Томас Ман
Доктор Фаустус (32)

XXXII

Сватбата на Инес Роде с професор доктор Хелмут Инститорис се състоя през пролетта на 1915 година, в началото на войната, когато страната беше в добро, вдъхващо надежди състояние, а самият аз бях още на фронта. Събитието се отпразнува по всичките буржоазни правила, с граждански и църковен брак, със сватбен обед в хотел „Четирите сезона“ и сватбено пътуване на младоженците веднага след това до Дрезден и Саксонска Швейцария. Така се приключи продължителната взаимна проверка, показала в резултат, види се, че си подхождат един на друг. Читателят чувствува иронията, която аз влагам, беззлобно наистина, в това „види се“, защото такъв резултат в действителност нямаше, или резултат имаше в самото начало, но в отношенията на двамата не беше настъпил никакъв напредък от първоначалното сближаване на Хелмут със сенаторската дъщеря. Доводите от двете страни в полза на този съюз в сравнение със съществуващите още при самото начало не се бяха нито увеличили, нито намалили до сгодяването и бракосъчетанието и изтеклото време не беше донесло нищо ново. Но класическата мъдрост: „Два пъти мери, веднъж режи“ беше формално спазена и при този брак, а и самата продължителност на проверката изглеждаше да налага в края на краищата едно положително разрешение — пък и войната бе предизвикала известна нужда у хората за сближаване: множество висящи дотогава отношения още с избухването на войната се бяха бързо определили. Но за съгласието на Инес, за което тя още отдавна повече или по-малко от душевни, пък и да кажа ли материални, значи, разумни съображения беше вече подготвена, допринесе твърде много и обстоятелството, че към края на миналата година Клариса напусна Мюнхен, за да поеме първия си ангажимент в Целе на Алер, така че сестра й оставаше да живее самичка с една майка, бохемските склонности на която, колкото и да бяха сдържани, тя по никой начин не одобряваше.

Впрочем сенаторката беше радостно разчувствувана при съзнанието, че дъщеря й се нарежда солидно, още повече, че и тя все пак беше съдействувала за това като майка с приемите, които даваше, и с твърде посещавания си дом, който поддържаше. Всъщност при това и тя не беше нищо загубила, защото бе обслужвала по този начин и своята поразпусната по „южногермански“ жизнерадост, все още жадна да понавакса пропуснатото, като бе предоставяла на мъжете, които канеше — разните там Кньотерих, Краних, Цинк, Шпенглер, младите театрални ученици и други — да ухажват нейната поувехнала вече красота. Да, аз дори не бих отишъл твърде далеч или по-скоро бих отишъл толкова далеч, колкото трябва, ако кажа, че и с Руди Швертфегер тя се държеше по твърде шеговит начин, отнасяше се към него насмешливо-закачливо като майка към син и когато беше с него, особено често се разнасяше превзето гугукащият смях, който й беше присъщ. И след всичко, което дотук съм намекнал, пък и направо казал за еволюцията в душевния живот на Инес, читателят сам вече ще може да си представи сложното чувство на възмущение, срам и унижение, което дъщерята изпитваше, когато гледаше тия кокетства на майка си. Аз бях свидетел при такъв един случай как тя напусна с пламнало лице салона й и се оттегли в стаята си, където — както навярно се беше надявала и очаквала — Рудолф след четвърт час й почука, за да я попита за причината на изчезването й, която, разбира се, му беше добре известна, но тя естествено не можеше да се изрече — за да й каже колко се чувствувала липсата й и да я склони по всякакъв начин, включително и с братска нежност, да се завърне в салона. И той не я остави на мира, докато тя не му обеща — наистина не с него, това вече не, но малко по-късно — да се присъедини пак към гостите.

