Към текста

Метаданни

Данни

Серия
101 далматинци (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hundred and One Dalmatians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Доуди Смит. 101 далматинци

ИК „Знак“, ИК „Дамян Яков“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Чудо трябва да стане

101-dalmatians-34.png

Това е последният етап преди вечеря — заяви Понго, когато тръгнаха отново през осветените от луната ниви.

Нищо по-ободряващо не можеше да каже на деветдесетте и седем кутрета, които вече бяха прималели от глад. Той се досети, защото самият беше много гладен. Същото се отнасяше и за Мисис. Но тя бе много спокойна и затова не обръщаше внимание на празния си стомах.

Вървяха около три километра и най-сетне Понго зърна дълга редица покриви в края на полето.

— Това ще е — рече той.

— Какво е онова зарево в небето отвъд покривите? — попита Мисис.

Понго беше озадачен. Беше виждал нещо подобно над градовете с много светлини, но никога над някакво си село. А заревото беше много ярко.

— Изглежда, селото е доста по-голямо, отколкото очаквахме — предположи той и реши, че няма да е безопасно да наближават много, преди да се появи някое куче и да ги пресрещне. Заповяда на кученцата да спрат и започна да лае, за да съобщи за пристигането на далматинската армия. Веднага му отговориха, но лаят гласеше:

— Чакайте там. Ей сега идвам.

И макар че нищо не каза на Мисис, нещо в този лай му се стори по-особено. Преди всичко нямаше нито една жизнерадостна нотка, с която да им покажат, че са добре дошли.

Скоро се появи като стрела изящен червеникав Сетер. Още преди да си отвори устата, на Понго и на Мисис им стана ясно, че нещо не е наред.

— Хлебарницата гори! — задъхано съобщи Сетерът.

Пожарът, започнал само преди минути, бил причинен от неизправност в комина, а пожарната още не била пристигнала. Ранени нямало, но сградата била обгърната в пламъци и дим и храната, приготвена за далматинците, изгоряла.

— Нито има какво да ядете, нито къде да спите — простена нещастният Сетер — беше изпаднал в истинско отчаяние. — А и улицата е претъпкана от народ! — той изгледа Мисис със съжаление. — Горкичките ви гладни кутрета!

Странното беше, че Мисис бе съвсем спокойна. Опита се дори да успокои Сетера, че ще се скрият в някой хамбар.

— Да, но нищо не е уредено — тюхкаше се Сетерът. — Пък и друга храна няма. Всички кучета от селото донесоха, каквото можаха да набавят, в хлебарницата.

В този миг се чу кратко изсвирване.

— Моят питомник ме вика — рече Сетерът. — Той е лекарят на селото. В хлебарницата няма куче, затова аз бях избран да се погрижа за всички приготовления — тъй като спечелих първа награда на една изложба за кучета. А ето, че не можах да се справя.

— Справили сте се — успокои го Мисис. — Пожарът е природно, а не кучешко бедствие. Хайде, върнете се при питомника си и не се тревожете. Ние чисто и просто ще продължим до следващото село.

— Наистина ли? — ахна с облекчение Сетерът.

— Хайде — настоя Мисис. — Вървете, драги, и повече не мислете за това. И благодарим за всичко, което сте направили.

Чу се отново свирката и Сетерът хукна, размахал енергично рошавата си опашка.

— Не само опашката му е като перо, ами и главата му е пълна с перушина — забеляза добродушно Понго.

— Просто е много млад — защити го добрата Мисис. — Още дори не се е оженил. Е, хайде да потегляме към следващото село.

— Благодаря ти, че си толкова храбра, скъпа Мисис. — Само че къде е следващото село?

— Във вътрешността на страната села трябва да има, накъдето и да тръгнем — много умно заяви Мисис.

Макар да бе обезумял от тревога, Понго й се усмихна с много обич и каза:

— Хайде да излезем на шосето.

— Ами движението, Понго?

— Съвсем малко ще се движим по пътя.

И той сподели с нея какво е решил. Дори ако следващото село е само на няколко километра, повечето от кутретата бяха твърде изнурени и гладни, за да стигнат дотам — някои вече бяха изпозадрямали върху замръзналата земя. А с всяка измината минута ставаше все по-студено.

— А даже и да стигнем най-близкото село, Мисис, къде ще спим и какво ще ядем — та нали нищо не е уредено. Затова трябва да се предадем. Хайде, събуди децата. Ставайте всички и бързо на път!

