Доуди Смит
101 далматинци (5)

Чуй как лаят кучетата!

Леля Пудинг се втренчи през сълзи в парка. Съзря мисис Душкинг, леля Иконом и трите кучета, които тъкмо се бяха запътили към дома. Виждаше й се странно и ужасно, че се прибират така щастливи, когато всяка крачка ги приближаваше към страшната новина.

Когато прекосиха улицата, тя изтича да ги посрещне и така силно ревеше, че мисис Душкинг не можеше да разбере какво се е случило. Кучетата дочуха думата „кутрета“, видяха сълзите на леля Пудинг и се втурнаха по стъпалата към задното дворче откъм кухнята. Обиколиха на бегом цялата къща и търсеха, търсеха. Всеки пет минути Мисис и Пердита виеха, а Понго яростно лаеше.

Докато кучетата търсеха, а лелите плачеха, мисис Душкинг се обади по телефона на съпруга си. Той веднага се върна у дома заедно с една Голяма клечка от Скотланд Ярд. Голямата клечка откри парче от чувал, закачило се за железните пръчки на оградата, и заяви, че кученцата изглежда са били напъхани в чували и откарани с черната камионетка. Обеща да претърси Престъпния свят, но предупреди семейство Душкинг, че откраднати кученца рядко се откриват, освен ако не се предложи възнаграждение. Макар да не е разумно да се предлага възнаграждение на крадец, мистър Душкинг беше готов да го стори.

Той се втурна към „Флийт Стрийт“, където са редакциите на всички вестници, и поръча да поместят на първа страница на вечерните вестници големи обяви (което струва много скъпо), а още по-големи обяви да се появят на първа страница на сутрешните издания (което е още по-скъпо). Двамата с мисис Душкинг не можеха да се сетят какво друго могат да направят, освен да се опитат да се утешат взаимно и да успокоят лелите и кучетата. След време лелите спряха да плачат и също взеха да утешават кучетата, а после приготвиха вкусни неща за ядене, които на никой не му се ядяха. Най-сетне над покрусения дом се спусна нощта.

Изнурени, трите кучета си легнаха в кошовете пред кухненското огнище.

— Като си помисля само за моето малко Изтърсаче, напъхано в чувал — изхълца Мисис.

— Батко й Черноушко ще се погрижи за нея — опита се да я успокои Понго, макар че самият той се нуждаеше от утеха.

— Късметчето е толкова добро, че ще изпохапе крадците — стенеше Пердита — и те ще го убият.

— Няма — рече Понго. — Кутретата са откраднати, защото са ценни. Никой не би ги убил. Струват пари само докато са живи.

Но още докато произнасяше тези думи, в душата му се прокрадна страшно подозрение, което се засили с напредването на нощта. Дълго след като напълно изтощените Мисис и Пердита заспаха, той остана буден, загледан в огъня, като дъвчеше пръчките на коша си, както някой мъж би дъвкал лулата си.

Всеки, който не познава добре Понго, би го взел за хубав, забавен и чаровен, но не за особено умен. Дори Душкингови не съзнаваха дълбините на неговата интелигентност, защото често се държеше като малко куче: тичаше подир топки и пръчки, катереше се в скутовете им, прекалено малки и тесни за него, претъркулваше се по гръб, за да го чешат по корема. Как да допуснат, че това игриво създание притежава един от най-будните умове в кучешкото царство?

И този ум сега бе задействан. През цялата дълга декемврийска нощ той събираше две и две и получаваше четири. Макар че веднъж-дваж за малко да получи пет.

Нямаше намерение да тревожи Мисис и Пердита с подозренията си. Горкият Понго! Той страдаше не само заради себе си като баща, но и заради двете майки. (Защото вече имаше чувството, че кученцата наистина имат две майки, макар да не гледаше на себе си като на куче с две съпруги. Пердита бе за него по-скоро любима по-малка сестра.) Нищо нямаше да им каже за най-страшните си страхове, докато не се убедеше напълно. А междувременно му предстоеше да реши важна задача. Той все още умуваше над нея, когато лелите слязоха в кухнята, за да започнат новия ден.

Обикновено това бе най-приятният час — огънят подкладен, храната — обилна, а кутретата по това време бяха най-игриви. Ала тази сутрин — ех, както каза леля Иконом, не ми се ще да се замисля. И все пак тя все за това си мислеше, както и всички останали в осиротялата къща.

През целия ден не чуха никакви обнадеждаващи новини и Душкингови с изненада и облекчение видяха, че кучетата се хранят добре. (Понго бе непоколебим: „Яжте, момичета, за да имате сили!“) Следобед ги чакаше още по-голяма изненада. Понго и Мисис ясно дадоха да се разбере, че възнамеряват да изведат Душкингови на разходка. Не и Пердита. Твърдо бе решила да остане у дома, в случай че някое от кученцата се върне и има нужда от измиване.

Студеното време най-сетне бе настъпило — до Коледа оставаше само седмица.

— Мисис трябва да си облече палтенцето — реши мисис Душкинг.

Палтото беше много красиво — синьо, с беличко по края. Мисис много се гордееше с него. За Понго и Пердита също купиха палтенца, но Понго показа, че не му е приятно да го обличат.

Така че облякоха Мисис и сложиха на двете кучета чудесните им гердани. После те изведоха Душкингови за каишките към парка.

От самото начало се разбра, че на кучетата им е пределно ясно къде им се ходи. С твърда стъпка прекосиха парка, после широката улица и голямото открито пространство, наречено Примроус Хил — Игликин хълм. Душкингови не се изненадаха, тъй като това бе един от любимите им маршрути. Изненада ги обаче поведението на кучетата горе на хълма — те застанаха едно до друго и залаяха.

Първо лаяха на север, после на юг, най-накрая на изток и на запад. А всеки път, когато променяха посоката, започваха с три много особено кратки и отсечени излайвания.

— Човек може да помисли, че сигнализират — обади се мистър Душкинг.

Всъщност той само се шегуваше. А те наистина сигнализираха.

Много хора са забелязали, че кучетата обичат да лаят рано привечер. И наистина понякога наричат здрача часа на кучешкия лай. Твърде заетите градски кучета лаят по-малко от селските си събратя, но всички те знаят много добре какво е Вечерният лай. По този начин поддържат връзка с отдалечени приятели, предават си важни новини, разменят си приятелски клюки. Ала нито едно от кучетата, които отговориха на Понго и Мисис, не очакваше да се наслади на клюка, тъй като трите къси и отсечени излайвания означаваха: „Помощ! Помощ! Помощ!“

Никое куче не би изпратило подобен сигнал, ако не е изпаднало в ужасна беда. И никое куче, чуло този сигнал, не би пропуснало да се отзове.

Само след няколко минути новината за откраднатите кученца вече прелиташе над Англия и всяко куче, което я чу, веднага се превърна в детектив. Кучетата от Престъпния свят на Лондон (изпохапани от живота индивиди, но и умеещи да хапят в отговор) незабавно се спуснаха да изследват злокобните тъмни улички, където се подвизаваха крадците на кучета. Кучетата от магазините за продажба на домашни животни побързаха да се уверят, че кутретата, изложени за продан, не са предрешени далматинци. А онези кучета, които не можеха да се включат директно в издирването, побързаха да предадат новината, като я разпространиха из цял Лондон, из околностите му и отвъд него, в откритите полета:

Помощ! Помощ! Помощ! Откраднати са петнадесет кутрета далматинчета. Известете Понго и Мисис Понго от парка „Риджънтс“, Лондон. Край на предаването.

Понго и Мисис всъщност се надяваха, че всичко това ще се случи. Те знаеха само, че са се свързали с най-близките кучета, които можеха да ги чуят и да им отвърнат, и че тези кучета ще са нащрек на другия ден на смрачаване да приемат и предадат всяка вест, която достигне до тях.

Най-много ги окуражи един Датски дог, някъде откъм квартал „Хампстед“.

— Имам приятели из цяла Англия — излая той със силния си гръмовен глас. — И ще дежуря денонощно. Кураж, кураж, о кучета от парка „Риджънтс“!

Почти се беше смрачило. Душкингови много деликатно дадоха да се разбере, че биха искали вече да ги приберат у дома. Така че, след като размениха още няколко думи с Датския дог, Понго и Мисис ги поведоха надолу по „Примроус Хил“. Кучетата, които бяха откликнали, вече мълчаха, но Вечерният лай се разрастваше като постоянно разширяващ се кръг. И той щеше да продължи, докато луната се издигне високо над Англия.

