Хорас Уолпоул
Замъкът Отранто (7)

Четвърта глава

Печалната процесия бе посрещната при вратите на замъка от Иполита и Матилда, предупредени за пристигането й от слуга, когото Изабела бе изпратила. Двете наредиха да отнесат Фредерик в най-близките покои и се оттеглиха, докато лекарите преглеждаха раните му. Матилда пламна, когато зърна Теодор и Изабела заедно, ала се опита да прикрие смущението си, като прегърна своята приятелка и изрази съчувствие по повод нещастието, сполетяло баща й. Скоро се появиха лекарите и съобщиха на Иполита, че никоя от раните на маркиза не е опасна и че той желае да види дъщеря си и другите две дами. Под предлог, че желае да изкаже на маркиза радостта, обзела го, след като бяха отпаднали опасенията му за смъртоносния изход на двубоя, Теодор се поддаде на изкушението да последва Матилда. А тя тъй често свеждаше поглед, щом срещнеше очите му, че Изабела, която наблюдаваше Теодор със същото внимание, с което той следеше Матилда, много скоро се досети коя е особата, завладяла сърцето му. По време на тази няма сцена Иполита питаше Фредерик защо бе избрал такъв тайнствен начин да прибере дъщеря си, като същевременно вмъкна най-различни доводи, за да оправдае съпруга си, замислил брака между техните две деца. Колкото и да негодуваше срещу Манфред, Фредерик не можа да остане безучастен към любезността и доброжелателността на Иполита, ала най-много бе поразен от красотата на Матилда. И в желанието си да ги задържи около своето ложе, той започна да разказва на Иполита историята си.

Разправи й как сънувал веднъж, докато все още бил в ръцете на неверниците, че Изабела, за която не бил чувал нищо от деня на пленничеството си, е държана насила в някакъв замък, където я заплашвали най-ужасни нещастия; сънувал също, че ако съумее да се освободи и се отправи към една гора, недалеч от Яфа, ще научи още новини за дъщеря си. Разтревожен от този сън и безсилен да изпълни указанията в него, той започнал да страда още по-мъчително поради тежестта на веригите си. Ала докато мислите му били заети от разсъждения как да се сдобие със свобода, до слуха му достигнала радостната вест, че принцовете съюзници, воюващи в Палестина, са изплатили за него откуп. Той незабавно се запътил към гората, посочена в съня му. Три дни и три нощи се лутал из нея, съпроводен от слугите си, без да срещне жива душа; вечерта на третия ден обаче се натъкнали на килия, в която открили беловлас отшелник, предаващ богу дух. С помощта на живителни билки те възвърнали дар словото на божия човечец.

— Деца мои — промълвил той, — признателен съм ви за проявеното милосърдие… ала всичко е напразно… запътил съм се към вечен покой. Все пак умирам с удовлетворението, че съм изпълнил волята господня. Още когато се оттеглих от света, а страната ми падна плячка на неверниците — уви, изминаха петдесет години, откакто станах свидетел на това страшно събитие! — яви ми се свети Никола и ми разкри една тайна, която забрани да споделям, с който и да е смъртен до настъпването на моя сетен час. Ето че този страшен час дойде и вие несъмнено сте избраните воини, на които ми бе заповядано да разкрия поверената тайна. Веднага щом извършите необходимите обреди над това бренно тяло, разкопайте земята под седмото дърво вляво от бедното ми жилище и вашите страдания ще бъдат… О, милостиви боже, приеми душата ми!

И с тези думи набожният старец предал богу дух.

— На другата сутрин, щом съмна — продължи Фредерик, — предадохме светите останки на земята и започнахме да копаем според указанията… И какво беше нашето изумление, когато на дълбочина шест фута открихме огромен меч — същия, който лежи долу на двора.

На острието, което тогава леко излизаше от ножницата — макар че сега, след нашите усилия да го измъкнем, е вече напълно скрито, — бяха изписани следните редове. Но не, госпожо — прекъсна сам себе си маркизът, като се обърна към Иполита, — моля да ме извините, ако се въздържа да ги повторя — твърде много ви почитам като дама и знатна господарка, за да раня слуха ви с оскърбления по отношение на нещо, което ви е скъпо.

Той замълча. Иполита цялата се разтрепери, защото не се съмняваше, че Фредерик е предопределен от бога да изпълни съдбовната присъда, надвиснала над нейното семейство. Тя погледна Матилда с любов и тревога и по бузата й се търкулна сълза, ала после овладя тревогата си и рече:

— Продължете, маркизе. Господ нищо не върши напразно — смъртните са длъжни да приемат решенията му покорно и безропотно. Можем само да се молим да отвърне от нас гнева си или да се прекланяме пред проявената от него воля. Повторете написаното на меча, маркизе, а ние ще ви изслушаме със смирение.

Фредерик горчиво съжали, задето бе казал толкова много. Достойното поведение и кротката твърдост на Иполита му вдъхнаха уважение към нея, а нежната взаимна обич, която майката и дъщерята проявяваха една към друга, го трогна почти до сълзи. Ала тъй като се опасяваше, че отказът му да изпълни молбата на принцесата ще разтревожи още повече двете дами, той с тих пресекващ глас произнесе следните слова:

Където се намери шлемът като за този меч,

да знаеш, че бедата не е от щерка ти далеч,

Алфонсо кърви ще пролее за нея — само той!

