Святослав Логинов
Многоръкият бог на далайна (3)

Глава 2

Беше мягмар и пещерите на шавара бяха задръстени с нойт, и погребваха мъртвите в далайна, принасяха ги в жертва на Йороол-Гуй. Отпраха една от страните на палатката, завиха майката на Шооран в нея и я отнесоха с песни. „О, татко наш Йороол-Гуй, най-добрата ни жена ти носим…“

Шооран не отиде. Седеше в ъгъла на скъсаната палатка и гледаше в нищото, без да мига. Нямаше какво да прави при далайна — а и не искаше да слуша ликуващите погребални песнопения, останали от времената, когато на мягмар бяха хвърляли в далайна не кукли и трупове, а живи хора. „О, велики, приеми тази жена!… Ръцете й са ласка, устните й са щастие, очите й са светлината на живота…“

През съдраното влезе Мунаг и каза:

— Тук си значи.

Шооран не отговори. Седеше, пъхнал ръце под мишниците си, сякаш му беше студено.

Мунаг се повъртя, посумтя, после, без да гледа Шооран, каза:

— Виж сега какво… вземи се махни.

И Шооран най-после вдигна глава и го погледна. Не каза нищо, но Мунаг явно се притесни и почна да говори — не като отговор, а за да спре въпроса в очите на момчето.

— Бе мен ако питаш, живей си тук, не ми пречиш. Голям си вече, все ще се изхраниш някак. Обаче ако одонтът разбере, а? Да не мислиш, че е забравил за тебе? И теб ще хвърли в шавара, и аз ще си имам неприятности. Разбираш ме. Така че докато още не е дошъл никой, взимай каквото ти трябва и се махай.

— Къде? — безизразно попита Шооран.

— Където щеш! — викна Мунаг. — Аз ли да мисля за тебе?! Майка ти умря, ти си никой! Значи махай се! Не стига, че ти давам да си вземеш нещата, ами…

Шооран стана.

Неща… какви неща?… Жванчът беше на гърба му, майчината му огърлица беше скрита под него, на гърдите му. Нищо друго не му трябваше. Неща ти трябват, когато има къде да идеш.

Шооран излезе навън. Мунаг тежко тръгна след него. Десет минути — колко е малък огромният оройхон! — и стигнаха синора.

— И недей да ми се сърдиш — каза Мунаг и сложи ръка на рамото му. — Наистина не мога иначе. Няма как… Дано оцелееш… ако успееш. На, дръж. — И му подаде ножа, който му беше взел предната вечер.

— Благодаря — каза Шооран, взе ножа, прекрачи синора и тръгна, без да се обръща и без да мисли къде ще може да се подслони.

Сега вървеше по оройхона, където се беше родил и където беше живял допреди година, без да си представя колко огромен е светът и без да знае, че има и друг живот освен този на това късче земя, което, ако вървиш бързо, можеш да обиколиш само за час.

Тук също празнуваха мягмара: на сухото нямаше никого, жените бяха отишли до далайна да събират даровете на щедрия Йороол-Гуй: остра кост, люспи от отровните риби, кожа, жив косъм — всичко, което изхвърляше далайнът през тези дни. Мъжете пък сигурно бяха покрай шавара да ловят тукки и жирхове, да измъкнат някой дългомустакат парх или пък гвааранз, дето можеш да го убиеш само ако го пронижеш в окото. Въпреки че за да го направиш, трябва да се доближиш съвсем до него, като избегнеш щръкналите му перки и острите му щипци, които могат да прережат човешки крак като стрък хохиур. Боройгал едва ли беше с тях — той беше страхлив и сигурно беше отишъл да командва жените и да се прави на царствен ван.

Шооран не спря — знаеше, че за него тук няма място. Много добре помнеше как гонеха пришълците от земите на вана или изгнаниците, опитващи се да се промъкнат на свободния оройхон. Ванът всъщност беше постъпил много умно, като беше разрешил на този оройхон да е независим; по-добри пазачи не можеше да намери никъде: хората, вкопчени в жалките си земи — сухата ивица покрай аварите — мразеха изгнаниците, от които всъщност почти не се различаваха, дори повече от ситите земеделци. Никой нямаше да му позволи да остане тук и затова Шооран продължи. Дузина по дузина по дузина крачки и ето го следващия оройхон, последното обитаемо място.

Шооран стъпи на него и нерешително спря — за пръв път изпита страх. Сухата ивица свършваше, мокротата на далайна стигаше направо до огнената граница, двете страшни стихии бушуваха в непримиримата си вражда. Нойтът пълзеше откъм далайна, аварите го посрещаха с изгарящ огън. Нойтът кипеше, вонята и пушекът се носеха навсякъде, задръстваха дробовете, лютяха на очите и те караха да кашляш. Почти задушен, Шооран хукна към далайна. И видя изгнаниците.

