Томас Ман
Доктор Фаустус (20)

XX

Или все пак намерих? Макар през годината на нашата раздяла да не беше се променил, все пак станал беше още по-подчертано той, и това бе достатъчно, за да ми направи впечатление, толкова повече, че бях позабравил какъв го бях оставил. Хладината на раздялата ни в Хале вече описах. Нашата среща, на която безкрайно се бях радвал, не падаше по хладност по-долу, така че аз, развеселен и огорчен едновременно, трябваше да преглътна и потисна смаян чувствата, които препълваха и бяха готови да избликнат от сърцето ми. Да бъда посрещнат на гарата, не очаквах, не бях му и съобщил точно часа на пристигането си. Потърсих го просто в квартирата му, преди още да се погрижа за собственото си настаняване. Хазяйката му съобщи за идването ми и аз влязох в стаята, като радостно, го извиках по име.

Той седеше на писалището си, едно старомодно бюро с шкафче и ролетка отгоре, и пишеше ноти.

— Здравей — каза той, без да ме погледне. — Ей сега ще поговорим — и продължи още няколко минути да пише, като предостави на мене да реша дали да остана прав, или да седна. Това не трябва криво да се разбира, както не го разбирах криво и аз. То беше по-скоро доказателство за отдавна изпитаната ни дружба, за близостта ни, която съвсем не можеше да бъде повлияна от едногодишната ни раздяла. Беше просто като че ли се бяхме разделили вчера. При все това аз се почувствувах малко нещо излъган в очакванията си и обезсърчен, но и развеселен същевременно, така, както своеобразността развеселява. Отдавна се бях настанил на едно от тапицираните с вълнен плат, без облегалки за ръцете кресла до масата с книги, когато той завинти автоматичната си писалка и дойде при мене, без и сега да ме погледне както трябва.

— Идваш тъкмо навреме — рече той и се настани от другата страна на масата. — Квартетът Шафгош ще свири опус 132 тази вечер. Ще дойдеш с мене, нали?

Разбрах, че говори за Бетховеновото късно произведение „Щрайхквартет в ла-минор“.

— Щом вече съм тук — отговорих, — ще дойда. Няма да е зле да чуя още веднъж лидийската част, „Благодарствената песен на един оздравяващ“.

— „При всеки пир суша таз чаша. В очи ми сълзите блестят!“ — каза той и заговори за църковните напеви и за Птоломеевата, „естествената“ тонална система, чиито шест различни строя чрез темперираното, тоест фалшиво настройване се свеждат до два, мажорен и минорен, а също и за модулационното превъзходство на правилната гама пред темперираната. Темперираната той наричаше компромис за домашна употреба, тъй както и темперираното пиано било изключително за домашна употреба, това било само едно примирие едва от сто и петдесет години насам, което успяло да принесе значителни плодове, о, твърде значителни, но не трябвало поради това да си въобразяваме, че е сключено за вечни времена. Той изрази задоволството си, че тъкмо един астроном и математик, Клавдий Птоломей, родом от Горен Египет и жител на Александрия, е съставил най-добрата гама — естествената или правилната. Това идело отново да докаже, каза той, родствеността между музиката и астрономията, както било вече доказано от Питагор в неговото космично учение за хармонията. Между другото заговори пак за квартета и за неговата трета част, за странната й атмосфера, за нейния сякаш лунен пейзаж и за необикновено трудното й изпълнение.

— Всъщност — продължи той — всеки един от четиримата изпълнители трябва да бъде един Паганини и да владее не само своята партия, но и партиите на останалите трима, иначе няма оправяне. Слава богу, на шафгошци може да се разчита. Днес вече могат да го свирят, но това е границата на изпълнителските възможности, а на времето си беше просто неизпълним. Безжалостното равнодушие на този голям художник по отношение на земната техника е за мене нещо крайно забавно. „Какво ме интересува вашата проклета цигулка!“ — рекъл той на един, който му се оплаквал.

Ние се засмяхме — и странното беше само, че не бяхме се изобщо поздравили.

— Впрочем — рече той — след това идва четвъртата част, несравнимият финал с кратката, подобна на марш интродукция и онзи горд, прекрасен речитатив на първата цигулка, с който по възможно най-подходящ начин се подготвя темата. Досадно е само — стига ти да не го наречеш отрадно, — че в музиката, поне в тази музика, има неща, за които в цялата езикова сфера не може да се намери и при най-доброто желание действително подходящ епитет или поне комбинация от епитети. Тия дни как ли не се мъчих — не може и не може да се намери адекватно определение за духа, осанката, жеста на тази тема. Защото в нея има много жест. Трагично смела? Упорита, въодушевена, размахът стигнал до благородно величие? Все не е то. А да се нарече „прекрасна“, е, разбира се, детинска капитулация. Човек стига накрая до простото предписание, до надписа: алегро апасионато и това е най-доброто.

