Томас Ман
Доктор Фаустус (30)

XXX

Първите знойни августовски дни на 1914 година ме свариха в прекачвания от един претъпкан влак в друг, в чакане по гъмжащите от навалица гари и перони, затрупани с изоставен багаж — в припряно пътуване от Фрайзинг към нашия тюрингски Наумбург, където трябваше незабавно да се явя като младши вахмистър от запаса в моя полк.

Войната беше избухнала. Злощастието, което от толкова време виснеше над Европа, най-сетне се разрази. То се развилня из нашите градове привидно като дисциплинирано осъществяване на нещо вече предвидено и подготвено, забушува в умовете и сърцата на хората като страх, въодушевление, патос сред бедствието, като разчувствуваност пред съдбата, като прилив на сили и жертвоготовност. Възможно е, и аз напълно вярвам, че другаде, във вражеските и дори в съюзните нам страни, това „късо съединение“ на съдбата се е почувствувало по-скоро като катастрофа и „grand malheur“, както често чувахме през време на похода от френските жени, за които войната беше дошла наистина в самите им стаи и кухни: „Ah, monsieur, la guerre, quel grand malheur!“^[1] Но у нас, в Германия, това не можеше да се отрече, войната се възприемаше преди всичко като подем, като ентусиазирано осъзнаване на историческия момент, като радостно надигане и отхвърляне на всекидневието, като освобождаване от световния застой, станал нетърпим вече, като въодушевление пред бъдещето и призив към чувството на дълг, на мъжество, с една дума, като тържество на героизма. От всичко това бузите на моите фрайзингски зрелостници горяха, очите пламтяха. При тях младежката страст за подвизи и приключения забавно се преплиташе с мисълта за предимствата на една набързо претупана матура. Те обсаждаха наборните комисии, а аз бях доволен, че нямаше да играя пред тях ролята на останал си в къщи тиловак.