На другия ден започнаха да се обаждат много хора, прочели обявите на мистър Душкинг, за да изкажат съболезнованията си. (Злобара Де Мон също се обади и много се разстрои, като научи, че кутретата са били откраднати, докато тя е разговаряла с леля Пудинг.) Ала никой с нищо не можеше да помогне. Скотланд Ярд беше Силно Озадачен. Така че Душкингови, лелите и кучетата прекараха още един много тревожен ден.

Малко преди да се смрачи, Понго и Мисис отново дадоха да се разбере, че желаят да изведат Душкингови на разходка. Като излязоха, кучетата отново ги отведоха на върха на „Примроус Хил“. Пак застанаха едно до друго и излаяха три пъти откъслечно и рязко. Този път обаче, макар и недоловимо за човешкото ухо, лаят се различаваше от снощния. Той не означаваше:

Помощ! Помощ! Помощ!

А:

Готови! Готови! Готови!

Първи откликнаха кучетата, които събираха новините от цял Лондон. Съобщения се получиха от изисканата западна част на Лондон — Уест Енд, от не дотам изисканата източна част — Ийст Енд, и южно от Темза. И всички съобщаваха едно и също:

До Понго и Мисис Понго от парка „Риджънтс“.

Нямаме известия за вашите кутрета. Безкрайно съжаляваме. Край на съобщението.

Горката Мисис! Тя така се бе надявала, че кутретата са все още в Лондон. Тайните подозрения на Понго го бяха навели на мисълта, че единствената възможност е в новините от провинцията. И много скоро започнаха да ги получават, препредавани през цял Лондон. Ала всички гласяха едно и също:

До Понго и Мисис Понго от парка „Риджънтс“.

Нямаме известия за вашите кутрета. Безкрайно съжаляваме. Край на съобщението.

Колко пъти Понго и Мисис излайваха сигнала: „Готови!“, всеки път с нова надежда! И колко пъти ги чакаше горчиво разочарование. Най-накрая остана да чуят само Датския дог от Хампстед. Излаяха му сигнала — той бе последната им надежда.

В отговор избумтя басовият му лай:

До Понго и Мисис Понго от парка „Риджънтс“.

Нямам известия за вашите кутрета. Безкрайно съжалявам. Край на…

Датският дог млъкна насред съобщението. Миг по-късно пак залая:

Чакайте! Чакайте! Чакайте!

Замръзнали от напрежение и с разтуптени сърца, Понго и Мисис зачакаха. Чакаха толкова дълго, че мистър Душкинг сложи ръка върху главата на Понго и рече:

— Какво ще кажеш, да си тръгваме, момчето ми?

За пръв път, откак се бе родил, Понго с рязко движение освободи главата си от ръката на мистър Душкинг и отново замръзна в очакване. Най-сетне Датският дог пак се обади, а гласът му забоботи победоносно в спускащия се здрач:

До Понго и Мисис Понго.

Известия! Най-после имаме известия! Чакайте да ви съобщим подробностите!

Беше се случило нещо невероятно! Тъкмо когато се канеше да сложи край на предаването си, Датският дог чу съобщението на един шпиц с пискливо гласче.

Той бе научил новината от някакъв пудел, който пък я чул от боксер, а той от своя страна от пекинез.

Кучета от едва ли не всички породи бяха пренесли известието — както и голям брой псета от неизвестни породи (не че това ги прави по-лоши или по-глупави). Общо четиристотин и осемдесет кучета бяха предавали като щафета новината, която бе пропътувала по този начин близо сто километра. Всяко куче бе започвало със сигнала: „Важно!“, което бе затваряло, устите на всички клюкарстващи събратя. Макар че не бяха много кучетата, отдали се на клюки през тази вечер — почти без изключение Вечерният лай бе посветен на липсващите кутрета.

Ето каква бе странната история, която научиха Понго и Мисис: няколко часа преди това възрастен Овчарски пес, живеещ във ферма в отдалечено село на графство Съфък, излязъл на обичайната си следобедна разходка. Знаел за изчезналите кученца и тъкмо обсъдил тази тема с тигровата котка на фермата — голяма негова приятелка.