Няколко разкривени фигури се бяха наредили по ръба на оройхона и вадеха разни неща от далайна. Все пак мягмарът беше за всички и навсякъде и всеки трябваше да извади плячката си. Една от фигурите се надигна и се обърна към Шооран — беше някаква бабичка, невероятно мръсна и с обезобразено от язви и изгаряния лице.

— Я вижте кой ни дошъл на гости! — викна бабичката. — Вижте го какъв е хубавец! Май самият ван е решил да си накисне краката на нашия оройхон. Ела насам, сладурче, не се бой!

Шооран не помръдваше. Гледаше чудовищната маска пред себе си и бавно, съвсем бавно осъзнаваше, че това не е никаква бабичка, че тази жена е горе-долу на възрастта на майка му и че я е състарил и обезобразил парещият нойт, от който няма къде да се скриеш и който няма с какво да измиеш — и че целият живот на тази жена, ако това можеше да се нарече живот, е просто кратка отсрочка пред смъртта.

А жената не спираше — очевидно не й се случваше често да излее душата си пред някой новодошъл и сега бързаше да си каже всичко, каквото й тежи.

— Сигурно от сухото идваш, нали? Да не си се изгубил?… Или и тебе са те изгонили? Много са гадни ония на сухото, знам ги аз! Мръсници! Ха! Обаче миналата година как се молеха и колко гладно гледаха нашта чавга! Какво ли не ни обещаваха!… Направо сух оройхон, че и Йороол-Гуй отгоре. Обаче ни излъгаха! Взеха само десетина души. А ние си останахме да гнием тук. Да не си мислите, че пак ще ви вземем? Е, ще ви вземем, няма къде да идем, още повече че по-нататък няма къде да се иде. Всички взимаме ние, пък и сега е мягмар…

Другите изгнаници също спряха работата си, обърнаха се и загледаха Шооран с подпухналите си очи. Покритите им с язви лица не изразяваха нищо. Жената-бабичка пък внезапно спря да дрънка, килна глава настрани и каза някак замислено:

— Ама ти май наистина си от сухите земи. Я какъв си чистичък, беличък… Ела де, ела насам…

Шооран отстъпи — спомни си страшните приказки как изгнаниците от последните земи, откъдето няма вече къде да отидеш, крадат деца и ги изяждат живи. Може би не бяха само приказки, нали? И макар отдавна вече да не беше дете — на цели единайсет години беше! — и ножът, който му беше върнал Мунаг, да висеше на пояса му, изведнъж го достраша и той се обърна и побягна. Никой не го подгони, изгнаниците равнодушно се върнаха към работата си, само жената-бабичка подвикна подире му: „Беж!“ и кой знае защо, плесна с ръце.

Колко е малко това — дузина по дузина по дузина крачки: вселената на някои хора! След около четвърт час Шооран излезе и от този, трети поред оройхон, и видя зад него люшкащия се, покрит с пяна далайн. Трябваше или да се върне, или да мине по самия ръб на пламтящите авари. Е, можеше да скочи и в далайна — нямаше да е толкова болезнено.

Тръгна и усети безжизнения оройхон още отдалече. Въздухът не му стигаше, виеше му се свят от отровния пушек. Вървеше, без да мисли, просто вървеше. Не го бяха пуснали и на последния обитаем оройхон, по-точно той не се беше осмелил да остане там и сега, отритнат от всички, продължаваше напред и напред, макар да знаеше, че отива в нищото.

Като малък обичаше да слуша разказите на Хулгал за пътешествията му из тези земи — преди дузина и още три години, когато по земите на вана беше обикалял безумният илбеч. Хулгал, тогава още млад и още не куц, бил тръгнал да търси нови земи. Разправяли, че имало много нови оройхони, десетки, всичките сухи, били незнайно къде и чакали обитателите си. И Хулгал казваше, че бил минал покрай пламтящото блато чак до края, където мокротата на далайна разяждала издигнатата от Тенгер стена. И че на запад от острова на изгнаниците имало още три оройхона, но че до тях се стигало по тясната ивица между далайна и аварите, през задушаващия пушек и изпаренията, които могат да те убият само за половин час. И казваше още, че се върнал и че бил останал жив единствено защото си носел гъба, напоена с благовонния сок на туйван, и когато стъпвал на адските оройхони, я долепял до лицето си.

