Хорас Уолпоул
Замъкът Отранто (3)

Предговор към второто издание

Благожелателният прием, с който публиката посрещна това малко произведение, кара автора да поясни причините, довели до неговото написване. Ала преди да изложи съображенията си, той е длъжен да измоли прошка от своите читатели, задето първоначално им предложи труда си като превод. Липсата на вяра в собствените сили и новостта на начинанието бяха единствените подбуди за тази заблуда и авторът се надява, че постъпката му ще бъде простена. Той довери произведението си на безпристрастния читателски съд и бе твърдо решен да го остави да изтлее в безизвестност, ако не срещне одобрение; нямаше намерение да се признае за съчинител на такава дреболия, освен ако по-достойни съдии не се произнесат, че може да се подпише под своята творба, без да се черви.

В това произведение бе направен опит да се съчетаят два вида романи — старинният и съвременният. В средновековния роман всичко е въображение и небивалица; съвременният пък си поставя винаги за цел вярно да възпроизведе природата на нещата, и понякога успява. Измислицата и днес не липсва; ала богатите възможности на въображението са твърде ограничени от рамките на всекидневния живот. Но ако в новия роман природата е потъпкала въображението, то тя просто си отмъщава, задето изцяло е била пренебрегната в средновековието. Постъпките, чувствата, разговорите на едновремешните герои и героини са били съвсем неестествени, както и целият механизъм, който ги задвижва.

Авторът на това произведение сметна за възможно да примири споменатите два вида романи. Като желаеше да даде воля на силите на въображението да се вихрят из необятните простори на измислицата и по този начин да създадат по-интересни картини, той целеше същевременно да изобрази простосмъртните участници в драмата съобразно законите на правдоподобието; с други думи, да ги накара да мислят, говорят и действат като обикновени мъже и жени, попаднали в необикновени обстоятелства. Авторът е забелязал, че в проникновените съчинения, когато небето обсипва героите с чудеса или ги прави свидетели на най-поразителни явления, те все пак си остават обикновени хора, докато в романтичните рицарски истории всяко невероятно събитие е последвано от нелеп диалог. Действащите лица сякаш губят здравия си разум в мига, в който се нарушат природните закони. Тъй като публиката се отнесе благосклонно към това съчинение, авторът не смее да твърди, че изобщо не се е справил със задачата, с която се бе нагърбил; ако обаче е успял да проправи път, по който да тръгнат други съчинители, надарени с повече талант, той трябва да признае с всичката си скромност и с голямо удоволствие, че е бил наясно до каква степен е можел да усъвършенства замисъла си, ако имаше по-силно въображение и умееше по-изкусно да обрисува бурните чувства.

Ако читателите ми позволят, ще добавя още няколко думи относно поведението на слугите, за които вече говорих в първия предговор. Простодушното им поведение, което може да предизвика дори насмешка и на пръв поглед сякаш противоречи на общия колорит на произведението, ми се струва не само уместно, но бе дори умишлено подчертано от мен. Ръководех се единствено от природата. Колкото и да са сериозни, значими и дори мъчителни преживяванията на монарсите и големите герои, те не предизвикват същия отклик у прислугата; във всеки случай тя не се изразява с подобно достойнство и не бива да изискваме това от нея. Моето скромно мнение е, че контрастът между възвишеността на едните и простодушието на другите подчертава още по-силно патетиката в държането на господарите. Когато героите от простолюдието се отдават на грубите си закачки и по този начин отдалечават читателя от очакваната трагична развръзка, нетърпението, възбудено у него, вероятно подсилва значимостта на финалните събития и във всеки случай показва, че съчинителят майсторски е съумял да задържи вниманието му. При описанието на този вид поведение обаче аз имах за пример по-висок авторитет от моите собствени възгледи — Великият познавач на човешката природа — Шекспир — бе образецът, на който подражавах. Позволете ми да попитам: нямаше ли трагедиите за Хамлет и Юлий Цезар да изгубят до голяма степен своята живост и забележителна красота, ако бяха пропуснати или бяха облечени във високопарни фрази хуморът на гробарите, шегите на Полоний и тромавите закачки на римските граждани? Нима красноречието на Антоний и превзето — непревзетата реч на Брут не изглеждат още по-възвишени в контраст с грубите реплики на техните слушатели, изблици на естествената им човешка природа? Тези щрихи ми напомнят за гръцкия скулптор, който, в желанието си да създаде представа за Родоския колос в рамките на един печат, изобразил редом момченце, голямо колкото палеца на статуята.