Съгласих се с него. Може би, рекох, довечера ще ни хрумне още нещо.

— Ще трябва скоро да се видиш с Кречмар — сети се той. — Къде живееш?

Казах, че за днес ще отида в някой хотел, а утре ще се поогледам вече за нещо по-подходящо.

— Разбирам защо не си ми възложил — каза той — да потърся нещо за тебе. Това на друг не може да се възложи. Аз вече разказах в „Кафе Централ“ — добави той — за тебе и за твоето идване. Ще трябва да те въведа там по-скоро сред хората.

Под „хората“ той подразбираше кръга от млади интелектуалци, с които се беше запознал чрез Кречмар. Убеден бях, че и към тях се отнасяше горе-долу тъй, както към братята-винфридовци в Хале. И действително, щом изразих радостта си, че е успял бързо да си намери подходяща компания в Лайпциг, той възрази: — То една компания… — и добави, че Шилдкнап, поетът и преводачът, бил все пак най-приемливият, но поради някакво самочувствие, не тъкмо на превъзходство, на него не могло твърде да се разчита, особено ако забележел, че някой му иска нещо, че има нужда от него, че прави опит с нещо да го натовари. Бил човек с извънредно развит — или може би и с недотам развит — усет за независимост, рече той. Но симпатичен, занимателен и парично между другото, тъй зле, че едва свързвал двата края.

Какво беше искал от Шилдкнап, който като преводач живееше в тясно общение с английския език и беше изобщо горещ почитател на всичко английско, се изясни от по-нататъшния ни разговор още същата вечер. Разбрах, че Адриан търсеше сюжет за опера и че още тогава, тоест няколко години преди да се заеме сериозно с тази задача, беше спрял вниманието си върху „Loves Labour’s Lost“^[1]. От Шилдкнап, който беше доста вещ и в музиката, той очакваше да му подготви текста, но отчасти поради заетост със собствените си работи, отчасти навярно и поради това, че Адриан засега едва ли би могъл да заплати труда му, Шилдкнап не искаше за това и да чуе. Впоследствие аз оказах на приятеля си тази услуга и за мене е удоволствие да си спомням първия изпитващ почвата разговор, който водихме още същата вечер по този повод. Установих, че тенденцията към по-пълно сливане със словото, към по-ясна вокална артикулация все повече го завладяваше: той се опитваше сега да композира почти изключително песни върху по-къс или по-дълъг текст и дори върху епични откъслеци, като черпеше материал от една средиземноморска антология, която в доста сполучлив немски превод обхващаше провансалска и каталонска лирика от дванадесетия, и тринадесетия век, италианска поезия, върховни точки от виденията в „Божествената комедия“, а така също испански и португалски стихове. Поради музикалните настроения в момента и младостта на адепта почти неизбежно беше, че тук-там се чувствуваше влиянието на Густав Малер. Но още тогава се долавяше някакво звучение, някаква насока, някакъв собствен поглед и самобитност, които строго и отчуждено държаха на своето. По тях и днес разпознаваме твореца на гротескните видения от „Апокалипсиса“.