Малко встрани от селото, всред безлюдна местност, се издигала стара къща, цялата обградена с необичайно висок зид. В къщата живеели двама братя — Сол и Джаспър Лошър, но те само се грижели за нея в отсъствие на собственика. Мястото се ползвало с лоша слава — на никое местно куче и през ум не му минало да провре муцуна през високата желязна порта. Пък и самата порта винаги била заключена.

Станало така, че по време на разходката си старият Овчарски пес минал покрай тази къща. Той ускорил крачка, тъй като нямал никакво желание да се срещне с братя Лошърови. И в този миг през високата ограда нещо прелетяло и тупнало в краката му.

Било кокал, установил той с удоволствие, но без никакво месо, както забелязал с огорчение. Кокалът бил стар и изсъхнал и целият бил изподраскан по много особен начин. Драсканиците съставлявали букви. А буквите били:

Някой моли за помощ! Някой там, зад високия зид и голямата омотана с вериги и заключена с катинари порта! Овчарският пес излаял ниско и предпазливо. Отвърнал му писклив остър лай. После се чуло изскимтяване, сякаш кучето било ударено. Овчарският пес излаял отново: „Ще направя каквото мога!“, вдигнал кокала и го понесъл в зъбите си обратно към фермата.

Там показал кокала на котката и я помолил за помощ. После двамата се върнали тичешком при самотната къща. Отзад открили едно дърво, чиито клони стигали до оградата. Котката се покатерила, минала по клоните и скочила върху едно дърво от другата страна на оградата.

— Внимавай много! — излаял предупредително Овчарският пес. — Братята са големи бандити, не забравяй!

Котката се спуснала заднишком на земята и се шмугнала в храсталака. Така се приближила до старата тухлена ограда около конюшнята. През оградата се дочувало скимтене и шумно дишане. Скочила най-горе на оградата и погледнала.

В следващия миг един от братята я забелязал и я замерил с камък. Тя едва се свила в последния момент, за да не я улучи, скочила от оградата и хукнала да си спасява кожата. Само след две минути се намерила отново в безопасност, при Овчарския пес.

— Там са! — съобщила ликуващо! — Гъмжи от далматинчета!

Овчарският пес бил голям специалист по Вечерно лаене. Тази вечер, тъй като разполагал с най-важната новина в цялото кучешко царство, надминал себе си. Така пропътувало съобщението, предавано от селски и домашни кучета, от големи и малки породи. Понякога лаят изминавал разстояния от един километър, друг път само няколко метра. Един остроух Кернтериер спасил веригата, застрашена от прекъсване, като го доловил от разстояние близо километър и половина, и за малко да се пръсне от лай самият той, за да го предаде на съседното куче.

Веригата се предавала през много километри голи полета, през обширни предградия, през цялата мрежа на лондонските улици, като постепенно се стабилизирала. От дълбините на графство Съфък чак до върха на Примроус Хил, където Понго и Мисис стояли замръзнали като статуи и слушали ли, слушали.

Кутретата открити в самотна къща. SOS върху стар кокал…

Мисис не успяваше да схване всичко, но Понго не пропусна нито дума. Последваха указания как да стигнат до селото, упътвания как да пътуват, предложения за гостоприемен подслон по пътя. Кучешката верига беше в пълна готовност да предаде родителски напътствия на кутретата — Овчарският пес щеше да им излае посред нощ през оградата.

Отначало Мисис беше тъй развълнувана, че не се сети нищо, ала Понго отчетливо излая:

— Кажете им, че тръгваме веднага! Още тази вечер! Да не се отчайват!

Мисис също се окопити:

— Предайте им нашата обич! Кажете на Черноушко да се грижи за Изтърсачето! Късметчето да не се пише много смел! Дунди да не прави бели!

Щеше да каже по нещо за всяко от петнадесетте кутрета, ако Понго не й бе прошепнал:

— Достатъчно, скъпа! Не бива да усложняваме излишно съобщението. Остави Датския дог да започне веднага предаването.

Така те излаяха „Край!“ и настъпи мъртва тишина. След малко, макар и не много отчетливо, отново чуха Датския дог. Този път обаче той не се обръщаше към тях. Онова, което чуха, бе собственото им съобщение, потеглило към Съфък.