Хорас Уолпоул
Замъкът Отранто (1)

Уолтър Скот за „Замъкът Отранто“ на Хорас Уолпоул^[1]

„Замъкът Отранто“ е забележителна повест не само поради невероятно увлекателния сюжет, а и защото е първият съвременен опит да се съчини забавна история по подобие на старинните рицарски романи. Тези достолепни легенди били пренебрегнати и започнали да губят своята стойност още по времето на кралица Елизабет, когато — както научаваме от критичните отзиви през онази епоха — приказните сладкодумия на Спенсър^[2] се приемали поради тяхното мистично и алегорично тълкуване, а не в простия и очевиден смисъл на пищен рицарски спектакъл. Драматургията, която скоро след това навлиза в своя разцвет, и преводите на многобройните италиански писатели доставяли на висшите съсловия онези удоволствия, които техните бащи черпели от легендите за Дон Белианис и „Огледало на рицарството“; огромните томове, помагали едно време на благородници и монарси да прекарват приятно времето си, сега били лишени от своите украшения, орязани, съкратени и прогонени в кухнята и детската стая или — в най-добрия случай — във вестибюлите на старомодните провинциални имения. По времето на Чарлс II литературните вкусове клонели силно към френската литература, а това довело до разпространението на възможно най-скучните книги — повествованията на Калпрьонед^[3] и мадмоазел Дьо Скюдери^[4], които представляват нещо средно между старинните рицарски романи и съвременния роман. Тези два жанра били обединени по такъв несполучлив начин, че от рицарската проза книгите запазили непоносимата й разтегнатост и обстойност, подробните описания на безброй еднообразни сражения, неестествените и насилени обрати в действието, но се простили с непресушимия и щедър талант на гения и силата на въображението, с които често се отличавали старинните романи; същевременно в тях изобилствали сладникави сантиментални излияния и плоската любовна интрига на съвременния роман, ала липсвал живецът на свойствените му разнообразни персонажи, верността в изобразяването на чувствата и проницателните възгледи за живота. Тези недомислени писания удържали позициите си далеч по-продължително време, отколкото би могло да се допусне, само защото били смятани за развлекателни и нямало с какво да бъдат заменени. Дори по времето на „Зрителят“^[5] представителките на прекрасния пол обичали да се уединяват в компанията на „Клелия“^[6], „Клеопатра“^[7] и „Величественият Кир“^[8] (както това драгоценно произведение било наречено от бездарния си преводач^[9]). Този извратен вкус започнал обаче да отслабва в началото на осемнадесетия век, а към средата му бил окончателно изместен от творбите на Льосаж^[10], Ричардсън^[11], Фийлдинг^[12] и Смолет^[13]; така че дори самото словосъчетание „рицарски роман“, звучащо днес тъй почтено за антикварите и библиофилите, било почти забравено по времето, когато „Замъкът Отранто“ излиза за пръв път.

Своеобразните обстоятелства в живота на Хорас Уолпоул, находчивия автор на това произведение, определили недвусмисленото му предпочитание към така наречения „готически стил“ — термин, който благодарение главно на неговите усилия бил спасен от лошата слава, съпровождаща го преди това, когато означавал всичко, диаметрално противоположно и несъвместимо с правилата на добрия вкус.

Излишно е да напомняме на читателя, че мистър Уолпоул бил син на знаменития министър, държал юздите на управлението по време на царуването на двама последователни монарси, и то така — уверено и властно, че могъществото му изглеждало неотделимо от правата на Брауншвайгската династия^[14]. При това положение синовете му естествено получавали в пълен размер придворните блага, които обикновено се полагат на близките роднини на лицата, в чиито ръце са поверени съдбините на държавата. Към усещането за собствената значимост, присъщо на всеки, който се ползува с такова внимание, от най-ранни години се прибавил и навикът да се свързват и отъждествяват интересите на сър Робърт Уолпоул и дори личните дела на семейството му е борбата на партиите в английския кралски дом и промените в европейските обществени работи. Затова не е чудно, че Хорас Уолпоул, склонен още по рождение да се гордее с родословното си дърво и високо да цени семейната чест, по-нататък задълбочава тази своя склонност, тъй като по силата на обстоятелствата съдбата на собствения му род била не просто свързана, а тясно преплетена със съдбата на монарсите и това извисило достойнството на гербовете на Уолпоулови, Шортърови и Робсартови, от които произлизал, до степен, непозната на първоначалните им собственици. Ако мистър Уолпоул е хранил някога надежди да стане важна политическа фигура, като се възползува от влиянието на своето име, то отстраняването на баща му от власт и съпътстващите го промени в личното му положение го отвратили от обществения живот и много отрано го принудили да се ограничи с уединени литературни занимания. Вярно, че дълги години бил член на парламента, но с изключение на единствения случай, когато твърде достойно и красноречиво защитил паметта на баща си, не участвал в дебатите и се държал настрани от партиите, които ги водели.

