Доуди Смит
101 далматинци (16)

Отмъщението на бялата котка

Териерът ги събуди навреме — кутретата трябваше да са готови да изскочат от фургона веднага, щом бъде спусната дъската.

— Не че милите ми питомци ще ви направят нещо, дори да ви видят — поясни Териерът. — Но една среща с тях може да ви забави. Фургонът ще спре в просторен тъмен гараж. Измъквате се, завивате наляво и ще се озовете на една малка пряка, която почти няма осветление. Оттам — право вкъщи. Още отсега ще си вземем довиждане.

— Да ти се обадим ли по Вечерния лай? — попита Понго.

— Вече почти нямам възможност да го слушам — отвърна добрият Териер. — Но и без това ще имам новини за вас — много обичам вестниците, те прекарват голяма част от времето си по пътищата. Фургонът винаги е пълен с тях — използваме ги при опаковането на мебелите. Ето ни, пристигнахме!

Фургонът спря. Териерът гръмко се разлая.

— Пусни го да излезе, Джим — обади се Бил. — Докато не е разчупил звуковата бариера.

Дъската бе спусната. Териерът изхвърча навън. Този път все пак успя да събори Джим, преди да се нахвърли върху Бил, когото атакува по-ниско.

— Направо ми изкара въздуха — гордо рече Бил. — Брр, летяща чиния такава!

Джим се изправи на крака и също заговори на Териера с любов.

— Ако Англия имаше шестима като теб, нямаше да й трябва армия — каза той. — Ела си вкъщи да вечеряме, заблуден снаряд такъв!

Бил и Джим бяха толкова заети с Териера, че не забелязаха потока от черни кучета, който се изсипа от фургона, премина през тъмния гараж и се заниза по уличката. Вече цели часове бе валял сняг и Лондон беше побелял. Кутретата почти не бяха обърнали внимание на снега, докато тичаха да се спасят от колата на Злобара. Сега го забелязаха и направо се влюбиха в това красиво пухкаво нещо — то така приповдигаше духа им. Бяха си отпочинали и отспали във фургона. Все още изпитваха остър глад, но не му обръщаха внимание, защото предвкусваха чудесна вечеря. Като ги слушаше как си говорят за това, Мисис се притесни още повече.

Бил, Джим и Териерът бяха излезли от гаража през друга врата и Понго позволи на кутретата да си поиграят няколко минути на заснежената уличка. Сетне Мисис убеди Изтърсачето да се качи най-после в каручката си и всички потеглиха. Поради силния снеговалеж по улицата почти нямаше хора, което беше добре дошло, тъй като армията от черни кучета ярко се открояваше върху белите улични платна. Единственият човек, когото срещнаха, беше възрастен джентълмен, който закъсняваше за коледното тържество. Той потърка очи, поклати глава и рече:

— А още не съм сложил капка в устата!

Само след няколко минути излязоха на широкия булевард, който опасваше парка „Риджънтс“. Колко красив изглеждаше паркът, снежнобял под звездното небе!

— Мисис, помниш ли какво ти казах, когато се сбогувахме с парка? — попита Понго.

— Каза ми да си мисля за деня, когато ще се върнем с петнадесет кутрета. А те са деветдесет и седем!

Бяха навлезли в булеварда не от страната, от която напуснаха града, а от противоположната, където се намираше къщата на Злобара. Като я наближиха, Понго видя, че нито един прозорец не свети, затова реши, че няма опасност и може да нареди на кутретата да поспрат за малко.

— Вижте, деца — това е къщата на нашия враг.

— Може ли да дращим по нея и да я хапнем? — попита Късметчето.

— Само ще си нараните ноктите и зъбите — отвърна Понго, без да откъсва поглед от голямата къща.

Мисис надничаше към дворчето на кухнята. Там нещо шаваше — нещо, което беше бяло почти като снега. Беше Персийската котка на Злобара.

Гърбът й бе извит и тя сърдито съскаше.

— Госпожо, нищо няма да ви направим — побърза да я успокои Понго.

— Това са най-учтивите думи, които съм чувала от устата на куче — отвърна котката. — Кои сте вие? Наоколо нямаме черни кучета.

— По природа не сме черни, като изключим петната — рече Понго. — Веднъж дори ви бяхме на гости…

Нямаше нужда да продължава, защото котката се досети за останалото — и нищо чудно, тъй като беше слушала разговорите между мистър и мисис Де Мон.

— Значи сте спасили кученцата от Пъклен дом! Е, браво, браво! Много съм доволна.

Мисис си спомни думите на Злобара, казани през нощта, когато се родиха кутретата, и се обърна към котката с много съчувствие:

— Не се учудвам, че сте на наша страна — чух веднъж, че са ви отнемали котетата след всяко раждане.