Най-ясно се проявяваха тези негови типични черти в редицата песни по текстове от „Чистилището“ и „Рая“, подбрани с тънък усет за техния афинитет с музиката. Една от тези песни, която и Кречмар бе посрещнал с извънредно одобрение, ме особено възхищаваше. В нея Данте вижда в светлината на звездата Венера да кръжат и по-малки светила — това са душите на блажените — едни от тях се движат по-бързо, други по-бавно, „защото разнобожеството лицезрят“ — и сравнява това с искрите, които виждаме в пламъка, с гласовете, които долавяме в песента, „кога единият се с друг преплита“. Бях смаян и очарован от начина, по който той възпроизвеждаше искрите на огъня и преплитащите се гласове. И все пак не знаех дали да отдам предпочитание на тези фантазии за светлина в светлината или на по-вдълбочените песни, рожба повече на мисълта, отколкото на вътрешно виждане — на ония, в които всичко е въпрос, борба по необяснимото, където „съмнението също никне на истината при нозете“ и дори херувимът, който съзерцава глъбините на бога, не може да прозре в бездните на вечния промисъл. Адриан беше подбрал една страшно сурова поредица от стихове, където се говори за проклятието на невинността, на незнанието и се поставя въпросът за непостижимата справедливост, която предава на ада и добрите и чистите, щом не са кръстени, не са досегнати от вярата. Той беше успял да предаде в тонове гръмовния отговор, провъзгласяващ безсилието на сътвореното добро пред абсолютното добро, което, като извор на правдата, никога не ще се отрече от себе си, колкото и да се изкушава нашият разум да назове някои неща несправедливи. Мене ме възмущаваше този отказ от човешкото в името на някакво недостъпно абсолютно предопределение, пък и изобщо, колкото и да признавам величието на Данте като поет, склонността му да описва жестокости и сцени на мъки винаги ме е отблъсквала и аз си спомням, че упрекнах Адриан за избора му на такъв тежко поносим епизод. Ала тъкмо тогава срещнах един негов поглед, какъвто дотогава не познавах у него, и за който ми дойде на ум, когато си задавах въпроса, дали наистина съм напълно прав да твърдя, че съм го намерил непроменен след едногодишната ни раздяла. Този поглед, който му стана свойствен оттогава, макар и да не се долавяше често, а само от време на време, понякога дори и без особен повод, беше наистина нещо ново у него: ням, прибулен, отчужден до обидност, замислен и студено печален, той завършваше с усмивка, не тъкмо недружелюбна и все пак иронична — със стиснати устни и с онова извръщане настрана, което ми бе вече отдавна известно.

Впечатлението беше мъчително и — желано или не — обидно. Но аз го забравих бързо, заслушан, прехласнат в живата музикална интерпретация на притчата от „Чистилището“, за човека, понесъл в нощта на гърба си светилник, който не светел на него, но осветлявал пътя на идващите подир него. Докато слушах това, очите ми се пълнеха със сълзи. Но още по-щастлив ме направи извънредно сполучливото пресъздаване на съставеното само от девет стиха обръщение на поета към неговата алегорична песен, която била тъй тъмна и мъчна за разбиране, че нямало изгледи светът да долови нейния скрит смисъл. Затова, казва Данте на песента си, нека тя се обърне с молба към хората те да се опитат да схванат ако не нейната дълбочина, то поне нейната хубост. „Вижте ме поне колко съм хубава!“ Начинът, по който композицията се устремява от усложнеността, от нарочната хаотичност, от странната измъченост на първите стихове към мекото сияние на този възгласи трогателно потърсва спасение в него още тогава ме възхити и аз не скрих радостното си одобрение.

— Толкова по-добре, щом вече струва нещо — каза той и от по-нататъшния ни разговор стана ясно, че неговото „вече“ не се отнасяше до младата му възраст, а до това, че колкото и всеотдайно да работеше над всяка една задача, той гледаше на тези свои композиции, общо взето, само като на предварително упражнение за една завършена словесно-музикална творба, обща представа, за която вече имаше и чийто сюжет виждаше в споменатата Шекспирова комедия. Връзката със словото, която го занимаваше, той се стараеше да възвеличи и теоретически. Музиката и езикът, твърдеше той, са неща съпринадлежни, всъщност те са едно и също нещо, езикът е музика, музиката е език и разделени, те винаги се позовават, винаги си подражават един на друг, единият си служи със средствата на другия, взаимно те се заместват. Как музиката би могла да бъде най-напред слово, да се обмисля и запланува словесно, той показваше с факта, че Бетховен е бил забелязван да композира с думи. „Че какво записва в бележника си?“ — питали наблюдателите. „Той композира.“ — „Но той пише думи, не ноти.“ — Да, това му било свойствено. Записвал обикновено с думи идейния ход на дадена композиция, при което вмъквал само тук-там най-много по няколко ноти — тук Адриан се спря, явно замислен над казаното. — Художествената мисъл — продължи той — е изобщо особена и единствена по рода си духовна категория, но трудно можем да си представим първата скица на една картина, на една статуя, нахвърляна с думи, което също говори за особената съпринадлежност на музиката и езика. Напълно естествено е, че музиката се възпламенява от думите, че думите избликват от музиката, какъвто е случаят със завършека на Деветата симфония. В края на краищата вярно е, че цялото развитие на немската музика извежда до словесно-музикалната драма на Вагнер и намира в нея своята цел.