Начинът на мислене и естеството на чувствата на мистър Уолпоул до голяма степен определили кръга на неговите, интереси, в който се проявили живото му въображение и острият, подвижен, проницателен ум, обогатен от най-разнообразни познания. Пътешествията развили у него вкус към изящните изкуства, но поради особеното му пристрастие към знатния произход и издигнатото обществено положение той свързал проучванията си в тази област предимно с историята и паметниците на средновековието. Тази му склонност се забелязва още в неговите „Анекдоти за живописци и гравьори“, но „Каталогът на писатели монарси и благородници“ и „Исторически съчинения“ са изцяло дело на антиквар и изследовател на генеалогията. Преклонението на мистър Уолпоул пред знатния произход особено много личи в „Каталога“; но ако авторът е разчитал чрез него да спечели признание, то резултатът бил по-скоро обратен. Защото би било трудно, колкото и да се старае човек, да се състави равностоен по количество списък на писатели плебеи, който да съдържа също такъв нищожен брой достойни за уважение автори. „Историческите съчинения“ са ярък и интересен пример за това как най-щателните антикварни проучвания могат да разколебаят вярата ни в някои факти, признати за безспорни от общоизвестните исторически съчинения. Любопитно е също така да се наблюдава как защитата на един метод, очевидно избран първоначално само като литературно упражнение, води до прерастването на авторовите съмнения в солидни истини, с които никой не бива да спори.

Домашните занимания на мистър Уолпоул, така както и научните му изследвания, са белязани от интереса към английските старини, който по онова време изглеждал твърде необичаен. Той обичал, според думите на един сатирик, да „гледа на готическите играчки през готически стъкла“; имението му в Стробъри Хил, което избрал за свое постоянно жилище, постепенно се разраснало във феодален замък чрез пристрояването на кулички, кули, галерии и коридори, чиито орнаментални покриви, ламперии със сложни дърворезби и осветени витражи хармонирали с украсата от гербове, хералдически девизи, щитове, кръстосани копия и всевъзможни рицарски атрибути. В наши дни готическият архитектурен стил е така разпространен и се използува тъй безразборно, че по-скоро бихме се учудили, ако провинциалната къща на някой оттеглил се от занаята търговец не е разкрасена със стреловидни прозорци, разделени с каменни колони и гарнирани с цветни стъкла, ако кухненският бюфет не е във формата на църковен олтар, а фасадата на свинарника не е заимствана от старинен параклис. Но в средата на осемнадесетия век, когато мистър Уолпоул започнал да въвежда елементи от готическия стил и да показва как орнаменти, присъщи на катедрали и паметници, могат да се използуват за украса на камини, тавани, прозорци и парапети, той не съблюдавал изискванията на господстващата мода, а удовлетворявал собствения си вкус в романтичния облик на издигнатата от него постройка^[15].

Останалите занимания на мистър Уолпоул били подчинени на същия принцип, който ръководел историческите му проучвания и архитектурния му вкус. Той справедливо се гордеел с обширните си познания по чуждестранна литература, но те били подвластни на интереса му към английските старини и древните родословия, откъдето заимствал сюжети, за своите стихове, романтична проза и полемични съчинения по история. Проучвания от подобен род са безусловно скучни, но само ако се правят от хора, лишени от всякакво въображение. Ала личности като Хорас Уолпоул и Томас Уортън^[16] не са прости събирачи на дребни, сухи факти, обикновено подминавани с презрение от историците. Те носят в себе си факела на дарованието, за да озарят развалините, сред които обичат да бродят; за антиквари като тях сочните, богати и изпълнени със страст картини от феодалното минало, нарисувани от Фроасар^[17], служат за източник на мощно вдъхновение, каквото ученият — историк никога не ще почерпи от страниците на Вергилий. И ето, обогатен от множество знания, натрупани от изучаването на средновековните старини, и вдъхновен — както той сам ни осведомява — от романтичното обкръжение на собственото си жилище, мистър Уолпоул решил да покаже на публиката, че готическият стил може да бъде приложен и към съвременната литература, както вече бе сторил това по отношение на архитектурата.