„Не — казва Волтер в изданието си на Корней^[32]. — Това смесване на клоунадата със сериозното е непоносимо.“ Волтер е гений^[33], но не от Шекспирова величина. Без да прибягвам към спорни авторитети, ще цитирам самия Волтер. Няма да се обръщам към предишните му възхвали по адрес на нашия могъщ поет, макар че френският критик преведе два пъти все същия монолог на Хамлет^[35] — първия път преди няколко години за възхвала, втория път — за подигравка; и аз със съжаление установявам, че силата на преценката му е отслабнала, вместо да съзрее с годините. Ала ще се възползувам от неговите собствени думи, казани по повод на театъра, когато той не е имал намерение нито да хвали, нито да хули Шекспир, тоест в момент, когато Волтер е бил безпристрастен. В предговора към своя „Блуден син“ — тази превъзходна пиеса, от която се възхищавам и която не бих подложил на насмешки и след двадесет години, ако живея толкова, той казва следното за комедията (но то със същата сила може да се отнесе и за трагедията, ако тя действително е отражение на човешкия живот, както и би трябвало да бъде; не ми е ясно също така защо случайно вметнатата шеговита фраза заслужава да бъде гонена от трагедията по-безмилостно, отколкото патетичната сериозност — от комедията): „On y voit un mélange de sérieux et de plaisanterie, de comique et de touchant, souvent même une seule aventure produit tous ces contrastes. Rien n’est si commun qu’une maison, dans laquelle un père gronde, une fille occupée de sa passion pleure; le fils se moque des deux et quelques parents prennent différemment à la scène, etc. Nous n’inférons pas de là que toute Comédie doive avoir des scènes de bouffonnerie et de scènes attendrissantes: il y a beaucoup de très bonnes pièces où ne règne que la gaîté; d’autres toutes sérieuses; d’autres mélangées; d’autres où l’attendrissement va jusques aux larmes; il ne faut donner exclusion à aucun genre: et si l’on me demandait, quel genre est le meilleur, je répondrais, celui qui est mieux traité.“^[36]

Очевидно, щом като комедията може да бъде toute sérieuse^[38], то трагедията би могла да си позволи от време на време по някоя сдържана усмивка. Кой ще й забрани? Редно ли е критикът, заявил в самозащита, че никой жанр не бива да бъде изхвърлен от комедията, да предписва правила на Шекспир?

Знам, че предговорът, от който заимствам цитираните редове, не е подписан с името на господин Дьо Волтер, а с това на издателя му; ала кой се е съмнявал някога, че издателят и авторът в случая са едно и също лице? Пък и къде е издателят, който така вещо е усвоил авторовия стил и блестящата му лекота в спора? Цитираните редове несъмнено изразяват собствения възглед на великия писател. В посланието си към Мафеи^[39], по повод на неговата „Меропа“, той изказва почти същото мнение, макар, струва ми се, с известна ирония. След като превежда няколко строфи от „Меропа“ на Мафеи, господин Дьо Волтер добавя: „Tous ces traits sont naïfs: tout y est convenable à ceux que vous introduisez sur la scène et aux moeurs que vous leur donnez. Ces familiarités naturelles eussent été, à ce que je crois, bien reçues dans Athènes; mais Paris et notre parterre veulent une autre espèce de simplicité^[40].“

Струва ми се, повтарям, че в тези и в други редове от посланието прозира насмешка, но силата на истината не отслабва от примеса на подигравката. Задачата на Мафеи била да пресъздаде гръцки сюжет, а атиняните са били не по-малко компетентни съдници от парижкия партер^[41] за гръцките нрави и доколко е било уместно да се показват те на сцената. „Напротив — твърди Волтер (и аз не мога да не се възхитя от доводите му), — Атина е имала десет хиляди жители, а Париж наброява близо осемстотин хиляди, от които поне тридесет хиляди са съдии на драматургията.“ Вярно! Ала дори ако допуснем, че съставът на трибунала наистина е толкова многоброен, това, струва ми се, е единственият случай, когато тридесет хиляди души, живеещи близо две хиляди години след епохата, за която става дума, са обявени само поради численото си превъзходство за по-добри съдии от самите гърци по въпроса какъв трябва да е характерът на трагедията, писана по мотиви от гръцката история.

Няма да влизам в спорове относно този espèce de simplicité^[42], изискван от парижкия партер, нито за веригите, в които тридесетте хиляди съдии са оковали поезията си, чието основно достойнство, доколкото улавям от „Новия коментар към Корней“, се състои в подскачане въпреки веригите; достойнство, което, ако беше вярно, би принизило поезията от възвишен полет на въображението до детинско и крайно презряно занимание — difficiles nugae^[43] със свидетел! Не мога да не цитирам един куплет, в който английският ми слух винаги е откривал пример за най-плоска и безцелна описателност, но който Волтер, отнесъл се тъй строго към девет десети от съчиненията на Корней, е похвалил от цялото творчество на Расин^[44]:

De son appartement cette porte est prochaine,

Et cette autre conduit dans celui de la Reine.

В превод:

В покоите на краля води тая

врата, а другата — в кралицината стая.^[45]

Нещастни Шекспире! Ако ти бе накарал Розенкранц да съобщи на другаря си Гилденстерн разположението на покоите в копенхагенския дворец, вместо да разгръщаш пред нас нравоучителен диалог между Датския принц и гробаря, просветеният парижки партер би бил повторно посъветван да се възхити от таланта ти.

Целта на всичко казано от мен досега е да защитя дързостта си със силата на примера, който ни дава най-яркият гений — поне от родените в тази страна. Можех да заявя, че създавайки нов вид роман, съм имал правото да създам такива правила, каквито сметна за най-целесъобразни; и все пак ще изпитам по-голяма гордост от това, че съм подражавал, макар и слабо и твърде неумело на такъв забележителен образец, отколкото ако ми се припише заслугата, че съм създал нещо ново, ала набелязано от печата на гения и оригиналността. Какъвто и да е моят труд, читателите го удостоиха с достатъчно внимание, независимо от мястото, което ще му отредят в литературата.