— Една от своите цели — рекох аз, като посочих Брамс и елементите на чиста музика в „Човека със светилника на гърба“, и той лесно се съгласи с моето уточняване, толкова повече, че това, което отдалече замисляше, беше толкова невагнерианско, колкото бе изобщо възможно, и съвсем далеч от всякакъв природен демонизъм и митичен патос. Той имаше пред вид възобновяването на операта буфа в духа на най-изкусен присмех и присмех над изкусността, нещо крайно маниерно и престорено, подигравка над афектирания аскетизъм и над онзи евфуизъм^[2], който беше общественият плод от изучаването на класическото наследство. Говореше въодушевено за сюжета, тъй като благодарение на него можеше да съпоставя примитивно-дебелашкото с комично-сублимното и да осмее едното в другото. Архаичният героизъм, надутият етикет на една мъртва вече епоха бе въплътен в образа на Дон Армадо, когото той с право обявяваше за завършена оперна фигура. И той ми цитираше на английски стихове от пиесата, залегнали, изглежда, дълбоко в сърцето му: отчаянието на остроумния Бирон поради клетвопрестъпната му любов към една, която вместо очи имала две топчета смола в главата си неговите стенания и молитвени възгласи заради тая, която „бога ми, ще свърши това, та ако ще би и Аргус да й бъде евнух и пазач“. После осъждането на този Бирон цяла година да пуска шеги край постелята на охкащи болни и неговия възглас: „По никой начин! Без сол е шегата, смъртта щом измъчва душата!“ — „Mirth cannot move a soul in agony“ — повтаряше той и заявяваше, че един ден непременно ще напише музика за това и за несравнимия разговор в петото действие за глупостта на мъдреца, за безпомощния, напразен, унизителен опит на духа да украсява със себе си шутовската качулка на страстта. Такива откровения, казваше той, като двата стиха, в които се говори, че никаква млада кръв не пламвала така безумно, както обезумялата сериозност, „as gravity’s revolt to wantonness“, се срещат, само по гениалните върхове на поезията.

Аз се радвах на възхищението му, на неговото увлечение, макар че изборът на сюжета никак не ми допадаше винаги ми е било малко болно, когато прекаленостите на хуманизма се осмиваха, защото в края на краищата по този начин ставаше смешен и самият хуманизъм. Ала това не ми попречи да му напиша по-късно либретото. Но още тогава най-настойчиво се опитах да го разубедя от странното му и съвсем непрактично намерение да композира комедията по английския текст, защото неговото чувство му подсказваше, че това ще бъде най-правилното, най-достойното и автентичното, а също и защото му се струваше, че то се налага и заради игрословията и старинния английски народен стих — догерелримата. На главното ми възражение, че с чуждия език на текста той ще осуети всяка възможност произведението да се постави на немската оперна сцена, той не обръщаше внимание, защото не можеше изобщо да си представи, че ще се намери съвременна публика, която да приеме неговите особени, чудато-карикатурни фантазии. Идеята му да запази английския текст беше във висша степен странна, но тя си имаше своите дълбоки корени в надменната боязън от света, в старонемския кайзерсашернски провинциализъм и подчертаното космополитично самочувствие, които съставяха неговата природа. Ненапразно беше той син на града, където Отон III беше погребан. Неговата неприязън към немското начало, което самият той въплътяваше (една неприязън, която го сближи с англиста и англомана Шилдкнап), се проявяваше, от една страна, като дълбок свян пред света, а от друга, като непреодолима нужда от целия свят, от простор, и тук именно трябваше да се търси причината за упорството му да предложи на немския слушател песни на чужд език или по-право: поради чуждия език съвсем да не му ги предлага. Действително още през първата година на моя престой в Лайпциг той написа композиции за стихове на френски от Верлен и на английски от особено любимия му Уйлям Блейк, които десетилетия наред не бяха пети. Композициите по Верлен чух по-късно в Швейцария. Една от тях е чудесното стихотворение, завършващо със стиха „C’est I’heure exquise“^[3] също тъй вълшебна е „Chanson d’Automne“^[4], трета една са фантастично меланхоличните, безумно мелодичните три строфи, които започват със стиховете: „Un grand sommeil noir — tombe sur ma vie“^[5]. Сред тях имаше и няколко лудешко безгрижни места от „Fetes galantes“^[6], като „Не! Bonsoir, la Lune!“^[7] и преди всичко злокобното, посрещнато с кискане предложение: „Moutons ensemble, voulez-vous?“^[8]. Колкото до странната поезия на Блейк, той написа музика върху строфите за розата, чийто живот се рушел от мрачната любов на червея, който успял да се добере до нейното карминеночервено ложе. Освен това зловещите шестнадесет стиха от „Poison Tree“^[9], в които поетът пои злобата си със сълзи и с усмивка, с коварно лукавство я грее, така че на дървото узрява съблазнителна ябълка, с която крадливият му враг се отравя: за радост на зложелателя си лежи той под дървото мъртъв на сутринта. Злостната простота на стихотворението беше напълно предадена от музиката. Но още по-дълбоко впечатление ми направи още при първото чуване песента по текст пак от Блейк, където той бълнува за някаква златна църквица, пред която се тълпят разплакани, скръбни богомолци, без да смеят да влязат. Но ето че се надига една змия, която с упорити усилия успява да се вмъкне най-сетне в светилището, проточва лигавото си тяло по скъпоценния под и се добира до олтара, където оплюва хляба и виното с отровата си. „Затова — заключава поетът с отчаяна логика, — тогава, при тази гледка — казва той, — аз отидох в една кочина и легнах сред свинете.“ Кошмарността на това видение, нарастващият страх, ужасът пред осквернението, яростният най-сетне отказ от обезчестената при това зрелище човечност бяха предадени в музиката на Адриан с поразително проникновение.