По същия начин, по който нашият автор създава прототип за съвременна готическа къща, като усърдно се опитва да приспособи богатата, разнообразна и сложна ажурна украса и резба на старинните катедрали към целите на съвременните удобства или дори разкош, така в „Замъкът Отранто“ той се стреми да съедини невероятните случки и величавото повествование, характерни за старинните рицарски романи, с правдивото изобразяване на човешкия характер и сблъсъка на чувства и страсти, които са — или поне трябва да бъдат — отличителни черти на съвременния роман. Ала тъй като мистър Уолпоул не бил сигурен как ще се приеме такова необикновено произведение, а желаел да избегне насмешките в случай на провал, той публикувал „Замъкът Отранто“ като превод от италиански. Изглежда, никой не се е усъмнил, че повестта е негова. Мистър Грей^[18] писал на мистър Уолпоул на 30 декември 1764 година: „Получих «Замъкът Отранто» и ви изразявам своята благодарност за него. Тук (т.е. в Кеймбридж) той привлече всеобщото внимание и дори разплака някои от нас; във всеки случай сега всички се страхуват да си легнат нощем. Смятаме, че книгата е превод, и бихме повярвали в истинността на разказаната история, ако не беше свети Никола.“ На приятелите на писателя вероятно скоро е било позволено да надзърнат зад завесата, скрила авторството, а предисловието към второто издание, което накратко тълкува и пояснява естеството на повестта и намеренията на автора, изобщо премахва тази завеса. От следващия откъс, преведен от писмо на автора до мадам Дю Дефан^[19], става ясно, че мистър Уолпоул съжалил за отхвърленото инкогнито; чувствителен към критиката като повечето дилетанти, той бил далеч по-уязвен от подигравките на нехаресалите рицарския му роман, отколкото удовлетворен от похвалите на своите поклонници: „И тъй, обявиха моя «Замък Отранто» за преведен вероятно за да се посмеят над автора. Така да бъде. Само ще ви помоля да не отговаряте нито с една дума на подигравките им. Критиците да пишат каквото си искат; те не ме притесняват. Аз съчиних книгата не за нашето време, което не търпи нищо, освен хладния здрав разум. Признавам, скъпа приятелко (вие сигурно ще ме помислите за по-луд от всякога), че това е единственото ми произведение, от което, аз самият съм доволен; в него дадох воля на въображението си, докато ме възпламениха породените от него видения и чувства. Съчиних го в разрез с всички правила, напук на всички критици и философи. И поради тези причини много го ценя. Дори съм убеден, че след време, когато добрият вкус отново заеме мястото си, узурпирано от философията, моят беден «Замък» ще намери свои почитатели. Впрочем такива той вече има, тъй като в момента подготвям третото му издание. Пиша това не за да изпрося вашето одобрение^[20]. Казах ви от самото начало, че книгата няма да ви хареса — виденията на вашето въображение са от съвсем различно естество. Аз не съжалявам, че преводачът е отпечатал второто предисловие, но първото съответства повече на стила на творбата. Искаше ми се тя да мине за старинна и почти всички ми повярваха.“

Макар че осъдителните гласове донякъде приглушили одобрителния хор и с това наранили чувствата на автора, неспирното искане за нови издания на „Замъкът Отранто“ показало колко високо публиката цени това произведение и може би в крайна сметка примирило мистър Уолпоул с вкусовете на неговите съвременници. Тази романтична повест справедливо била оценена не само като първия удачен опит да се създаде нов литературен жанр, но и като образец на нашата развлекателна проза. Сметнахме за уместно да прибавим въведение и някои бележки за творбата и литературния й жанр към последното издание на „Замъкът Отранто“, което издателите са се постарали да направят възможно най-изящно от уважение към самото произведение и таланта на неговия автор.

