме до файтона. В канавката се стичаше вода.

— Пакетът ви е вътре на седалището — каза момчето.

Той ни пазеше с чадъра, докато се качим, и аз му дадох бакшиш.

— Благодаря. Приятно пътуване — каза той.

Кочияшът хвана поводите и конят тръгна. Келнерът с чадъра се обърна и се упъти към хотела. Поехме надолу по улицата, завихме наляво и се спряхме от дясната страна на гарата. Двама карабинери стояха под фенера, където почти не попадаше дъжд. Светлината блестеше върху шапките им. Дъждът изгледаше чист и прозрачен на светлините на гарата. Един носач излезе изпод навеса, привел рамене под дъжда.

— Не — казах аз, — благодаря. Нямам нужда.

Той се върна и се подслони пак под навеса. Обърнах се към Кетрин. Вдигнатият гюрук хвърляше сянка върху лицето й.

— А сега да си кажем сбогом.

— Не мога ли и аз да сляза?

— Не. Сбогом, Кет!

— Ще му кажеш ли адреса на болницата?

Дадох адреса на кочияша. Той кимна с глава.

— Сбогом — казах аз. — Грижи се за себе си и за малката Кетрин.

— Сбогом, мили.

Слязох на дъжда и файтонът тръгна. Кетрин се наведе и аз видях лицето й при светлината на фенера. Тя се усмихна и махна с ръка. Файтонът пое нагоре по улицата. Кетрин посочи с пръст навеса. Погледнах, но видях само двамата карабинери. Разбрах, че ми прави знак да се подслоня. Застанах под навеса и се загледах след файтона, който зави край ъгъла на улицата. Тогава прекосих чакалнята и тръгнах към влака.

Вратарят ме чакаше на перона. Качих се с него във влака. Пробивахме си път между хората в коридора към купето, в което картечарят ми пазеше място. Раницата и торбите ми бяха в мрежата над главата му. Имаше много хора прави в коридора и тези от купето ни изгледаха, като влязохме. Нямаше достатъчно места във влака и всички бяха враждебни. Картечарят стана, за да ми отстъпи мястото си. Някой ме потупа по рамото. Озърнах се. Беше един артилерийски капитан, висок и мършав, с червен белег на челюстта. Той бе наблюдавал всичко през стъклото и бе влязъл.

— Какво искате? — попитах аз.

Бях се обърнал с лице към него. Той беше по-висок от мене. Лицето му се удължаваше в сянката на козирката ми и раната изглеждаше свежа и лъскава. Всички в купето ме гледаха.

— Нямате право да правите това — каза той. — Нямате право да пращате войник да ви запазва място.

— Но го направих все пак.

Той преглътна и аз видях как адамовата му ябълка се издигна и спусна. Картечарят стоеше прав пред мястото. Хората от коридора гледаха през стъклото. Никой не продума.

— Нямате право да правите това. Аз бях тука два часа преди вас.

— Какво искате?

— Това място.

— И аз също.

Наблюдавах физиономията му. Чувствувах, че цялото купе е против мене. Не можех да ги осъждам. Той имаше право. Но аз исках това място. Пак никой не продума.

О, по дяволите, помислих си аз, после казах:

— Седнете, синьор капитан.

Картечарят се отмести и високият капитан седна. Той ме изгледа. Имаше обиден вид, макар че получи мястото.

— Вземете вещите ми — казах аз на картечаря.

Излязохме в коридора. Влакът беше пълен и аз знаех, че няма никакъв изглед да намеря място. Дадох по десет лири на вратаря и на картечаря. Те минаха по коридора и слязоха на перона, като гледаха по всички прозорци, но места нямаше.

— Може би някои хора ще слязат в Бреша — каза вратарят.

— Но ще се накачат други — каза другарят му.

Казах им сбогом. Те ми стиснаха ръка и си тръгнаха. Бяха тъжни. Всички, които бяхме без места, стояхме прави в коридора, когато влакът тръгна. Гледах как отминават светлините на гарата и складовете. Продължаваше да вали и скоро стъклата на прозорците бяха тъй мокри, че нищо не се виждаше. По-късно легнах на пода в коридора и заспах. Но първо поставих портфейла с книжата и парите под ризата и панталоните си. Спах цялата нощ. Събудих се само в Бреша и Верона, когато се качиха нови пътници във вагона, но пак заспах. Едната торба бях подложил под главата си, другата държах в ръце, а раницата бях сложил до себе си и тези, които не искаха да ме стъпчат, трябваше да ме прескачат. По целия под на коридора спяха хора. Други се държаха за дръжките на прозорците или се облягаха на вратите. Този влак беше винаги претъпкан.