Нека ми бъде простено това допълнително включване на този епизод, който е останал запечатан в моята памет, докато в спомените на сенаторката Роде непринудено се заличи, щом годежът и бракът на Инес станаха вече свършен факт. Тя направи не само голяма сватба и по липса на по-значителна парична зестра снабди дъщеря си с внушителен чеиз от бельо и сребро, но подари и някои мобили от старите времена — няколко украсени с резба ракли, две-три решетчести позлатени столчета, — за да допринесе и тя за обзавеждането на разкошното жилище, наето от младата двойка на „Принцрегентенщрасе“, на втория етаж на една сграда, чиито парадни стаи гледаха към Английския парк. И за да докаже на себе си и на другите, че нейната общителност и весели вечери в салона й бяха имали за цел действително само щастливото настаняване на дъщерите й, тя решително обяви, че се оттегля на почивка и отдалечава от света, престана да дава приеми и около година след женитбата на Инес напусна квартирата си на „Рамбергщрасе“, за да устрои вдовишкия си живот на съвсем други начала вън от града: тя се пресели в Пфайферинг, където, почти незабелязана от Адриан, нае ниската сграда с кестените отпред на празното място срещу Швайгещиловото стопанство, в която беше живял по-рано художникът на мрачните пейзажи от Валдхутското тресавище.

Забележителна беше притегателната сила на този скромен, но стилен кът, упражнявана върху не една благородно примирена или наранена човешка душа: обяснението за това трябваше да се търси навярно в характера на стопаните му, особено на бодрата му стопанка Елза Швайгещил и в нейната дарба за „разбиране“, която тя с чудна проницателност прояви и при един случаен разговор с Адриан, когато му съобщаваше за намерението на сенаторката да се нанесе насреща. „То си е много просто — беше рекла добрата жена, — много просто и ясно, господин Леверкюн, аз го веднага видях. Не ще тя вече ни град, ни хора, ни гости, не ще ни господа, ни дами, защото се срамува за годинките си. Зер то зависи от човека, има ги и такива, дето не ги е грижа, нагаждат се някак, пък им и сякаш отива. Стават само по-важни, а и дяволити по-сетне, с бели къдри на слепите очи, нали тъй, и така нататък, а какво са правили по-рано, веднага се досещаш по особеното им държане въпреки сегашната важност и това привлича мъжете понякога повече, отколкото можеш да си представиш. Ама при някои това не върви вече, пък и не им и прилича, че то, когато бузите хлътнат и шията се набръчка, а и със зъбите ти е просто да не се засмееш и те е срам, и ти е мъка даже да се погледнеш в огледалото, тогава гледаш да не те видят хората и имаш само едно желание — да се скриеш като болно добиче. Пък ако не са зъбите и шията, то косата ще е, дето ти слага кръст и те прави за срам пред хората. При госпожа сенаторката е с косата така, от пръв поглед го забелязах. Иначе всичко си е още добре, но косата, знаете, тя вече капе над челото, така че и подложката се подава, къдри я с машите колкото щеш, отпреде вече нищо не става, просто да се отчаеш, защото това, вярвайте ми, е голяма мъка! И тогава ще се откажеш и от света, и от всичко и ще се пренесеш у Швайгещилови, тя тая работа е много проста.“

Такова беше мнението на майка Швайгещил с изопнатата й назад леко посребрена вече, причесана на път коса, където се провиждаше бялата кожа. Адриан, както казах, остана почти недосегнат от нанасянето на новата наемателка насреща, която при първото си посещение на стопанството бе помолила да бъде за кратко приета от него, но след това, зачитайки работното му спокойствие, отговаряше на сдържаността му със също такава сдържаност и само веднъж още в началото го покани на чай — в тия няколко скромно варосани, наравно със земята, нисички стаи, доста чудновато претъпкани с останките от буржоазно елегантната й наредба — всякакви там канделабри, меки фотьойли, „Златният рог“ в тежката рамка и рояла с брокатна покривка. Оттогава при среща в селото или по пътищата из полето те разменяха само любезен поздрав или се спираха за няколко минути да поговорят за лошото положение на страната, за нарастващата оскъдица на продукти в градовете, от каквато тук човек беше много по-малко засегнат, така че уединението на сенаторката добиваше някакво практическо обяснение и привидно нещо като загрижена далновидност, защото то й позволяваше да снабдява от Пфайферинг дъщерите си, а и някои предишни приятели, като Кньотерихови например, с хранителни продукти, яйца, масло, колбаси и брашно. От тези пакети и пратки тя направи през най-гладните години нещо като своя професия…