Сънените кутрета скимтяха и трепереха, а Мисис забеляза, че дори и най-едрите и най-силните бяха измръзнали. Затова взе да помага на Понго да ги подкарат по-скоро. Сетне прошепна:

— Ами как ще се предадем, Понго?

— Ще влезем в селото и ще потърсим полицейския участък.

Тя го загледа ужасена.

— Не, Понго, в никой случай! Полицаите ще ни отнемат кутретата!

— Но поне ще ги нахранят, Мисис. А може и да ни оставят заедно, докато известят мистър Душкинг. Не може да не са чели вестниците. Веднага ще се досетят, че сме липсващите далматински догове.

— Но ние вече не сме никакви далматинци — възкликна Мисис. — Ние сме черни! Ще ни вземат за най-обикновени изгубени кучета. Освен това сме нарушили закона — деветдесет и девет кучета без гердани! Ще ни напъхат в затвора!

— Какво говориш, Мисис? — Понго бе потресен. Съвсем беше забравил, че са черни. Ами ако полицаите наистина не ги разпознаят! Ами ако изобщо не известят Душкингови? Какво става с изгубените кучета, които никой не ги познае и не ги поиска?

— Моля те, Понго, умолявам те! — настояваше Мисис. — Нека продължим пътуването! Убедена съм, че всичко ще бъде както трябва!

Вече бяха стигнали шосето и се намираха на самия край на селото. Понго бе принуден да направи съдбовен избор. Все още му се струваше по-разумно да се доверят на полицията, отколкото да поведе гладните изтощени кутрета в лютата зимна нощ.

— Мисис, скъпа, трябва да се предадем в полицията — реши той и се запъти към селото. Горящата хлебарница вече се виждаше и в същия миг огромен огнен език лумна през покрива. Той освети цялата улица, селяните, строили се в редица, за да си подават кофи с вода. Ала Понго видя още нещо — и то го накара да се закове на място и да изкрещи „Стой!“ с пълен глас.

Пред горящата хлебарница беше спряла огромна лимузина на черни и бели ивици. Злобара Де Мон бе застанала на покрива й, за да вижда по-добре пожара. Бялото й лице и крайно семплото бяло бизоново наметало не изглеждаха бели. От главата до петите тя бе окъпана в аленото зарево на огъня. Пламъците се издигаха все по-нагоре, а тя пляскаше с ръце от удоволствие.

Миг след това се чу бесният вой на сирената и пожарната кола най-сетне пристигна. Шумът, пламъците и най-вече видът на Злобара се оказаха твърде много за повечето кутрета. Те се разпищяха от ужас, обърнаха се и хукнаха да бягат, а Понго, Мисис и Късметчето отчаяно се опитваха да ги върнат обратно и да въдворят ред.

101-dalmatians-35.png

За щастие воят на пожарната сирена попречи на хората от селото да чуят лая и скимтенето. Скоро ужасените кученца се подчиниха на заповедите на Понго и престанаха да бягат презглава. Много бяха засрамени, докато той им говореше, че макар много добре да ги разбира, вече никога не бива да се държат по този начин — да се подчиняват на паника, и винаги, винаги — да се подчиняват незабавно на заповедите му. След това похвали двете кутрета, които теглеха каручката на Изтърсачето, похвали и Черноушко, който не бе изоставил сестричката си, измъкна Дунди от канавката, където се беше търкулнал, и внимателно преброи всички кутрета. Извърши всичко това много чевръсто, защото знаеше колко трябва да бързат. Нямаше начин да стигнат полицейския участък, без да минат покрай Злобара Де Мон.

Положението им беше по-лошо от всеки друг път. Заплашваха ги не само глад и студ, но и Злобара. Разбраха по посоката, към която бе обърната колата й, че вече е била в Пъклен дом, знае за бягството им и сега се е насочила обратно към Лондон. Всеки миг можеше да се насити на пожара и да налети на тях.

Ако можеха да напуснат шосето и пак да тръгнат през нивите! Ала и от двете страни на пътя се простираха гори — толкова гъсти, че армията неминуемо щеше да се изпогуби и разпръсне.

— Бихме могли да се скрием там, ако зърнем светлините на фаровете й — каза Понго и обясни на кутретата какво има предвид. И армията отново тръгна на път.

