Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжията (26)

Глава XXVI

Отидох до вратата и погледнах навън. Не валеше вече, но имаше мъгла.

— Искате ли да се качим горе? — попитах аз свещеника.

— Имам само няколко минути.

— Няма значение. Елате.

Качихме се по стълбата и влязохме в моята стая. Легнах на леглото на Риналди. Свещеникът седна на моето, което ординарецът току-що беше оправил; В стаята беше тъмно.

Възстановихте ли се напълно? — попита той.

— Да. Тази вечер просто съм уморен.

— И аз съм уморен, без да знам от какво.

— Как ви се струва войната?

— Надявам се, че ще свърши скоро. Не зная защо, но имам това чувство.

— Кое ви кара да мислите така?

— Забелязахте ли майора колко е кротък? Е, добре, много хора са сега като него.

— И аз самият се чувствувам така — казах аз.

— Лятото беше ужасно — каза свещеникът. Той беше по-самоуверен, отколкото, в деня, когато заминавах. Едва ли можете да си представите какво беше. Само онзи, който е бил там, знае какво е било. Много хора разбраха какво представлява войната едва това лято. Офицери, които смятах неспособни да разберат, сега разбраха.

— Какво ще произлезе от това?

Ръката ми шареше по завивката.

— Не знам, но ми се струва, че така не може да продължава дълго.

— Какво ще стане?

— Ще спрат да се бият.

— Кои?

— И двете страни.

— Да се надяваме — казах аз.

— Не вярвате ли?

— Не вярвам, че двете страни едновременно ще спрат да се бият.

— И аз не мисля. Това би значило да се иска много. Но като виждам всички тези промени в хората, мисля, че не може да продължава повече.

— Кой победи това лято?

— Никой.

— Победиха австрийците — казах аз. — Не позволиха на италианците да вземат Сан Габриеле. Те победиха и няма да спрат да се бият.

— Ако мислят като нас, ще спрат. И те изстрадаха толкова, колкото и ние.

— Победителите никога не спират.

— Вие ме обезсърчавате.

— Казвам ви това, което мисля.

— Значи, мислите, че така ще продължава до безкрай? И никога нищо няма да се случи?

— Не зная. Аз само мисля, че австрийците няма да спрат да воюват, докато печелят победи. Поражението ни прави християни.

— Австрийците са християни, като изключим босненците.

— Нямам пред вид християнската религия, а християнския дух.

Той не отговори.

— Сега сме по-кротки, понеже сме бити. Какъв щеше да бъде Христос, ако Петър го бе избавил в Гетсиманската градина?

— Съвсем същият.

— Не вярвам — казах аз.

— Вие ме обезсърчавате — каза той. — Аз вярвам, че нещо ще се случи и не преставам да се моля за това. Чувствувам, че то е вече съвсем близо.

— Възможно е да стане нещо — казах аз, — но то ще стане само с нас. Ако и те мислеха като нас, щеше да е друго. Но те са победители. Те мислят другояче.

— Много от войниците разсъждават по тоя начин не защото са били бити.

— Те бяха бити от самото начало. Бяха бити още в деня, когато ги откъснаха от стопанствата им, за да ги зачислят във войската. Ето защо селянинът е мъдър, понеже е претърпял поражение още от самото начало. Дайте му власт и ще видите какво ще стане с мъдростта му.

Той не отвърна нищо. Размишляваше.

— И аз се чувствувам потиснат — казах аз. — Затова никога не мисля за тия неща, но като почна да говоря, те сами идват в главата ми, без да ги търся.

— Аз се надявах на нещо.

— На поражението?

— Не, на нещо по-голямо.

— Няма нищо по-голямо от победата, но то може би е още по-лошо.

— Дълго време се надявах на победата.

— Аз също.

— Сега вече не я очаквам.

— Трябва да бъде или едното, или другото.

— Не вярвам повече в победата.

— И аз също. Но не вярвам и в поражението, макар че може би то би било по-добро.

— В какво вярвате?

— В съня — казах аз.

Той стана.

— Моля да ме извините, че останах толкова дълго, но тъй обичам да разговарям с вас.

— На мен също ми беше много приятно да разговаряме. Нямах никакъв умисъл, като споменах за съня.

Станахме и си стиснахме ръце в тъмнината.

— Аз сега спя в триста и седем.

— Утре рано отивам на поста.

— Ще се видим, като се върнете.

— Ще се поразходим и ще поговорим.

Придружих го до вратата.

— Не слизайте — каза той. — Много се радвам, че се върнахте, макар че в това няма нищо приятно за вас.

Той си сложи ръката на рамото ми.

— О, за мен е без значение — казах аз. — Лека нощ.

— Лека нощ. Чао.

— Чао — казах аз. Умирах за сън.