Би било несправедливо спрямо паметта на мистър Уолпоул да се твърди, че единствената му цел при написването на „Замъкът Отранто“ е била „изкуството да събужда изненада и ужас“; или, с други думи, да гъделичка тайното, скрито от света влечение към необикновеното и свръхестественото, таящо се дълбоко в душата на всеки от нас. Ако се е стремил само към това, то начинът, който е избрал за постигането на тази цел, може с основание да се нарече тромав и детински. Ала целта на мистър Уолпоул била както по-трудна за постигане, така и твърде важна. Той възнамерявал да нарисува такава картина на домашния бит и обичаи по време на феодализма, която да е напълно правдоподобна и при това изпъстрена и оживена от свръхестествени сили, в чието съществуване безпрекословно са вярвали непросветените от онази епоха. „Земните“ части на повествованието са замислени така, че да се свързват с чудните произшествия; и по силата на тази връзка разните speciosa miracula^[21] особено поразяват и впечатляват, макар хладният разум да не допуска тяхната реалност. Разбира се, за да може образованият човек да изпита поне донякъде чувства на изумление и страх, породени от свръхестествени събития, формата и съдържанието на цялата история трябва да бъдат в пълна хармония с тази главна пружина на интереса. Всеки, който в юношеските си години е прекарал самотна нощ в някое от малобройните старинни имения, пощадени от последната мода, която остави непокътната първоначалната им подредба, вероятно е изпитал този свръхестествен страх или дори ужас, породен от огромните нелепи фигури, смътно различими по избелелите гоблени, далечното глухо блъскане на невидими врати, които го делят от останалия свят, дълбокия мрак, в който тънат високите, украсени с резба тавани, едва видимите портрети на древни рицари, прочули се със своята храброст, а може би и престъпления, разнообразните неопределени шумове, които нарушават глухата пустота на почти изоставената къща, и най-накрая усещането, че си се пренесъл назад във времето на феодалната власт и папските суеверия. При такива обстоятелства суеверието става заразно и ние се вслушваме почтително, да не кажа с тръпка на ужас, в легендите, които само ни забавляват на дневна светлина, сред разсейващите вниманието ни гледки и звуци на ежедневието.

Изглежда, че намерението на Уолпоул е било да постигне чрез най-грижливо обмисления сюжет, в който се обръща специално внимание на възпроизвеждането на историческия колорит — костюми и обстановка, — именно такива асоциации, които да подготвят читателя за възприемането на чудеса, сродни с вярванията и чувствата на участниците в повествованието. Феодалният тиранин, злочестата девица, смиреният, но изпълнен с достойнство свещеник, самият замък с неговите тъмници, тайни врати, параклиси и галерии, картините на феодалния съд, рицарското шествие, турнирите — накратко, обстановката, изпълнителите и действието, тъй реални в тази история, служат като съпровод на призраците и чудесата и имат същото въздействие върху ума на читателя, каквото фигурите от гоблена в описаната по-горе стая върху случайния гостенин. Изпълнението на тази задача изисквало голяма ерудиция, необуздано въображение, необикновен талант. Асоциациите, за които споменахме, са изумително крехки и лесно могат да бъдат прекъснати или разбъркани. Така например не е възможно в наши дни да се построи готическо здание, което да събуди у нас чувства, подобни на описаните по-горе. То може да е величествено или мрачно, може да навява възвишени или печални мисли, но не ще пробуди чувство на мистичен ужас, познато ни от залите, ехтели от гласовете на далечни праотци и стъпките на отдавна погребани поколения. И все пак като писател Хорас Уолпоул постигнал онова, което в качеството си на архитект неминуемо е усетил не по силите си. Далечната суеверна епоха, в която се развива действието на романа, майсторски изобразените готически орнаменти, издържаните в единен тон и, общо взето, пропити с патос обноски на феодалните герои — всичко това постепенно ни настройва да възприемем чудесата, които — макар да не са се случили в действителност в никоя епоха — са били в унисон с вярванията на целия човешки род по времето, когато се развиват събитията в романа. Следователно целта на автора не е просто да изуми и ужаси читателя чрез въвеждането на свръхестествени обстоятелства, а да изостри възприятията му до такава степен, че той да се отъждестви, макар и само за миг, с живелите през онази по-сурова епоха, които

свято вярваха на всяка небивалица.