— Бях там и се върнах жив — казваше старецът. — И затова знам, че и безумният илбеч е стигнал дотам. Не знам защо го е направил — нали хем е бил илбеч, хем е бил луд. Но кой може да каже как не само е стигнал дотам, но е успял и да направи оройхон? Да не би това да е по-лесно, отколкото да плювнеш в далайна? Ама то тогава и аз да взема да стана илбеч, та да си направя истински дом. — И млъкваше, и оглеждаше слушателите си един по един, а те, притеснени от кощунствените му думи, отпиваха от поднесената им вкисната напитка.

Шооран нямаше напоена с благовония гъба, нямаше нищо, което да му помогне по пътя, но въпреки това стъпи безчувствено на земята на мъртвия оройхон и тръгна напред. Не мислеше, че няма да може да се върне, изобщо не мислеше за нищо — замаяният му от изпаренията мозък изобщо не беше способен да мисли. Ясно му беше обаче, че тук не може да се живее, и той просто продължаваше напред, за да намери друго място, дори по-лошо от това, но различно.

По ръба на мъртвия оройхон нямаше пътека — тук никой не беше минавал поне от дузина години. Изтлели кости, изтънели хитинови черупки, недоизгнили трупове на незнайни същества — всичко това беше подгизнало от нойт и пушеше, напечено от близките авари. На места купчините изхвърлени от далайна отпадъци бяха високи цял човешки бой и трябваше да минава почти плътно до вонящите, покрити с кора от изгорели черупки и кости авари. Задушливата влажна смрад дереше гърлото му.

Вървеше, без да гледа, притиснал лакти до парещите си гърди и закрил лицето си с ръце. Препъваше се в някакви купчини боклуци, стъпваше в клокочещи локви и единствено новите обуща, които му беше ушила майка му, го спасяваха — поне засега.

И в последния миг, когато като че ли нищо вече не би могло да разбуди замаяното му съзнание, Шооран се блъсна в нещо твърдо, отвори очи и в първия момент не можа да разбере какво е. А после го видя. Пред него, препречил брега, разперил дебелите си като дънер на туйван пипала, лежеше черен уулгуй. Хората казваха, че уулгуят бил по-малкият брат на Йороол-Гуй. Нито една твар от дълбините не беше толкова огромна и нито една не приличаше толкова на великия бог на дълбините. Черните уулгуй никога не излизаха на брега, но като протегнеха няколко от дългите си ръце, можеха да сграбчат някой непредпазлив човек, решил да види какво е изхвърлил на брега далайнът. И точно затова само малцина обикаляха по ръба на оройхоните. Единствено по време на мягмара уулгуите не бяха опасни, дори напротив — далайнът ги изхвърляше на камъните и те ставаха плячка на хората.

От кръглите костени плочи по пипалата на уулгуите майсторите оръжейници правеха доспехи — по-леки и поздрави от онези от твърдата черупка на гвааранза. Най-големите плочи се правеха на щитове. Вътре пък, в сърцевината на тялото на уулгуите, имаше костен обръч с непоносима за очите белота. От него правеха короните на царствените ванове и затова никой обикновен човек не биваше да се приближава до изхвърлен на брега уулгуй.

— Е, короната е важно нещо — разправяше навремето Хулгал и се подсмихваше. — Така че е ясно защо великите ванове ги е страх, че някой ще я отмъкне. Кълна се във великия Тенгер обаче, изобщо не бих пипнал обръча за короната, стига да мога да си взема малко плочки от пипалата. Пък главата и короната да си ги взимат вановете.

Допреди ден дори само това, че вижда уулгуй, би накарало Шооран да се разтрепери, но сега той не мислеше нито за царската забрана, нито за невероятното богатство пред себе си, нито дори за това, че огромният уулгуй може да е още жив, а просто изстена от умора, вкопчи се в костените пластини и почна да се прекатерва през препречилото пътя му пипало.

И мъртвият уулгуй го попита:

— Защо ме тъпчеш с нозете си? Не виждаш ли, че съм мъртъв и не мога да се отдръпна?

— Легнал си на пътя, а аз трябва да мина — отговори Шооран.

— Защо? Къде си тръгнал? — попита братът на Йороол-Гуй. — Ето, виж ме: лежа тук, където срещнах смъртта, и нищо вече не ми трябва.

— Всички ми казаха да се махам — отговори Шооран. — И затова вървя и не спирам.

— Спри тук — каза черният уулгуй. — Ще лежим един до друг и когато се разложа, ще вземеш безценните доспехи и короната на вановете.

— Не мога да живея тук — каза Шооран.

— Нима си дошъл тук да живееш? — учуди се братът на Многоръкия и Шооран се стъписа от думите му. Не можеше да направи нищо — можа само да бръкне в пазвата си и да извади лазурносинята бисерна огърлица.

