Томас Ман
Доктор Фаустус (14)

XIV

Мистиката на числата никога не е представлявала за мен интерес и това, че Адриан от край време негласно, но несъмнено проявяваше склонност към нея, винаги ме е гнетяло. Ала обстоятелството, че тъкмо на предишната глава се падна гледаната с боязън и смятана за злощастна цифра XIII, неволно ми допадна и аз просто се изкушавам да смятам това за нещо повече от случайност. И все пак, разумно погледнато, то си е чиста случайност, преди всичко защото целият този комплекс от университетски впечатления в Хале, както и предшествуващите ги лекции на Кречмар представляват поначало една естествена общност и само от съображения за читателя, който винаги търси моменти за отдих, цезури и нови подхващания, аз разпределих изложеното в повече глави, макар че според убеждението ми на писател то съвсем не се нуждаеше от това. Да останеше на мене, ние щяхме да бъдем все още на XI глава и само моята склонност към отстъпки снабди доктор Шлепфус с цифрата XIII. Нека тя му остане — нещо повече, аз с готовност бих поставил на всичките тези спомени от нашите студентски години в Хале цифрата XIII, защото, както казах, въздухът на този град, богословската атмосфера действуваше върху мен неблаготворно и моето участие като слушател в Адриановите науки беше една жертва, която аз не без известно неудоволствие принасях на нашата дружба.

На нашата? Нека по-добре кажа: на моята, защото той съвсем не държеше да се намирам край него, когато слушаше Кумпф или Шлепфус, и да пропущам заради това дори лекции от собствената си програма. Това аз вършех напълно по свой почин, само от непреодолимо желание да слушам, което и той слуша, да научавам, което и той научаваше, с една дума: да го наглеждам — тъй като това винаги ми се бе струвало крайно необходимо, ако и безполезно. Странно горестна смесица в съзнанието наистина, на която тук давам израз: наложителност и безполезност. На мене ми беше напълно ясно, че пред себе си имам един живот, който бих могъл да наглеждам, но не и да променя, не и да повлияя, и в нуждата, която чувствувах, да не свалям поглед, да не се отделям от своя приятел имаше и не малко предчувствие, че един ден за мене ще възникне задачата да дам биографичен отчет за неговите впечатления от младини. Защото поне това е вън от съмнение, аз се разпрострях върху разказаното по-горе не главно за да обяснявам защо не съм се чувствувал особено добре в Хале, а все по същата причина, поради която разказах тъй подробно и лекциите на Вендел Кречмар в Кайзерсашерн: именно защото държа и не мога да не държа да направя и читателя свидетел на духовния опит, който Адриан набираше.

По същата причина ще поканя читателя да ни придружи и на груповите излети, които ние, младите синове на музите, предприемахме при хубаво време из околностите на Хале. Защото, като Адрианов земляк и негов близък приятел и особено като несъмнено заинтересуван, види се, макар и не богослов, от божествените науки, аз бях сърдечно посрещан гост сред членовете на християнската корпорация „Винфрид“ и имах възможността неведнъж да участвувам в общите излети, предприемани от тях за радост и наслада сред зеленото лоно на божието творение.

Такива излети бяха често устройвани, но ние не вземахме участие във всичките, защото едва ли е нужно да казвам, че Адриан не беше особено ревностен член на корпорацията членуването му бе по-скоро номинално, отколкото действително и то ни най-малко не го занимаваше. От учтивост и за да прояви добра воля, той се беше оставил да го запишат във „Винфрид“, но под различни предлози, най-вече под предлог на мигрената си, само от дъжд на вятър се мярваше на събранията, заменящи при тях традиционните сбирки в пивниците, и остана и след години толкова малко интимен със седемдесетте души членове на корпорацията, че дори братското „ти“ при общуването с тях му се струваше явно неестествено и той често го объркваше с „вие“. Въпреки това те се отнасяха с уважение към него и в гръмките възгласи, с които го посрещаха, когато — би могло почти да се каже — по изключение се отбиваше на някое от събранията в задимената задна стая в локала на Мютц, проличаваше наистина известна насмешка заради неговото странене, но същевременно и истинско благоразположение. Всички ценяха неговото участие в богословско-философските прения, на които той, без да ги води, чрез някоя забележка даваше често интересен обрат. Но най-много ценяха неговата музикалност, която тук беше много полезна, тъй като никой не умееше като него така пълнозвучно и увличащо да придружава на пианото обичайните общи песни или по молба на председателя Баворински — един висок брюнет с поглед често прибулен от полуспуснатите клепки и с устни свити, като че ли се готви да свирне — да създаде удоволствие на събранието с някоя токата от Бах, с някой откъслек от Бетховен или от Шуман. Но и без покана той сядаше понякога на доста глухо звучащото пиано в стаята на корпорацията, което много напомняше жалкия инструмент, на който Вендел Кречмар ни даваше своите поучения в салона на „общественополезната дейност“, и се вдълбочаваше в свободни, експериментиращи импровизации, най-често преди събранието да започне, докато се чакаше да се съберат всички. Той имаше обичай по незабравим за мене начин да влиза, бегло да поздравява и без да си сваля понякога дори палтото, да отива със замислено смръщено лице право при пианото, сякаш то бе единствената цел на идването му, и със силен удар по клавишите, подчертавайки с високо вдигнати вежди преходните тонове, да изпитва съзвучия, подготовки и разрешения, над които, изглежда, беше мислил при идването си насам. Но в това втурване към пианото имаше и някакво търсене на опора и на прибежище, като че ли помещението и тези, които бяха в него, го плашеха, като че ли той диреше в инструмента, в себе си всъщност, закрила от объркващата го чужда среда, в която беше попаднал.