Инес Роде, сега вече богата, добре наредена и сигурно защитена срещу живота, пое от неголемия кръг бивши посетители на майчиния й салон двойката Кньотерих, а също и нумизматика доктор Краних, Шилдкнап и мене — но не Цинк и Шпенглер, не и артистичната група от театрални съученици на Клариса — и ни зачисли към своето и мъжовото си общество, попълнено вече и с университетски елементи, с по-възрастни и по-млади доценти от двете висши училища и съпругите им. С испански екзотичната госпожа Кньотерих, с Наталия, тя беше дори в приятелски и нещо повече, в задушевни дори отношения, макар за тази твърде миловидна иначе дама да се носеше несъмненият слух, че е встрастена морфинистка — слух, който според мене се потвърждаваше и от нейната обаятелна приказливост и блестящи очи в началото на всеки прием, и от изчезването й от време на време, за да освежава своята постепенно упадаща оживеност. Фактът, че Инес, която толкова държеше за консервативното достойнство, за патрицианската почтеност и бе встъпила в брак, само и само да ги постигне, предпочиташе обществото на Наталия пред това на улегналите съпруги на колегите на мъжа си — на типичните немски професорски жени, фактът, че тя самичка я посещаваше и я приемаше отделно у себе си, ми показваше ясно противоречието в природата й, а също и колко съмнително обоснована и подобаваща бе всъщност носталгията й по буржоазното благополучие.

Че тя не обичаше мъжа си, този слабоват и същевременно естетично увлечен от пълнокръвната сила изкуствовед — в това никога не съм се съмнявал. Тя му засвидетелствуваше от приличие дължимата любов и не мога да не призная, че изпълняваше със съвършено достойнство — изтънчено също и от нейната нежна и тъжна насмешливост — ролята на съпруга, отговаряща на положението му. Акуратността, с която ръководеше домакинството му, подготвяше приемите му, стигаше до болезнена педантичност — и това при материалните условия, които от година на година все повече затрудняваха спазването на буржоазната безупречност. В своя помощ при поддържането на скъпото и хубаво жилище с персийски килими върху огледално лъснатия паркет тя имаше две възпитани и облечени comme il faut^[1] прислужнички с бели боненца и колосани престилчици, от които едната, камериерката, обслужваше лично нея. Да звъни за тая Зофи бе станало у нея страст. Тя го вършеше непрестанно, за да се наслаждава на господарското си обслужване и за да се увери в защитеността, в удобствата си, купени с цената на брака й. Все тая Зофи трябваше да подрежда безбройните й куфари и куфарчета, които вземаше със себе си, когато заминаваше с Инститорис вън от града, до Тегернското езеро или до Берхтесгаден, дори и когато това беше само за няколко дни. Тези планини от багаж, с които се натоварваше и при най-кратковременните си отлъчвания от своето грижливо поддържано гнездо, бяха за мене също тъй символ за нейната нужда от защита и страх от живота.