Но това са по-късни неща, макар че те всички се отнасят до тази част от разказа ми, в която се описват годините, прекарани от Леверкюн в Лайпциг. А онази вечер при пристигането ми ние слушахме заедно квартета Шафгош и на другия ден посетихме Вендел Кречмар, който ми говори после насаме за напредъка на Адриан по такъв начин, че аз се почувствувах щастлив и горд. Ако все пак някога би му се случило да се разкайва за нещо, каза ми той, то най-малко щяло да бъде за това, че е призовал Адриан към музиката. Наистина за човек с такава самоконтрола, за такъв противник на безвкусицата и на всичко, което е достъпно за публиката, нямало да е лесно — и външно, и вътрешно, но тъкмо това било тук хубавото, защото само изкуството било в състояние да създаде трудности в един живот, на който иначе лесните постижения щели да навеят смъртна скука. А колкото се отнасяше до мене, аз се записах при Лаутензак и при прочутия Берметер, доволен, че няма да слушам вече заради Адриан богословски науки. Адриан пък ме въведе в кръжеца на „Кафе Централ“. Това беше нещо като клуб на бохеми, който окупираше тук една отделна, пълна с тютюнев дим стая, където членовете четяха подир обед вестници, играеха шах и обсъждаха събитията в културния живот. Тук идваха хора от консерваторията, художници, писатели, млади издатели, а също тъй и интересуващи се от изкуството начеващи адвокати, неколцина драматични артисти от твърде литературно ръководения „Лайпцигски камерен театър“ и други представители от тези среди. Рюдигер Щилдкнап, преводачът, на години доста пред нас, може би над тридесетте, се числеше, както споменах, също към компанията и тъй като беше единственият, с когото Адриан поддържаше по-тясна дружба, и аз също се посближих с него и прекарвах по някой и друг час в обществото на двамата. Че аз гледах при това малко критично на този човек, когото Адриан беше удостоил с приятелството си, това, боя се, ще проличи от предварителната скица, която тук ще нахвърлям за него, макар че ще се старая, както впрочем винаги съм се старал, да му отдам пълната справедливост.

Шилдкнап се бе родил в един среден по големина силезийски град в семейството на пощенски чиновник, който се беше поиздигнал над по-долните стъпала в службата, без да може обаче да претендира за някоя от по-високите административни длъжности, от рода на съветническите например, достъпни само за тези, които имат университетско образование. Пост като неговия не изискваше зрелостно свидетелство или предварително юридическо образование той се постигаше след няколкогодишен служебен стаж с полагането на старши секретарски изпит. Такъв именно се оказал и пътят на Шилдкнап-бащата, но тъй като бил човек с добро възпитание и обноски и същевременно обществено честолюбив, а пруската йерархия или не го допускала до по-горните кръгове в града, или, ако по изключение го допускала, това все пак му струвало унижения, той вечно роптаел против съдбата си, бил винаги кисел, намусен и за своята несрета в живота отмъщавал на семейството си за вечно лошото си настроение. Рюдигер, синът, доста пренебрегваше пиетета за сметка на комизма, като описваше твърде картинно пред нас как тази социална неудовлетвореност на баща му е тровела живота и на него, сина, и на майката, и на останалите деца. И това отравяне се вършело по особено чувствителен начин, тъй като поради културата на бащата то се проявявало не в груби караници, а в по-изтънчено създавани неприятности и в изкусно разигравани сцени на самосъжаление. Сядал например на трапезата и още при плодовата супа, в която плували череши, на зъба му попадала кокичка и му повреждала коронката. „Ето на, виждате ли — казвал той с разтреперан глас, като разпервал ръце, — така е то, на мене все тъй ми върви, това трябваше и да се очаква, такава ми е съдбата, иначе не можеше и да бъде! Седнах с такова, удоволствие на масата, бях почувствувал донякъде апетит, денят е горещ, очаквах студената супа да ме поразхлади малко. А ето какво се случи. Какво да се прави, сами виждате, че на мене не ми е дадено да се порадвам на нещо. Отказвам се от по-нататъшното ядене. Оттеглям се в стаята си. Желая ви добър апетит!“ — завършвал той със секващ глас и ставал от масата, като знаел отлично, че на другите е преминал всякакъв апетит и че ги оставя дълбоко потиснати.