Трудностите при постигането на такава изящна точност в описанието могат да се оценят, като се сравни „Замъкът Отранто“ с недотам успешните опити на по-късни съчинители, в чиито произведения, въпреки положените усилия да се възпроизведе атмосферата на старинния рицарски роман, непрекъснато се сблъскваш с нещо, тъй откровено нелепо, че неволно се сещаш за евтин маскарад, в който призраци, странстващи рицари, вълшебници и прелестни девици са издокарани с костюми, взети под наем от един и същ магазин на Тависток Стрийт.

Има един важен момент, в който и най-значителните последователи на мистър Уолпоул не са способни да следват утъпкания от него път.

Съществуват два вида романтични истории: едните са правдоподобни сами по себе си и могат да се възприемат като вероятни през всички епохи; другите звучат невероятно в по-просветени времена, но са били съзвучни с вярванията на съвременниците. Сюжетът на „Замъкът Отранто“ се отнася към втората група. Мисис Радклиф^[22], чието име трябва винаги да произнасяме с уважението, което дължим на големия талант, се е постарала да постигне компромис между тези два различни повествователни типа, като в последните глави на романите си обяснява всички чудеса с някакви естествени причини. Можем да издигнем толкова възражения срещу това усъвършенстване на готическия роман, че сме склонни да предпочетем като по-прост и внушителен литературния подход на мистър Уолпоул, който предава свръхестествените събития от гледната точка на хора, живели през единадесетия или дванадесетия век и охотно вярвали в чудеса. Първо, читателят възнегодува, щом разбере, че с измама е бил накаран да повярва в ужаси, които накрая се изясняват като породени от най-прости причини; при втория прочит вече не му е интересно, тъй като още първия път е бил допуснат зад кулисите на действието. Второ, необходимостта да се свали от душата ни бремето на предполагаемия мистичен ужас е също тъй излишна за едно откровено измислено съчинение, както и предвидливостта на благоразумния тъкач Кросното^[23], който предлага изпълнителят на ролята на лъва да подаде човешкото си лице изпод маската и недвусмислено да обясни на зрителите, че е човек като всички хора, и то не друг, а именно столарят Талашко. И трето, заместителите на свръхестественото са често също тъй неправдоподобни, както и механизмите, които са призовани да обяснят и подменят. Читателят, от когото се иска да допусне възможността за свръхестествена намеса, много добре разбира какво се очаква от него; и ако е благоразположен към автора, настройва ума си за възприемане на измамата, замислена за негово развлечение, съгласявайки се по време на четенето с онези предпоставки, на които е основана фабулата^[24]. Ако обаче авторът доброволно се задължава да разтълкува всички чудни произшествия, въведени от него, ние сме в правото си да изискваме обясненията да бъдат прости, естествени, остроумни и изчерпателни. Всеки, който е чел такива произведения, помни примери, когато обосновките на тайнствените обстоятелства са се оказвали също толкова, ако не дори и повече, неправдоподобни, както ако тези обстоятелства бяха обяснени чрез действието на отвъдните сили. И най-големите скептици трябва да признаят, че намесата на такива сили изглежда по-правдоподобна, отколкото ако привидното им присъствие се дължеше изцяло на незадоволителни причини.

Не е необходимо да се разпростираме повече върху този частен въпрос, който споменахме единствено с цел да защитим нашия автор от обвинението, че използува по-тромави свръхестествени ефекти, отколкото изисква повествованието. Да утвърдиш смело реалното съществуване на духове и призраци, според нас е нещо, което хармонира по-закономерно с нравите и обичаите на феодалния бит и въздейства на читателя по-силно от всякакви опити да се примирят средновековните вярвания и суеверия с философския скептицизъм на нашия век, като всички чудеса се окажат породени от избухливи смески, комбинирани огледала, вълшебни фенери, тайни проходи, рупори и подобни атрибути на немската фантасмагория.