За грижливо опазваното й от всяка прашинка жилище от осем стаи на „Принцрегентенщрасе“ трябва да кажа още няколко думи. С двете си гостни стаи, от които едната, по-уютно наредена, служеше за всекидневна, с просторната трапезария от скулптиран дъб, с пушалнята, пълна с кожен комфорт, със съпружеската спалня от жълто полирано крушево дърво с някакво подобие на балдахин над двойното легло и дамска тоалетна масичка, на която, наредени по големина, блестяха флакони и сребърни тоалетни принадлежности — това жилище беше в продължение на няколко години от преходния период все още образцов дом на немското културно бюргерство — не на последно място благодарение и на „добрите книги“, наслагани навсякъде — във всекидневната, гостната, пушалнята, при набавянето на които, било от съображения за представителност, било и заради опазване на душевното спокойствие, се бе избягвало всичко вълнуващо и разлагащо основният фонд беше съставен от солидна образователна литература — историческите трудове на Леополд фон Ранке, съчиненията на Грегоровиус, произведения по история на изкуството, немски и френски класици, с една дума, все работи стабилни и консервативни. С годините това жилище стана още по-красиво или по-право, по-пълно и по-цветисто, защото доктор Инститорис дружеше с някои мюнхенски художници от умереното течение на Гласпаласт (неговият художествен вкус, въпреки теоретичното застъпване на блестящата бруталност, беше съвършено кротък), особено с един от тях, на име Нотебом, родом от Хамбург, женен, с хлътнали бузи, остра брадичка, забавен, умел и смешен имитатор на животни, музикални инструменти и професори, незаменим организатор на вече замиращите наистина карнавални празненства, ловък портретист в изкуството да улавя желаещи да се рисуват, а като художник представител, позволявам си да го кажа, на доста второкачествена зализаност. Свикнал да борави в науката си с шедьоври, Инститорис или не правеше разлика между тях и една умела посредственост, или пък възлагаше от приятелство поръчките си. Той изискваше, както изглеждаше, за стените си само благоприлично-приятни и благородно-успокоителни платна, решително поддържан без съмнение и от жена си, ако не поради еднаквост във вкусовете, то все пак поради еднаквост във възгледите. Затова и двамата бяха нарисувани от Нотебом, срещу добро възнаграждение, разбира се, с твърде голяма прилика и твърде безлично — както поотделно, така и заедно, а по-късно, когато дойдоха и децата, този шегобиец успя да нарисува в естествена величина и голям портрет на цялото семейство Инститорис — едно кукленско изображение, върху значителната повърхност на което беше отишло немалко количество боя и лак. В богата рамка, осветен специално с електрически лампи отгоре и отдолу, този портрет красеше голямата приемна.

Казах, когато дойдоха децата. Защото децата дойдоха и с каква грижа, с какво упорито, би могло почти да се каже героично игнориране на изменящите се условия, все по-малко благоприятни за едрата буржоазия, бяха те отглеждани и възпитавани — сякаш за един свят, какъвто беше отминал, а не за такъв какъвто щеше да дойде. Още в края на 1915 година Инес дари съпруга си с една дъщеричка, Лукреция, зачената в жълто полираното двойно легло под балдахина край симетрично подредените сребърна принадлежности върху стъклото на тоалетната масичка, и Инес веднага заяви, че възнамерява да направи от нея една съвършено възпитана девойка, une jeune fill е accomplie^[2], както се изрази тя на своя карлсруйски френски език. Две години по-късно дойдоха и двете близначета, пак момиченца, които бяха кръстени при също такава коректна, домашна церемония с шоколад, порто и бисквити и получиха в украсената с цветя сребърна купел имената Енхен и Рикхен. И трите бяха белички, мило, глезено бъблещи, загрижени за панделките и рокличките си, луксозни същества, явно потиснати от майчината си мания за безупречност и заети само със себе си стайни растенийца, които прекараха най-ранните си месеци в разкошни кошчета с копринени завески — разхождани в елегантни ниски детски колички на гумени колела под липите на „Принцрегентенщрасе“ от една дойка (защото Инес не ги кърмеше, домашният лекар не й го бе препоръчал), от една натруфена с пъстри панделки селянка. По-късно те бяха поверени вече на една госпожица, дипломирана детска учителка. Светлата стая с креватчетата им, в която те растяха и където Инес идваше да ги види, щом грижите за къщата и за нея самата й позволяваха това, със стенния фриз с картини от приказките, със също тъй приказните си миниатюрни мобили, с цветния линолеум на пода и многобройните, старателно подредени играчки, плюшени мечета, агънца на колелца, премятащи се палячовци, луксозни кукли и влакчета по полиците — беше в пълния смисъл на думата образец на детски домашен рай.