Продължаваше ли след това да свири, да преследва идеята, която го беше обзела, да я претворява, да я дооформява свободно, някой от заобикалящите го запитваше, както веднъж например малкият Пробст, типичен кандидат-богослов, рус, с въздълга мазна коса:

— Какво е това?

— Нищо — отвърна му пианистът и тръсна глава, като че ли да отпъди муха.

— Как да е нищо — настояваше Пробст, — щом вече го свириш?

— Той фантазира — опита се да му обясни дългият Баворински.

— Фантазира ли?! — извика искрено изплашен Пробст и впи воднистите си очи в челото на Адриан, сякаш очакваше да го види обзето от треска.

Всички се изсмяха, също и Адриан, който сведе глава над ръцете си, останали свити върху клавишите.

— Ох, Пробст, какъв си овен наистина! — рече Баворински. — Ами че той импровизира, не разбираш ли? Това той в този момент го измисля.

— Че как може да измисля отведнъж толкова тонове и с лявата, и с дясната ръка — защищаваше се Пробст — и как може да казва, че е нищо за нещо, което той все пак свири? Може ли да се свири нещо, което го няма?

— Разбира се, че може — рече меко Баворински. — Може да се свири и нещо, което не съществува.

И аз сякаш все още чувам един там, Дойчлин, Конрад Дойчлин, широкоплещест момък с паднала на челото коса, как важно добавя:

— Всичко, което отпосле е станало, драги ми Пробст, най-напред изобщо не е било.

— Уверявам ви — рече Адриан, — че това наистина не беше нищо, във всяко отношение нищо.

Най-сетне той трябваше да се изправи от приведеното си положение и по лицето му личеше, че с мъка сдържа смеха си, че се чувствува изложен. Спомням си, че последва дълга и съвсем не безинтересна дискусия, подета главно от Дойчлин, върху творчеството като принцип и че бе нашироко разисквано по ограниченията, на крито това понятие е ставало жертва вследствие предпоставки от най-разнообразно естество — вследствие на културата, традицията, приемствеността, условностите, шаблона, като от богословско гледище беше все пак признато, че и човешкото творчество е в края на краищата също тъй един далечен отблясък на божествената творческа мощ, един отзвук на всемогъщия повик „да бъде“ и че продуктивното вдъхновение е всъщност нещо, което получаваме свише.

Впрочем нека спомена съвсем между другото, че на мене, допуснатия от друг, светски факултет сред тях, ми беше приятно, когато при случай, разбира се, след като бивах поканен, и аз допринасях по нещо със своята виола д’аморе за общото развлечение. Музиката беше много на почит в този кръжец, наистина, така да се каже, по принципен и същевременно доста смътен начин: в нея тук виждаха едно божествено изкуство и следователно човек „трябваше“ да има „отношение“ към него — отношение романтично, умилително, както към природата. Музиката, природата и радостното умиление — това бяха сродни и задължителни, непоклатимо установени идеи сред членовете на „Винфрид“ и ако аз употребих преди малко названието „синове на музите“, което на някои може да се е видяло не твърде подходящо за студентите богослови, това беше сторено с оглед на тази именно идейна комбинация, с оглед на този дух на благочестива непринуденост и радостно съзерцание на красивото, който владееше и при техните излети сред природата към тези излети сега пак се възвръщам.

Два или три пъти през четирите наши семестъра в Хале те бяха предприемани in corpore, с други думи, Баворински свикваше за излета всичките седемдесет души. В тези масови инициативи Адриан и аз не вземахме никога участие. Но понякога за такива екскурзии се събираха и отделни, по-еднородни по състав групи: и тогава с неколцина по-близки другари тръгвахме и ние на път. Обикновено в групата бяха: самият председател, след това плещестият Дойчлин, с него още един, който се казваше Дунгерсхайм, после Карл фон Тойтлебен и още няколко младежи, сред тях Хубмайер, Матеус Арцт и Шапелер. Имената им още помня и донякъде физиономиите им, но да ги описвам тук, е излишно.