Впрочем трябва да признаем, че естеството на свръхестествените „механизми“ в „Замъкът Отранто“ може да предизвика някои възражения. Те прекалено често се задействат и се намесват в хода на събитията и оказват такъв упорит и непрестанен натиск върху чувствата на читателя, че нищо чудно да отслабят еластичността на пружината, която трябва да задвижат. Възможностите на днешния читател да откликне съчувствено на един разказ за чудеса са съществено понижени от нашия начин на живот и възпитание. Прадедите ни са били в състояние неуморно да изпитват чувства на изумление и захлас, проправяйки си път през лабиринтите на безкрайния стихотворен романс за някое вълшебно царство или омагьосана земя, сътворен вероятно от

Поет, доверчив по душа и вярващ

в чудесата, за които пеел.

Ала нашите навици, чувства и вярвания са различни и днес вълшебната приказка може да предизвика дори у надарения с изключително живо въображение само мимолетно, макар и ярко впечатление. Като ни затрупва с чудеса, мистър Уолпоул рискува да предизвика най-нежелателния резултат, а именно да разбуди la reison froide^[25] — онзи хладен здрав разум, който той не без основание смята за най-голям враг на търсения ефект. Също така можем да добавим, че свръхестествените явления в „Замъкът Отранто“ са озарени от твърде ярка дневна светлина и се отличават с прекалено отчетливи и резки контури. Тайнствената замъгленост хармонира по-добре, макар да не е задължителна, с нашите представи за безплътни духове, а гигантските крайници на Алфонсовия призрак в разказа на ужасените слуги са твърде зрими и материални за чувствата, които появата им е призована да възбуди. Този недостатък обаче, ако наистина е такъв, е компенсиран с лихва от големите достойнства на много от другите вълшебни епизоди. Сцената, в която праотецът на Манфред излиза от портрета си, макар и да граничи с екстравагантното, е въведена много изкусно и прекъсва с поразителен ефект интересния диалог. Чували сме мнения, че в тази сцена би било по-уместно да оживее статуя, а не портрет. Силно се съмняваме в основателността на тези възражения. Преимуществата на живописта ни карат решително да предпочетем замисъла на мистър Уолпоул вместо предлаганата замяна. Кой от нас не е изпитвал в детството си смътен ужас пред старинния портрет, чийто поглед като че ли е вперен в зрителя, където и да се намира той? Бихме могли да отправим излишно заядливото обвинение (макар че Уолпоул е авторът, от когото най-малко би трябвало да се очаква такъв пропуск), че единадесетият век, когато се развива предполагаемото действие, е твърде ранен период за портрети в пълен ръст. Явяването на скелета на отшелника пред маркиз Да Виченца дълго време се смяташе за ненадмината сцена на ужаса, ала напоследък долината на Йосафат^[26] не смогва да набавя стари кости, нужни за демонстрирането на подобни призраци, и тези многобройни и неумели подражания до известна степен навредиха на ефекта, постигнат от първоначалния образец. Най-поразителното в „Замъкът Отранто“ е начинът, по който разните чудни явления, свързани едно с друго, а всички заедно — със сбъдването на старото пророчество, предвещаващо падението на дома на Манфред, постепенно ни подготвят за големия катаклизъм. Озареният от луната призрак на Алфонсо, уголемен до гигантски размери, групата изумени свидетели на преден план, развалините на рухналия замък на заден план — всичко това е описано пестеливо, но величествено. Не познаваме епизод, който да му е равен по сила на въздействието, освен може би явяването на призрака на Фадзеан в старинната шотландска поема^[27]. В онези части на книгата, където действието зависи от чувствата и постъпките на героите, повествованието се разгръща с драматичен талант, който по-късно се проявява тъй ярко в „Тайнствената майка“^[28]. Действащите лица наистина са по-скоро типизирани, отколкото индивидуални характери, но това до известна степен е било продиктувано от замисъла да се покаже цялостният облик на обществото и неговите нрави от времето, което авторът тъй много обичал, като бъдат пренебрегнати особените отсенки и неповторимите лични черти на героите. Действащите лица обаче са обрисувани изумително релефно, с едри щрихи, в тон с духа на епохата и естеството на повествованието. Няма образ, който някога да е олицетворявал феодалната тирания по-добре от Манфред. Той е храбър, лукав, двуличен и честолюбив като повечето владетели през онези варварски и мрачни времена, но не е лишен от наченки на съвест и човешки чувства, които ни карат да му съчувстваме донякъде, когато гордостта му секва и родът му е изтрит от лицето на земята. Набожният монах и кротката Иполита умело са противопоставени на себелюбивия и деспотичен принц. Теодор е обичайният юноша от повечето романтични истории, а Матилда е изпълнена с повече нежна прелест от онази, която обикновено обладават героините на подобни разкази. Тъй като авторът умишлено изтласква на заден план образа на Изабела, за да изпъкне дъщерята на Манфред, много от читателите остават недоволни от намека, направен в заключителните редове, че Теодор в крайна сметка се венчава с нея. Този обрат е до известна степен отстъпление от правилата на рицарството и макар такова едно събитие да е естествено в живота, то е несъвместимо с царството на вълшебните илюзии. Що се отнася до всичко останало, като погледнем снизходително на необичайните произшествия в една бурна и мрачна епоха, разказът тече плавно, в рамките на естествените събития, обмислен е във всички подробности, епизодите са увлекателни и следват един подир друг с логична последователност, а финалът е величествен, трагичен и вълнуващ.