Трябва ли да казвам и да повтарям, че зад цялата тази истина нямаше никаква истина, че всичко това почиваше на притворство, да не кажа, на лъжа и че не само външните обстоятелства го поставяха все повече под съмнение, но и вътрешно, при един по-внимателен, изострен от съчувствие поглед, то не почиваше на здрави устои, не носеше никакво щастие и нито някой дълбоко го вярваше, нито пък истински го и желаеше? На мене цялото това коректно щастие винаги ми изглеждаше като съзнателно затваряне на очите, като укриване пред истинските проблеми то беше в странно противоречие с култа, който Инес хранеше към страданието, и аз мисля, че тази жена беше твърде умна, за да се заблуждава и да не разбира, че идеалната буржоазна люпилня, в каквато тя от превзетост беше превърнала съществуванието на децата си, беше израз на престараване поради гузната й съвест пред факта, че тя не ги обичаше, тъй като виждаше в тях плодове на една връзка, поета от нея с нечиста женска съвест, връзка, в която тя продължаваше да живее, преодолявайки вътрешната си физическа съпротива.

Боже господи, та за една жена, то се знае, не беше някакво опияняващо блаженство да спи с Хелмут Инститорис! Все толкова разбирам и аз от женски мечти и изисквания, за да си представям винаги, че Инес само по дълг и, така да се каже, с отвърнато лице е зачевала децата си от него. Защото те бяха негови, приликата и на трите с него не оставяше по това никакво съмнение, тя беше много по-голяма от сходството с майката, може би защото нейното душевно участие при тяхното зачеване бе тъй незначително. Но аз по никой начин не желая да засягам естественото достойнство на този дребничък господин. Той беше без съмнение истински мъж, макар и под образа на дребно човече, и чрез него Инес позна насладата — една безрадостна наслада, върху бедната почва на която все пак се разрасна нейната страст.

Вече казах, че когато Инститорис започна да ухажва девичеството на Инес, той вършеше това собствено за един друг. Така и сега като съпруг той само събуди странични желания, събуди едно половинчато, всъщност обидно познание на щастието, познание, което поиска допълване, проверка, задоволяване и превърна страданието й по Руди Швертфегер, разкрито така необичайно от нея в разговора й с мене, в пламенна страст. Едно е съвършено ясно: като обект на ухажване тя започна с тъга да мисли за него, а като опитна жена вече се влюби в него с пълно съзнание, от цялата дълбочина на своите чувства и желания. Не подлежи и на съмнение, че младият човек не можеше да не се подчини на това напиращо с такова страдание, с такова духовно превъзходство чувство — без малко щях да кажа: „само това оставаше“ да не се подчини, та аз още чувам сестриното й: „Хоп, приятелю, какво си мислиш, хайде скачай!“ Още веднъж подчертавам: аз не пиша някакъв роман и съвсем не искам да се представям за някакъв всезнаещ автор, който вниква в драматичните фази на всяка интимна, скрита от очите на света еволюция. Но едно е за мене сигурно: опрян до стената, Рудолф съвършено неволно и с едно „Какво трябва да сторя?“ се е подчинил на тази горда заповед — при което много добре си представям как страстта му към флирта, невинното най-напред удоволствие от едно все по-напрегнато и възбуждащо кръвта положение го е въвлякло постепенно в една авантюра, която, ако не беше тая негова склонност да си играе с огъня, той можеше да отбегне.