Най-близката околност на Хале — една песъчлива равнина — не може да се нарече живописна, но за няколко часа влакът ни отнасяше нагоре по Заале в прелестната Тюрингия и там, най-често в Наумбург или Аполда (родното място на Адриановата майка), ние слизахме от влака и с раниците и мушамите на гръб, поемахме пеш, волни като птици, и бродехме по цели дни, като се хранехме било в кръчмите по селата, било на голата земя край някоя дъбрава, а нощите прекарвахме в някоя селска плевня, за да се почистим и измием още в зори над дългото корито край бликащата чешма. Този временен начин на живот, това любителско възвръщане на нас, гражданите и интелектуалците, към селския примитив, към майката земя с пълното съзнание, че твърде скоро ще трябва или ще можем пак да се завърнем към обичайните ни „естествени“ условия и градски удобства, това доброволно подивяване и опростяване не е лишено от някаква почти неизбежна отсянка на изкуственост, снизхождение, дилетантство и комизъм, за което ние, разбира се, си давахме сметка, особено когато виждахме добродушното подсмиване, с което ни оглеждаше някой селянин, когото бяхме замолили за малко слама за през нощта. Това, което придаваше на това подсмиване известно доброжелателство и дори одобрение, беше нашата младост и би могло да се каже, че младостта е единственият истински мост между цивилизованото и природното състояние, тя е една предцивилизована фаза, от която произтича цялата волна студентска романтика, тя е истински романтичната възраст. До тази именно формула сведе нещата неизчерпаемият на разсъждения Дойчлин, когато се бяхме заприказвали, преди да заспим, при мътната светлина на фенера в един плевник — върху проблематиката на тогавашния ни живот. Наистина той веднага добави, че е същинска безвкусица самата младеж да разсъждава за младостта: формата на живот, която се себеобсъжда и себеизследва, престава да бъде такава форма истински съществува само онова, което съществува непосредствено, безсъзнателно.

Веднага му бе възразено Хубмайер и Шапелер оспориха това, а и Тойтлебен не беше съгласен. То пък едно хубаво ще бъде, заявиха те, ако за младостта съдят само старците и младежта си остане завинаги обект на чуждо обсъждане, сякаш на нея й липсва обективен дух. Но той не й липсва дори и когато обсъждането се отнася до нея самата, и тя има правото да си каже думата за младежта — от гледището на младежта. Защото има едно нещо, което се нарича чувство за живот, и то по нищо не отстъпва на самосъзнанието и ако самосъзнанието лишава от съдържание формата на живот, тогава одухотвореният живот е изобщо невъзможен. Само с едно голо битие, със смътното, безсъзнателно битие на ихтиозавъра нищо не се постига, днес човек трябва съзнателно да се бори и с ясно самочувствие да отстоява своята специфична жизнена форма — достатъчно дълго е трябвало да се чака, докато младежта като младеж е била най-после призната.

— Само че това признание е произлязло по-скоро от педагогиката, следователно от старите, а не от самата младеж — чу се гласът на Адриан. — В един прекрасен ден, в едно време, което се сочи и като век на детето и което е дошло до еманципацията на жената, в едно изобщо много отстъпчиво време младежта се видя надарена с правото на самостоятелна жизнена форма и, то се знае, веднага я възприе.

— Не, Леверкюн — възрази Хубмайер и останалите го подкрепиха, — ти не си прав, най-малкото в значителна степен не си прав. Жизненото чувство на самата младеж, подпомогнато от нейното самоосъзнаване, това е, което се наложи на света, макар че и светът не беше много против признаването на това наше право.

— И дори никак — рече Адриан. — Никак не беше против. На нашето време е достатъчно само да се каже: „Аз имам свое специфично жизнено чувство“ — и то веднага се прекланя дълбоко пред това заявление. Младежта разбиваше в това отношение отворена врата. Впрочем аз не виждам какво би могло да се възрази, ако младежта и нейното време се разбират добре помежду си.

— Защо пък толкова равнодушно, Леверкюн? Нима не е хубаво, че на младежта днес се признава нейното право в буржоазното общество и че никой не оспорва собствено достойнство и на периода на съзряването?

— Разбира се, че е хубаво — каза Адриан. — Но вие изхождахте, ти изхождаше, ние изхождахме от мисълта…

Общ смях го прекъсна заради грешката на езика. Мисля, че Матеус Арцт беше, който каза:

— Това беше знаменито, Леверкюн. Градацията беше добра. Най-напред ти се обръщаш към него на „вие“, сетне успяваш да речеш „ти“ и накрая вече идва твоето „ние“, на което почти щеше да ти се изкълчи езикът, то ти се изтръгна най-трудно, ти, закоравял индивидуалисте.

Адриан не прие това прозвище. То не било вярно, той не бил никакъв индивидуалист, рече той, напротив, отношението му към колектива било напълно положително.

— Теоретично, може би — отвърна Арцт, — но като не включваме в колектива Адриан Леверкюн, който гледа отвисоко на него. Отвисоко говориш ти и за младежта, като че ли не принадлежиш сам към нея. Ти си напълно неспособен да се включиш и приобщиш, защото, стане ли дума за смирение, там тебе те няма.

— Но в дадения случай ставаше дума не за смирение — парира Адриан, — а, наопаки: за самосъзнателно жизнено чувство.

Дойчлин предложи да се даде възможност на Леверкюн да се изкаже до края.

