Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Farewell to Arms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
vasko_dikov (2011 г.)

Издание:

Ърнест Хемингуей

Сбогом на оръжията

 

Роман

 

Превод от английски: Живка Драгнева

Трето издание

 

„Народна култура“, София, 1968

 

Ernest Hemingway

A Farewell to Arms

Random House, New York, 1932

Bulgarian Translation — Jivka Dragneva

Edited by — Krassimira Todorova

Publishing House Narodna cultura

Sofia 1968

H 820–3

 

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 22.V.1968 г.

Печатни коли 171/2 Изд. коли 133

Формат 84×108/32 Издат. 85 (2401)

Поръчка на печатницата №1305

ЛГ IV

Цена 1.27 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, 1968

„Народна култура“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сбогом на оръжията от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За филма вижте Сбогом на оръжията (филм).

„Сбогом на оръжията“
A Farewell to Arms
АвторЪрнест Хемингуей
Създаване1929 г.
САЩ
Първо издание1929 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видантивоенна
НачалоIn the late summer of that year we lived in a house in a village that looked across the river and the plain to the mountains.
КрайAfter a while I went out and left the hospital and walked back to the hotel in the rain.
„Сбогом на оръжията“ в Общомедия

„Сбогом на оръжията“ (на английски: A Farewell to Arms) е роман на Ърнест Хемингуей, полу-автобиографична книга, издадена за първи път през 1929 година и посветена на италианската кампания по време на Първата световна война. Разказът е в първо лице от името на Фредерик Хенри, американски военнослужещ и шофьор на линейка в италианската армия. Заглавието е взето от стихотворение на английския драматург от XVI век Джордж Пийл. Романът, поставен на фона на Първата световна война, описва любовна връзка между американеца Хенри и английската медицинска сестра Катрин Баркли.

Смятан е за един от най-въздействащите антивоенни романи на всички времена[1]. Книгата става неговият първи бестселър.

Романът е адаптиран няколко пъти, първоначално за сцената през 1930 г., като филм през 1932 г. и отново през 1957 г. и като телевизионен минисериал от 1966 г. През 1996 г. филмът „В любов и война“ режисиран от Ричард Атънбъро и с участието на Крис О'Донъл и Сандра Бълок, показва живота на Хемингуей като шофьор на линейка в събитията преди да напише „Сбогом на оръжията“.

Източници

  1. A Farewell to Arms by Ernest Hemingway // the Guardian, 30 август 2002. (на английски)

Глава XVII

Когато се събудих след операцията, разбрах, че не бях престанал да съществувам. Не преставаш да съществуваш. Само се задушаваш. Това не прилича на смъртта. Просто те задушават с някакво химическо средство, за да не усещаш нищо. А след това имаш чувството, като че си се напил, само че като повръщаш, нищо друго не излиза освен жлъчка и от това не ти става по-добре. В подножието на леглото видях торбички с пясък. Бяха окачени на тръбички, които стърчаха от гипсовите превръзки. След миг видях мис Гейдж и тя ми каза:

— Как се чувствувате сега?

— По-добре — отвърнах аз.

— Той извърши истинско чудо с коляното ви.

— Колко време трая?

— Два часа и половина.

— Говорих ли глупости?

— Нито дума. Не говорете. Стойте спокойно.

Повдигаше ми се. Кетрин имаше право. Беше ми все едно кой ще дежури тази нощ.

Сега в болницата имаше още трима войника. Едно слабичко момче от Джорджия, което работеше в Червения кръст и страдаше от малария; едно симпатично и също слабичко на вид момче от Ню Йорк, болно от жълтеница и малария; и едно друго, което се бе опитало да развърти запалката на един шрапнел, зареден със силен експлозив, за да си я вземе за спомен. Австрийците използуваха такива комбинирани снаряди в планините. След като снарядът избухне, запалката изхвръква и експлодира при допир.

Всички сестри обичаха Кетрин Баркли, защото тя винаги с охота приемаше да дежури нощем. Болните от малария не й създаваха много грижи, а този, който се бе опитал да разглоби шрапнела, беше наш приятел и никога не звънеше нощем освен в крайна нужда. Така че цялото си свободно време тя прекарваше с мен. Аз я обичах много и тя ме обичаше. Денем спях, а когато бяхме будни, цял ден си пишехме записки, които си пращахме чрез Фъргюсън. Тя беше добро момиче. Не знаех нищо за нея, освен че има един брат в Петдесет и втора дивизия и един в Месопотамия. Тя беше много привързана към Кетрин Баркли.