— Четиридесет и четири до този момент — уточни котката. — До едно издавени от изчадието, с което живея.

— Защо не я напуснете? — намеси се Понго.

— Чакам подходящ момент. Искам да си отмъстя до насита. Сама не мога да постигна кой знае какво — имам само две лапи. Но затова пък изкарвам ума на прислугата и те напускат — за една котка е много лесно да направи някоя къща да изглежда обитавана от призраци. Освен това оставям мишките да се въдят на воля. А ако знаете как дращя по мебелите! Макар че сърцето ми се къса, като гледам как тя изобщо не забелязва това — направо е ужасна домакиня. Хайде да пуснем кутретата да се поразвилнеят вътре!

— Молим ви, много ви молим да ни пуснете! — в един глас се развикаха малките.

Понго поклати глава.

— Злобара ще се върне всеки миг. Учудвам се дори, че още я няма.

— А, върна се — рече котката. — Обаче излезе на вечеря. Нямаше как — тази сутрин разгоних поредната прислуга. Това ми беше коледният подарък за нея. Хайде, заповядайте!

— Не, Понго, не! — възкликна Мисис. — Сега не е моментът да си отмъщаваме. Трябва да отведем децата у дома. Много са гладни.

Ала кутретата се разшумяха още повече.

— Молим, много молим! Разрешете ни да повредим къщата й!

Вдигнаха такъв шум, че Мисис не можа да чуе какво каза бялата котка на Понго. Той се обърна, успокои кученцата и рече:

— Мисис, промених решението си — по-добре да приемем предложението на нашата приятелка. Много време ще ми трябва да ти обясня защо, затова би ли ми се доверила?

— Разбира се, Понго — отвърна вярната Мисис. — Щом си сигурен, че трябва да си отмъстим на Злобара, добре, с удоволствие.

— Тогава след мен — поведе ги бялата котка. — Тук отзад има вход.

Късметчето и още две гръмогласни кутрета бяха оставени вън да пазят — мъчно им беше, че ще пропуснат такова удоволствие, но дългът си е дълг.

— Ще излаете три пъти, ако видите раираната кола и чуете клаксона й — предупреди ги Понго и поведе останалите след бялата котка. Оставиха синята каручка в уличката зад къщата — Изтърсачето настоя да влезе и то в къщата и да има дял във всеобщото отмъщение.

Котката ги поведе през мазето с въглищата.

— Тук нищо не си заслужава да рушим — забеляза тя и тръгна нагоре по стълбите.

Преминаха през тъмната къща и спряха пред една врата, залостена с резе.

— Ех, ако можехте да дръпнете резето — рече котката — Божичко, ако знаете колко пъти съм опитвала!

— А, Понго много го бива да дърпа резета — гордо заяви Мисис.

Резето беше хубаво, хромирано, добре смазано. Понго съвсем лесно се справи.

Светлината от уличните лампи им беше достатъчна, за да огледат голямата стая, отрупана със закачалки, на които висяха кожени палта.

„Виж ти, Злобара имала десетки палта!“ — помисли си Мисис.

Не бяха само палта, а и наметала, маншони и какво ли не.

Понго излая:

— По четири кутрета на палто, две на наметало, едно на маншон! Зъбите готови! Дери-и-и!

В стаята нямаше достатъчно място, за да се свърши както трябва такава работа, и затова кутретата се разпръснаха из цялата къща. Скоро въздухът се изпълни във всички посоки с парчета пухкава кожа: чинчила, самур, визон, бобър, нутрия, лисица и какви ли не още. От кухнята до тавана всичко потъна в мъгла от кожи. Бялата котка не забрави хермелиновите чаршафи — тя сама се зае с тях, и то с такава скорост, че почти не се виждаше кое е раздираният бял хермелин и кое раздиращата бяла котка.

— Как може да съм била тъй мързелива — говореше тя. — Трябваше да свърша това още преди години!

— За такава работа са нужни другари — успокои я Понго.

— Вече няма кожи — тъжно се обади Изтърсачето. Тя току-що съвсем самичка бе раздрала едно самурено наметалце.

— Тихо! — излая Понго.

Дали не го мамеха ушите? Не, ето пак — някъде отдалече долетя ревът на най-оглушителния клаксон в Англия. В следващия миг кутретата, оставени на пост отвън, излаяха тревога.

— Бързо долу в мазето! — нареди Понго.

Кученцата хукнаха презглава по тъмните стълби. Бялата котка скочи върху перваза на прозореца.