— Работата е проста — каза Адриан. — Тук се изхождаше преди всичко от мисълта, че младежта има по-близко отношение към природата, отколкото цивилизовано съзрелият вече човек — донякъде, значи, в каквото отношение се намира и жената, на която в сравнение с мъжа също се приписва по-голяма близост до природата. С това аз не мога да се съглася. Аз не намирам младежта да е в толкова интимна близост с природата. Отношението на младежта към природата е по-скоро плахо и недоверчиво, всъщност природата й е чужда. С тази си част, която дължи на природата, човек свиква едва след години и само постепенно се примирява с нея. Тъкмо младежта, имам пред вид по-развитата младеж, се плаши по-скоро от нея, тя я презира, гледа враждебно на нея. Какво ще рече природа? Гората и полето? Планините, дърветата, морето, красивите местности? Според мене младежта има за тези неща много по-малко поглед, отколкото по-възрастният, успокоилият се вече човек. Младежът не е особено склонен да гледа и да се наслаждава на природата. Погледът му е насочен навътре, той е настроен духовно, сетивното според мен го отблъсква.

— Quod demonstramus^[1] — рече някой, изглежда, Дунгерсхайм, — ние, туристите, налягали тук на сламата, които ще потеглим утре в тюрингските гори към Айзенах и Вартбург.

— Ти все казваш: „според мене“ — вметна друг. — Вероятно искаш да кажеш: „според моя опит“.

— Вие ме упреквахте — отвърна Адриан, — че съм говорел отвисоко за младежта, че съм се изключвал от нея. И изведнъж искате да се изказвам от нейно име.

— Леверкюн — рече тогава Дойчлин — си има свои собствени възгледи по отношение на младежта, но очевидно и той не отрича, че тя е една специфична форма на живот, която като такава трябва да бъде зачитана, а това е решаващото. Аз само се обявих против обсъждането на младежта от самата младеж, тъй като то накърнява непосредствеността на живота. Но като самосъзнание то също повишава интензивността на съществуванието и в този смисъл, искам да кажа, в това отношение, аз го одобрявам. Младежката идея е една привилегия, едно предимство на нашия народ, на немския — другите народи почти не я знаят, младостта като специфична сфера е за тях, кажи-речи, неизвестна, те се учудват на подчертано характерното държане на немската младеж, което среща одобрение и сред възрастните от по-висшите наши класи, учудват се и на нейния неприет в буржоазното общество костюм. Нека се чудят. Немската младеж, именно като младеж, представлява самият дух на народа, немският дух, който е млад и многообещаващ — незрял, ако щете, но какво значение има това! Немските подвизи са били винаги плод на някаква могъща незрелост, ние не сме случайно народът на Реформацията. Защото и тя беше дело на незрелост. Зрял е бил гражданинът на Флоренция през Ренесанса, който при отиването си в църква е казвал на жена си: „Е, нека окажем уважение на това общоприето заблуждение!“ Но Лутер беше достатъчно незрял, достатъчно народен, достатъчно немски народен, за да даде на човечеството една нова, пречистена религия. Какво щеше да стане със света, ако зрелостта имаше последната дума! Ние с нашата незрелост ще му сервираме и други някои обновления и революции.

След тези думи на Дойчлин настъпи за известно време мълчание. Изглежда, всички в тъмнината бяха погъделичкани от това чувство на младост, и лична, и национална, сливащи се в един общ патос. В думите „могъща незрелост“ имаше положително нещо много ласкателно за повечето сред нас.

— Ако можех само да разбера — чух Адриан да прекъсва мълчанието — защо ли собствено сме чак толкова незрели, толкова млади, колкото ти ни говориш, искам да кажа, като народ. Всъщност ние сме изминали не по-малък път от другите и само нашата история, тоест обстоятелството, че малко късничко сме се обединили и осъзнали като една общност, ни създава илюзията за някаква особена младост.

— Не, работите стоят малко по-иначе — възрази Дойчлин. — Младостта във висшия смисъл на думата няма нищо общо с политическата история, пък и изобщо с историята. Тя е метафизичен дар, нещо есенциално, някаква структура, съдба. Не си ли чувал досега за немския растеж, за немското странствуване, за безкрайното друмничество на немската същност? Ако искаш да знаеш, немецът е вечният студент, вечно стремящият се сред народите…

— А неговите революции — вметна с късо изсмиване Адриан — са панаирджийските фокуси на световната история.

— Много остроумно, Леверкюн. Чудно е все пак, че твоето протестантство ти позволява да бъдеш толкова духовит. В краен случай би могло да се погледне и по-сериозно на това, което аз наричам младост. Да бъдеш млад, ще рече да бъдеш първичен, ще рече да си останал близо до изворите на живота, ще рече да бъдеш достатъчно силен да въстанеш и да се отърсиш от оковите на една отживяла цивилизация, да се осмелиш на това, за което у другите липсва жизнен кураж, именно да потънеш отново в стихийното. Младежката смелост е духът на „умри, за да възкръснеш“, тя е знание чрез смъртта да се възраждаш.

— Дали това е толкова немско? — осведоми се Адриан. — Възраждането се наричаше някога rinascimento и възникна в Италия. А „назад към природата“ ни беше препоръчано най-напред на френски.

— Едното беше обнова на културата — възрази Дойчлин, — а другото — пасторална сантименталност.

— От тази пасторална сантименталност произлезе Френската революция — настоя Адриан, — а реформацията на Лутер беше само един клок, една етична разновидност на Ренесанса, неговото приложение на религиозна почва.