Най-сетне сянката на принца ще се смири в покой.

— Че какво има в тези стихове, което да е оскърбително за тук присъстващите дами? — нетърпеливо попита Теодор. — Защо трябваше да ги развълнувате с тайнствената си изтънченост, за която няма никакви основания?

— Думите ви са резки, млади човече — каза маркизът. — И макар съдбата да бе благосклонна към вас първия път…

— Уважаеми мой татко — намеси се Изабела, недоволна от разпаленото поведение на Теодор, породено, както тя се досещаше, от чувствата му към Матилда, — не се разстройвайте заради невъздържаността на един селски син — той забравя, че ви дължи почтителност, защото не познава благородническите обноски.

Разтревожена от възникналата препирня, Иполита сгълча младежа за неговата дързост, но стори това с вид, който изразяваше признателността й за горещото му застъпничество; и като промени темата на разговора, попита Фредерик къде е оставил съпруга й. Маркизът тъкмо се готвеше да отговори, когато отвън долетя шум; докато дамите и Теодор ставаха, за да разберат каква е причината, в стаята влязоха Манфред, Джером и част от съпровождащите ги войници, вече осведомени от мълвата за всичко, което се бе случило. Манфред забързано се приближи до ложето на Фредерик, за да му поднесе съчувствието си и да го разпита по-подробно за двубоя, но внезапно обхванат от ужас и изумление, възкликна:

— О! Кой си ти? Кой си ти, страшни призрако? Нима е настъпил сетният ми час?

— Скъпи мой благородни съпруже! — извика Иполита и го притисна в обятията си. — Какво видяхте? Защо гледате така втренчено?

— Какво! — задъхано продължи Манфред. — Нима ти, Иполита, нищо не виждаш? Значи това страховито видение е изпратено само на мен… на мен, който не…

— За бога, съпруже мой! Елате на себе си, не губете разсъдъка си… Тук сме само ние, вашите приятели.

— Как! Това не е ли Алфонсо? — извика принцът. — Не го ли виждаш? Нима е плод на болния ми мозък?

— Това, съпруже, е Теодор — юношата, който има нещастието…

— Теодор! — мрачно повтори Манфред и се удари по челото. — Теодор или призрак, той наруши душевния ми покой… Ала как се е озовал тук? И защо е в доспехи?

— Предполагам, че е търсел Изабела — рече Иполита.

— Изабела! — отново изпадна Манфред в ярост. — Да, да, не се и съмнявам. Но как се е освободил от пленничеството, в което наредих да го държат? Изабела ли му е помогнала или този лицемерен стар монах?

— Нима един родител е престъпник, господарю, ако се стреми да освободи детето си? — попита Теодор.

Джером силно се учуди, че синът му прехвърля вината върху него, при това без основание, и просто не знаеше какво да мисли. Той не можеше да проумее как Теодор е успял да избяга, как се е снабдил с доспехи и къде е срещнал Фредерик. Ала не смееше да задава въпроси, които биха могли отново да възпламенят гнева на Манфред срещу сина му. Мълчанието на монаха убеди принца, че именно Джером е организирал бягството на Теодор.

— Така значи се отплащаш на мен и на Иполита за щедростта, неблагодарно старче? Не ти стига това, че се противопоставяш на най-съкровените въжделения на сърцето ми, ами въоръжаваш незаконородения си син и го водиш в собствения ми замък, за да ме оскърбява!

— Господарю, несправедлив сте към баща ми — рече Теодор. — Нито той, нито аз сме способни на зли помисли, които да смутят вашия покой. Ще ме сметнете ли за дързък оскърбител, ако сам се предам в ръцете на ваша светлост? — добави той, като положи почтително меча си в краката на принца. — Ето гърдите ми — пронижете ги, господарю, ако подозирате, че вътре се спотайва изменническа мисъл. Душата ми не храни чувство, несъвместимо с почтителността към вас и вашите близки.

Благовъзпитаността и жаркият плам, с които бяха изречени тези слова, спечелиха на Теодор доброжелателството на всички присъстващи. Дори Манфред бе трогнат, ала тъй като все още бе под силното впечатление на приликата с Алфонсо, възхищението му бе потиснато от таен ужас.

— Стани! — нареди той на младежа. — Сега няма да посегна на живота ти. По-добре ми разкажи историята си и как се оказа свързан с този стар предател.

— Господарю… — разгорещено започна Джером.

— Замълчи, измамнико! — прекъсна го принцът. — Не желая да го подучваш!

— Нямам нужда от ничия помощ, ваша светлост — рече Теодор. — Историята ми е твърде кратка. На петгодишна възраст бях откаран в Алжир заедно с майка си, която бе пленена от пирати на Сицилийското крайбрежие. Не мина и година, и тя умря от мъка…

Сълзи рукнаха от очите на Джером, а по лицето му се изписа буря от чувства.

— Преди смъртта си — продължи младежът — тя заши за моята дреха точно под мишницата ми листче хартия, от което разбрах, че съм син на граф Фалконара.

— Това е самата истина — обади се монахът. — Аз съм този злочест баща.

— Още веднъж ти заповядвам да мълчиш — каза Манфред. — Продължавай, млади човече.