— Имате достатъчно време! — извика тя. — Колата току-що зави и навлезе в големия булевард.

Понго обаче знаеше с каква скорост се движи тази кола.

А и кутретата падаха едно връз друго в тъмнината, чуваха се удари и изскимтявания. Дунди се търкулна от перилата надолу — чудо беше, че не се нарани. Най-сетне обаче започнаха да се изсипват навън от мазето в малката задна уличка.

— Всички по места! Готови за преброяване! — излая Понго.

Отдавна вече беше изнамерил бърз начин да преброява армията си. Кутретата се строяваха по десет в девет редици и една редичка от седем, която включваше Изтърсачето с каручката. Той бързо ги преброи — деветдесет и три, деветдесет и четири… Три липсваха!

— Останали са в къщата! — извика Мисис. — Трябва да ги спасим!

Понго се стрелна към мазето, но изведнъж се спря и си пое въздух с облекчение. Късметчето и двете му гръмогласни другарчета тъкмо излизаха от предната порта на къщата. Армията беше в пълен състав!

— Злобара ще пристигне всеки момент — рече Късметчето.

— Трябва да се уверим, че е влязла вътре, преди да потеглим — каза Понго и хукна към тясната уличка, от която се излизаше на големия булевард. Мисис се спусна подире му.

— Внимавай, Понго! Ще те види!

— Изключено е в тази тъмница — отвърна той.

Раираната кола се приближи до уличката. Вътре светеше лампичка и те ясно различиха Злобара.

— Ах, Понго! — изстена Мисис. — Остана й крайно семплото бяло бизоново наметало!

Понго се стрелна към булеварда, следван от Мисис. Предпазливо надникнаха от уличката и видяха черно-белия автомобил да спира пред къщата на Де Монови. Мистър Де Мон, който караше колата, помогна на Злобара да слезе и се изкачи по стъпалата към входната врата. Взе да рови из джобовете си за ключа. Злобара стоеше и чакаше, а наметалото висеше свободно около раменете й.

— Няма да мога да заспя, ако наметалото й остане! — прошепна Мисис.

— А имаш нужда да си отспиш, Мисис — отвърна Понго.

И на двамата им бе хрумнала една и съща мисъл. Наметалото висеше тъй свободно и съблазнително! А облекчението, че успяха да измъкнат всички кутрета от къщата, ги бе направило дръзки. На Понго му беше приятно, че жена му изглежда палава като малко кутре.

— Изобщо няма да ни познае — нали сме черни — каза той. — Дай да рискуваме! Хайде!

Те се втурнаха към Злобара и дръпнаха със зъби кранчето на наметалото. То веднага се изхлузи от раменете й и падна върху тях двамата. Без да виждат нищо, те се метнаха встрани и хукнаха по булеварда, покрити изцяло от бизоновата пелерина, която сякаш сама тичаше. Злобара изпищя:

— Тя е омагьосана! Тичай след нея — бързо!

— Как не! — отвърна мистър Де Мон. — Някой от прадедите ти бяга с нея. По-добре си влез вкъщи.

В следващия миг двамата със Злобара се разкихаха като бесни. Щом отвориха вратата, бяха посрещнати от задушаващ облак косми.

Понго и Мисис откриха криво-ляво уличката, измъкнаха се изпод наметалото и го повлякоха към чакащата армия. Кутретата веднага се нахвърлиха отгоре му. Това бе краят на съвсем семплото бизоново наметало.

Лампите започнаха да светват една след друга из цялата къща на Де Монови и до тях достигнаха яростните писъци на Злобара.

Доброто настроение на Мисис внезапно изчезна. Към дома! Но дали ще ги пуснат вътре? Пак я обзе страх.

Отново крачеха по булеварда. Къщата на Душкингови вече се виждаше.

Прозорците на всекидневната светеха.

— Мистър и мисис Душкинг още не са си легнали — каза Понго.

В кухнята също светеше.

— И лелите още не спят — обади се Мисис.

Каза го бодро — никой не се досещаше колко се бои, макар че сърцето й биеше тъй лудешки, че тя се изплаши да не би Понго да го чуе. Защо им е на Душкингови да пуснат в къщата си огромна тълпа непознати черни кучета? А ако не ги пуснат вътре, как ще покажат на Душкингови, че не са непознати черни кучета? Лаенето нямаше да им помогне. Двамата с Понго трябваше да се доближат съвсем плътно до питомците си — достатъчно близо, за да сложат саждивите си глави на коленете им или саждивите си лапи на раменете им.

Ами ако ги прогонят? Какво ще правят деветдесет и девет гладни далматинци, прокудени в нощта?

В този миг отново заваля сняг — много, много силно.