Изобщо не мога да отрека, че и аз напълно споделях високите чувства, които току-що се опитах да охарактеризирам, макар че елементът на опиянение в тях беше чужд на природата ми и ме леко тревожеше. Моята съвест — употребявам тук тази дума в свръхличен смисъл — не беше напълно чиста. В такава военна „мобилизация“, колкото и тя да ни се представя за желязна необходимост и общо задължение, винаги има нещо като започване на нереден отпуск, като зарязване на действителните задължения, като бягство от училището, като отдаване на разюзданите нагони — в нея има прекалено много от всичко това, за да може един улегнал човек като мене да се чувствува напълно добре при това положение, а към тези съпротивления на личния темперамент се прибавят и моралните колебания, дали всъщност нацията се е държала чак толкова добре досега, та подобно сляпо увлечение от нея самата да е в края на краищата допустимо. Но тук излиза на преден план моментът на саможертвата, на готовността да се умре, а той срещу много неща помага и има, така да се каже, последната дума, на която не може вече да се възрази нищо. Щом войната се възприема повече или по-малко ясно като общо бедствие, при което всеки човек, както и всеки народ е готов да се бори и да изкупи с кръвта си слабостите и греховете на епохата, включително и своите собствени, щом тя се представя на чувството ни като жертвоприношение, чрез което се отърсваме от всичко остаряло у нас, за да постигнем с общи усилия нов, по-издигнат живот — всекидневният морал е превъзмогнат, той млъква пред извънредните обстоятелства. Не трябва също да се забравя, че тогава ние отивахме на война сравнително с чисто сърце, без да бяхме вършили преди това у дома си такива неща, че една кървава световна катастрофа да изглежда като неизбежно логическо следствие от нашето поведение в собствената ни страна. Преди пет години ние за жалост не можехме вече да почнем войната с това самочувствие, но преди тридесет можехме. Правото и законността, „Habeas corpus“, свободата и човешкото достойнство се зачитаха задоволително в страната. Наистина, за образования човек бяха мъчителни войнствените замашки на онзи напълно невоенен по природа и създаден от всичко най-малко за война танцувач и комедиант на кайзерския трон — мъчително беше и неговото отношение към културата, отношение на един назадничав глупак. Но неговото влияние върху нея се изчерпваше в празни закани. Културата си оставаше свободна, тя стоеше на значителна висота и тъй като беше отдавна свикнала да няма никакво отношение към държавната власт, сред младите нейни носители започна да се оформява възглед, че тъкмо една голяма народна война, каквато тогава избухна, ще бъде може би средство за пробив, за стигане до такава жизнена форма, при която държавата и културата ще се окажат обединени. Тук обаче се проявяваше, както винаги впрочем у нас, една своеобразна необективност, един съвършено наивен егоизъм, който не искаше да знае, който смяташе дори за напълно естествено, че заради немското развитие (а ние сме винаги в процес на развитие) ще трябва да пролива заедно с нас кръвта си и цял един развит вече свят, настроен съвършено отрицателно към динамиката на катастрофите. За този егоизъм светът ни се сърди, и то с доста голямо основание, защото, морално погледнато, средството на един народ за постигане на по-висока форма в обществения му живот — ако при това без кръвопролитие не може да се мине — трябва да бъде не войната с други страни, а гражданската война. Но гражданската война е съвършено противна на природата ни, докато за нас няма значение, напротив, намираме го за великолепно, че нашето национално обединение — при това частично, компромисно обединение — ни е струвало три тежки външни войни. Велика сила ние вече бяхме, и то доста дълго: това състояние беше за нас нещо обикновено, но въпреки очакванията то не ни ощастливи. Чувството, че то не ни беше направило по-привлекателни, че по-скоро беше влошило, отколкото подобрило нашите отношения със света, бе залегнало, признавано или не, дълбоко в душите ни. Налагаше се, както изглеждаше, нов пробив: пробив, за да станем доминираща сила в света — нещо, което чрез морална работа у дома не можехме, разбира се, да постигнем. Оставаше следователно войната и ако не можеше иначе, дори война против всички, за да убедим, за да привлечем всички, това беше решила „съдбата“ (колко „немска“ е тази дума, как предхристиянски звучи тя, какъв трагичен музикално-драматичен мотив!) и затова ние потеглихме на война с въодушевление (съвършено самички в това си въодушевление) — напълно убедени, че съдбовният час за Германия е ударил, че историята е простряла над нас десницата си, че след Испания, Франция, Англия идваше най-после нашият ред да наложим своя печат на света и да го поведем подир себе си, че двадесетият век принадлежеше на нас и, че след изтичането на така тържествено установената преди сто и двадесетина години буржоазна епоха, светът трябваше да се обнови вече под знака на немската ера, под знака на един не още напълно изяснен милитаристичен социализъм.

Тази представа, да не кажа — идея, беше завладяла нашите умове, и то наред с убеждението, че войната ни е наложена, че само свещена необходимост ни принуждава да грабнем оръжието, едно наистина предвидливо приготвено и добре упражнено оръжие, от чието превъзходство се излъчваше сякаш тайна съблазън да го употребим — и същевременно със страха, че можем да се изложим на нахлуване от всички страни, от каквото ни предпазваше единствено нашата огромна мощ, с други думи, възможността ни веднага да пренесем войната в чужди страни. Нападението и защитата бяха едно и също нещо в нашия случай: те именно съставяха патоса на нашето изпитание, на нашето призвание, на великия час, на свещената необходимост. Какво от това, че другите народи ни смятат за нарушители на правото и мира, за непоносими врагове на живота — ние имахме средства да бием света по главата, докато той промени мнението си за нас, докато не само се възхити от нас, но и започне да ни обича.

Нека никой не мисли, че казвам това за подигравка! Нямам никакви основания за сарказъм, преди всичко, защото не мога по никой начин да претендирам, че не съм бил обзет от общия ентусиазъм. Аз добросъвестно го споделях, макар и естествената ми улегналост като учен да ме въздържаше от всякакви шумни прояви, макар известно критично двоумение и да тлееше подсъзнателно у мене и понякога да бях обземан за миг от неудоволствието, че мисля и чувствувам тъй, както мислят и чувствуват всички. Защото хората като мене винаги хранят известно съмнение в правотата на общоприетите мисли. Но от друга страна, за един по-развит индивид е винаги истинско наслаждение да може поне веднъж — а къде би могло да се намери такова веднъж, ако не тук и сега във войната — да може поне веднъж изцяло да се потопи в общността.