Лесно можем да си представим колко разсмиваха Адриан тия горчиво-весело разказвани сцени, преживявани със свойствената на младостта интензивност. Но ние трябваше да позаглушаваме своя смях и да проявяваме деликатност, тъй като в края на краищата ставаше дума за бащата на разказвача. Рюдигер твърдеше, че болезненото чувство за социална малоценност у главата на семейството се било предало повече или по-малко и на останалите му членове, самият той излязъл от семейството си с нещо като душевна покруса, но тъкмо досадата от това състояние била, изглежда, една от причините, поради която не доставил удоволствие на баща си да види наваксано в лицето на сина си пропуснатото от самия него и провалил надеждите му да стане поне чрез наследника си административен съветник. Била му дадена възможност да завърши гимназия, след това бил пратен в университета. Той не стигнал и до кандидатския изпит, а се отдал на литература и предпочел по-скоро да се откаже от всякаква парична издръжка от къщи, отколкото да задоволи горещото, но ненавистно нему желание на баща си. Сега пишеше стихове със свободен размер, критични статии, къси разкази в спретната проза, но отчасти от икономически съображения, отчасти и защото творчеството му не се отличаваше с кой знае каква плодовитост той беше принуден да ограничи дейността си предимно в областта на превода, и то от любимия си език, от английския, така че напоследък обслужваше не само редица издателства с немски преводи от английската и американската забавна белетристика, но по поръка на една мюнхенска фирма, която печаташе луксозни и редки издания, превеждаше и по-стара английска литература, драматически нравоучения на Скелтън, някои работи от Флетчер и Уебстер, дидактически стихове от Поп и допринасяше за появата на отлични немски издания на произведения от Свифт и Ричардсон. Такива творби той снабдяваше с добре обосновани предговори и влагаше в превода им изключителна добросъвестност, чувство за стил и вкус, встрастено загрижен за точността при възпроизвеждането на оригинала, за адекватността на изразните средства и все повече и повече запленен от заинтригуващите очарования и мъки на преводаческото изкуство. Това обаче водеше до едно душевно състояние, много напомнящо — наистина в по-друга плоскост — състоянието на баща му. Защото той се чувствуваше роден за самостоятелна писателска дейност и с огорчение говореше за принудителното си слугуване на чуждия успех, което го съсипвало и слагало върху него по оскърбителен начин своя печат. Поет искаше да бъде той — и беше, според своето убеждение, а обстоятелството, че бе принуден за тази проклета прехрана да играе ролята на литературен посредник го настройваше критически и отрицателно спрямо приносите на другите и това беше предмет на всекидневните му оплаквания. „Да имах само време и възможност да работя, вместо като преводач да опъвам каиша, щях да ви покажа аз…“ — казваше той често. Адриан беше склонен да вярва думите му, но аз подозирах, съдейки може би твърде строго, че неговата възпрепятствуваност беше всъщност само един добре дошъл предлог, за да прикрива сам от себе си липсата на вроден и непреодолим творчески импулс.