— Поне се постоплиха — рече Мисис. — Пък и забравиха колко са гладни и изморени. Всичко ще се оправи, Понго!

Темпото, с което тръгнаха, никак не беше лошо първите два-три километра, но постепенно все повече се забавяше.

— Трябва да си отпочинат децата — предложи Мисис. — Това място ми се вижда подходящо.

Бяха навлезли в широка тревиста поляна досами пътя. Щом Понго извика „Стоп!“, и кутретата се натъркаляха по замръзналата земя. Много от тях се унесоха в сън.

— Не бива да заспиват — разтревожи се Понго.

— Остави ги, съвсем за малко — настоя Мисис.

Изтърсачето обаче дори не задряма. Тохедна в каручката си и попита:

— Скоро ли ще има хамбар с добри крави и топло мляко?

— Убедена съм, че скоро ще попаднем на нещо добро — отвърна майка му. — Сгуши се в сеното, миличко. Понго, ослушай се — каква странна тишина.

Откъм селото вече не се дочуваше нищо. Никакъв повей не раздвижваше тревата и клоните на дърветата. Светът сякаш беше замръзнал в сребриста безмълвна неподвижност.

Нещо меко и пухкаво докосна главата на Понго и той се озадачи. Докато се опитваше да разбере какво е, Мисис прошепна:

— Погледни децата!

Мънички бели точки се бяха появили върху покритите със сажди кутрета. Беше завалял сняг.

— Сега вече не са бели с черни петна, а черни с бели — усмихнато каза Мисис. — А скоро ще станат съвсем бели. Колко мек и приятен е снегът!

Понго обаче не се усмихваше.

— Ако продължат да спят, докато ги покрие, изобщо няма да се събудят — ще замръзнат под мекия приятен сняг! — възкликна той. — Събудете се, деца! Събудете се!

Всички, освен Късметчето и Изтърсачето бяха потънали в дълбок изнурен сън. Късметчето помогна на родителите си да ги събудят. Изтърсачето също се присъедини към тях — то се изправи в каручката и пронизително заквича. Горките кутрета молеха да ги оставят да си поспят, а онези, които успяваха да се изправят с мъка на крака, след малко пак се строполяваха.

— Няма да можем да ги накараме да станат — отчая се Понго.

За миг Изтърсачето млъкна и настъпи внезапна тишина. И тогава откъм селото, което бе останало зад гърба им, се разнесе оглушителният рев на най-пронизителния клаксон на Англия.

Кутретата подскочиха и изтощението бе прогонено от ужаса, който ги обзе.

— Към гората! — изкрещя Понго.

Чак сега забеляза, че гората е оградена с мрежа, през която и най-дребното кутре не можеше да се промъкне. А нямаше и канавка, в която да залегнат. Затова пък забеляза, че малко по-надолу гората свършва.

— Напред! — изкомандува той. — Там може да има ниви или канавка!

Клаксонът изрева още няколко пъти. Понго предположи, че пожарната кола се е справила с огъня и сега Злобара разгонва селяните от пътя си. Едва ли беше на повече от два-три километра зад тях, а такава огромна кола можеше да вземе разстоянието за по-малко от две минути. Гората обаче свършваше и зад нея се простираха ниви:

— Към нивите! — викаше Понго. — По-бързо, по-бързо!

Кутретата тичаха с все сили и изведнъж се стъписаха. Макар гората да свършваше, мрежестата ограда продължаваше и от двете им страни. Все така нямаше къде да се дянат от пътя. А клаксонът прозвуча отново — по-силно, по-близко.

— Само някакво чудо може да ни спаси! — рече Понго.

— Тогава да намерим това чудо — твърдо заяви Мисис. — Понго, какво е това чудо?

В този миг през пърхащата снежна пелена зърнаха огромен фургон, спрян до самия път точно пред тях. Отзад беше спусната широка дъска, а вътре светеше лампа. Точно под лампата, върху прострян вестник, седеше Стафърдшърски териер с къса глинена луличка в зъбите. Впрочем тя само приличаше на глинена. Всъщност беше захарна и по едно време бе имала дълъг хубав мундщук. Териерът налапа остатъка от лулата и го сдъвка. Сетне вдигна поглед от вестника — той не само седеше отгоре му, а и го четеше — и се опули учудено при вида на кучешката армия, която тичаше презглава към него.

— Помощ, помощ, помощ! — излая Понго. — Преследват ни! Можем ли веднага да се измъкнем от това шосе?

— Не знам, приятелче — отвърна Териерът. — Най-добре да се скриете във фургона ми.

— Ето го чудото! — ахна Понго към Мисис.

— Бързо, деца! Скачайте вътре в това хубаво чудо! — извика тя, като реши, че чудо и фургон за превозване на мебели са едно и също.

Множеството кутрета хукна нагоре по полегатата дъска. Първа бе каручката на Изтърсачето, теглена отпред и тикана отзад. След нея търчаха, подскачаха и се препъваха кутретата, докато всички до едно се озоваха вътре.

— Божичко, колко сте много! — прошепна изумен Териерът, който се беше залепил изплашено за стената на фургона. — Добре, че беше празен. Да не ви гони дяволът?

— Една негова роднина, ако питаш мен — отвърна Понго. Пронизителният клаксон отново прозвуча и в далечината проблеснаха светлините на фаровете. — Ей в онази кола е.

— Тогава най-добре да изгася лампите — рече новият им приятел и много сръчно изгаси със зъби. — А така!

Сърцето на Понго спря да бие. Изведнъж осъзна, че е извършил фатална грешка, като напъха кутретата в този фургон.

— Светлините на фаровете ще осветят вътрешността! — ахна той. — И врагът ни ще зърне кутретата!

— Изключено — черни кутрета в тъмен фургон — отсече Териерът. — Ако си затворят очите, никой няма да ги забележи.

Ах, какво чудесно предложение!

Понго веднага заповяда:

— Деца, затворете си очите — иначе ще се отразят фаровете на колата и ще светят като скъпоценни камъчета в тъмнината. Затворете ги и не ги отваряйте, колко и да ви е страх, докато не ви дам знак. Помнете, животът ви ще зависи от вашето послушание. Затворете очи и не ги отваряйте!

Кутретата веднага стиснаха очички. Светлините на фаровете бяха на не повече от половин километър.

— Затвори очи, Мисис — каза Понго.

— Да не забравиш и ти да затвориш своите, приятел — обади се Териерът.

Вече чуваха мощния мотор на колата. Оглушителният клаксон ревеше непрекъснато, сякаш нареждаше на фургона да се маха от пътя му. Все по-гръмко бучеше моторът. Светлината от фаровете стана тъй ослепителна, че Понго я усещаше през плътно стиснатите си клепачи. Дали кутретата щяха да изпълнят заповедта му? Или ужасът щеше да ги накара да погледнат към приближаващата се кола? Самият Понго изпитваше безумно желание да отвори очи и див ужас, че лимузината ще се вреже във фургона. Шумът на клаксона и мотора прерасна в такъв пронизителен рев, светлините ослепяваха дори през стиснатите очи. Още миг и с гръмък рев огромната черно-бяла раирана лимузина беше до тях — и ги подмина, отнасяйки рева си напред в нощта!

— Сега вече можете да отворите очички, мои храбри послушни кутрета! — извика Понго. И те наистина заслужаваха похвала, защото нито едно-единствено оченце не се беше отворило!

101-dalmatians-36.png

— Страхотна кола, приятел! — обърна се Териерът към Понго. — Бива си го врагът ви! Кои сте вие впрочем? Местните коминочистещи хрътки? — той изведнъж се загледа в носа на Понго. — Да пукна, ако това наистина не са сажди! А, мен не можете да ме заблудите. Вие сте изгубените далматинци! Искате ли да ви закарам до Лондон?

Да ги закара? Да ги закара с този прекрасен фургон! Понго и Мисис не можеха да повярват. Кутретата незабавно се настаниха върху парцалите и одеялата, използвани за увиване на мебелите, и скоро заспаха.

— Но защо са толкова много кутретата? — недоумяваше Териерът. — Вестниците не споменаха нищо и за половината — какво ти половината — за една четвърт дори! Мислят си, че са петнадесет.

Понго взе да обяснява, но той го прекъсна с думите, че ще си поговорят по време на пътуването до Лондон.

— Моите питомци ще излязат всеки момент от ей онази къща. Можете ли да си представите, че превозвахме мебели в неделя, при това навръх Бъдни вечер! Но нямаше как — вчера фургонът се повреди и днес трябваше да си свършим работата.

— Колко дни ще пътуваме до Лондон? — намеси се Мисис.