— Ти си безкрайно богат — каза уулгуят. — Липсва ти само покой. Спи…

И двамата гледаха сияещата огърлица.

— Не — каза Шооран. — Аз не идвам тук. Аз се махам оттам. Ти си могъщ и си почти бог, но не си човек и си умрял покорно. А хората живеят дори когато е невъзможно и когато умират, това не е по тяхна вина. Не се сърди, но ще продължа. Все още мога да вървя.

Не разбираше накъде върви и колко дузини по дузини крачки е изминал. На два пъти се блъска в аварите и само по случайност не пльосна в далайна. И много пъти падаше, и когато успееше да стане, не знаеше накъде да върви и просто вървеше. Така че изобщо не забеляза бреговата линия над мъгливия далайн и видя оройхона едва когато до него имаше само няколко крачки. Без капка почуда, без никакви чувства изобщо, Шооран се качи на него и тръгна възможно по-далече от пушещия кошмар на мъртвата земя. Дори да беше объркал пътя и да се беше върнал обратно, щеше да се просне по корем пред Боройгал, щеше да приеме смъртта от ръцете на изгнаниците или от вечно сухия одонт, стига да не му се наложеше да се връща в ада, от който току-що беше излязъл. Но вървеше и вървеше напред и не виждаше никого.

Спря. Къде бяха хората? Не можеше да ги е изял Йороол-Гуй. Ако Многоръкия беше идвал тук наскоро, щеше да изяде всичко, а тук… тук стъблата на хохиура бяха полегнали, покрити с харвах, сред тях пълзеше прогонена от убежището си от мягмара тайза. Веднага си личеше, че Йороол-Гуй не е идвал тук от месеци.

Шооран отчупи един дебел хохиур, копна в тинята и веднага извади няколко големи чавги. Разчупи люспестата обвивка на първата и изсипа в шепата си слузестата грудка. Стисна я и между пръстите му потече сок. Шооран изми с него омазаните си с нойт ръце, после внимателно обърса парещите си страни и намаза със сока напуканите си устни. Втора чавга… Третата я налапа цяла, после и четвъртата, и петата… Никога не беше ял толкова много. Коремът му се наду и натежа, от мириса на чавгата вече му се гадеше, но Шооран не можеше да спре, вадеше все още и още грудки и изстискваше сока им върху главата си, миеше с него лицето си, ръцете си, дори окъсания мръсен жанч. За пръв път виждаше толкова чавга, и дребна, и огромна — колкото юмрук — и просто не знаеше какво да прави. Натъпка торбата с грудки, смъкна и жанча да напълни и него и чак когато внезапно му прилоша, се отказа.

Седна на един камък — и него първо изми със сок! — и реши да помисли. Оройхонът, на който беше попаднал, изобщо не приличаше на земята на изгнаниците, през която беше минал. Тук като че ли въобще не живееше никой. Ако не виждаше всичко това с очите си, Шооран изобщо нямаше да повярва, че това е възможно. Сигурно беше умрял. Майка му му беше разказвала, че в някакви далечни-далечни земи хората не се кланяли на Йороол-Гуй, а вярвали, че единственият истински владетел на света е Тенгер. И че били убедени, че като умрат, ще се махнат от далайна и ще отидат на алдан-тесега. По-точно, че всеки мъртвец ще застане в подножието на алдан-тесега и ще почне да се изкачва. Ако обаче приживе човекът е правил злини, Йороол-Гуй ще го хване и ще го натика завинаги в шавара, в сравнение с който далайнът е направо сух оройхон. И само малцина праведници стигали догоре и сядали на алдан-тесега до мъдрия Тенгер.

Не, не можеше да бъде. Този мокър оройхон — вонята от мъртвите земи достигаше чак до средата му — изобщо не приличаше на алдан-тесег. Всичко си беше както навсякъде, само че повече, все едно никой не го е пипал: и хохиурът, и чавгата, и харвахът, и… Шооран замръзна, като видя тукката. Тя пльокаше в калта да си намери чавга. Макар обаче наглед изцяло да беше заета с това, щом момчето понечи да се изправи, тя хукна към шавара.

„Избяга! — помисли си Шооран, но веднага се успокои. — Няма къде да избяга. Нали е мягмар.“

Тукката бягаше на зигзаг. Шооран опита да я последва, но разбра, че няма да може — краката не го държаха. Пък и защо му беше, нали се бе натъпкал до пръсване. Шооран пак се отпусна на измития камък.