— На религиозна, виждаш ли? А религията е във всички случаи нещо много по-друго от някакво си там археологично възстановяване и революционна критика на обществото. Ами че религиозността е самата младост, тя е непосредствеността, куражът и дълбочината на личното битие, волята и способността да изпитаме и изживеем инстинктивността и демоничното в живота в пълната му виталност, както ни го е изяснил и Кйергегор.

— Смяташ ли, че религиозността е типично немска дарба? — попита Адриан.

— В смисъла, който й дадох, като душевна младост, като спонтанност, като доверие в живота, като Дюреровия ездач между смъртта и дявола — безусловно!

— А Франция, страната на катедралите, чийто крал се наричаше най-християнският и която е дала на света богослови като Босюе, като Паскал?

— Това е било отдавна. От векове историята сочи Франция като носителка на антихристиянската идея в Европа. Мисията на Германия е обратната, ти щеше да чувствуваш и да знаеш това, Леверкюн, ако не беше тъкмо Адриан Леверкюн, тоест: твърде студен, за да си млад, и твърде умен, за да си религиозен. С ум човек може да отиде далече в църковната йерархия, но едва ли в религията.

— Благодаря ти, Дойчлин — изсмя се Адриан, — на чист немски език и без много усуквания, както би рекъл Еренфрид Кумпф, ти добре ме нареди. Но аз имам някакво предчувствие, че и в църковната йерархия няма да отида далече. Едно във всеки случай е сигурно, че ако не беше тя, аз не бих станал богослов.

На мене ми е много добре известно, че най-даровитите сред вас четат Кйергегор, че те виждат всяка истина, също и етичната истина само в субективното и се ужасяват от всякакво стадно съществувание. Но аз не мога да споделя вашия радикализъм, на който впрочем не е съдено да трае дълго, който е само една студентска волност — аз не възприемам и вашето Кйергегорово отделяне на църквата от християнството, В църквата, дори и такава, каквато е днес, обуржоазена и светска, аз виждам една опора за ред, една институция за обективно дисциплиниране, за канализиране, за удържане в определено русло на религиозния живот, който без нея би изпаднал в субективистична разюзданост, в истински хаос, би се превърнал в един свят на фантастични страхотии, с море от демонизъм. Отделянето на църквата от религията е равносилно на отказ да се направи разлика между религиозността и безумието…

— Ама че го каза и ти! — обадиха се мнозина.

Но Матеус Арцт, „социалният Арцт“^[2], както го наричаха другите, защото социалното беше неговата страст, се намеси.

— Прав е Леверкюн! — решително заяви той. Арцт беше християнски социалист и често цитираше мисълта на Гьоте, че християнството било политическа революция, която, след като не сполучила, се превърнала в морална. И сега продължи да развива същата мисъл, като заяви, че тази морална революция трябвало отново да стане политическа, именно социална. Това щяло да бъде единственото средство за дисциплинирането на религиозността, опасностите от извращенията в която Леверкюн доста добре обрисувал. Религиозният социализъм, свързаната със социалното религиозност, това било то главното, защото същественото било да се постигне истинска връзка, теономната връзка трябвало да се съчетае със социалната, да се свърже с възложената ни от бога задача за усъвършенствуване на обществото. — Вярвайте ми — заключи накрая той, — въпросът е да се създаде един съзнателен индустриален народ, една интернационална индустриална нация, която да е в състояние да образува едно истинско европейско общество, почиващо на справедлив стопански строй. В такова общество ще могат да се проявят всички творчески импулси, които в зачатъчно състояние съществуват и сега, и те ще се проявят не само за техническото осъществяване на една нова стопанска организация, не само за основното хигиенизиране на натуралното снабдяване с необходимото за живота, но и за установяване на нов политически ред.

Предавам думите на тези млади хора така, както те ги изказваха тогава, с всичките изрази, заимствувани от академичния жаргон, превзетостта на който те ни най-малко не съзнаваха, напротив, те си служеха с него с най-голямо задоволство и лекота, напълно естествено, като с виртуозна непретенциозност разменяха най-надуто претенциозни слова. „Хигиенизирането на натуралното снабдяване“ и „теономната връзка“ бяха едни от тези превзети изрази. Всичко това можеше да се каже и по-просто, но тогава то нямаше да бъде техният хуманитарно-научен език. Те обичаха да поставят въпросите „по същество“, говореха за „сакрално пространство“, за „политическо пространство“ или за „академично пространство“, за „структурен принцип“, за „отношение на диалектична напрегнатост“, за „адекватни представи за същността“ и тъй нататък. Дойчлин, сплел ръце зад тила, постави по същество въпроса за генетичния произход на икономическото общество, за което ратуваше Арцт. Според него генетичният му произход трябвало да се търси само в икономическия разум и само този разум се изявявал в икономическото общество.