— Останах в робство до миналата година, когато — съпровождайки своя господар в един от набезите му — бях освободен от християнски кораб, надвил в бой пиратския. Разкрих на капитана кой съм и той великодушно ме закара в Сицилия, ала — уви! — вместо да намеря баща си, научих, че имението му, намиращо се на самия морски бряг, било разграбено в негово отсъствие от морския разбойник, пленил мен и майка ми, а замъкът — изгорен до основи. Когато се завърнал, баща ми продал останките от имуществото и приел духовнически сан някъде в Неаполитанското кралство, ала къде именно — никой не можа да ми каже. Неимущ и самотен, почти изгубил надежда да бъда някога притиснат в бащини обятия, отплавах при първата възможност за Неапол, откъдето през последната седмица пристигнах пеша тук, в тези земи, като се изхранвах с труда на двете си ръце. До вчера сутринта не съм и мислил, че всевишният ми е отредил друго, освен душевен покой и блажена бедност. Това е, господарю, моята история. Щастлив съм повече, отколкото можех да се надявам, защото открих баща си, а съм по-нещастен, отколкото заслужавам, задето си навлякох немилостта на ваша светлост.

Той млъкна. Одобрителен шепот се разнесе откъм присъстващите.

— Това не е всичко — намеси се Фредерик. — Честта ме задължава да добавя онова, което този младеж премълча. Той е скромен, но аз трябва от чувство за справедливост да додам, че е най-храбрият юноша във всички християнски земи. Вярно, лесно се пали, но макар да го познавам съвсем отскоро, напълно съм уверен в искреността му — не би ни разказал онова, което чухме, ако не беше самата истина… А що се отнася до мен, младежо, уважавам прямотата, подобаваща на твоя произход. Преди малко ти наистина ме оскърби, но мисля, че не е беда, ако благородната кръв, течаща в жилите ти, понякога кипва — особено сега, когато тъй наскоро установихме източника й. Хайде, благородни господине — обърна се той към Манфред, — щом като аз мога да му простя, и за вас не би трябвало да е трудно. Юношата няма вина, че сте го взели за призрак.

Тази злостна подигравка дълбоко уязви Манфред.

— Ако посланиците от онзи свят са способни да ми внушат ужас — надменно проговори той, — то поне никой смъртен не може да стори същото, още по-малко ръката на този зелен младок…

— Съпруже — прекъсна го Иполита, — нашият гост има нужда от покой. Не трябва ли да го оставим?

С тези думи тя хвана Манфред за ръката и като пожела на маркиза скорошно оздравяване, поведе всички към вратата. Принцът съвсем не съжаляваше, че по този начин бе сложен край на един разговор, който му напомни, че е разкрил най-съкровените си опасения, и се остави да бъде отведен в собствените си покои, като преди това позволи на Теодор да се оттегли с баща си в манастира, макар и при условие, че на другия ден ще се върне в замъка — нещо, на което младежът охотно се съгласи.

Матилда и Изабела бяха твърде погълнати от собствените си размисли и прекалено недоволни една от друга, за да изпитват желание за по-нататъшна беседа. Те се оттеглиха в покоите си, като се разделиха далеч по-официално и с по-малко сърдечност от всеки друг път, а се познаваха от деца.

Но макар в раздялата им да липсваше топлота, двете побързаха да се срещнат още при изгрев-слънце. Вълнението гонеше съня от очите им и през нощта всяка си спомни хилядите въпроси, които би искала да зададе на другата още сутринта. Матилда си мислеше, че Теодор вече два пъти спасява Изабела от големи опасности — обстоятелство, което според нея едва ли се дължеше на случайност. Вярно, че в стаята на Фредерик взорът му бе неизменно прикован в нея, ала момъкът би могъл да се преструва, за да прикрие и от двамата бащи страстта си към Изабела. Най-добре беше да си изясни това незабавно. Искаше да знае истината, за да не нанесе незаслужена обида на приятелката си, като питае нежни чувства към нейния възлюбен. По този начин ревността едновременно подклаждаше любопитството и му намираше оправдание в приятелската обич.

Изабела, не по-малко разтревожена, имаше доста повече основания за подозренията си. Вярно, Теодор сам й призна с думи и поглед, че сърцето му е заето, ала все пак може би Матилда не отговаряше с взаимност на чувствата му — та тя винаги бе изглеждала неспособна на любов, всичките й мисли бяха отправени към небето… „Защо ли я разубеждавах? — упрекваше сама себе си Изабела. — Ето че съм наказана за великодушието си… Но кога са се запознали? И къде? Не е възможно — аз се заблуждавам… Сигурно снощи са се срещнали за пръв път и друга е господарка на сърцето му; в такъв случай не съм толкова злочеста, колкото си мислех; ако приятелката ми Матилда не е… Но как така! Нима ще се унижа дотам, че да се домогвам до чувствата на мъж, който така грубо ми заяви, че е безразличен към мен! И то в момент, когато най-обикновената учтивост изискваше поне да се покаже любезен. Ще отида при скъпата ми Матилда и тя ще ме подкрепи в гордостта, тъй подобаваща на нашия пол… Мъжете са притворни… Ще се посъветвам с нея дали да не се подстрижа за монахиня — тя ще се зарадва, че съм в такова разположение на духа; и ще й кажа също така, че вече нямам нищо против влечението й към манастира.“