И като напук тукката спря наблизо и пак почна да рови в тинята. Шооран я гледаше и нещо бавно започна да се надига в гърдите му. Всичко, което е било важно допреди два дни, вече изобщо не беше важно, а ново нямаше. Нямаше и сили — дори да се учуди на онова, което виждаше. Тукката ровеше почти съвсем до него и му се струваше, че точно така и трябва бъде и че е било така и преди. И когато една голяма сива сянка прескочи тесега, когато калта се разплиска и страхотен свистящ удар разсече на две половинки неуспялата да настърчи иглите си тукка, Шооран все така не се учуди и не се изплаши, а остана да седи и съвсем спокойно да гледа появилия се звяр.

А той наистина беше голям — два пъти по-голям от него. Сегментираното му тяло беше покрито с матово блестящ хитин. Шооран го позна по режещите пластинки на мустаците — гъвкави и дълги почти колкото него. Звярът беше парх, вторият господар на шавара след гвааранза.

Пархът запълзя към убитата тукка, но после спря и започна да се свива в гигантско кълбо — подвиваше под себе си сегментите на опашката си и свиваше режещите си мустаци.

„Кани се да скочи — помисли Шооран. — Върху мен.“

Все така изобщо не го беше страх, но скочи и побягна. Краката му се огъваха — бяха меки като мокър харвах. Побягна, защото трябваше да бяга. И сега самият той, също като тукката преди малко, тичаше на зигзаг от тесег към тесег, и в главата му звучеше одевешната мисъл, този път обаче отнасяща се за самия него: „Няма къде да избягам. Нали е мягмар. Време за лов.“

Чу се остро хитиново пукане и пархът скочи. Шооран го замери с торбата с чавгата и това отклони смъртоносно точния скок: мустаците изсвистяха в калта на половин крачка от Шооран. Той се хвърли към най-близкия тесег и приклекна с надеждата, че пархът няма да го види. И дали наистина стана така, или пък на парха просто му омръзна да скача, но той изчака малко и после се обърна и запълзя към първата си жертва. Отпуснатите му мустаци се влачеха в тинята, четирите чифта остри рогови челюсти мърдаха, като че ли дъвчеха нещо. Шооран си спомни, че от една такава челюст беше направена стъргалката за кожи на майка му.

Приведен, за да се крие по-добре зад тесегите, Шооран тръгна към вътрешността на оройхона. Зрялата чавга предателски пукаше и пращеше под краката му. Шооран знаеше, че и в центъра, и от другия край също има суур-тесеги, а следователно и шавар, от който излизат какви ли не твари, но не можеше да остане тук, при тази вече явна опасност.

Какво ставаше все пак обаче? На неговия оройхон пархът отдавна щеше да е забелязан и щяха да са дотичали ловци с мрежи и копия, и хищникът нямаше да мисли за плячката си, а за това как да си спаси мустаците. Къде бяха хората?

Шооран вървеше все по-бързо. Ако можеше, дори щеше да тича. Глупаво — допреди няколко часа, сутринта, мечтаеше да не срещне никого, а сега искаше да види хора, и то на всяка цена. Мина обаче почти през целия оройхон и така и не срещна никого; вечно увисналата над далайна и крайбрежните оройхони мъгла пък като че ли изобщо не мислеше да се сгъстява, дори напротив, ставаше все по-рядка, и накрая Шооран видя пред себе си широката корона на туйван. Не можеше да има никакво съмнение: там имаше друг оройхон — сух оройхон!

Шооран със залитане мина граничния синор, падна на сухата земя и запълзя. Наистина беше попаднал в рая! За трети път през живота си стъпваше на сух оройхон и за пръв път ръцете му не бяха извити зад гърба и можеше да вдигне глава и да се огледа.

Един поглед му беше достатъчен да разбере, че и тук няма хора. Земята беше покрита с хлебна трева, но явно никой не я косеше по дванайсет пъти на година и тя си растеше на воля като хохиура: до узрелите класове се виждаха други, все още цъфтящи, а до тях презрели, с вече опадали зърна. Шооран откъсна един стрък, налапа зърната, намръщи се и ги изплю — бяха твърди и безвкусни. Когато стигна до дървото обаче, видя, че земята под него е отрупана с нападали плодове. Бяха меки и не миришеха на застояла вода като чавгата, а издаваха силен сладък аромат. Шооран никога не беше опитвал нещо толкова вкусно, дори не си беше представял, че то може да съществува.

Тези прекалено резки промени бяха прекалено големи за измъченото му съзнание. Шооран вече не разбираше нищо и на нищо не се учудваше. Ясно му беше, че е умрял, но не беше отишъл при Йороол-Гуй, а също като праведниците от далечните земи го бяха качили на алдан-тесега.

