Към текста

Метаданни

Данни

Серия
101 далматинци (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hundred and One Dalmatians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Доуди Смит. 101 далматинци

ИК „Знак“, ИК „Дамян Яков“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

В старата староприемница

101-dalmatians-15.png

За Понго не беше никак трудно да налучка правилния път, който водеше извън Лондон, тъй като двамата с мистър Душкинг често бяха правили излети с колата в ергенските си дни и много пъти бяха ходили в Съфък. Кучетата тичаха ли тичаха по безлюдните улици, изминаваха километър след километър, а декемврийската нощ ставаше все по-ледена. Най-сетне Лондон остана зад гърба им, а малко преди разсъмване навлязоха в едно село в Епинг Форест, където се надяваха да прекарат деня.

Бяха решили да пътуват само нощем, а денем да почиват, защото не се съмняваха, че мистър Душкинг ще разгласи изчезването им и полицията ще ги търси. А през нощта вероятността да ги забележат и хванат беше много по-малка.

Тъкмо навлязоха в спящото село, и чуха тихо излайване. Миг по-късно ги посрещна една хрътка.

— Вие сте, предполагам, Понго и Мисис Понго? Всичко е уредено за посрещането ви посредством Вечерното лаене. Ако обичате да ме последвате.

И ги поведе към стара странноприемница с фронтони. Минаха под една арка и влязоха в покрития с каменни плочи двор.

— Пийте, моля, от личната ми чаша — продължи Хрътката. — Храната е сервирана в спалното ви помещение, но въпроса с водата не успяхме да уредим. (Защото кучетата не могат да носят пълни купички с вода.)

Понго и Мисис бяха пили един-единствен път, откак напуснаха дома си — от старото корито за поене на коне, което имаше по-ниска част за кучета. Затова сега жадно и с чувство за признателност залочиха.

— Самочувствието ми на съдържателка на хан ме изкушава да ви предложа най-хубавата ни спалня — отново заговори Хрътката. — Тя съчетава едновремешното обаяние с всички модерни удобства, включително и закуски в леглото без допълнително заплащане. Но няма да е благоразумно.

— Да — съгласи се Понго. — Веднага ще ни открият.

— Именно. Настаняваме ви в най-безопасното място, с което разполагаме. Естествено, веднага след Вечерния лай на събранието ни се стекоха всички кучета от селото — веднага щом научихме, че ще имаме честта да ви приемем. Оттук моля.

В дъното на двора се намираше стара конюшня, а в най-отдалечената й част имаше разнебитена пощенска карета.

— Най-подходящото място за далматински догове — усмихна се Понго. — Нашите предци са били отглеждани, за да тичат подир каретите и каляските. Понякога все още ни наричат пощенски или каретни кучета.

— А преходът ви от Лондон дотук доказва, че сте достойни за прадедите си — рече Хрътката. — Като бях малка, често използвахме тази карета за училищни излети, но години вече никой за нищо не я употребява. Тук ще сте в пълна безопасност, а и винаги ще има на пост няколко кучета. В случай на внезапна тревога ще изскочите през задната врата на конюшнята и ще избягате в нивите.

101-dalmatians-16.png

На пода на каретата имаше сламена постеля, а върху двойната седалка грижливо бяха поставени две великолепни пържоли, пет-шест сладки с глазура и кутия ментов фондан.

— От кучетата на месаря, хлебаря и сладкаря — поясни Хрътката. — За вечерята ви ще се погрижа аз. Какво ще кажете за бифтек?

Понго и Мисис отвърнаха, че с удоволствие ще си хапнат бифтек за вечеря, и се опитаха да й изразят признателността си за всичко, но тя не прие благодарностите им, а рече:

— За нас това е огромна чест. Имаме намерение да окачим малка паметна плоча — скрита от човешки поглед, разбира се, на която да пише:

Тук спаха Понго и Мисис

Сетне ги отведе до покритото с паяжини прозорче и им посочи едно по-дребно свое копие, което патрулираше из двора на странноприемницата:

— Най-малкият ми син. Вече е застъпил на пост. Надява се да се срещне с вас за малко, след като си починете, и да ви помоли за отпечатъци от лапите ви — иска да си прави колекция. Малоброен почетен ескорт ще ви изпрати до края на селото, но няма да им позволя да ви отнемат много време. Лека нощ, макар че всъщност би трябвало да ви кажа добро утро. Приятни сънища!