— Ще дойдете ли на сватбата ни, Фъргюсън? — попитах аз един ден.

— Вие никога няма да се ожените.

— Ще се оженим.

— Не, няма да се ожените.

— Защо?

Ще се скарате, преди да се ожените.

— Ние никога не се караме.

— Имате още време.

— Няма да се караме.

— Тогава ще умрете. — Или се скарват, или умират. Все така става. Не се оженват.

Аз протегнах ръка към нейната.

— Не ме пипайте — каза тя. — Няма да се разплача. Може би вие двамата ще бъдете щастливи. Но внимавайте да не й причинявате страдания. Ако се случи нещо неприятно с нея, ще ви убия.

— Няма да й се случи нищо неприятно.

— И все пак внимавайте. Надявам се, че всичко ще свърши добре. Вие сте щастливи.

— Ние сме щастливи.

— Тогава не се карайте и не я поставяйте в неприятно положение.

— Няма.

— Внимавайте добре. Не искам да я видя с едно от тия военни деца на ръце.

— Вие сте добро момиче, Фърджи.

— Не, не съм. И не се опитвайте да ме ласкаете. Как е кракът ви?

— Много добре.

— А главата?

Тя попипа темето ми с пръсти. Усещането беше същото, както когато ти е изтръпнал кракът.

— Не ме боли много.

— Един такъв удар може да ви направи невменяем. Никога ли не усещате нищо?

— Не.

— Имате късмет. Готово ли е писмото ви? Слизам.

— Ето го — казах аз.

— Трябва да я накарате да спре за известно време нощните дежурства. Много е уморена.

— Добре, ще я накарам.

— Аз съм готова да ги поема, но тя не иска. Другите са много доволни, че ги замества. Трябва да й дадете малко почивка.

— Разбирам.

— Мис Ван Кемпън намекна за вашия навик да спите до обед.

— От нея какво може да се очаква.

— Добре ще е да я накарате да изостави за няколко дни нощното дежурство.

— И аз желая това.

— Не го желаете. Но ако успеете да я склоните, ще ви уважавам повече.

— Ще я склоня.

— Не вярвам.

Тя взе бележката ми и излезе. Аз позвъних и след една минута влезе мис Гейдж.

— Какво има?

— Просто исках да поговоря с вас. Не мислите ли, че мис Баркли трябва да се освободи за известно време от нощното дежурство? Има много изморен вид. Защо да дежури все тя през цялото време.

Мис Гейдж ме погледна.

— Аз съм ваша приятелка — каза тя. — Безполезно е да ми говорите така.

— Какво искате да кажете?

— Не се правете на глупав. Това ли е всичко, което искахте?

— Ще пиете ли един вермут?

— С удоволствие, но после веднага си отивам.

Тя извади шишето от шкафа и донесе една чаша.

— Вие вземете чашата — казах аз. — Аз ще пия от шишето.

— За ваше здраве — каза мис Гейдж.

— Какво е говорила Ван Кемпън за моето изтягане сутрин?

— Нищо. Празни приказки. Нарича ви „нашия привилегирован пациент“.

— Дяволите да я вземат.

— Тя не е лоша — каза мис Гедж. — Само че е стара и раздразнителна, това е всичко. Вие още отначало не й харесахте.

— Зная.

— А аз ви харесах. Аз съм ваша приятелка. Не забравяйте това.

— Вие сте страшно мила.

— Хайде стига. Зная добре коя намирате за мила. Но аз съм ваша приятелка. Как е кракът ви?

— Много добре.

— Ще донеса студена минерална вода да го полея. Сигурно ви сърби от този гипс. Вън е много топло.

— Вие сте извънредно мила.

— Много ли ви сърби?

— Не. Търпи се.

— Чакайте да оправя тежестите.

Тя се наведе.

— Аз съм ваша приятелка.

— Зная.

— Не, не знаете. Но един ден ще узнаете.

Кетрин Баркли се отказа за три дни от нощното дежурство, после пак се върна. Сякаш всеки от нас бе заминал на дълго пътешествие и сега се срещахме отново.