И разумът му може би нямаше да издържи на изпитанията на този сякаш безкраен ден, но за щастие преди него не издържа коремът му и Шооран почна да повръща. Повръщаше недосдъвканата чавга и толкова вкусните плодове, после само горчиви лиги. Накрая остана превит на две, без да може да изкара нищо освен пъшкане и стонове.

А после, след поредния пристъп, вдигна глава и видя човек. Старец, по-стар дори от Хулгал. Бялата му брада стигаше чак до гърдите, бръчките по лицето му бяха от времето, а не от нойта. Старецът се беше подпрял на дълга тояга и го гледаше.

— Здравей, премъдри Тенгер — каза Шооран и припадна.

 

 

Когато отвори очи, не можа да разбере къде се намира. Цял живот беше живял на открито и беше свикнал да вижда над себе си или облаци, или в краен случай кожения навес и сега каменният таван го уплаши и сякаш го затисна с огромната си тежест: всеки момент щеше да се срути и да го смаже. Шооран замря и напрегнато се взря в камъните, сякаш можеше да ги спре да не паднат със силата на волята си. Минутите минаваха, таванът си оставаше неподвижен и почти убеден вече в стабилността му, Шооран се осмели да помръдне и да се огледа.

Намираше се в неголямо помещение със заоблени ъгли. През две дупки под тавана проникваше слаба светлина. Насред помещението имаше маса от черупката на някакво чудовище, а до нея някакъв извит прешлен, може би от същото това чудовище.

Завесата на входа прошумоля и влезе старецът. Носеше чаша, от която се вдигаше гореща пара.

— Изпий това — каза старецът и му подаде чашата.

— Благодаря, прещедри Тенгер — каза Шооран.

Напитката беше сладка и солена едновременно и миришеше непознато и вкусно, и беше благодат за напуканите устни и раздразненото му от пушека гърло. Искаше му се да я изгълта наведнъж, но той все пак намери сили да запази приличие и почна да пие бавно, на малки глътчици, както се прави пред всемогъщ бог. Е, не можа да остави последната глътка на дъното и изпи всичко до капка.

Старецът седна на прешлена, сложи ръцете си на масата и го загледа. Накрая попита:

— Как дойде тук?

— Минах по мъртвата ивица, премъдри Тенгер — отговори Шооран. — Зверовете от далайна не ме нападнаха, защото сега е мягмар.

— Затова пък по това време човек много лесно може да се задуши в кипящите авари — каза старецът. — Между другото, защо ме наричаш Тенгер? Аз съм най-обикновен човек, също като теб, просто живея тук от много години.

— Хулгал разправя, че бил идвал тук и че след мъртвата ивица нямало никакви земи — каза Шооран, надигна се на лакът и се взря в очите на стареца.

— Навремето наистина беше така — съгласи се старецът. — И не само твоят Хулгал е минавал горящото блато и е виждал само стената на далайна. После обаче дойде илбечът и построи още девет оройхона. По него време никой освен мен вече не търсеше нови земи и затова живея тук сам. Е, сега дойде и ти.

— Щом не си добрият Тенгер — замислено каза Шооран, — защо ми позволи да остана и си ме донесъл в дома си и ми даваш да пия топла напитка?

— Избягах тук, защото не исках да виждам никого — каза старецът. — Но това беше преди единайсет години. След толкова време на всеки му се дощява да чуе човешки глас. А пък топлата напитка… нали аварът е наблизо. Сега ще ти дам да се наядеш и с месо. Никога не си ял месо, нали? Не някой вмирисан жирх или воняща тукка, които ядат копачите на тиня, а истинско месо, такова, каквото яде ванът… Имам много месо, много чиста вода, и огън, зърно, плодове на туйван, които зреят в небето, и наъс, който расте под земята. Но нямам с кого да приказвам и затова съм по-беден от изгнаник.

— Как се казваш? — попита Шооран.

— Името ми отдавна принадлежи на Многоръкия. — Старецът се усмихна криво. — Казвай ми просто Стареца. Хайде, ела. Месото ще изстине.

Шооран стана. Таванът се люшна и заплашително се приближи към него и Шооран клекна, почти падна на пода и присви глава в очакване камъните да се сгромолясат. Старецът го гледаше учудено.

— Какво е това? — попита Шооран и вдигна пръст към грубите камъни.

— Бедното животинче! — възкликна старецът. — Виждам, че наистина си от ровещите в тинята. Никога ли не си бил в пещера? Това се казва таван. От камъни е, но не се бой, няма да паднат и да те премажат. Ние с теб сме в шавара… в алдан-шавара — допълни той, като видя смаяния поглед на Шооран.