Щом Хрътката излезе, Понго и Мисис се нахвърлиха настървено върху храната.

— Макар че не бива според мен да преяждаме преди лягане — отбеляза Понго и затова оставиха недокоснати няколко ментови фондана. (По-късно Мисис ги изяде, както си спеше.)

Настаниха се удобно върху сламената постеля, един до друг, за да се топлят.

— Сигурен ли си, че хранят добре кученцата и се грижат за тях? — пак попита Мисис.

— Напълно съм сигурен. И още дълго време нищо лошо няма да им се случи, защото петната им не са достатъчно големи, за да изглеждат ефектно на кожено палто. Ах, Мисис, колко е приятно да сме си само двамата.

Мисис затупка радостно с опашка — радостно и с облекчение. Защото имаше моменти, когато бе усещала — е, не ревност, а малко тъга, задето Понго е така привързан към Пердита. Тя също много я обичаше, беше й признателна и много я съжаляваше. Друго си е обаче, когато собственият ти съпруг си е само твой, помисли си тя, но се насили да каже:

— Горката Пердита! Нито мъж, нито деца! Никога не бива да й даваме да разбере, че предпочитаме да сме си само двамата.

— Дано успее да успокои Душкингови — обади се Понго.

— Поне ще ги измие добре — рече Мисис и заспа.

Ах, как чудно се наспаха! Това бе първият им истински дълбок сън, откакто изчезнаха кутретата. Дори Вечерният лай не ги обезпокои. А той донесе добри новини, които Хрътката им предаде, когато дойде да ги събуди — веднага щом се мръкна. Кутретата били добре, а Късметчето изпратило съобщение, че им дават повече храна, отколкото са в състояние да изядат. Тази вест разпали апетита на Понго и Мисис и те с удоволствие погълнаха бифтеците, които ги очакваха.

Докато се хранеха, разговаряха с Хрътката, с нейния съпруг и децата им, които живееха в различни къщи. Хрътката обясни на Понго как да се доберат до селото, където трябваше да прекарат следващия ден — това бе уредено посредством Вечерния лай. След бифтеците се заловиха за чудесно парче сирене и точно тогава се зададе кучето на пощаджията с вечерния вестник в уста. Мистър Душкинг бе публикувал най-голямата си обява със снимка на двете кучета (направена по време на съвместния им меден месец).

Понго много се обезсърчи — разбра, че пътят, който си бяха предначертали, вече няма да е безопасен. Минаваше се през много села, където можеха да бъдат забелязани дори нощем — освен ако не изчакваха всички хора да си легнат, а това означаваше загуба на много време.

— Трябва да продължим през нивите — реши той.

— Може да се заблудите — отбеляза съпругът на Хрътката.

— Понго никога няма да се заблуди — гордо заяви Мисис.

— Пък и сега е пълнолуние — додаде Хрътката. Сигурно ще се оправите. С храната ще е много трудно. Бях уговорила в няколко села да ви чакат с ядене.

Понго ги успокои, че добре са се нахранили и до сутринта няма да изгладнеят, но му беше неприятна мисълта, че през нощта напразно ще ги чакат много кучета.

— Ще уредя въпроса по време на лая в девет часа — обеща Хрътката.

Откъм задната врата на конюшнята се дочуха дращене и сумтене. Всички селски кучета бяха дошли да изпратят гостите.

— Трябва незабавно да потеглим — рече Понго. — Къде е нашият млад приятел, който иска отпечатъци от лапите ни?

Най-малкият син на Хрътката пристъпи смутено напред с едно старо меню в уста. Понго и Мисис си сложиха отпечатъците на гърба на листа и благодариха на Хрътката и на цялото й семейство за всичко, което бяха сторили за тях.

Отвън ги чакаха строени в две редици кучета, за да ги приветстват. Никое човешко ухо не би дочуло техните скандирания, тъй като кучетата бяха видели снимката във вечерния вестник и знаеха, че оттеглянето на гостите трябва да стане в абсолютна тишина.

Понго и Мисис се поклониха наляво и надясно и с душене и сумтене благодариха на присъстващите. После, като си взеха сбогом с Хрътката, побягнаха през осветените от луната поля.

— Напред към Съфък! — изрече Понго.