Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Война и мир, –1869 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 79 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011-2012)
Корекция
sir_Ivanhoe (2012)

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Първи и втори том

 

Пето издание

Народна култура, София, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Издательство „Художественная литература“

Москва, 1968

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

 

Коректори: Лиляна Малякова, Евгения Кръстанова

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51¾

Издателски коли 39,33. Формат 84×108/32

Издат. №41 (2616)

Поръчка на печатницата №1265

ЛГ IV

Цена 3,40 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София

Народна култура — София

 

 

Издание:

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Трети и четвърти том

 

Пето издание

Народна култура, 1970

 

Лев Николаевич Толстой

Война и мир

Тома третий и четвертый

Издателство „Художественная литература“

Москва, 1969

Тираж 300 000

 

Превел от руски: Константин Константинов

 

Редактори: Милка Минева и Зорка Иванова

Редактор на френските текстове: Георги Куфов

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Христина Киркова

 

Дадена за печат на 10.III.1970 г. Печатни коли 51

Издателски коли 38,76. Формат 84X108/3.2

Издат. №42 (2617)

Поръчка на печатницата №1268

ЛГ IV

 

Цена 3,38 лв.

 

ДПК Димитър Благоев — София, ул. Ракитин 2

Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Война и мир от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Война и мир.

Война и мир
Война и миръ
АвторЛев Толстой
Създаване1863 г.
Руска империя
Първо издание1865 – 1868 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрроман-епопея
Начало— Eh bien, mon prince. Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des поместья, de la famille Buonaparte.
КрайВ первом случае надо было отказаться от сознания несуществующей неподвижности в пространстве и признать неощущаемое нами движение; в настоящем случае — точно так же необходимо отказаться от несуществующей свободы и признать неощущаемую нами зависимость.
Война и мир в Общомедия

„Война и мир“ е епически роман за руската история и общество, написан от Лев Толстой.

Преводачът на романа Михаил Маджаров

За пръв път е публикуван между 1865 и 1869 г. Романът разказва за Русия по времето на Наполеон. Оригиналното руско заглавие е „Война и миръ“. Сюжетът разкрива съдбата на 5 аристократични семейства в периода 1805 – 1813. Някои от героите са исторически лица.

Много критици смятат „Война и мир“ за нов етап в развитието на европейската литература. Днес никой не подлага на съмнение принадлежността на „Война и мир“ към жанра роман, но навремето дори самият Толстой е смятал, че неговият първи роман е по-късният „Ана Каренина“.

Първият превод на романа на български език е направен от Михаил Маджаров през 1889 – 1892 г.

Герои и прототипи

Ростови

  • граф Иля Андреевич Ростов
  • графиня Наталия Ростова – негова съпруга
  • Вера Илинична – голямата дъщеря на Ростови
  • граф Николай (Nicolas) Илич – големият син на Ростови. Прототип на Николай Ростов е бащата Николай Илич на Л. Н. Толстой
  • Наталия Илинична (Natalie, Наташа) – малката дъщеря на Ростови. Смята се, че прототип на Наташа е снахата на Толстой Татяна Андреевна Берс, по мъж Кузминская. Вторият е съпругата на писателя София Андреевна, по рождение Берс
  • граф Пьотр (Peter) Илич (Петя) – малкият син на Ростови
  • Соня (Sophie) – племенница на граф Иля Ростов

Безухови

Болконски

  • княз Николай Андреевич Болконски – старият княз, виден деец от екатерининската епоха. Прототип е дядото Л. Н. Толстой по майчина линия, представител на стария род Волконски
  • княз Андрей Николаевич Болконски – син на стария княз. Няма очевиден прототип. Толстой настоявал, че героят е изцяло измислен. Сред возможните прототипи се посочва Н. А. Тучков, адютант на Ф. Тизенхаузен.
  • княгиня Мария Николаевна (Marie) – дъщеря на стария княз, сестра на княз Андрей. Прототип може да е Мария Николаевна Волконска (по мъж Толстая), майка на Л. Н. Толстой
  • Лиза – жена на княз Андрей Болконски
  • младият княз Николай Андреевич Болконски – син на княз Андрей