С тези мисли Изабела се отправи към Матилда, тъй като бе твърдо решила да разкрие сърцето си на своята приятелка. Намери я вече облечена, подпряла замислено глава на ръката си. Позата й, тъй съответстваща на състоянието на Изабела, възобнови нейните подозрения и сложи край на желанието й да бъде откровена с приятелката си. При срещата и двете се изчервиха, тъй като бяха твърде неопитни, за да могат умело да прикриват чувствата си. След като си размениха няколко незначителни въпроси и отговори, Матилда попита Изабела каква е била причината за бягството й. Изабела вече бе почти забравила за страстта на Манфред към нея — дотолкова бе погълната от собствената си страст — и реши, че Матилда има предвид последното й бягство от манастира, довело до събитията от изминалата вечер. Затова отвърна:

— Мартели пристигна в манастира с известието, че майка ви е починала.

— О! — прекъсна я Матилда. — Бианка ми обясни това недоразумение. Като ме видяла припаднала, тя възкликнала: „Принцесата е мъртва!“, а Мартели, който бил дошъл в замъка за обичайната милостиня…

— А вие защо бяхте припаднали? — попита Изабела, без да обърне внимание на всичко останало.

Матилда пламна.

— Баща ми… — започна със запъване тя — тъкмо съдеше един престъпник…

— Какъв престъпник? — живо се заинтересува Изабела.

— Един младеж… Предполагам, че беше онзи същият…

— Кой, Теодор ли?

— Да — потвърди Матилда. — Тогава за пръв път го видях; не знам с какво бе оскърбил баща ми… но тъй като ви е оказал подкрепа, радвам се, че принцът му прости.

— Оказал ми подкрепа? Това ли наричате подкрепа — да рани баща ми и почти да го убие? Макар едва вчера да бях благословена с щастието да позная баща си, надявам се, не смятате, че съм дотолкова лишена от синовни чувства, та да не се възмутя от дързостта на този самонадеян юноша или да питая някаква любов към човека, осмелил се да вдигне ръка срещу онзи, комуто дължа живота си. Не, Матилда, сърцето ми изпитва само отвращение към него и ако все така сте вярна на дружбата, в която ми се заклехте в най-ранно детство, то и вие ще възненавидите човека, който за малко щеше да ме направи нещастна за цял живот.

Матилда сведе глава.

— Надявам се, че скъпата ми Изабела не се съмнява в приятелските ми чувства. До вчера никога не бях виждала този юноша; почти не го познавам, но тъй като лекарите обявиха, че баща ви е вън от всякаква опасност, не би трябвало да изпитвате такава нехристиянска омраза към един човек, който — убедена съм в това — не е знаел, че маркизът е ваш роднина.

— Много горещо се застъпвате за него — каза Изабела, — особено като се има предвид, че почти не го познавате! Или греша, или и той питае същата любов към вас.

— Какво искате да кажете?

— Нищо.

Изабела вече съжаляваше, че е намекнала на Матилда за чувствата на Теодор към нея. И за да смени темата на разговора, попита защо Манфред бе взел Теодор за призрак.

— Господи! — възкликна Матилда. — Нима не сте забелязали удивителната прилика между него и портрета на Алфонсо в галерията? Споменах това пред Бианка още преди да го видя в доспехи, а с шлема на главата той си прилича с портрета като две капки вода.

— Аз не разглеждам много портретите — рече Изабела, — а още по-малко съм изучавала старателно чертите на този младеж, което очевидно сте сторили вие… Ах, Матилда! Сърцето ви е в опасност… Позволете ми да ви предпазя като ваша приятелка… Той ми призна, че е влюбен; не е възможно вие да сте обектът на любовта му — нали едва вчера сте се срещнали за пръв път?

— Да, така е — отвърна Матилда, — но защо моята скъпа Изабела е готова да заключи от думите ми, че аз… — Тя млъкна за миг, после продължи: — Той е видял първо вас и аз съм далеч от тщеславната мисъл, че привлекателността ми, която не е никак голяма, би могла да заплени сърце, вече отдадено на вас… Бъдете щастлива, Изабела, каквато и да е съдбата на Матилда!

— Прекрасна моя приятелко! — възкликна Изабела, чието честно сърце не можа да устои на добрия порив. — Вие сте тази, от която се възхищава Теодор. Видях, убедена съм в това, и никога мисълта за собственото ми щастие не ще допусне да попреча на вашето.

Искреността на Изабела изтръгна сълзи от очите на кротката Матилда и ревността, която за известно време бе охладила отношенията между двете прелестни девойки, скоро отстъпи място на присъщите на душите им чистосърдечност и откровеност. Те признаха една на друга какво впечатление им е направил Теодор и след тези откровения последва съперничество по великодушие, като всяка настояваше да отстъпи своя избраник на приятелката си. Накрая гордостта и добродетелта на Изабела й напомниха, че Теодор почти бе изразил пред нея предпочитания към нейната съперница; това я принуди да потисне силните си чувства и да се откаже от своя любим в полза на Матилда.

Докато траеше тази надпревара в добри чувства, в стаята на младата принцеса влезе Иполита.