— Дни ли? — учуди се Териерът. — Няма да е повече от два часа. Познавам си питомците. Напират да се приберат по-бързо у дома, за да доукрасят елхите на децата си. Шшшт! Тихо и двамата!

От най-близката къща се появи много едър мъж, препасан с груба престилка. „Тъкмо отмина едната опасност, и ето че друга се задава“, помисли си Мисис. Дали няма да ни изхвърлят от чудото?

Размахал възторжено опашка, Териерът се метна с все сили върху гърдите на мъжа, като за малко не го събори.

— Внимавай, Бил! — рече мъжът през рамо. — Кучето гюлле прелива от енергия.

Бил се оказа още по-едър, но дори той беше раздрусан от любвеобилното посрещане на Териера.

— Кротко, кротко, самоизстрелващ се снаряд такъв! — извика той с много обич.

Мъжете и кучето се върнаха при фургона и Териерът скочи вътре. Начернените със сажди далматинци, свити един до друг, не се виждаха в тъмното.

— Вътре ли искаш да се возиш? — попита Бил. — Прав си, много застудя — той вдигна дъската, прибра я и извика. — Следващата спирка е „Сейнт Джонс Уд“!

Миг по-късно фургонът вече летеше по пътя.

„Сейнт Джонс Уд“! Та там живееше Великолепният ветеринарен лекар — съвсем наблизо до парка „Риджънтс“. Какъв късмет, какъв късмет, повтаряше си Понго. В този миг чу отнякъде звъна на часовник — беше едва осем часът.

— Мисис! — възкликна той. — Още тази вечер ще си бъдем у дома!

— Да, Понго — отвърна тя, но съвсем не беше толкова весела, колкото се правеше. Мисис, която беше тъй храбра, тъй уверена до момента, в който откриха чудото, сега бе сразена от непреодолим страх. Ами ако Душкингови не ги познаят, като са черни? Ами ако милите, мили Душкингови ги прогонят?

101-dalmatians-37.png

Тя обаче не сподели страховете си с Понго. Защо да го плаши и него? Колко бързо се движеше чудото! Мислеше си за дългите дни, които им трябваха на двамата с Понго, за да стигнат до Съфък пеш. Имаше чувството, че е напуснала Лондон преди много седмици, а бяха изминали само… колко? Възможно ли е да са само четири дни? Един ден преспаха в конюшнята на хана, втория — при милия Шпаньол, сетне в Щуротията, след бягството от Пъклен дом поспаха малко в хамбара и накрая — в хлебарницата. А толкова неща се случиха за това кратко време! А дали всичко ще е наред, като се върнат у дома? Дали? Дали?

Междувременно Понго също си имаше за какво да се тревожи. Докато разказваше на Териера какво са преживели, той изведнъж си спомни думите на Злобара, казани онази нощ в Пъклен дом — че като позабравят хората за откраднатите кутрета, тя ще открие отново своята ферма за отглеждане на далматинци. Да, те с Мисис ще откарат тези кутрета у дома, в безопасност (на него поне и през ум не му мина, че Душкингови може да не ги познаят), но за в бъдеще? Как да бъде сигурен, че други кутрета няма да свършат по-късно като кожени палта? Той помоли Териера за съвет.

— Защо да не убием Злобара? — предложи Териерът. — Аз ще ти помогна. Ако искаш, още сега да се уговорим кой ден.

Но Понго поклати глава. Беше започнал да вярва, че Злобара не е като останалите хора, а е някакъв зъл демон. А кой може да убие демона? Пък и не искаше децата да имат за баща куче убиец. Би се нахвърлил върху Злобара, ако тя посегне на някое кутре, но не можеше да си представи да я убие хладнокръвно. Каза това на Териера.

— Кръвта ти бързо ще кипне, като се нахвърлиш върху нея — отвърна той. — Ако промениш намерението си, дай ми знак. А сега поспи, приятелю. Все още те чака много работа.

И той като Мисис се питаше дали Душкингови ще познаят тези черни далматинци — и дали дори най-добрите питомци биха приютили толкова много кутрета. Но нищо не каза на Понго за опасенията си.

Мисис, успокоена от полюшкването на фургона, вече спеше. Понго също заспа. Ала сънищата им бяха споходени от различните им страхове.

А поглъщащото километри чудо се носеше напред в нощта.