— Ние трябва да сме наясно, Матеус — рече той, — че общественият идеал на социалната икономическа организация е плод на просветителско-автономната мисъл, с една дума, на рационализма, който далеч не обхваща и свръх, и подразумните сили. Ти вярваш, че съзнанието и здравият разум на човека са вече достатъчни, за да се изгради справедлив ред, при което за тебе „справедливото“ и „социално полезното“ се покриват, и смяташ, че оттук ще възникнат нови политически организми. Но икономическото пространство е съвършено различно от политическото и от икономическата мисъл за полезност към исторически ориентираното политическо съзнание няма непосредствен преход. Просто не разбирам как ти не си даваш сметка за това. Политическият ред се обуславя от идеята за държава, а държавата е форма на власт и господство, която не се характеризира с полезността. В държавата са представени съвсем не такива качествени величини, каквито могат да занимават умовете на фирмените представители и профсъюзните секретари, а качества от порядъка на честта и достойнството. За такива категории, драги мой, хората от икономическото пространство не притежават необходимите адекватни представи за същността.

— Ах, Дойчлин, какви ги приказваш — рече Арцт. — Като съвременни социолози ние много добре знаем, че и държавата се характеризира от функции, които носят полза. Да вземем например съдопроизводството или обезпечаването на сигурността. Освен това ние живеем изобщо в икономическа епоха, икономиката просто определя историческия характер на нашето време, а честта и достойнството не вършат за пет пари работа на държавата, ако тя самата не е способна да схваща правилно икономическите закономерности и да ги ръководи.

С това Дойчлин беше съгласен, но не признаваше, че тези именно полезни функции са същественото основание на държавата. Оправдание за съществуването на държавата трябва да се търси в нейното величие, в нейната суверенност, която затова именно не зависи от оценката на отделния индивид, защото — противно на приказките в „Обществения договор“ — съществува преди индивида. Свръхиндивидуалните зависимости са всъщност толкова първични, колкото и отделният човек и икономистът затова собствено не може да разбере какво е държавата, защото той няма никаква представа за нейното трансцендентално основание.

Тук фон Тойтлебен рече:

— Аз гледам донякъде със симпатия на социал-религиозната връзка, за която се застъпва Арцт по-добре все пак такава, отколкото никаква, и Матеус е съвършено прав, като казва, че първото нещо е да се намери правилната връзка. Но за да бъде връзката правилна, за да бъде тя същевременно и религиозна, и политическа, тя трябва да е народностна и за мене възниква въпросът дали от едно икономическо общество може да възникне нов народностен дух. Да погледнем Рурската област: там имаме струпвания на хора, но не и нови народностни клетки. Качете се в пътническия влак от Лойна за Хале! В него е пълно с работници, които много добре разсъждават върху надничната тарифа, но от техните разговори не личи да са извлекли от своя задружен труд някакви нови народностни сили. В икономиката все повече се налага чисто преходното…

— Но и народностният дух е преходен — забеляза друг един, дали беше Хубмайер или Шапелер, вече не си спомням добре. — Като богослови ние не можем да приемем, че народът е нещо вечно. Способността да изпитваш въодушевление е много добро нещо и нуждата да вярваш е за младежта много естествена, но всичко това е едно изкушение. Би трябвало добре да се вгледаме дали субстанцията на новите връзки — които днес при отмиращия либерализъм се предлагат отвсякъде — притежава и истинност и дали създаващият връзката обект е нещо действително, или може би е само продукт, да речем, на структурната романтика, която си създава идеологичните обекти по номиналистичен, да не кажа, фикционалистичен път. Аз мисля или по-скоро аз се опасявам, че обожественото народностно начало и утопично разбираната държава са такива номиналистични връзки, такива номиналистични религии, и в тяхното изповядване, в изповядването, да речем, на Германия има нещо необвързващо, защото то съвсем не засяга субстанцията на личността и присъщите на нея качества. За тази субстанция изобщо не се пита и ако някой каже „Германия!“ и обяви това за своя религия, за своя връзка, той няма нужда нищо да удостоверява, защото никой няма да го попита, самият той няма да се попита доколко у него лично, ще рече, в квалитативен смисъл, се осъществява немското начало и до каква степен е той в състояние да служи за утвърждаването на един немски начин на живот в света. Именно това наричам аз номинализъм или по-право фетишизъм на името и това според мене е идеологично идолопоклонство.