И при все това не би отговаряло на действителността, ако бихме си го представяли като някакъв начумерен мизантроп напротив, той беше извънредно, дори детински весел човек, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор, по характер тъкмо това, което англичаните наричат „boyish“^[10] — той начаса се оказваше запознат с всички синове на Албион, пристигнали в Лайпциг било като туристи, било като безделни скитници из континента или като ревностни почитатели на музиката, говореше с тях на езика им, напълно сроден с лексикона на събеседника си, talking nonsense^[11] с истинско удоволствие, имитираше много комично техните опити да се обясняват на немски, техния акцент и извънредно коректното им неумение да си служат с говоримия език и тяхната слабост като чужденци, често да употребяват твърде книжното местоимение „онзи, онова“, да казват например: „разгледайте онова“, когато са искали да кажат само: „вижте това“! А и на вид той никак не се отличаваше от тях — досега не съм споменал нищо за външността му. Тя беше много добра и въпреки доста сиромашкото си и винаги едно и също облекло, което възможностите му го принуждаваха да носи, той изглеждаше елегантен, господарски спортно-небрежен. Имаше интересни черти, чийто просто благороден характер само донякъде се накърняваше от леко несигурната и малко мекушаво очертана уста, каквато често съм наблюдавал у силезийците. Висок, широкоплещест, с тесни бедра и дълги крака, той неизменно беше в едни и същи карирани, доста овехтели вече бричове, дълги вълнени чорапи, жълти спортни обувки, груба ленена риза с отворена яка и някаква дрешка връз нея с неопределен вече цвят и окъсели ръкави. Но ръцете му бяха изящни, с дълги, аристократични пръсти, с красиво оформени, овални, изпъкнали нокти и цялата му изобщо осанка беше тъй неоспоримо джентълменска, че той можеше да си позволява в това свое всекидневно, съвсем не салонно одеяние да се явява в общества, при които вечерното облекло бе задължително — на жените той се харесваше така дори повече, отколкото неговите съперници в коректно черно и бяло и на подобни приеми човек можеше да го види заобиколен от нескрито възхитен женски свят.

И все пак! И въпреки това! Макар мизерното му, оправдано от баналното безпаричие одеяние и да не накърняваше светския му вид, който с естествената си правда личеше и се налагаше, все пак тази правда беше отчасти измамна и в този комплициран смисъл Шилдкнап блъфираше. Неговият изглед на спортист заблуждаваше, защото той не спортуваше никак, ако не се смяташе ски-спортът, който донякъде упражняваше със своите англичани през зимата в Саксонска Швейцария, като при това често си навличаше възпаление на червата от не съвсем безобиден според мене характер, защото въпреки загорялото си лице и широки плещи неговото здраве не беше кой знае колко блестящо, той още като съвсем млад бе имал кръвоизлив от дробовете, което говореше за предразположение към туберкулоза. На безспорния му успех сред жените не отговаряше напълно, според моите наблюдения, успехът, който те имаха пред него — поне индивидуално, защото в съвкупността си те срещаха от негова страна пълното му преклонение, твърде неопределено, всеобхватно преклонение впрочем, което, колкото и да се отнасяше до пола като такъв, имаше пред вид всъщност всички възможности за успех в целия свят, така че в единичния случай се оказваше неактивно, пестеливо, въздържано. Той се задоволяваше, изглежда, със съзнанието, че можеше да има толкова любовни приключения, колкото би пожелал, и сякаш се плашеше от всякаква връзка с нещо действително, защото виждаше в това вече посегателство спрямо потенциалното, възможното. Потенциалното беше неговата сфера за проявяване, безкрайният простор на възможното — негово царство, в това отношение и дотолкова той действително беше поет. От името си заключаваше, че неговите прадеди са били въоръжени конници при рицари и князе и макар че никога не се беше качвал на кон, нито пък беше потърсвал такава възможност, той се чувствуваше роден за ездач. Честите си сънища, че язди на кон, той приписваше на атавистичните спомени, на това свое кръвно наследие и с необикновена убедителност ни показваше колко естествено му било да държи с лявата си ръка юздите, а с дясната да тупа коня по шията. Най-често чуваният израз у него беше „би трябвало“. Тази формула говореше за меланхолично преценяване на възможностите, осъществяването, на които се спъваше от липсата на решителност. Би трябвало да се направи това и това, да се стане или да се има това и това. Би трябвало да се напише роман из живота на лайпцигското общество, би трябвало, макар и като мияч на чинии да се предприеме едно околосветско пътешествие, би трябвало да се изучава физика, астрономия, да се придобие някое именийце и с пот на челото да се обработва земята. Ако купехме например в някой колониален магазин малко мляно кафе, той беше в състояние при излизането ни замислено да поклати глава и да каже: „Би трябвало човек да има колониален магазин!“

За чувството на Шилдкнап да пази независимостта си вече говорих. То се изразяваше вече и в неговото отвращение от държавна служба, в избора му на свободна професия. Но и тук той беше пак слуга, само че на мнозина господари, а и до голяма степен използвач. Защо да не използуваше наистина при своето стеснено положение добрата си външност, разположението на обществото към него? Той с готовност приемаше многобройните покани, обядваше тук и там в разни лайпцигски къщи, между тях и богати еврейски, макар че от него често можеха да се чуят антисемитски изказвания. Хора, които се чувствуват онеправдани, недостатъчно оценени и притежават при това благородна външност, често търсят удовлетворение в расовото самочувствие. Особеното в неговия случай беше, че той и немците не обичаше, беше дълбоко пропит от чувството за тяхната народностна непълноценност и тъкмо с това обясняваше желанието или дори предпочитанието си да се събира с евреи. Те пък от своя страна, главно издателски и банкерски жени на евреи, го гледаха с онова възхищение, което тяхната раса тъй дълбоко чувствува към немската господарска кръв, към дългите крака, и само се чудеха с какви нови подаръци да го отрупват: спортните чорапи, колани, свитери и връзки, които носеше, му бяха обикновено подарени, а и доста често — изпросени. Когато придружаваше някоя дама из магазините, той беше в състояние да посочи някой предмет и да каже: „Такова нещо аз не бих купил. Бих го приел само като подарък.“ И го приемаше като подарък с вид на човек, който е казал вече, че не би го купил. Впрочем той доказваше на себе си и на другите своята независимост, като по принцип отказваше да върши услуги — с други думи, като изобщо не искаше и да чуе, че някой може да има нужда от него. Ако някъде липсваше сътрапезник и го помолваха да заеме празното място, непременно отказваше. Ако някой пожелаваше да има приятната му компания било за някакво пътуване, било в някой предписан от лекаря курорт, отказът му беше толкова по-сигурен, колкото по-явно личеше, че другият държи на неговото присъствие. Той не изпълни и молбата на Адриан, който беше поискал от него да му преработи „Loves Labours Lost“ за либрето. При това много обичаше Адриан, искрено беше привързан към него и Адриан не му се сърдеше за отказа, понасяше изобщо извънредно търпеливо слабостите му, над които собствено и самият Шилдкнап се смееше, и му беше толкова благодарен за симпатичния разговор, за историите с баща му, за английските му детинщини, че му прощаваше лесно. Никога не съм го виждал толкова да се смее, да се смее до сълзи, както в обществото на Рюдигер Шилдкнап. Истински хуморист, Шилдкнап умееше да извлече и от най-незначителните неща изведнъж поразяващ комизъм. Така например известно е, че когато човек хруска сухар, в ушите му настава оглушителен шум и това изолира слуха му от външния свят. И по време на чая Шилдкнап ни демонстрираше как събеседниците, които хрупат сухари, не са в състояние да се чуват помежду си и техният разговор се свежда до: „Извинете?“, „Казахте ли нещо?“, „Момент, моля!“ А как се смееше Адриан, когато Шилдкнап с негодувание разглеждаше лицето си в огледалото! Защото той беше суетен — не по банален начин, а в поетично, така да се каже, отношение — във връзка с безкрайните, далеч превъзхождащи решителността му възможности за успехи в света, за които искаше да се запази млад и красив, и затова се ядосваше, като виждаше, че лицето му е склонно към ранни бръчки, към предивременно повяхване. Устата му и без това имаше нещо старческо, а в съчетание със спускащия се над нея малко увиснал нос, който можеше да се приеме и за класически, тя още повече състаряваше физиономията му. Към всичко това се прибавяха бръчките по челото и от носа към устата, както и „пачите крака“ край очите. И той приближаваше недоверчиво към огледалото лицето си, сбърчваше го в кисела гримаса, улавяше брадичката си с два пръста, прекарваше с отвращение отгоре-надолу ръка по бузите си и така изразително махваше с ръка към отражението си, че ние двамата с Адриан прихвахме да се смеем.

Не съм още споменал, че неговите очи бяха на цвят точно такива, каквито и на Адриан. Сходството беше наистина забележително: съвършено същата смес от сиво, синьо и зелено и дори също такова червеникаво кръгче около зениците. Може да звучи странно, но на мене винаги ми се беше струвало, струвало ми се беше, така да се каже, за мое успокоение, че шеговитото приятелство на Адриан с Шилдкнап имаше някаква връзка именно с това сходство в цвета на очите — а оттук у мен възникваше мисълта, че това приятелство почиваше на едно колкото дълбоко, толкова и весело равнодушие. Едва ли е нужно да добавям, че те винаги се обръщаха един към друг с презиме и на „вие“. Въпреки че аз не можех така да развличам Адриан, както го развличаше Шилдкнап, това „ти“ между него и мене от детинството ни ми даваше преднина пред силезиеца.