С други думи: под прикритието на буржоазната безукорност, за чиято закрила така носталгично беше копняла, Инес Инститорис изменяше на мъжа си с един по душевен строй и дори по държане съвсем още зелен женски любимец, който я караше да се съмнява, да се тревожи, както и една лекомислена жена кара обикналия я сериозен мъж да се съмнява и да се тревожи, в неговите прегръдки разбудената й от омразния брак чувственост намираше своето удовлетворение. И тя живееше така вече години наред, връзката бе започнала, ако не се лъжа, само няколко месеца след женитбата й и трая почти до края на десетилетието и ако след това Инес не живееше вече така, то беше само защото Рудолф, когото тя с всички сили се стараеше да задържи, я напусна. Именно тя, която се представяше за примерна домакиня и майка, ръководеше, уреждаше и прикриваше техните отношения — едно всекидневно усилие, един двоен живот, който разсипваше, разбира се, нервите й и за голяма нейна тревога застрашаваше несигурната й миловидност — като задълбочи например някак маниакално двете бръчки в основата на носа й между русите вежди. А при това въпреки цялата предпазливост, хитрина и виртуозна дискретност, проявявани в такива случаи, за да се скрият от обществото подобни нередности, желанието за скриване и у двете страни не е никога напълно ясно и непоколебимо: и у мъжа, който се чувствува поласкан, когато хората поне се досещат за успеха му, и дори у жената, чието сексуално честолюбие просто безсъзнателно се стреми хората да узнаят, че тя не се задоволява с ласките на съпруга си, неценени от никого. Затова аз едва ли се лъжа, като приемам, че приключението на Инес Инститорис беше доста широко известно в кръга на мюнхенските й познати, при все че с никого, освен с Адриан Леверкюн не съм разменял по това нито дума. Нещо повече, аз смятам дори за напълно възможно, че и самият Хелмут знаеше истината: наличието на някаква смесица от просветено добродушие, от търпимост, свеждаща се до огорчено поклащане на глава, и — от любов към спокойствието говори в полза на такова предположение, а не са редки и случаите, когато обществото смята мъжа за единствения слепец, докато самият той мисли, че освен него никой нищо не знае. Това между другото от един стар човек, който е видял доста нещо в живота си.

Нямах впечатлението, че Инес е особено загрижена да не се разчуе нещо. Тя правеше всичко наистина, за да запази тайната, но това беше по-скоро запазване на декора — пък ако някой толкова искаше, можеше и да знае, стига да не й пречеше. Страстта е твърде погълната от себе си, за да допуска, че някой може сериозно да има нещо против нея. Така е поне в любовните работи, където чувството претендира за всички права и, въпреки често забранения си и шокиращ характер, разчита подсъзнателно на разбиране. Иначе как щеше Инес, ако смяташе, че тайната й е напълно запазена, да се държи така с мене, като че ли съм посветен в нея? Защото тя стори това съвсем откровено — само дето едно определено име не бе споменато — една вечер, трябва да беше през есента на 1916 година, при един разговор с мене, очевидно от значение за нея. Противно на Адриан, който държеше, когато някоя вечер беше в Мюнхен, винаги да се прибира с влака в единадесет часа в Пфайферинг, аз си бях наел в Швабинг, на „Хоенцолернщрасе“, зад Триумфалната арка една стаичка, за да не бъда зависим и да имам къде да преспя в столицата, когато това се наложи. Така веднъж на вечеря като добър приятел у Инститорис аз можах да приема с готовност, когато Инес, поддържана и от мъжа си, още на масата ме помоли да остана да й правя компания и след като Хелмут отиде според програмата си в „Алотрия клуб“ да играе карти. И малко след девет часа той отиде, като ни пожела приятни приказки. Домакинята и аз, гостът, останахме сами във всекидневната, подредена с плетени мобили и цветни възглавници по тях, където на една колона стоеше и алабастровият бюст на Инес, изработен от един скулптор, приятел на семейството — с голяма прилика, твърде пикантен, значително по-малък от естествена величина, но извънредно изразителен с тежката й коса, прибулен поглед, нежна, косо приведена шийка и печално закачлива усмивка на изострените й устни.

И аз пак бях довереният, „добрият“, небудещ емоции човек, пълната противоположност на света на съблазните, който се въплътяваше, изглежда, за Инес в това младо момче, за което така й се искаше да поговори с мене. Нали тя самата ми беше казвала, че никакви действия, случки, преживявания, никакво щастие, любов или страдание не са пълни, ако останат несподелени, ако се вкусват или престрадат в самота. Мракът и мълчанието не ги задоволяват. Колкото повече трябва да се държат в тайна, толкова повече се нуждаят те от трето лице, доверено и добро, с което да може да се говори за тях — а такова трето лице бях аз, това го съзнавах и бях вече приел ролята си.