Курагини

  • княз Василий Курагин
  • Анатолий Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Ипполит Василиевич Курагин – син на Василий Курагин
  • Елен (Елена Василиевна) Курагина – дъщеря на Василий Курагин
  • княгиня Алина Курагина – съпруга на княз Василий

Други герои

  • княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Борис Друбецкой – син на Княгиня Анна Михайловна Друбецкая
  • Платон Каратаев – войник Апшеронския полк, среща Пиер Безухов в плен
  • капитан Тушин – капитан от артилерийския корпус, отличил се по време на Шенграбенското сражение. Негов прототип е капитан Я. И. Судаков
  • Долохов – в началото на романа – хусар, по-късно един от водачите на партизанското движение. Прототип – Иван Дорохов
  • Василий Дмитриевич Денисов – приятел на Николай Ростов. Прототип – Денис Давидов
  • Мария Дмитриевна Ахросимова – позната на семейство Ростови. Прототип – вдовицата на генерал-майор Офросимов Настасия Дмитриевна
  • m-lle Bourienne – компаньонка на княгиня Мария Николаевна (Болконска)

История на романа

Когато Лев Толстой пристъпва към написването на романа е в разцвета на своите духовни и творчески сили, около 35-годишен. На романа са отделени 7 години за написване – от 1863 до 1869. Отначало Толстой не е имал намерението да пише роман-епопея, замисълът е бил по-скромен. Той възнамерявал да напише повест, главният герой на която е трябвало да се върне от заточение. Неволно от настоящето авторът преминава в 1825 година, когато героят е възмъжал и оженен мъж. За да разбере това, той се връща към ранните години на мъжа, тоест през 1812 година. И така се пренася от минало в настояще. Авторът решава да върне не само един от героите си в годините, но и някои от останалите. Отначало романът се е наричал „Три времена“, след това „Всичко е хубаво“ и едва накрая „Война и мир“. В първите стадии на изграждането на творбата историческите лица като Кутузов, Наполеон, Александър и други са били епизодични. При осъществяването на замисъла на романа, Толстой чете много за историята на Русия.

Исторически факти:

  • Отечествената война на Русия срещу Франция от 1812 година;
  • Участието на Наполеон и Александър I като исторически фигури;
  • Победата на Русия над Франция;

Духът на армията не е един и същ в Шенграбенското, Аустерлицкото и Бородинското сражение. Войната прераства в отечествена едва когато Наполеон навлиза в пределите на Русия – това решава и нейния изход. Кулминационният момент в действието на романа е Бородинското сражение.

Жанровата структура, която Толстой изгражда, е нещо ново в руската и световната литература. Дори самият автор се е затруднил да даде точно определение на новосъздадения от него жанр. Главната му цел е била да разкрие един от най-епичните моменти в историята на Русия. „Война и мир“ включва епопея, исторически роман и очерк на нравите. С това произведение той поставя началото на този нов вид жанр.

Тема и сюжет

За тема на своя роман Толстой избира Отечествената война, на фона на която той разкрива живота на нацията, като включва герои от три поколения. Романът е изграден на пръв поглед на две тематични линии. Те са се отразили и в заглавието – война и мир. Всяка от тях си има своя проблематика и свои герои. Има и второстепенни сюжетни линии – съдбите на отделните герои.

Действието на романа се развива в течение на 15 години. Започва през юли 1805 и завършва в 1820 година, като преминава през Аустерлицкото сражение, опожаряването на Москва, разгрома на великата армия на Наполеон. Развива се на различни места и сфери. В романа са разкрити най-важните страни на обществено-политическия, духовния, семейно-битовия живот на нацията. Пред нас се редят една след друга картини от селския и помешчически бит, от живота на висшето общество.