— В алдан-шавара… — повтори момчето. — Но така се казва дворецът на великия ван!

— Така се казват подземните кухини, чиито входове може би си виждал в подножията на суур-тесегите. На сухите оройхони шаварът е чист и безопасен и затова го наричат алдан-шавар. И не само ванът, но и всеки вмирисан одонт живее в алдан-шавар, защото стените на алдан-шавара са здрави и значи можеш да пазиш награбеното.

Шооран с ужас гледаше стареца, който така спокойно хулеше великите. Дори на свободния оройхон името на вана беше свещено.

Ти все пак си Тенгер — прошепна момчето. — И самият Йороол-Гуй се е родил от твоите нечистотии.

— Не — каза старецът и му помогна да стане. — Не съм Тенгер. Колкото до Йороол-Гуй, с него наистина сме стари познати. Като поживееш при мен, много неща ще ти станат ясни. Хайде ела, че месото изстина съвсем.

 

 

Шооран свикна с живота на сухия оройхон за по-малко от два месеца. Вече не се смайваше от приказното изобилие и невероятните богатства, макар все още да не можеше да повярва, че и в земите на вана мнозина живеят също толкова охолно. Вече не се плашеше от надвисналите тавани и обиколи целия шавар — сложна система от тунели, зали и коридори, разположена под повърхността на оройхона. Алдан-шаварът беше на две равнища. Горното беше светло и сухо, с десетки големи и малки изходи към повърхността, онези същите, които бяха толкова опасни на мокрите оройхони. На долното равнище се слизаше от горното. Там беше влажно и топло и плодородната почва беше покрита е наъс — белезникави месести гъби, невероятно вкусни варени или печени, но можеха да се ядат и сурови или сушени. Долното равнище бе осветено от бавно пълзящи светещи плужеци, които се хранеха с наъса. Когато решеше, че горе не е достатъчно светло, старецът ги събираше и ги качваше в стаята им.

На повърхността пък имаше истински чудеса. В центъра на оройхона бликаха извори, незнайно как избили сред камъните, без да наводнят алдан-шавара. От изворите изтичаха потоци и в тях се въргаляха лениви бовери — онези тлъсти животни, които навремето така силно бяха смаяли Шооран. От време на време старецът убиваше някой с костения си харпун и след това по десетина дни двамата с Шооран се тъпчеха с месо. През останалото време ядяха наъс, плодове от туйван и хляб. Хлебната трева, чиито зърна отначало бяха разочаровали Шооран, се оказа невероятно нещо. Старецът се грижеше за една малка нива, жънеше я и събираше тежките класове. Към накиснатите във вода зърна трябваше да се прибави парченце светещ плужек и след няколко часа те набъбваха и се превръщаха във вкусна каша. Истинското пиршество обаче започваше, когато старецът добавяше в кашата стрити ненакиснати зърна, забъркваше всичко това със сок от туйван и отиваше на границата да пече на авара сладки питки. Друг път пък вареше тестото в кипяща вода и ставаха чудесни пръхкави топки.

За да си приготвят топла храна съвсем не беше нужно да ходят до авара — сухите стъбла на хлебната трева горяха с ярък пламък и не пушеха, а старецът имаше два кремъка и като ги удареше един в друг, излизаха искри. Но ги използваше рядко — пазеше ги.

Отначало възстановяващият се Шооран не излизаше от алдан-шавара, обикаляше двете равнища, надничаше през тесните дупки към повърхността, изследваше коридорите, съединяващи залите на суур-тесега, под който живееха, със съседните системи от пещери, където старецът очевидно не влизаше — доказваше го с години натрупваният по земята прах. Не го беше страх, че може да се заблуди — винаги можеше да се върне по собствените си следи — дори на долното равнище те бяха осветени от белезникавата светлина на плужеците.

Един ден влезе в дома на стареца от другата страна — откъм складовете, натъпкани с всевъзможни богатства. И с учудване и дори завист огледа един склад, в който имаше безчет оръжия: очевидно старецът навремето е бил церег, или обратното, въоръжен изгнаник. Кой знае защо, му беше неудобно да го попита, а му зададе само въпроса откъде има всичко това.

— Оттук-оттам… — вдигна рамене старецът и изненадващо му разреши да взима оттам каквото си поиска.

Естествено първото нещо, което си избра Шооран, беше дългият и страшен дори на вид бич от мустак на парх. Бичът беше лек и гъвкав, но колкото и да опитваше, Шооран не успяваше да го размаха както трябва. Беше доста по-различен от детските играчки.

Привлечен от плющенето на бича, старецът излезе от алдан-шавара, погледа как момчето се упражнява и каза:

— Така ще си отрежеш ушите.