— Добре, Хубмайер — рече Дойчлин, — всичко, което казваш, е напълно вярно, във всеки случай признавам, че с критиката си ти ни доведе по-близо до самия проблем. Аз възразявах на Матеус Арцт, защото господството на принципа за полезност в икономическото пространство е за мене неприемливо, но аз съм напълно съгласен с него по отношение на това, че само по себе си в теономната връзка, сиреч изобщо в религиозността, има нещо формалистично и неконкретно, че тя се нуждае от емпирично-земно попълване, от практическо богопослушание. За тази цел Арцт си е избрал социализма, а Карл Тойтлебен народностното начало. Това са двете връзки, между които трябва днес да избираме. Аз не съм съгласен, че имало свръхпредлагане на идеологии, откак никой не се лъже вече от фразите за свободата. В действителност две са само възможностите за религиозно послушание и религиозно осъществяване: едната е социалната, другата националната. Но за нещастие и двете будят известни съмнения, и двете носят своите опасности, и то твърде сериозни. Върху тъй често срещаната номиналистична липса на съдържание и отсъствие на лична субстанция в изповядването на народностната идея много сполучливо се изказа Хубмайер и за да обобщим, бихме могли да добавим, че е съвършено без значение дори и солидаризирането с възвишаващите живота обективности, ако то не оказва влияние върху изграждането на личния живот, а служи само за тържествени изяви, към които аз причислявам даже и саможертвата в момент на порив. На истинската жертва са присъщи две ценностни и качествени съставки: тая на делото, за което се върши жертвата, и тая на самата жертва… Но има и случаи, където личната субстанция е напълно проникната например от германското начало и съвършено неволно се обективизира и като жертва, при което обаче не само че липсва каквото и да било изповядване на народностна връзка, но е налице дори най-енергичното нейно отричане, така че трагичната жертва се върши в рязко противоречие между същността и изповядваната вяра… Но стига толкова за тая вечер по националната връзка. А колкото се отнася до социалната, при нея неудобството е там, че дори и в икономическото пространство всичко да бъде уредено по най-добър начин, въпросът за осмисляне на съществуванието и за достоен начин на живот ще си остане все така открит, както и сега. Един ден ние ще имаме универсално икономическо управление на земята и пълна победа на колективизма — е добре, с това ще изчезне тогава и релативната несигурност у човека, която капиталистическата система с характерните за нея социални катастрофи още поддържа у него, с други думи, ще изчезне и последният остатък от всякакъв спомен за застрашеността на човешкия живот, а с това и духовната проблематика изобщо. Човек ще се пита тогава за какво още ще се живее…

— Ти да не искаш да запазиш капиталистическата система, Дойчлин — запита Арцт, — защото тя живо ни напомня, че животът ни е застрашен?

— Не, това аз не искам, драги ми Арцт — отвърна ядосано Дойчлин. — Ала позволи ми да ти напомня трагичните антиномии, с които животът е пълен.

— За тях няма нужда да се напомня — въздъхна Дунгерсхайм. — Те и без това са такова зло, че като религиозни хора ние трябва да се питаме дали наистина светът е творение само на благия бог, или е по-скоро задружно дело, не искам да казвам с кого.

— Бих искал да зная — забеляза Тойтлебен — дали младежта и на другите народи лежи също тъй на сламата и се измъчва над проблеми и антиномии.

— Едва ли — отзова се пренебрежително Дойчлин. — У тях в духовно отношение всичко е по-просто и по-лесно.

— С изключение у руската революционна младеж — вметна Арцт. — Сред нея, доколкото зная, се водят безкрайни спорове, пълни със страшно диалектично напрежение.

— Русите — рече сентенциозно Дойчлин — имат дълбочина, но не и форма. Западните имат форма, но нямат дълбочина. И едното, и другото имаме само ние, немците.

— И ако това не е изповядване на народностния принцип! — засмя се Хубмайер.

— Не, то е изповядване на една идея — възрази Дойчлин. — Говоря за това, което се изисква от нас. Нашият дълг е изключителен и несъизмерим с това, което досега сме постигнали. Дългът и действителността са разделени у нас от много по-голяма пропаст, отколкото у другите народи именно защото дългът ни е от такъв висок порядък.

— Да оставим по-добре настрана националния принцип — предупреди Дунгерсхайм — и да погледнем на проблематиката във връзка със съществуванието на съвременния човек изобщо. Работата е там, че откак у хората изчезна непосредственото доверие в битието, а в миналите времена това доверие беше следствие от цялостната включеност на човека в заварения обществен строй, искам да кажа, в наситения с религиозно чувство строй, насочен определено към една дадена посредством откровение истина… та мисълта ми е, че откак това доверие рухна, откак възникна съвременното общество, нашето отношение към хората и нещата стана безкрайно разсъдъчно и сложно, всичко се превърна в проблематика и несигурност, така че и стремежът към истината заплашва да завърши с отчаяние и резигнация. Търсенето на начини да се излезе от това разложение и да се открият началата на нови организационни сили е всеобщо и ако все пак може да се приеме, че у нас, немците, то е особено сериозно и настойчиво и че другите народи не страдат толкова от историческата си съдба, може би защото са по-силни или пък по-тъпи…

— По-тъпи — отряза фон Тойтлебен.

— Така казваш ти, Тойтлебен. Но ако ние си приписваме като национална чест някаква изключителна проницателност и осъзнаване на историко-психологичната проблематика и отъждествяваме стремежа си към нов цялостен строй с немското начало, това значи, че се готвим да повярваме в един мит, съмнително достоверен и несъмнено високомерен, именно в народностния, с неговата структурна романтика около типа на воина, което си е вече издокарано по християнски чисто езичество, провъзгласяващо Христос за „водач на небесното войнство“. А това е безспорно едно заплашено от демонизъм становище…

— Е, та? — запита Дойчлин. — Демонични сили се гнездят покрай категориите за ред във всяка една жизнена проява.