— Скъпа Изабела — рече тя. — Вие така обичате дъщеря ми и приемате тъй близко до сърцето всичко, свързано с нещастното ни семейство, че между мен и Матилда не може да има тайни, от които да ви изключа. — Разтревожени от това начало, младите принцеси се превърнаха целите в слух. — Знайте тогава, скъпа — продължи Иполита, — и ти, мила моя Матилда, че изминалите два зловещи дни ме убедиха в небесната повеля скиптърът на принцовете Отранто да премине от ръцете на Манфред в тези на маркиз Фредерик и аз бях осенена — може би пак по волята на всевишния — от прозрението как да предотвратя нашата окончателна гибел посредством съюз между двата ни враждуващи рода. С тази цел предложих на съпруга си Манфред да омъжи това скъпо, скъпо дете за Фредерик.

— Да ме омъжи за маркиз Фредерик! — извика Матилда. — О, небеса! Любима моя майко! Нима вече оповестихте мислите си на баща ми?

— Да — отвърна Иполита. — Той изслуша благосклонно предложението ми и се отправи към маркиза, за да му го съобщи.

— О, нещастна принцесо! — възкликна Изабела. — Какво сте сторили! Каква непоправима беда навлякохте с непредпазливата си доброта на вас самата, на мен и на Матилда!

— Аз да навлека беда на вас и на детето си? — учудено повтори Иполита. — Какво значи това?

— Уви! — проплака Изабела. — Чистотата на собственото ви сърце ви пречи да видите поквареността на другите. Вашият съпруг Манфред, този нечестивец…

— Спрете! — каза Иполита. — Не смейте, принцесо, в мое присъствие да говорите неуважително за Манфред. Той е мой съпруг и господар и…

— И няма още дълго да е такъв, ако успее да осъществи нечестивите си намерения — прекъсна я Изабела.

— Тези думи ме изумяват! — възкликна Иполита. — Вашият нрав, Изабела, е буен, ала до този момент не съм ви виждала да губите нужната сдържаност. Коя постъпка на Манфред ви позволява да говорите за него като за убиец или престъпник?

— Добродетелна и прекомерно доверчива принцесо! — отвърна Изабела. — Той не цели да ви отнеме живота, а да се раздели с вас! Да се разведе!

Иполита и Матилда възкликнаха едновременно:

— Да се разведе с мен!

— Да се разведе с майка ми!

— Да — потвърди Изабела. — И за да доведе престъплението си до успешен край, той замисля… Не, не мога да го кажа!

— Какво може да надмине произнесеното вече от вас? — попита Матилда.

Иполита мълчеше. От мъка бе изгубила дар слово; а като си спомни неотдавнашните двусмислени приказки на Манфред, тя се убеди, че казаното от Изабела бе самата истина.

— Прекрасна, скъпа госпожо! Господарке! Майко! — извика Изабела и в изблик на внезапни силни чувства се хвърли в краката на принцесата. — Вярвайте ми, имайте ми доверие — аз по-скоро ще умра хиляди пъти, отколкото да се съглася да ви причиня зло, да се поддам на такъв гнусен… О!

— Не, това е вече много! — възкликна Иполита. — Едно престъпление води след себе си друго! Станете, скъпа Изабела! Аз не се съмнявам във Вашата добродетелност. О, Матилда, този удар е твърде тежък за теб! Не плачи, детето ми! И не се бунтувай, умолявам те. Помни, че той все пак е твой баща!

— Но и вие сте моя майка — пламенно възрази Матилда. — И сте тъй добродетелна, тъй безупречна! Как, как да не се бунтувам?

— Не бива — повтори Иполита. — Хайде, стига, всичко ще свърши добре. Изтерзан от мъка след смъртта на брат ти, Манфред не е знаел какво говори. Може би Изабела не го е разбрала правилно — той има добро сърце… Освен това, детето ми, ти още не знаеш всичко! Зла съдба е надвиснала над нас и ръката на провидението вече е замахнала… О, ако можех да те спася от гибелта! Да — продължи тя малко по-спокойно. — Може би ако се жертвам, ще успея да изкупя всички грехове… Ще отида и ще кажа, че съм съгласна да се разведа — безразлично ми е какво ще стане с мен. Ще се оттегля в близкия манастир и ще прекарам остатъка от живота си в молитви и сълзи по моето дете и… и принца!

— Този свят не заслужава вашата доброта — каза Изабела. — А Манфред е злосторник… Но не мислете, госпожо, че вашата слабост ще ме разколебае. Кълна се — о, чуйте ме, ангели небесни…

— Спрете, в името на всичко свято! — извика Иполита. — Помнете, че не можете да разполагате със себе си — вие имате баща.

— Баща ми е тъй добродетелен, тъй благороден — прекъсна я Изабела, — че никога не ще ми заповяда да извърша нещо нечестиво. Но дори и да ми нареди, може ли един баща да накара дъщеря си да извърши нещо противно на бога? Мога ли да се омъжа за бащата, след като съм била сгодена за сина? Не, госпожо, не. Никаква сила не може да ме принуди да споделя омразното ложе на принца. Аз го ненавиждам, той буди отвращение у мен! Божиите и човешките закони забраняват… А моята приятелка, моята скъпа Матилда! Нима мога да раня нежната й душа, като причиня зло на майка й, която тя обожава? На собствената ми майка!… Та аз не познавам друга.

— О, тя е майка и на двете ни! — възкликна Матилда. — Както и да я боготворим, Изабела, това никога не ще е достатъчно!