Спрях се за два дни в Мюнхен, за да се сбогувам тук-там и да допълня с някои неща екипировката си. Градът беше в празничен, но сериозен кипеж, прекъсван понякога от пристъпи на паника, страх и ярост, например, когато се пръсна стихийно слухът, че във водопровода е хвърлена отрова, или когато се бе сметнало, че в тълпата е открит сръбски шпионин. За да не бъде взет за такъв и пребит по погрешка, доктор Брайзахер, когото срещнах на „Лудвигщрасе“, беше отрупал гърдите си с множество черно-бяло-червени кокарди и знаменца. Военното положение, прехвърлянето на върховната власт от гражданските служби върху военните — върху един издаващ прокламации генерал, беше възприето със смесено чувство на доверие и страх. Успокояваше съзнанието, че членовете на кралското семейство, които заминаваха като пълководци по своите главни квартири, щяха да имат в помощ способни началници на щабовете и нямаше да могат да нанесат на делото августейша вреда. Затова те се радваха на весела популярност. Виждах как полкове с китки на пушките излизаха от казармите си, как редом с тях вървяха жени с притиснати носни кърпички към носовете, как колоните им се движеха сред приветствените възгласи на изведнъж струпалата се градска тълпа, на която произведените в герои селски момци глупаво-гордо и свенливо се усмихваха. На задната платформа в трамвая видях един съвсем младичък офицер в полева екипировка. Потънал в мисли, навярно над тъй младия си още живот, той се бе обърнал назад с втренчен поглед пред себе си и в себе си — но изведнъж се овладя и с бърза усмивка се огледа, да не би някой да го наблюдава.

Отново се почувствувах доволен, че съм в същото положение като него и не оставам скрит зад гърбовете на онези, които отиваха да защитят страната. Всъщност, поне засега аз бях единственият сред нашите познати, който се отправяше за фронта: ние бяхме достатъчно силни, имахме достатъчно хора, за да си позволим лукса да подбираме, да държим сметка за културните интереси, да приемаме за мнозина, че са незаменими в тила, и да хвърлим напред само напълно годното, младото и мъжественото. Почти у всички наши познати се оказаха някакви недостатъци в здравето, за които дотогава едва ли някой знаеше нещо, но които сега бяха достатъчни, за да ги освободят от военната служба. Сугамбриецът Кньотерих беше леко туберкулозен. Художникът Цинк страдаше от пристъпи на бронхиална астма, през време на които се бе оттеглял обикновено от обществото, а неговият приятел Баптист Шпенглер боледуваше, както знаем, ту от едно, ту от друго. Фабрикантът Булингер, макар и още млад, беше, види се, незаменим като индустриалец, а Цапфенщьосеровият оркестър бе достатъчно важен елемент в културния живот на столицата, за да се наложи неговите членове, а следователно и Руди Швертфегер, да бъдат освободени от войската. Впрочем, за изненада на всички, по този случай се изясни, че в миналото Руди се бил подлагал на операция, която му струвала единия бъбрек. Той живееше, както неочаквано се узна, с един само бъбрек — впрочем по всички признаци напълно задоволително, така че жените скоро забравиха за това.

Аз бих могъл да продължавам така и да спомена още не малко случаи на отбягване, протекция, основателно освобождаване сред кръга на лицата, посещаващи Шлагинхауфенови и дамите Шойрл при Ботаническата градина — кръг, в който не липсваше и принципно неразположение спрямо тази война, както и спрямо предишната — било поради спомени за Рейнския съюз и франкофилство, било поради католическа антипатия към прусаците или по други причини. Жанета Шойрл беше дълбоко нещастна и само дето не плачеше. Бруталното избухване на антагонизма между Франция и Германия, между двете нации, към които тя принадлежеше и които, според нейното мнение, трябваше да се допълват, а не да се бият помежду си, я докарваше до отчаяние. „Jen ai assez jusqua la fin des mes jours!“^[2] — хълцаше тя разгневена. Въпреки че аз се вълнувах от по-други чувства, не можех като културен човек да й откажа съчувствието си.