— Нека наричаме нещата с техните имена — намеси се Шапелер, а дали пък не беше Хубмайер. — Демоничност на немски ще рече: нагони, инстинкти. А там е работата, че днес за всевъзможните нови течения се прави пропаганда дори и с нагоните, дори и те биват намесвани, за да се поукраси старият идеализъм с тяхната психология, та да се създаде подкупващо впечатление за някаква по-голяма плътност на действителността. Но тъкмо поради това такава една пропаганда може да се окаже чиста шарлатания…

Тук бих могъл да кажа само „и тъй нататък“, защото е време да свърша с пресъздаването на този разговор или по-право — на такъв един разговор. В действителност той не свършваше или продължаваше дълго, до късна нощ, със своите „двуполюсни позиции“ и „исторически осъзнати анализи“, с „извънвременните категории“, „онтични непосредствености“, „логични диалектики“, та и „веществени диалектики“ — продължаваше многоучено, усърдно и безкрайно, за да заглъхне накрая, да потъне, с други думи, в съня, към който председателят Баворински приканваше, защото в зори, а то се зазоряваше вече, трябваше да се потегля на път. Че милостивата природа държеше наготово съня, за да погълне в него разговора и да го отнесе в забрава, беше обстоятелство, заслужаващо благодарност, и Адриан, който отдавна не беше продумвал, изрази това с няколко думи, докато се нагласяше по-удобно за сън:

— Е, лека нощ. Истинско щастие е, че човек може да го рече. Дискусиите би трябвало винаги да се водят само преди спане, с прикрит тил откъм очакващия ни сън. Колко е неприятно наистина след отвлечен разговор да трябва още да бодърствуваш!

— Това е дезертьорско становище — промърмори още някой и след това се зачуха първите похърквания, мирно оповестяващи за изпадането във вегетативно състояние, два часа, от което бяха достатъчни, за да възвърнат енергията у тия славни младежи отново да се наслаждават с благодарност на природата, да я съзерцават с жадни очи и да продължават неизбежните си богословско-философски дебати, които почти никога не секваха и създаваха постоянни поводи за опониране и импониране, за взаимно поучаване и развиване. През месец юни, когато от клисурите на гористите възвишения, които пресичат тюрингската котловина, се разнася тежкият аромат на жасмина, тъй беше приятно с дни да се броди из тази почти незасегната от индустрията, щедро облагодетелствувана, плодородна земя с приветливи селца от струпани накуп паянтови къщици! А щом излезете от тези земеделски местности и преминете в предимно скотовъдните, за да тръгнете по легендарната пътека на обраслия с бор и бук планински хребет — по тъй наречения Ренщайг, който започва от Франконската гора и стига до Айзенах на река Хьорзел, с чудни гледки надолу към долината на Вера — околностите стават още по-хубави, още по-величествени и по-романтични, тъй че думите на Адриан както за равнодушието на младежта към природата, така и за желателността след отвлечените диспути човек да може да се спасява в съня, тук губеха сякаш своето обичайно значение. Дори и за него те едва ли вече значеха нещо, защото, когато неговата мигрена не го правеше мълчалив, той вземаше живо участие в разговорите през деня и макар природата да не изтръгваше от него възторжени възклицания, макар той да я съзерцаваше с някаква замислена въздържаност, аз все пак не се съмнявам, че нейните картини и ритми, нейните увличащи във висините мелодии проникваха в неговата душа по-дълбоко, отколкото в душите на другарите му и по-късно някои от образите на чиста, освободена красота, мярнали се в неговите изпълнени с духовно напрежение творения, ме караха да си спомням за тези задружни впечатления от нашите излети.

Да, това бяха оживени часове, дни и седмици. Надишали се на чист, наситен с кислород въздух при този живот на открито, въодушевени от впечатленията от пейзажа и историческите места, тези младежи издигаха умовете си до мисли, които по своя разточителен кипеж и свободно експериментиране бяха типични за времето на студентството. По-късно, в годините на сивото професионално всекидневие, в по-сетнешното състояние на филистерство — дори и да е то духовническо филистерство — за тези мисли нямаше да се намери вече никакво приложение. Често ги наблюдавах аз при техните богословско-философски разисквания и си представях как за някои от тях времето на членуването във „Винфрид“ щеше да изглежда най-значителната част от живота им. Аз ги наблюдавах, наблюдавах и Адриан — със свръхясното предчувствие, че на него положително то нямаше да се види такова. Ако аз, като небогослов, бях само гост сред тях, той, макар и богослов, беше гост повече и от мене. Защо? Аз чувствувах не без известна тревога някаква съдбовна пропаст между тази благородно устремена младеж и самия него, чувствувах разликата между жизнената крива на тази добра, дори превъзходна посредственост, на която скоро предстоеше да свърне от студентските лутания и търсения в релсите на улегналия живот, и предопределението на този невидимо белязан от съдбата човек, който никога нямаше да напусне пътя на духа и проблемите, който щеше да стигне по този пък кой знае докъде и чийто поглед, чието никога неотпускащо се до побратимяване държане, чиито задръжки при тези „ти“ и „ние“ бяха за мене, а навярно и за другите вече свидетелство, че и той подозира за тази разлика.

В началото на неговия четвърти семестър аз долавях вече известни признаци, че още преди първите изпити приятелят ми възнамерява да напусне богословския факултет.