След излизането на Хелмут, сякаш за да го оставим да се отдалечи, ние поговорихме за това-онова. После внезапно, почти изненадващо, тя се обърна към мене:

— Серенус, вие ме укорявате, презирате, осъждате ме, нали?

Безсмислено беше да се правя, че недоумявам.

— Ни най-малко, Инес — отговорих аз. — Опазил ме бог! Винаги съм си повтарял думите: „Мое е отмъщението, аз ще въздам.“ Зная, че Той влага възмездието в самата простъпка, от което тя е така проникната, че между тях вече не може да се направи разлика и щастието и наказанието са едно и също нещо. Навярно вие страдате много. Нима щях да седя тук, ако бях някакъв блюстител на морала? Но че аз се боя за вас, това не отричам. Ала аз и това нямаше да ви кажа, ако не беше въпросът ви дали ви укорявам.

— Какво е страданието, какво са страхът и унижаващата опасност — каза тя — в сравнение с незаменимия, сладостен, безусловно необходим триумф, без който не би имало смисъл да се живее: да задържиш лекомисленото, изплъзващото се, светското, измъчващо душата ти с несигурната си „симпатичност“ същество, което все пак има своята истинска човешка стойност — да го сграбчиш здраво за тази сериозна негова стойност, да принудиш празния му снобизъм да стане сериозен, да овладееш неуловимото и най-сетне, най-сетне да го видиш, и не само веднъж, а в потвърждение, в уверение на това — винаги недостатъчно много пъти вече в състояние, което да отговаря на тая негова стойност, в състояние на всеотдайност, на дълбоко дишаща страст — какво значи страданието след всичко това!

Не твърдя, че жената си послужи тъкмо с тези думи, но тя се изрази приблизително именно тъй. Инес беше начетена и свикнала да води вътрешния си живот не безмълвно, а облечен в думи, и още като момиче се беше опитвала да пише поезия. Думите й притежаваха просветена прецизност и нещо от тази смелост, която винаги възниква, когато словото сериозно се стреми да се издигне до чувството и живота, да се слее с тях и тогава вече истински да ги оживи. Това не е всекидневно желание, а плод на афект, и в този смисъл афектът и духът са родствени и в този смисъл — духът е в състояние да вълнува.

Тя продължи да говори, като само понякога даваше ухо на това, което вметвах, и нейните думи, казвам го открито, бяха пропити от такова чувствено блаженство, че аз не се решавам да ги предам тук в пряка реч. Състраданието, сдържаността, уважението към човека ми пречат да сторя това, а може би и еснафското опасение да не накарам читателя да се почувствува неловко. Тя ги повтаряше многократно — в желанието си да придаде на казаното, което все й се струваше не както трябва казано, съответната изразителност. През всичкото време мисълта й се въртеше около някакво странно отъждествяване на личната стойност с чувствената страст, около натрапчивата и странно опиянилата я идея, че вътрешната стойност може да се осъществи, да се реализира само в насладата, която по сериозност е едва ли не равнозначна на „стойността“, и че най-голямото и безусловно необходимо щастие е да се способствува за това реализиране. Просто неописуемо е какво ударение на гореща и тъжна, впрочем несигурна удовлетвореност добиваше в устата й това смесване на понятията стойност и наслада, при това насладата изглеждаше като елемент на най-дълбока сериозност, диаметрално противоположен на омразния елемент на „обществото“, където стойността, в кокетлива игра с този чужд ней елемент, се загубва; това е елфичният, предателският елемент на обвивката й, на „любезността“ — от него тя трябва да се отнеме, да се изтръгне, за да я притежаваме вече сама, напълно сама, в пълния смисъл на думата сама. Претворяването на любезността в любов, около това се въртеше всичко и същевременно около нещо по-отвлечено или около нещо, в което мисъл и чувственост страховито се сливаха в едно: около идеята, че противоречието между фриволността на светските празненства и печалната съмнителност на живота изчезва в неговите обятия, че в тях страданието на това противоречие е по най-сладостен начин отмъстено.