За да се сбогувам с Адриан, чиято лична незасегнатост от всички тези събития беше за мен най-естественото нещо в света, заминах за Пфайферинг, където синът на стопаните, Гереон, трябваше незабавно да се отправи с няколко коня за своя мобилизационен пункт. Там заварих Рюдигер Шилдкнап, който беше засега още свободен и прекарваше края на седмицата при нашия приятел. Той бе служил във флота и по-късно беше взет, ала след няколко месеца пак уволнен. Но нима не стана същото и с мене? Ще кажа веднага, че аз останах на фронта непълна година — само до боевете през 1915 година в Аргоните, след което бях върнат у дома си с железен кръст, заслужен единствено с това, че бях понесъл множество несгоди и хванал накрая тифус.

Засега по това толкова. Отношението на Рюдигер към войната се определяше от неговото възхищение от Англия, както Жанетиното от френската й кръв. Обявяването на война от Британия го бе поразило като гръм и настроило крайно песимистично. Според него не бивало по никой начин да предизвикваме това с противодоговорното ни нахлуване в Белгия. Франция и Русия — както и да е, с тях бихме могли в края на краищата да си премерим силите. Но с Англия! Ние сме постъпвали ужасно лекомислено. И склонен към мрачен реализъм, той не виждаше във войната нищо друго, освен кал, смрад, ужасни ампутации, полова разпуснатост, въшлясване и ожесточено се подиграваше на идеологическия фейлетонизъм, който възвеличаваше това безобразие като някаква велика епоха. Адриан не му възразяваше и аз, въпреки че бях развълнуван от по-дълбоки чувства, не можех да не призная, че в думите му имаше известна доза истина.

Тримата вечеряхме в голямата стая със статуята на Нике. Като гледах Клементина Швайгещил, която току влизаше и излизаше, за да ни обслужва любезно, сетих се да запитам Адриан как се чувствува сестра му Урсула в Лангензалца. Нейният брак беше излязъл много щастлив, тя се беше напълно възстановила от гръдната слабост, от лекото затъмнение на белодробните върхове, което си беше навлякла след три непосредствено една подир друга бременности — в 1911, 1912 и 1913 година. Тогава бяха дошли на света Шнайдевайновите потомци Роза, Ецехиел и Раймунд. До появата на очарователния Непомук щяха да минат от нея вечер, когато седяхме тримата заедно, още девет години.

По време на вечерята и в игуменската стая отпосле ние надълго разисквахме върху политиката и морала, върху митичното проявление на националните характери, наблюдавано в такива исторически моменти — за това проявление аз заговорих доста развълнувано, за да не оставя да надделее грубо емпиричното схващане за войната, което според Шилдкнап беше единствено вярното. Заговорих за характерната роля на Германия, за нашето прегрешение спрямо Белгия, което толкова напомняше насилието на Фридрих Велики над формално неутралната Саксония, за канския писък, нададен от света по този повод, и за речта на нашия канцлер-философ с разумното му признаване на вината, с народното и почти непреводимо „Нуждата не признава закони“, с чистосърдечното му пренебрежение към едно старо писмено задължение пред лицето на новите изисквания на живота. Но Рюдигер ни накара да се разсмеем, защото, като се съгласяваше с моето доста емоционално представяне на събитията, той се залови да осмива нашия дългокрак мислител, драпиращ с морални сентенции един отдавна разработен стратегически план, изкарваше ужасно смешни цялата тая прочувствена „бруталност“, това достопочтено разкаяние, тази простодушна готовност за престъпление — по-смешни и от несдържания добродетелен вой на един свят, комуто този бездушен план беше отдавна известен и тъй като виждах, че на нашия домакин беше най-приятно да се посмее, че той беше благодарен за създадената възможност за смях, аз с готовност участвувах във веселостта, отбелязвайки си наум, че трагедията и комедията са направени от едно и също тесто и че достатъчно е само да променим осветлението, за да превърнем трагедията в комедия и обратно.