„Замъкът Отранто“ е написан на чист и правилен английски език, в съответствие с едновремешните образци, които са по-близки до класическите. Като се ръководи от собствения си вкус и разбирания, мистър Уолпоул отхвърля въведените от доктор Джонсън^[29] тромави, макар и силни латинизми, които междувременно се оказаха за мнозина, опитали се да ги използуват, непосилно бреме, подобно на ръкавиците на Ерикс^[30].

et pondus et ipsa

Huc illuc vinclorum immensa volumina versat^[31].

При това чистотата на езика на мистър Уолпоул и простотата на повествователния му стил не допускат пищните, цветисти и натруфени природни описания, с които мисис Радклиф често украсява и също тъй често претоварва своите романи. Едва ли в целия „Замък Отранто“ ще откриете дори едно описание заради самото описание и ако писателите се позамислят колко много печели повествованието от такава сдържаност, те вероятно ще се изкушат поне да съкратят показните словесни излишества, по-уместни в поезията, отколкото в прозата. Уолпоул пази всичките си сили за диалога; забележителен е начинът, по който той се разпорежда със „земните“ си персонажи подобно на съвременен драматург, като същевременно се придържа неотклонно към стила на рицарската реч, характерен за епохата на действието. Това той постига не като разкрасява разказа и диалога с излезли от употреба изрази и старинна фразеология, а като изключва внимателно всичко, което би предизвикало съвременни асоциации. В противен случай романът му би приличал на модерна дреха, нелепо накичена с антикварни украшения, докато в настоящия си вид той напомня по-скоро за старинни рицарски доспехи, почистени от ръжда и паяжини. Като пример за казаното можем да отпратим читателя към първата среща на Манфред с маркиз Да Виченца, в която великолепно са възпроизведени обичаите и речта на рицарското съсловие, ала същевременно майсторски са вплетени душевният смут и угризенията на човек, съзнаващ своята вина и силно объркан при опита да се оправдае дори пред един безмълвен обвинител. Критиката отбелязва, че в образите на прислугата не достига достолепието, което отличава романа като цяло. Но по този въпрос авторът достатъчно говори в своя защита в предисловията към книгата.

След всички тези разпокъсани забележки остава да добавим, че ако Хорас Уолпоул, прокарал път към нов литературен жанр, е бил задминат от някои свои последователи в ненатрапчивото майсторство на описанията, а може би и в умението да държи читателя в продължение на цял един дълъг и объркан роман в състояние на трескаво напрежение и тревожно очакване, то за него все пак остава нещо повече от заслугата на първооткривател и новатор. Похвалите, които заслужават целомъдрената строгост и точност, умелото съчетание на свръхестественото и човешкото, издържаността на повествованието в духа на феодалните нрави и език, постигнати чрез изразително обрисувани герои и единство на действието, в хода на което се редуват занимателни и величествени сцени, с други думи, похвалите, които не можем да не поднесем в знак на признателност на онзи, който умело събужда у нас силни чувства на страх и състрадание, ние сме длъжни да отправим към автора на „Замъкът Отранто“.