Не мога почти нищо да си припомня от това, което и аз казвах, освен един само въпрос, зададен, за да бъде посочено, изглежда, еротичното надценяване на възлюбления обект и да се изясни как то е възможно. Доколкото си спомням, деликатно намекнах, че в дадения случай страстта се е фиксирала на недотам жизнеспособен, съвършен, достоен за въжделение обект, че при прегледа за военна служба се оказал функционален физиологичен дефект — хирургически отстранен орган. Отговори ми се в смисъл, че тази непълноценност на „любезността“ само я приближавала към страдащия дух, че без тази непълноценност за духа нямало да съществува никаква надежда и че ако не била тя, до слуха на вятърничавостта изобщо не би стигнал викът на болката и още нещо твърде характерно: че съкращаването на живота, което можело да произлезе от това, по-скоро било утеха, успокоение и сигурност в копнежа по нейното обладаване, отколкото някаква тревога… Впрочем повторени бяха и всички особено тягостни подробности от разговора, при който тя за пръв път ми беше разкрила своето гибелно увлечение, само че сега под знака от някакво почти злобно удовлетворение. Ако с извинението, че трябвало да се мерне и при всъщност непознатите й Лангевишеви или Ролвагенови, той издаваше, че и там казва същото за наложителността да се мерне и при нея — сега при тази мисъл можеше само да се тържествува. „Породитостта“ на Ролвагеновите щерки не беше вече страшна и мъчителна, когато си уста с уста до него, и човек нямаше вече защо да се трови от любезните му увещания на безразлични хора да не си още отивали. Ужасното: „Нещастни винаги ще се намерят!“ — е да, но тук имаше и една въздишка, благодарение на която опозоряващото жило се притъпяваше. Тази жена явно бе убедена, че принадлежи наистина към мъдрия свят на страданието, но че тя преди всичко е жена и че в своята женственост притежава средство да сграбчи живота и щастието, да смири самомнителността до сърцето си. По-рано могло наистина с един поглед, с една сериозна дума да се накара за миг неразумният да се замисли, временно да бъде спечелен — той можел да бъде заставен да се върне още веднъж и да поправи небрежното си сбогуване с вече по-тихо и по-сериозно. Сега тези ефимерни победи бяха затвърдени вече с обладаването и сливането — доколкото обладаването и сливането са възможни, когато става дума за двама души, доколкото една далеч не лъчезарна женственост е в състояние да ги осигури. Именно в тая своя женственост проявяваше Инес съмнение, като издаваше неверието си в постоянството на своя възлюблен. „Серенус — казваше ми тя, — то си е неизбежно, той ще ме напусне.“ И виждах как бръчките между веждите й с маниакален израз се задълбочаваха. „Но тогава тежко му! Тежко и на мен!“ — добавяше тя беззвучно и аз не можех да не си спомня думите на Адриан, когато му бях разказал за пръв път за тази връзка: „Той ще трябва да си опича ума, ако иска да се отърве читав!“

За мене този разговор беше истинска жертва. Той продължи два часа и бяха нужни твърде голямо себеотрицание, човешко съчувствие и приятелска добронамереност, за да го издържа. Изглеждаше, че Инес също съзнаваше това, но забележително нещо — нека го кажа: към нейната благодарност за търпението, времето, нервната енергия, която й посвещавах, се примесваше — за мен то беше явно — и някакво злобно задоволство, нещо като злорадство поради всичко това, издавано от време на време от енигматичната й усмивка, за която и до ден-днешен не мога да помисля, без да се чудя как съм могъл тъй дълго да я изтрая. И наистина ние седяхме, докато Инститорис се върна от „Алотрия“, където беше играл тарок с тамошни свои познати. По лицето му се мярна смутен израз на някаква догадка, когато ни видя още заедно. Той ми благодари за приятелската отмяна и аз вече не седнах след повторното си здрависване с него. Целунах ръка на домакинята и измъчен, отчасти разядосан, отчасти разтърсен от състрадание, тръгнах през замрелите улици към квартирата си.