Изобщо моето разбиране и чувство за неумолимите нужди на Германия, за нейната морална усамотеност и обществена отритнатост, които бяха, така ми се струваше, само израз на общия страх от нейната сила и превъзходство е подготвеността й за война (макар да признавах, че тази сила и превъзходство носеха само груба утеха в нашата изолация) — изобщо, казвам, моята патриотична разчувстваност, която бе несравнено по-трудна за защищаване от общоразпространената, не се твърде смущаваше от осмиването на характерното у нас и аз, разхождайки се напред-назад из стаята, се стараех да я облека в думи, докато Шилдкнап пушеше лулата си в дълбокото кресло, а Адриан стоеше зад старинната си работна маса с врязания в средата плот и с пулт за писане и четене върху нея. Защото, подобно на Холбайновия Еразъм, той имаше странния навик да пише върху наклонена плоскост. На масата бяха оставени няколко книги: томче от Клайст с вложен знак при статията за марионетките, до него неизбежните сонети на Шекспир и още един том с пиеси пак от този автор — „Както ви е угодно“, „Много шум за нищо“ и „Двамата веронци“, ако не се лъжа. А на пулта беше неговата тогавашна работа — множество отделни листове, скици, етюди, бележки, ескизи в различна степен на завършеност: някъде бе попълнен само горният ред за цигулка или за дървени духови инструменти и съвсем долу ходът на басите, а помежду оставаше бяло поле другаде поради нанасянето и на останалите оркестрови партии инструменталното групиране и хармоничните връзки бяха станали вече ясни и той с цигара в уста беше дошъл сега пред работата си, за да я огледа, също както играчът на шах оглежда върху карираната дъска състоянието на една партия, на което музикалната композиция тъй много прилича. Ние бяхме помежду си до такава степен непринудени, че той вземаше понякога дори молива, сякаш бе сам, и нанасяше след преценка някъде по някоя фигура за кларнет или корна.

Ние не знаехме много точно какво го сега занимаваше, след като онази космична музика бе издадена от синовете на Шот в Майнц при същите условия, при които бяха излезли и брентановските песни. Бяхме чули от него, че работи над една сюита от драматични гротески, сюжетите за които черпеше от старинния сборник с разни истории и анекдоти „Gesta mmanorum“. С тях правеше опити, без да знае още ще излезе ли нещо и ще се задържи ли по-дълго на тази работа. Във всеки случай като действуващи лица бяха замислени не вече хора, а марионетки. (Поради това и Клайст!) А колкото до „Чудесата на вселената“, изпълнението на това тържествено-дързостно произведение се проектираше в чужбина, но сега, поради избухването на войната, работата се осуетяваше. През време на вечерята ние вече говорихме за това. Любекското представяне на „Напразни усилия на любовта“, ако и безуспешно, а също и самото съществуване на брентановските песни бяха упражнили междувременно своето въздействие и сред по-тесните артистични кръгове името на Адриан беше започнало да придобива известно езотерично звучение наистина засега колебливо — впрочем почти не в Германия и съвсем не в Мюнхен, а на друго, по-отзивчиво вече място. Преди няколко седмици той бе получил писмо от господин Монтьо, директора на Руския балет в Париж, бивш член на оркестър „Колон“, в което този склонен към експерименти диригент го уведомяваше за намерението си да изнесе „Чудесата на вселената“ и някои оркестрови части от „Loves Labours Lost“ в чисто концертно изпълнение. Той възнамеряваше да наеме за тази цел „Theatre des Chaimps-Elysees“ и канеше Адриан да дойде по този случай в Париж и ако желае, сам да ръководи репетициите и да дирижира концерта. Ние не запитахме нашия приятел дали би приел при дадени обстоятелства тази покана. Обстоятелствата във всеки случай се бяха така стекли, че за такова нещо сега вече не можеше да става и дума.