После взе оръжието от ръцете на Шооран, прецени тежестта му с ръка, тръсна го и изведнъж гъвкавият тънък бич се изправи, сякаш му бяха пъхнали вътре някаква пръчка, и единствено връхчето му се завъртя в кръг и засвистя. Старецът протегна ръка и тръгна напред. Бичът окоси разпердушинената от Шооран трева, после старецът плесна леко настрани, окоси още един разкрач и пак завъртя оръжието и то стана твърдо като преди миг. Шооран го гледаше зяпнал.

— Така се прави — каза старецът и уморено отпусна бича. — Научи се да го държиш право напред, по-нататък всичко става от само себе си. Ако го размахваш зад гърба си, най-много да се осакатиш. На, играй си.

От този ден Шооран не се разделяше с бича, не го остави дори когато зърното узря и цяла седмица трябваше да го жънат, да го лющят, да го сушат и да го прибират под земята. Сега старецът се запасяваше с повече зърно от обикновено, защото нали вече бяха двама. Част от сламата пък отнесе до мокрия оройхон, накисна я за четвърт час в нойта, после я извади и дълго я промива с чиста вода и я мачка, докато не се получи нещо леко и въздушно като изсушен харвах. От него, каза старецът, щял да направи на Шооран празнична дреха, същата като на синовете на одонтите. Засега Шооран се кипреше в жанч от мека кожа на бовер и с обуща от кожата на някаква морска гадина, която старецът беше донесъл през последния ден на мягмара.

Старецът правеше на Шооран подарък след подарък и когато момчето почваше да му благодари, само казваше:

— Не бързай да ми благодариш. Ще дойде ден, когато ще ме проклинаш.

— Никога — възразяваше Шооран.

— Така ли мислиш? Ами ако да речем утре ни намерят? В най-добрия случай церегите ще ни изгонят на мокрото и пак ще трябва да свикнеш да нагъваш чавга. Няма да е много приятно, нали?

— Обаче пак няма да те проклинам! — разпалено казваше Шооран.

— Не се заричай! — казваше старецът. — За бъдещето могат да говорят само Йороол-Гуй и Тенгер. Ние трябва да го чакаме… — И един ден замълча и добави нещо странно: — И по възможност да го правим.

Веднъж Шооран мина под земята под целия оройхон и привечер излезе на повърхността при най-далечния суур-тесег. Краят на оройхона беше съвсем близо и Шооран затича да види какво има там — дори сам си се учуди, че не го бе направил досега. Очакваше да види мокър оройхон, но нямаше да се смае, ако зърнеше още една благословена, но безлюдна страна. Вместо това обаче излезе на суха ивица, зад която димяха нажежените авари. Да не би да беше объркал посоката в шавара и да беше тръгнал на юг? Шооран хукна натам, където трябваше да е границата, и след няколко минути пак видя суха ивица и авари. Да, границата я имаше, но вместо суха ивица той видя само мъничко късче земя, сякаш притиснато от двете страни от нажежените камъни.

Шооран се разтревожи и хукна да разкаже на стареца какво е видял. Старецът, както обикновено вечер, седеше в стаята си, същата, в която бе донесъл болния Шооран първия ден, и на масата пред него имаше мях с ферментирал сок от туйван — такъв сок пиеха церегите и в очите на момчето той беше неизменна част от богатския живот, но момчето не обичаше вечерите, когато старецът вадеше меха от долното равнище: напиеше ли се, старецът се въсеше и почваше да крещи на някого, да го обвинява и да се оправдава. В такива вечери Шооран гледаше да се скрие някъде, за да не би старецът да почне да го ругае и дори да го изгони.

Сега обаче страхът от откритието му беше по-голям дори от страха от стареца и Шооран влезе при него и малко несвързано му разказа какво е видял. Старецът го изслуша мълчаливо, после вдигна почервенялото си от изпития сок лице и каза:

— Какво ти е толкова чудно, момче? Не може да не си чувал, че Тенгер е направил далайна правоъгълен и значи все някъде трябва да има ъгъл, нали? Тук завива границата на света. Съдбата ни е натикала двамата с теб в ъгъла на мирозданието, момче. Брадатите мъдреци от далечните земи са пресметнали, че на ширина в далайна има три дузини оройхони, а на дължина — четири. Ще рече, ако целият свят беше застроен само с оройхони, те щяха да са дузина по дузина по дузина. Аз обаче знам, че това не е вярно! Дължината е по-къса с три оройхона! Мъдрият Тенгер е измамил Йороол-Гуй като последен търгаш и му е построил по-малък далайн. