Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)

Издание:

Ърнест Хемингуей

Сбогом на оръжията

 

Роман

 

Превод от английски: Живка Драгнева

Трето издание

 

„Народна култура“, София, 1968

 

Ernest Hemingway

A Farewell to Arms

Random House, New York, 1932

Bulgarian Translation — Jivka Dragneva

Edited by — Krassimira Todorova

Publishing House Narodna cultura

Sofia 1968

H 820–3

 

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 22.V.1968 г.

Печатни коли 171/2 Изд. коли 133

Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)

Поръчка на печатницата №1305

ЛГ IV

Цена 1.27 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968

„Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
АвторЪрнест Хемингуей
Създаване1929 г.
САЩ
Първо издание1929 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видантивоенна
НачалоIn the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains.
КрайAfter a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain.
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава XXVI

Отидох до вратата и погледнах навън. Не валеше вече, но имаше мъгла.

— Искате ли да се качим горе? — попитах аз свещеника.

— Имам само няколко минути.

— Няма значение. Елате.

Качихме се по стълбата и влязохме в моята стая. Легнах на леглото на Риналди. Свещеникът седна на моето, което ординарецът току-що беше оправил; В стаята беше тъмно.

Възстановихте ли се напълно? — попита той.

— Да. Тази вечер просто съм уморен.

— И аз съм уморен, без да знам от какво.

— Как ви се струва войната?

— Надявам се, че ще свърши скоро. Не зная защо, но имам това чувство.

— Кое ви кара да мислите така?

— Забелязахте ли майора колко е кротък? Е, добре, много хора са сега като него.

— И аз самият се чувствувам така — казах аз.

— Лятото беше ужасно — каза свещеникът. Той беше по-самоуверен, отколкото, в деня, когато заминавах. Едва ли можете да си представите какво беше. Само онзи, който е бил там, знае какво е било. Много хора разбраха какво представлява войната едва това лято. Офицери, които смятах неспособни да разберат, сега разбраха.

— Какво ще произлезе от това?

Ръката ми шареше по завивката.

— Не знам, но ми се струва, че така не може да продължава дълго.

— Какво ще стане?

— Ще спрат да се бият.

— Кои?

— И двете страни.

— Да се надяваме — казах аз.

— Не вярвате ли?

— Не вярвам, че двете страни едновременно ще спрат да се бият.

— И аз не мисля. Това би значило да се иска много. Но като виждам всички тези промени в хората, мисля, че не може да продължава повече.

— Кой победи това лято?

— Никой.

— Победиха австрийците — казах аз. — Не позволиха на италианците да вземат Сан Габриеле. Те победиха и няма да спрат да се бият.

— Ако мислят като нас, ще спрат. И те изстрадаха толкова, колкото и ние.

— Победителите никога не спират.

— Вие ме обезсърчавате.

— Казвам ви това, което мисля.

— Значи, мислите, че така ще продължава до безкрай? И никога нищо няма да се случи?

— Не зная. Аз само мисля, че австрийците няма да спрат да воюват, докато печелят победи. Поражението ни прави християни.

— Австрийците са християни, като изключим босненците.

— Нямам пред вид християнската религия, а християнския дух.

Той не отговори.

— Сега сме по-кротки, понеже сме бити. Какъв щеше да бъде Христос, ако Петър го бе избавил в Гетсиманската градина?

— Съвсем същият.

— Не вярвам — казах аз.

— Вие ме обезсърчавате — каза той. — Аз вярвам, че нещо ще се случи и не преставам да се моля за това. Чувствувам, че то е вече съвсем близо.

— Възможно е да стане нещо — казах аз, — но то ще стане само с нас. Ако и те мислеха като нас, щеше да е друго. Но те са победители. Те мислят другояче.

— Много от войниците разсъждават по тоя начин не защото са били бити.

— Те бяха бити от самото начало. Бяха бити още в деня, когато ги откъснаха от стопанствата им, за да ги зачислят във войската. Ето защо селянинът е мъдър, понеже е претърпял поражение още от самото начало. Дайте му власт и ще видите какво ще стане с мъдростта му.

Той не отвърна нищо. Размишляваше.

— И аз се чувствувам потиснат — казах аз. — Затова никога не мисля за тия неща, но като почна да говоря, те сами идват в главата ми, без да ги търся.

— Аз се надявах на нещо.

— На поражението?

— Не, на нещо по-голямо.

— Няма нищо по-голямо от победата, но то може би е още по-лошо.

— Дълго време се надявах на победата.

— Аз също.

— Сега вече не я очаквам.

— Трябва да бъде или едното, или другото.

— Не вярвам повече в победата.

— И аз също. Но не вярвам и в поражението, макар че може би то би било по-добро.

— В какво вярвате?

— В съня — казах аз.

Той стана.

— Моля да ме извините, че останах толкова дълго, но тъй обичам да разговарям с вас.

— На мен също ми беше много приятно да разговаряме. Нямах никакъв умисъл, като споменах за съня.

Станахме и си стиснахме ръце в тъмнината.

— Аз сега спя в триста и седем.

— Утре рано отивам на поста.

— Ще се видим, като се върнете.

— Ще се поразходим и ще поговорим.

Придружих го до вратата.

— Не слизайте — каза той. — Много се радвам, че се върнахте, макар че в това няма нищо приятно за вас.

Той си сложи ръката на рамото ми.

— О, за мен е без значение — казах аз. — Лека нощ.

— Лека нощ. Чао.

— Чао — казах аз. Умирах за сън.