Още се виждам как крачех по застлания с килим дъсчен под на облицованата с ламперия старинна стая — с разперения отгоре полилей, обкованото стенно долапче, плоските кожени възглавници на пейката в ъгъла и дълбоките прозоречни ниши, помня как се бях впуснал да защищавам каузата на Германия, повече за да убедя себе си и донякъде Шилдкнап, отколкото Адриан, от когото не очаквах да даде ухо на думите ми. Тъй като съм свикнал да преподавам и да говоря, аз, когато съм поразгорещен, не съм лош говорител дори се слушам едва ли не с удоволствие и радостно чувствувам как думите ми се подчиняват. Жестикулирайки доста оживено, аз оставих Рюдигер да причислява колкото си ще думите ми към военния фейлетонизъм, който толкова го ядосваше, но забелязах, че известно психологическо съчувствие към съвсем нелишения от трогателни черти характерен облик, придобит в този исторически час от иначе многообразната немска същност, би трябвало да се приема според мен за напълно естествено и че в крайна сметка тук става дума за психология на пробива.

— При народ като нашия — продължих да излагам мнението си аз — душевното е винаги първичното и действително мотивиращото политическият акт е вече от втори порядък, той е рефлекс, външен израз, оръдие. Пробивът към световно могъщество, към който съдбата ни призовава, е по същество пробив навън към света — от нашата усамотеност, която с болка съзнаваме и от която, въпреки съществената ни намеса в световната икономика, откакто се е основал Райхът, не сме могли да се отървем. Най-важното е, че това, което емпирично се проявява като военен поход, е всъщност жажда за сливане…

— Господ да ви е на помощ в тия ви студии — рече в този момент с кратък смях Адриан, без да вдига поглед от нотите си.

Аз се спрях и го погледнах, но това не го обезпокои.

— Ти — възразих аз — като че ли искаше да добавиш: „Вятър ви вее вас, амин.“

— По-скоро може би: „Вятър го вее всичко това“ — отвърна той. — Извини, заговорих по студентски, защото твоето слово ми напомни много нашите диспути из плевниците от онова време — как се казваха ония момчета? Забелязвам, че започвам да забравям старите имена — той беше на двадесет и девет години по това време. — Дойчмайер? Дунгерслебен?

— Ти имаш пред вид едрия Дойчлин — казах аз — и един друг, който се казваше Дунгерсхайм. Освен тях имаше и един Хубмайер, и един фон Тойтлебен. Имена ти никога не си много помнил. Добри младежи бяха те, старателни.

— Не ще и дума! А помниш ли, един го викаха Шапелер, а имаше и още един — Социал-Арцт. Какво да ти кажа? Всъщност по факултет ти не беше от тях. Но днес, като те слушам, сякаш тях чувам. Споменавам за плевниците — с което искам да кажа: студентът си остава студент завинаги. Академичната закваска го поддържа цял живот млад и бодър!

— Ти се числеше към техния факултет — казах аз, — а беше в действителност много повече слушател и от мене. Разбира се, Адри. Аз бях само един студент и ти навярно си прав, като казваш, че съм останал студент. Но ако академичната закваска поддържа човека млад, толкова по-добре. Това ще рече, че тя запазва у него верността му към духа, към свободната мисъл, към по-висока интерпретация на суровите събития…

— Нима тук става дума за вярност? — попита той. — Аз пък разбрах, че Кайзерсашерн иска да става световна столица. Това няма много общо с верността.

— Стига, стига — извиках аз, — ти съвсем не си разбрал такова нещо и много добре разбираш какво искам да кажа с германския пробив към света.

— Малка ще е ползата, ако бих го разбрал — отговори той, — защото поне засега суровите събития ще направят вече пълна нашата изолация, колкото и вие, храбрите воини, да си фантазирате за някакъв европеизъм. Нали сам виждаш: аз не мога да отида в Париж. Вие ще отидете вместо мене. И то не е лошо! Между нас казано: аз и без това нямаше да отида. Вие ми помагате в моето затруднение…

— Войната ще бъде кратка — казах аз със свито гърло, тъй като думите му болезнено ме засегнаха. — Тя не може да трае дълго. Ние заплащаме бързия си пробив с една вина, с призната вина, като заявяваме, че сме готови да я поправим. Ние трябва да я поемем върху себе си…

— И ще я носите с достойнство — прекъсна ме той. — Германия има яка гърбина. Но кой казва, че един такъв хубав пробив не си струва това, което опитоменият свят нарича престъпление! Ти, вярвам, не смяташ, че не ценя достатъчно идеята ти, с която ти се харесва да се търкаляш из плевниците. Всъщност има само една проблема в света и тя гласи: как да се направи пробив? Как да се излезе на свобода? Как да се пробие какавидата и да се изхвръкне като пеперуда? Над всяко едно положение тегне този въпрос. И тук също — рече той и подръпна червената лентичка в томчето на Клайст, — и тук става дума за пробив, в прекрасната статия за марионетките, тук тя е направо наречена „последната глава от историята на света“. При това в нея става дума само за естетика, за миловидността, за свободната грация, която е присъща само на марионетката и на бога, сиреч на безсъзнателността или — на безкрайното съзнание, докато всяка рефлексия между нулата и безкрайността убива грацията. Съзнанието, според мнението на този писател, трябва да измине цяла една безкрайност, за да си възвърне грацията, и Адам трябва за втори път да вкуси от дървото на познанието, за да стане отново невинен.

— Колко се радвам — извиках аз, — че си прочел тъкмо това! Ето една прекрасна мисъл и ти си много прав, като я включваш в идеята за пробива. Но не казвай: „Тук става дума само за естетика“, не казвай: „Само!“ Съвършено неправилно е да се вижда в естетизма само една тясна, обособена област от хуманизма. Естетиката е нещо много повече от това, със своето привличащо или отблъскващо въздействие тя всъщност е всичко, тъй както и думата „грация“ има у този поет най-широко значение. Естетическо освобождаване или липса на свобода — тази е съдбата, която решава нашето щастие или нещастие, нашия дружен живот на земята или ужасната ни, макар и горда самота, и не е нужно да бъде човек философ, за да разбере, че грозното е и омразно. Жаждата за пробив, за изтръгване от обвързаността ни, от сковаността ни в грозното — разправяй ми колкото щеш, че повтарям празните приказки от онова време, но аз чувствувам, винаги съм го чувствувал и ще го поддържам въпреки всички груби факти, че тази жажда е в пълния смисъл на думата немска, дълбоко немска, че тя е просто дефиницията на немската същност, на едно душевно състояние, застрашено от объркаността, от пагубната самота, от провинциалната бездейност, от невротичната заплетеност, от скрития сатанизъм…

Спрях. Той ме изгледа и на мене ми се стори, че лицето му бе останало без капчица кръв. Погледът, който ми отправи, беше онзи поглед, познатият, който ме караше да се чувствувам нещастен, независимо от това дали се отнасяше до мене или до някой друг: ням, прибулен, студено отчужден до обидност, последван от усмивката със затворени устни и подигравателно потрепващи ноздри и от извръщането встрани. Той се отстрани от масата, но не отиде при Шилдкнап, а към прозоречната ниша, за да оправи закачената на облицованата стена икона. Рюдигер продължи да приказва: при моето умонастроение аз съм можел да бъда поздравен, че веднага съм заминавал за фронта, и то на кон. Човек трябвало да се отправя за фронта само на кон, иначе по-добре да не тръгва. И той потупа въображаемия кон по шията. Ние се изсмяхме и нашето сбогуване, когато трябваше вече да тръгвам за гарата, беше леко и весело. Добре, че не беше сантиментално, защото нямаше да е много уместно. Но Адриановия поглед аз отнесох със себе си във войната — и навярно той беше, а не петнистият тиф, който ме върна толкова скоро у дома при него.