Широтата на жизнения обхват във „Война и мир“ позволява да се говори за „художествена система от теми“, т.е. за няколко тематични кръга, включени в идейната и художествената структура на произведението. Трите тематични центъра на романа-епопея са темата за народа, за дворянската общественост и за личния живот на човека. Всяка тема е не просто единична тема, а обобщаващ принцип, който се разкрива чрез множеството конкретни тематични детайли.

Обичта на автора към „народната мисъл“ се открива в оценката на историческите събития, в които решителна роля играят народните маси. Към разработването на темата за дворянското общество Толстой пристъпва не от дворянски а от народни позиции. В зависимост от връзките на дворянството с народа се мени и отношението към него. Темата за личния живот на човека е разработена предимно чрез тримата главни герои – Андрей Болконски, Пиер Безухов и Наташа Ростова. Тази тема е по-сложна и по-философски реализирана. В периода, когато Толстой пише „Война и мир“ въпросите за живота на човека и неговите права са го вълнували дълбоко. Той стига до извода, че човек сам за себе си може да бъде Наполеон. Ако той е безсилен пред лицето на историята – то той е всесилен при определяне на своя личен живот. От тази философска система Толстой излиза при реализирането на жизнения и духовен път на своите герои.

Не Наполеон и Александър I определят хода на историческите събития, а капитан Тушин, капитан Тимохин, Денисов, както и всички онези селяни, превърнати във войници – бранители на своето отечество. Не е трудно да се види, че темата за народа, за неговия героизъм и патриотизъм, за неговата историческа мисия и съдба е разработена от Толстой в един по-широк план и не откъм социалната, а от националната ѝ страна. В романа-епопея под „народ“ се разбира цялата нация. Във „Война и мир“ Толстой отразява живота в неговото естествено развитие. Времето на героите съвпада с историческото. Въпреки пролятата кръв, мъката и сълзите, „Война и мир“ е жизнеутвърждаващо произведение. Навсякъде в него се чувства радостта от живота, неговата красота.

Характеристика на героите

Василий Курагин

Представител на новата аристокрация, която е групирана около двора на Александър I. Той е гъвкав, алчен, пресметлив и кариеристичен сановник, който не се спира пред нищо при осъществяването на своята цел. Неговият морал – морал на хищника, който умее да оплете жертвата си или се възползва от нея. Такъв е случая с Пиер Безухов, когото оженва за дъщеря си Елен. Не по-добри от него са синовете му Иполит и Анатолий. Тяхната сестра – красавицата Елен ги надминава. Тя сводничи на своя брат Анатол при отвличането на Наташа. Върху семейство Курагини най-пълно се е отразила душевната празнота и нравствената деградация на светското общество.

Анатол Курагин

Представен като повърхностен, глурав, самодоволен и самоуверен, но отличен с всички външни белези на красотата, той се отдава на хедонистичен живот изпълнен със забавления и жени без да държи сметка за последствията. Несериозният Анатол Курагин подържа двусмислена връзка със своята сестра Елена Курагина и е женен за полско момиче, но го крие и живее ергенски живот в Русия, влюбва се в младата красавица Наташа Ростова, която му отвръща със същото. В името на любовта към Анатол, Наташа отказва да се омъжи за годеника си Андрей Болконски.

Андрей Болконски

Тръгва от неудовлетворението от себе си и от своя живот. Тръгва от крайния индивидуализъм и от идеята за величие, за да стигне до сближаването на народа и вярата в любовта и живота. Неговият трезв и критичен ум не може да понася аристократическата суета и глупост – той се стреми към по-голям простор, към творческа изява и Наполеоновска слава. С тази цел заминава на фронта. Войната му разкрива нови истини. Той разбира, че истинската храброст няма нищо общо с външната слава и величие, към които той се е стремил. Това е първата крачка за сближаване с народа. Важен събитиен момент е неговото развитие като герой при сражението в Аустерлиц, когато князът е ранен. Вторият съдбовен момент е смъртта на неговата жена, която довежда до душевната депресия в героя. Третият важен момент е срещата му с Наташа. Тя го връща към живота. Изневярата на Наташа с Анатол Курагин и опитът ѝ да избяга с него, поразяват княз Андрей. Изчезват радостта и безкрайните светли хоризонти. В героя настъпва отново душевна депресия. Едва в края на живота, когато Наташа се грижи за него князът разбира последната истина, че без любовта му към нея няма щастие и без връзката с народа няма постижения и успехи. Образът на княз Андрей е сложен и противоричив. В него има нещо демонично, силно безкомпромисно и в същото време нещо трагично, което идва от неудовлетворената му жажда за любов.

Пиер Безухов

Представен като незаконен син на виден и богат велможа от времето на Екатерина II. Той се учи и възпитава на Запад, където възприема идеите на френската революция. Оттук идва свободолюбието и стремежът да се сближава с народа. Той е откъснат от живота и от проблемите на своята родина. След пристигането си в Русия Пиер се движи безцелно сред аристократичния свят, прахосва си времето, води разгулен живот и става съпруг на красавицата Елен, която след това му причинява разочарование. Особено значение за осъзнаване на безсмислието на живота има дуелът, в който Пиер участва срещу Долохов. Дуелът е безсмислен, защото е породен от развратната му жена. Пленничеството на Пиер във френския лагер му разкрива целта на живота – живот с щастие. Вътрешното развитие на образа е изградено върху борбата между духовното и чувственото начало.

Наташа Ростова

Съкровената мечта на автора. Тя вдъхва живот в умиращия княз Андрей, а по-късно прави щастлив и Пиер. Тя умее да живее не само за себе си, но и за всички. Бори се за щастието си и олицетворение на живота. В романа образът на Наташа е критерий за оценка на останалите образи. В Наташа всяка постъпка е продиктувана от сърцето.

Мария Болконска

Най-скъпият образ на автора. При неговото изграждане авторът е използвал някои черти на майка си.

Николай Ростов

Не е човек на дълбоките и възвишени размисли – той е човек на дълга. Той е единственият от героите, при който са застъпени връзките му с народа, със селяните.

Наполеон и Кутузов

Намират най-пълен и завършен израз в историческите събития. Толстой развенчава мнимото величие на генералите. Кутузов прилага тактика на търпение, изчакване на историческия момент, който ще наложи поврат във войната. По този начин той запазва физическите и нравстените сили на армията за решителното сражение. Кутузов е хуманист по душа. Слива се с масите и добре разбира тяхната роля в историята. Наполеон изпъква със своя краен индивидуализъм и със стремежа си да диктува историята. Наполеон мрази хората, не жали войниците и е жесток към тях. Манията за величие в него е силно изразена.

Платон Каратаев

Военнопленник. Той е представител на патриархалното селячество и неговата идеология. Каратаев се е отдал изцяло на бога и свежда всичко до божията воля.

Тихонщербати и Василиса

Активни и решителни представители на народа, непримирими и безпощадни участници в народната война, които в много отношения противостоят на Каратаев.

Външни препратки

Съпоставени текстове

XXI

Вятърът затихна, черни облаци надвиснаха ниско над мястото на сражението и се сливаха на кръгозора с барутния дим. Стъмняваше се и от това на две места още по-ясно личеше зарево на пожар. Канонадата стана по-слаба, но пукотът на пушки, отзад и вдясно, се чуваше все по-често и по-близо. Отстъпвайки заедно с оръдията си, Тушин трябваше ту да заобикаля ранени, ту се натъкваше на други и щом излезе от обсега на огъня и се спусна в дола, посрещна го началството и адютантите, между които бяха и щаб-офицерът, и Жерков, изпращан дваж, но нестигнал ни веднъж до батареята на Тушин. Всички се надпреварваха да му дават и предават заповеди как и къде да върви и му отправяха укори и бележки. Яхнал своята артилерийска кранта, Тушин не даваше никакви нареждания и се движеше отзад мълком, защото се страхуваше да говори, тъй като при всяка дума, без сам да знае от какво, беше готов да заплаче. Макар че бе заповядано да изоставят ранените, мнозина от тях се мъкнеха след войските и молеха да ги качат на оръдията. Същият оня пехотен офицер с юнашки вид, който преди сражението бе изскочил от колибата на Тушин, сега, с куршум в корема, бе сложен върху лафета на Матвеевна. В подножието на височината един блед юнкер-хусар, който крепеше едната си ръка с другата, се приближи до Тушин и помоли да се качи.

— Капитане, за Бога, контузен съм в ръката — каза той стеснително. — За Бога, не мога да вървя. За Бога!

Личеше, че тоя юнкер неведнъж досега бе молил да се качи някъде и че навсякъде са му отказвали. Той се молеше с нерешителен и жалък глас.

— Заповядайте да ме качат, за Бога!

— Качете го, качете го — каза Тушин. — Постели шинела си, чичо — обърна се той към своя любим войник. — Но де е раненият офицер?

— Свалихме го, свърши — отговори някой.

— Качете го. Седнете, мили, седнете. Постели шинела, Антонов.

Юнкерът беше Ростов. Той държеше с едната си ръка другата, беше блед и долната му челюст играеше от трескави тръпки. Качиха го на Матвеевна, на същото оръдие, от което бяха снели умрелия офицер. По постлания шинел имаше кръв, с която се изцапаха рейтузите[1] и ръцете на Ростов.

— Ранен ли сте, гълъбче? — каза Тушин, като се приближи до оръдието, на което бе седнал Ростов.

— Не, контузен.

— Защо има тогава кръв по оръдието? — попита Тушин.

— То, офицерът, ваше благородие, го накърви — отговори един войник-артилерист, като избърса с ръкава на шинела си кръвта и сякаш се извиняваше за нечистото състояние на оръдието.

Едва-едва с помощта на пехотата изкачиха оръдията по височината и когато стигнаха до село Гунтерсдорф, спряха. Толкова бе притъмняло, че от десет крачки не можеха да се различават мундирите на войниците и престрелката почна да затихва. Изведнъж някъде наблизо вдясно отново се чуха викове и стрелба. От изстрелите в тъмнината вече се святкаше. Това беше последната атака на французите, на която отвръщаха войниците, залостили се в селските къщи. Отново всичко се втурна вън от селото, но оръдията на Тушин не можеха да мръднат и артилеристите, Тушин и юнкерът се споглеждаха мълком и очакваха участта си. Престрелката почна да затихва и от страничната улица се изсипаха оживени от приказки войници.

— Жив ли си, Петров? — питаше един.

— Сгряхме ги както трябва, драги. Сега вече няма да се пъхат — рече друг.

— Нищо не се вижда. Как пердашиха своите! Не се вижда, тъмно, братчета. Нямате ли водица?

И последния път французите бяха отблъснати. И в пълния мрак оръдията на Тушин, обкръжени като с рамка от зашумялата пехота, отново тръгнаха някъде напред.

Сякаш невидима мрачна река течеше в тъмнината, все в една посока, забучала от шепот, говор и шум от копита и колела. В общото бучене по-ясни от всички други звуци бяха охканията и гласовете на ранените сред нощния мрак. Техните охкания като че изпълваха всичкия този мрак, който обкръжаваше войските. Техните охкания и мракът на тая нощ — бяха едно и също нещо. След известно време в движещото се множество настъпи вълнение. Някой бе минал на бял кон със свита и казал нещо, минавайки.

— Какво каза? Накъде ще вървим сега? Или ще стоим? Благодари ли той, или не? — чуха се жадни питания от всички страни и цялата движеща се маса почна сама да се натиска (личеше, че предните бяха се спрели) и се разнесе слух, че е заповядано да спрат. Всички, както вървяха, спряха сред калния път.

Пламнаха огньове и по-ясно се чу глъчката от разговори. Капитан Тушин, който даде нареждания на ротата, изпрати войник да търси превързочен пункт или лекар за юнкера и седна при огъня, накладен на пътя от войниците. Ростов се довлече също до огъня. Трескави тръпки от болка, студ и влага раздрусваха цялото му тяло. Оборваше го непобедим сън, но не можеше да заспи от мъчителната болежка в ръката, която не знаеше как да държи. Той ту затваряше очи, ту поглеждаше огъня, който му се струваше жаркочервен, ту прегърбената, слаба фигура на Тушин, седнал турски до него. Големите добри и умни очи на Тушин се насочваха към него със съчувствие и състрадание. Той виждаше, че Тушин от цялата си душа искаше, но не можеше с нищо да му помогне.

От всички страни се чуваха стъпки и приказки на хора, които минаваха пеш или на коне, и на пехотата, която се настаняваше наоколо. Шумът от гласовете, стъпките и шляпащите в калта конски копита, близкото и далечно пращене на дървата се сливаха с колебливо бучене.

Сега вече не течеше както по-рано невидима в мрака река, а сякаш мрачно море се укротяваше след буря и тръпнеше. Ростов гледаше и слушаше безсмислено, онова, което ставаше пред и около него. Пехотен войник приближи до огъня, приклекна, пъхна ръце в огъня и извърна лице.

— Нали може, ваше благородие? — каза той въпросително на Тушин. — На, отделих се от ротата, ваше благородие; сам не зная де съм. Лошо!

Заедно с войника до огъня дойде пехотен офицер с превързана буза и помоли Тушин да отместят мъничко оръдията, за да прекара една каруца. След ротния командир дотърчаха при огъня двама войника. Те страшно се биеха и ругаеха и си издърпваха един от друг някакъв ботуш.

— Тъй, а, ти си го бил дигнал! Я гледай: какъв майстор бил! — викаше продрано единият.

След това дойде слаб, блед войник, чиято шия беше превързана с кървава партенка, и сърдито поиска вода от артилеристите.

— Какво, да мра като куче ли? — каза той.

Тушин заповяда да му дадат вода. След това притича един весел войник и поиска да вземе огънче за пехотата.

— Горещо огънче за пехотата! Останете си със здраве, землячета, благодарим ви за огънчето, ние ще ви го върнем с лихвата — рече той, като понесе нанякъде в тъмнината една червена главничка.

След тоя войник край огъня минаха четворица войници, които носеха на шинел нещо тежко. Един от тях се препъна.

— Гледай ги, дяволите, сложили дърва на пътя — измърмори той.

— Свърши, защо ще го носим? — рече друг.

— Я не дрънкайте!

И изчезнаха в мрака с товара си.

— Какво? Боли ли? — обърна се шепнешком Тушин към Ростов.

— Боли.

— Ваше благородие, викат ви при генерала. Там в къщата е — каза един фойерверкер, като се приближи до Тушин.

— Ей сега, гълъбче.

Тушин стана и се отдалечи от огъня, като закопчаваше и оправяше шинела си.

Недалеч от огъня на артилеристите, в приготвена за него селска къща, княз Багратион бе седнал да обядва, разговаряйки с някои началници на части, които се бяха събрали при него. Тук беше старчето с полузатворените очи, което огризваше лакомо една овнешка кост, и безукорният, с двадесет и две години служба, генерал, зачервен от една чашка водка и от обеда, и щаб-офицерът, който имаше пръстен с името си, и Жерков, който безпокойно оглеждаше всички, и княз Андрей, блед, със стиснати устни и трескаво блеснали очи.

В ъгъла на стаята беше опряно взетото френско знаме и аудиторът с наивно лице опипваше тъканта на знамето и с недоумение клатеше глава, може би защото наистина го интересуваше видът на знамето, а може би защото бе гладен и му беше тежко да гледа обеда, на който нямаше прибор за него. В съседната къща се намираше плененият от драгуните френски полковник. Около него се бяха струпали наши офицери и го разглеждаха. Княз Багратион благодареше на отделните началници и разпитваше за подробностите на сражението и за загубите. Полковият командир, който се бе представил при Браунау, докладваше на княза, че тъкмо когато се почнал боят, той отстъпил от гората, събрал секачите на дърва, пуснал ги да минат край него и с два батальона тръгнал на щик и отблъснал французите.

— Щом видях, ваше сиятелство, че първият батальон е разстроен, аз застанах на пътя и си казах: „Ще пусна тия и ще посрещна неприятеля с барабанен огън“ — така и направих.

На полковия командир толкова му се искаше да направи това, толкова съжаляваше, че не бе успял да го направи, та му се струваше, че всичко наистина бе станало тъй. А може пък наистина тъй да беше станало? Нима в оная бъркотия човек можеше да разбере какво е станало и какво не?

— При това трябва да забележа, ваше сиятелство — продължи той, спомняйки си разговора на Долохов с Кутузов и своята последна среща с разжалвания, — че редникът, разжалваният Долохов, пред очите ми плени един френски офицер и особено се отличи.

— Тъкмо там видях, ваше сиятелство, атаката на павлоградците — вмеси се и погледна неспокойно наоколо си Жерков, който през тоя ден съвсем не бе видял хусарите, а само бе чул за тях от един пехотен офицер. — Унищожиха две карета, ваше сиятелство.

Неколцина се усмихнаха на Жерковите думи, защото както винаги очакваха от него някоя шега; но като разбраха, че това, което той каза, подчертава също славата на нашето оръжие и на днешния ден, веднага станаха сериозни, макар мнозина да знаеха много добре, че онова, което казваше Жерков, беше лъжа, и то без каквото и да е основание. Княз Багратион се обърна към старчето-полковник.

— Благодаря на всички, господа, всички части действуваха геройски; и пехота, и кавалерия, и артилерия. Но как така са били изоставени в центъра две оръдия? — попита той и потърси с поглед някого. (Княз Багратион не питаше за оръдията от левия фланг; той знаеше вече, че там още от началото на сражението всички топове бяха изоставени.) — Аз бях ви помолил, струва ми се — обърна се той към дежурния щабофицер.

— Едното оръдие беше ударено — отговори дежурният щабофицер, — а за другото не мога да разбера; през всичкото време бях там и се разпореждах и щом съм си отишъл… Вярно, боят беше ожесточен — прибави скромно той.

Някой каза, че капитан Тушин е тук, до селото, и че са изпратили вече да го викат.

— Но вие бяхте там, нали? — каза княз Багратион на княз Андрей.

— Разбира се, ние почти се заварихме — каза дежурният щабофицер и се усмихна приятно на Болконски.

— Аз нямах удоволствието да ви видя — студено и късо рече княз Андрей. Всички замълчаха.

Тушин се появи на прага и почна стеснително да се промъква зад гърба на генералите. Като избикаляше в тясната стая генералите, сконфузен както винаги, когато биваше пред началство, Тушин не съзря дръжката на знамето и се препъна в нея. Няколко души се засмяха.

— Как така е изоставено оръдието? — попита Багратион, намръщен не толкова на капитана, колкото на разсмелите се, между които най-силно се чуваше гласът на Жерков.

Едва сега пред страшното началство Тушин си представи целия ужас на своята вина и позор за това, че бе останал жив, но бе загубил две оръдия. Той беше толкова развълнуван, че до тоя миг не бе успял да помисли за това. А смехът на офицерите го обърка още повече. Той стоеше пред Багратион с разтреперана долна челюст и едва продума:

— Не знам… ваше сиятелство… нямаше хора, ваше сиятелство.

— Можехте да вземете от прикритието.

Тушин не каза, че нямаше прикритие, макар че това беше чиста истина. Той се страхуваше да не изложи с това друг началник и мълком, с неподвижни очи гледаше Багратион в лицето, както объркан ученик гледа в очите на учителя, който го изпитва.

Мълчанието бе доста продължително. Княз Багратион, който явно не искаше да бъде строг, не знаеше какво да каже; останалите не смееха да се намесят в разговора. Княз Андрей гледаше Тушин изпод вежди и пръстите на ръцете му се движеха нервно.

— Ваше сиятелство — наруши мълчанието княз Андрей със своя рязък глас, — вие благоволихте да ме изпратите до батареята на капитан Тушин. Аз отидох там и намерих две трети от хората и конете избити, две оръдия изпотрошени и никакво прикритие.

И княз Багратион, и Тушин се бяха втренчили сега в Болконски, който говореше сдържано и развълнувано.

— И ако ми позволите, ваше сиятелство, да кажа мнението си — продължи той, — ние дължим днешния успех най-много на тая батарея и на геройската твърдост на капитан Тушин и неговата рота — каза княз Андрей и без да чака отговор, веднага стана и се дръпна от масата.

Княз Багратион погледна Тушин и очевидно не искаше да прояви недоверие към рязката преценка на Болконски, но в същото време усещаше, че не може да му вярва напълно, наведе глава и каза на Тушин, че може да си отиде. Княз Андрей излезе след него.

— Благодаря ви, драги, помогнахте ми — каза му Тушин.

Княз Андрей изгледа Тушин и без да каже нещо, се отдалечи от него. Тъжно и тежко беше на княз Андрей. Всичко това беше толкова странно, толкова различно от онова, на което той се бе надявал.

 

 

„Кои са те? Защо са дошли? Какво искат? И кога ще свърши всичко туй?“ — мислеше Ростов, като гледаше сменящите се пред него сенки. Болката в ръката ставаше все по-мъчителна. Сънят го натискаше непобедимо, пред очите му играеха червени кръгове и впечатлението от тия гласове и тия лица, и чувството на самотност се сливаха с чувството на болка. Те, именно тия войници, ранени и неранени, те именно натискаха и смазваха, и извиваха жилите, и горяха месото в неговата счупена на парчета ръка и в рамото му. Той затвори очи, за да се спаси от тях.

За миг се унесе, но в тоя кратък промеждутък на забрава видя насън безброй неща: видя майка си и нейната голяма бяла ръка, видя слабичките рамене на Соня, очите и смеха на Наташа и Денисов с неговия глас и мустаци, и Телянин, и цялата своя история с Телянин и Богданич. Цялата тая история беше същото, както тоя войник с резкия глас, и тъкмо цялата тая история, и тъкмо тоя войник го държаха така мъчително, неотстъпно, притискаха го и дърпаха ръката му все на една страна. Той се опитваше да се отърве от тях, но те не пускаха рамото му ни най-малко, нито за секунда. То нямаше да го боли, то щеше да бъде здраво, ако те не го дърпаха; но не можеше да се избави от тях.

Той отвори очи и погледна нагоре. Черната завеса на нощта висеше на около аршин над светлината от въглените. В тая светлина хвърчаха прашинки падащ сняг. Тушин не се бе върнал, не идеше и лекар. Той беше самичък и само едно войниче седеше сега голо от другата страна на огъня и грееше мършавото си жълто тяло.

„Никому не съм потребен! — помисли Ростов. — Няма кой нито да ми помогне, нито да ме пожали. А някога и аз си бях в къщи — силен, весел, обичан.“ Той въздъхна и с въздишката, без да ще, изохка.

— Боли ли те нещо? — попита войничето, като изтърсваше над огъня ризата си, и без да чака отговор, изпъшка и добави: — Малко ли хора потрошиха тоя ден — ужас!

Ростов не чу войника. Той гледаше пърхащите над огъня снежинки и си спомни руската зима с топла светла стая, с пухкава шуба, с бърза шейна, здраво тяло и с всичката обич и грижа на семейството. „Защо ли дойдох тук!“ — помисли той.

На следния ден французите не подновиха нападението и остатъкът от Багратионовия отряд се присъедини към армията на Кутузов.

Бележки

[1] Тесни панталони за езда. — Б.пр.