— Прекрасни мои деца — трогна се Иполита. — Вашата любов ме покорява… но аз не бива да отстъпвам пред нейната сила. Ние не можем сами да избираме пътя си — господ — бог, бащите и съпрузите ни имат тази власт. Проявете търпение, докато чуете какво са решили Манфред и Фредерик. Ако маркизът се съгласи да вземе ръката на Матилда, аз знам, че тя безропотно ще се подчини. А всевишният може да се намеси и да предотврати останалото… Но какво става с теб, детето ми? — възкликна тя, тъй като Матилда бе рухнала в нозете й, цяла обляна в сълзи. — Но не, не ми отговаряй, дъще! Не бива да чувам и една дума, която противоречи на волята на баща ти.

— О, не се съмнявайте в моето послушание — в моето печално послушание към вас двамата! — каза Матилда. — Но мога ли аз, най-почитаната от всички девойки, мога ли да изпитвам всичката тази безгранична доброта и да крия мислите си от най-прекрасната майка на този свят?

— Какво възнамеряваш да кажеш, Матилда? — прекъсна я Изабела и се разтрепери. — Опомни се!

— Не, Изабела! — отвърна принцесата. — Бих била недостойна за тази несравнима майка, ако и най-тайните кътчета на душата ми криеха непозволена от нея мисъл… О, аз вече я оскърбих! Допуснах в сърцето си страсти, без да й ги призная… но ето, сега се отказвам от тях и давам обет пред всевишния и пред нея…

— Дете мое, дете мое! — възкликна Иполита. — Какви думи изричаш! Какви нови злини ни е приготвила съдбата? Ти — влюбена? И то в този страшен за всички ни час?

— О, аз осъзнавам вината си — промълви Матилда. — Отвращавам се от себе си, ако съм допуснала да причиня болка на своята майка. Тя е най-скъпото, което имам на този свят… О, аз никога, никога вече не ще го погледна отново!

— Изабела! — рече Иполита. — Вие сте посветена в тази злочеста тайна; каквато и да е тя, говорете!

— Какво! — извика Матилда. — Нима дотолкова съм потъпкала любовта на майка си, че тя дори не ще ми позволи сама да призная вината си? О, злочеста, злочеста Матилда!

— Вие сте твърде жестока — обърна се Изабела към Иполита. — Как можете да гледате страданията на тази добродетелна душа и да не й съчувствате?

— Аз ли не жаля детето си! — извика Иполита и притисна Матилда към гърдите си. — Аз знам, че тя е добра, преизпълнена с благородство, любов към ближните и чувство за дълг. Прощавам ти, прекрасна моя, единствена надежда в живота ми!

Тогава принцесите разказаха на Иполита за чувствата си към Теодор и за решението на Изабела да го отстъпи на Матилда. Иполита ги сгълча за тяхното неблагоразумие и им разясни, че е невъзможно бащата на коя да е от двете да склони да даде наследницата си на бедняк, пък бил той и от благороден произход. Тя донякъде се утеши, като разбра, че и двете са влюбени съвсем отскоро и че младежът все още няма основания да подозира за чувствата им. После строго им нареди да избягват всякакви срещи и разговори с него. Матилда пламенно обеща да се подчини, ала Изабела, която се залъгваше с мисълта, че иска само да уреди брака на приятелката си с Теодор, не можеше да вземе твърдо решение да страни от момъка, затова не каза нищо.

— Отивам сега в манастира — рече Иполита — и ще поръчам нови молитви, за да се избавим от тези беди.

— О, майко! — възкликна Матилда. — Вие възнамерявате да ни напуснете, да се оттеглите в манастира и да дадете възможност на баща ми да осъществи пагубните си намерения. О, колко сме нещастни! На колене ви умолявам — не вършете това… Нима ще ме оставите плячка на Фредерик? Идвам с вас в манастира.

— Успокой се, детето ми. Ще се върна веднага. Никога не ще те оставя, ако не съм убедена, че такава е волята господня и че ще ти донесе добро.

— Недейте ме мами — каза Матилда. — Не ще се омъжа са Фредерик, докато вие не ми заповядате… Уви! Какво ще стане с мен?

— Защо са тези вопли? — учуди се Иполита. — Нали обещах да се върна.

— О, майко! — продължи девойката. — Останете и ме спасете от самата мен. Дори сянката на недоволство върху лицето ви значи повече за мен от цялата суровост на баща ми. Аз отдадох сърцето си и единствено вие можете да ме накарате да си го взема обратно.

— Спри дотук — предупреди я Иполита. — Не започвай отново, Матилда.

— Мога да се откажа от Теодор, но трябва ли да се омъжвам за друг? — питаше Матилда. — Позволете ми да ви придружа в манастира и завинаги да се оттегля от света.

— Съдбата ти е в ръцете на твоя баща — настоя Иполита. — Любовта ми към теб, изглежда, е причинила зло, щом като те е научила да мислиш, че на тоя свят съществува нещо, което можеш да почиташ повече от волята на баща си. Прощавай, детето ми — отивам да се моля за теб.

Истинската цел на Иполита бе да попита Джером дали може с чиста съвест да се съгласи на развод. В миналото тя доста често бе настоявала пред Манфред да се откаже от владетелската титла, която бе постоянно бреме за чувствителната й душа. Тези тревоги правеха раздялата със съпруга й по-малко страшна, отколкото при каквито и да било други обстоятелства.

Предишната вечер, като си тръгваше от замъка, Джером строго попита Теодор защо го бе обвинил пред Манфред, че е подпомогнал бягството му. Момъкът си призна, че целта му била да отклони подозренията на принца от Матилда, и додаде, че всеобщото уважение към праведния и благочестив живот на Джером са сигурна защита срещу гнева на тирана. Монахът силно се огорчи при вестта, че синът му питае нежни чувства към принцесата, и на раздяла обеща да му изложи още на другата сутрин важни причини, които налагали да се пребори със своята страст. Подобно на Изабела Теодор също съвсем отскоро бе усетил тежестта на родителската власт, за да се преклони покорно, потискайки поривите на сърцето си. Не изгаряше от любопитство да научи съображенията на монаха, а още по-малко от желание да им се подчини. Прелестната Матилда имаше по-голяма власт над него от синовния дълг. Момъкът цяла нощ се остави в плен на любовни видения и чак след сутрешната молитва си спомни за заръката на монаха да се срещне с него при гробницата на Алфонсо.

— Млади момко — започна баща му, щом го зърна. — Това закъснение никак не ми харесва. Нима заръките на твоя родител вече значат тъй малко за теб?

Теодор непохватно се заизвинява и обясни закъснението си с това, че се успал.

— И чий образ ти се яви насън? — строго попита Джером, а синът му пламна. — Неблагоразумни момко, това не може да продължава — изтръгни от корен тази престъпна страст!

— Престъпна страст! — възкликна Теодор. — Нима престъплението може да съпътства невинната красота и добродетелната скромност?

— Грях е да обичаш онези, които всевишният е обрекъл на гибел — настоя монахът. — Потомството на тиранина трябва да бъде изтрито от лицето на земята до трето и четвърто коляно!

— Нима всевишният ще накаже невинните за престъпните деяния на виновните? — извика Теодор. — Прекрасната Матилда има предостатъчно добродетели…

— За да те погуби — прекъсна го Джером. — Нима тъй бързо забрави, че свирепият Манфред вече два пъти те осъжда на смърт?

— Не съм забравил, татко, но помня също така, че милосърдието на дъщеря му ме избави от неговата власт. Обидите мога да забравя, но не и благодеянията.

— Обидите, нанесени на теб от рода на Манфред, превъзхождат всичко, което можеш да си представиш. Не отговаряй, а се вгледай в този свят образ! Под мраморната плоча почива прахът на Алфонсо Добрия — един принц, надарен с всички добродетели, баща за своя народ, украшение за рода человечески! На колене, твърдоглаво момче, и слушай внимателно ужасната история, която баща ти ще разкрие пред теб. Това ще прогони от душата ти всяко чувство, освен свещената жажда за възмездие. Алфонсо! Многострадални принце! Нека неотмъстената ти сянка витае страшно из разбунения въздух, докато тези тук треперещи уста… А! Кой идва?

— Най-злочестата от всички жени! — откликна Иполита и се приближи до олтара. — Имате ли свободно време, добри ми отче?… Но защо е коленичил този юноша? Какво означава ужасът, изписан по вашите лица? Защо до тази почтена гробница?… О, небеса! Нима ви се е явило видение?…

— Отправяхме към всевишния нашите молитви — промълви монахът, леко смутен — да дойде краят на бедите в това нещастно княжество. Присъединете се към нас, госпожо! Безупречно чистата ви душа може да измоли от бога опрощение за присъдата, надвиснала над вашия дом, за която тъй ясно говорят поличбите от последните няколко дни.

— Горещо се моля на всевишния за спасение — отвърна благочестивата принцеса. — Вие знаете, че най-главната грижа в живота ми бе да изпрося благоволение за своя съпруг и за невинните си деца… Едното, уви, ми бе отнето; но дано всевишният чуе моите молби и пощади бедната ми Матилда! Отче, застъпете се за нея пред бога!

— Та чие сърце не би я благословило? — възкликна пламенно Теодор.

— Мълчи, невъздържани момко! — сгълча го Джером. — А вие, добра принцесо, не спорете с небесните сили! Бог дава, бог взема! Благословете светото му име и се примирете с неговата воля.

— Безропотно се подчинявам — отвърна Иполита, — но нима той не ще пожали единствената ми утеха? Нима и Матилда трябва да загине? Ах, отче, дойдох при вас, за да… ала отпратете сина си. Ничии уши, освен вашите не бива да чуят онова, което ще кажа.

— Дано всевишният изпълни всичките ви молби, достойна принцесо! — рече Теодор и си тръгна, а Джером се намръщи.

Тогава Иполита разказа на монаха за хрумването си, което бе споделила с Манфред, за неговото одобрение и за това, че принцът е отишъл при Фредерик да му предложи ръката на Матилда. Джером не можа да потисне раздразнението си, породено от това действие, но го прикри, като изрази съмнение, че Фредерик, най-близкият по кръв роднина на Алфонсо, явил се да претендира за наследството си, ще се съгласи на съюз с узурпатора на своите права. Ала изумлението на монаха бе безпределно, когато Иполита му съобщи за готовността си да не се противопоставя на развода и го попита дали съгласието й не е в разрез с църковните закони. Джером премълча колко му е омразна мисълта за брак между Манфред и Изабела, ала окуражен от молбата на принцесата за съвет, й описа в най-мрачни краски греховността на нейното съгласие, предрече божие наказание в случай, че тя отстъпи пред искането на съпруга си, и й заръча най-строго да отхвърли всяко подобно предложение с негодувание и възмущение.

 

 

Междувременно обаче Манфред бе успял да уведоми Фредерик за плана си и да му предложи двойна сватба. Слабохарактерният маркиз, комуто красотата на Матилда бе направила неотразимо впечатление, изслуша с жив интерес това хрумване. Той забрави начаса за враждата си с принца, още повече, че почти не хранеше надежда да му отнеме със сила властта; и като си каза, че бракът на дъщеря му с тирана едва ли ще даде потомство, започна да гледа на женитбата си с Матилда като на крачка по пътя към собственото си изкачване на престола. Ето защо той почти не се противопостави на предложението и само от благоприличие постави условието Иполита да се съгласи на развод. Манфред се нагърби сам с тази задача. Окрилен от успеха си и изгарящ от нетърпение да се сдобие със синове, той се устреми към покоите на жена си, твърдо решил да изтръгне съгласието й. Там научи, че е отишла в манастира, и силно възнегодува. Нечистата съвест му подсказа, че тя може да е била уведомена от Изабела за намеренията му. Веднага си помисли, че посещението й в манастира навярно означава намерение да остане там, докато успее да попречи някак си на развода, а подозрението, което и без това питаеше към Джером, породи опасения, че монахът не само ще се противопостави на намеренията му, но и ще внуши на Иполита решимост да се укрие в светата обител. Изгарящ от нетърпение да разкрие тези коварни замисли и да попречи на осъществяването им, Манфред се втурна към манастира и пристигна там тъкмо в момента, когато Джером настойчиво увещаваше принцесата в никакъв случай да не се съгласява на развод.

— Госпожо — започна Манфред. — Кое ви доведе тук? Защо не ме дочакахте да се върна от посещението си при маркиза?

— Дойдох да измоля благословия за вашите намерения — отвърна Иполита.

— Моите намерения не се нуждаят от намесата на монаха — заяви принцът. — И нима от всички хора по света този беловлас предател най-много ви предразполага към беседа?

— Нечестиви принце! — възкликна Джером. — Нима си дошъл при олтара, за да оскърбяваш неговите служители? Ала твоите богопротивни замисли са разкрити, Манфред. Всевишният и тази добродетелна жена знаят за тях… не, принце, напразно въсиш вежди! Църквата презира твоите заплахи. Нейните гръмотевици ще заглушат изблиците на гнева ти. Ако продължаваш все тъй нагло да се стремиш към този греховен развод, преди да си дочакал църковното решение, то аз ще стоваря анатема на главата ти още сега, на това място!

— Дръзки бунтовнико! — извика Манфред, като се опитваше да прикрие страхопочитанието, изпълнило душата му при тези думи на монаха. — Нима се осмеляваш да заплашваш законния си господар?

— Ти не си законен господар — отвърна Джером. — И не си никакъв принц… Върви, обсъди претенциите си с Фредерик, а когато свършите…

— Вече свършихме — заяви Манфред. — Фредерик прие ръката на Матилда и е съгласен да се откаже от претенциите си до момента, в който ми се роди мъжка рожба.

Докато произнасяше тези думи, три капки кръв паднаха от носа на статуята на Алфонсо. Манфред пребледня, а принцесата се отпусна на колене.

— Виж! — извика монахът. — Виж това чудно знамение — кръвта на Алфонсо нивга не ще се смеси с тази на Манфред!

— Уважаеми съпруже — рече Иполита. — Нека се смирим пред божията воля… Не мисли, че твоята неизменно послушна съпруга се е опълчила срещу властта ти. Аз нямам воля, различна от тази на моя господар и на църквата. Нека затова се обърнем към този високоуважаван съд. Не от нас зависи да разкъсаме връзката, която ни е съединила. Ако църквата одобри разтрогването на нашия брак, така да бъде — остават ми малко години живот, а и те ще бъдат прекарани в скръб. Къде бих ги прекарала по-добре, ако не в подножието на този олтар, в молитви за благополучието на двама ви с Матилда?

— Но дотогава няма да останеш тук — рече Манфред. — Ще се прибереш с мен в замъка и аз ще размисля там относно стъпките, които трябва да предприема за развода; ала този монах, който във всичко се бърка, няма да стъпи повече там — отсега нататък гостоприемният ми дом ще бъде затворен за предателя… А що се отнася до издънката на твое преподобие — обърна се той към Джером, — то знай, че го гоня от моите владения. Предполагам, че поне той не е свещена персона и не се намира под закрилата на църквата. Който и да се ожени за Изабела, това няма да бъде новоизлюпеният син на отец Фалконара.

— Новоизлюпени са онези, които внезапно се появяват върху троновете на законните владетели — отвърна монахът. — Ала те вехнат като тревата и не оставят подире си никаква следа.

Манфред изгледа презрително отеца и поведе Иполита към изхода; ала при вратата на църквата прошепна на един от хората си да се скрие нейде из манастира и да го извести веднага щом там се появи някой от обитателите на замъка.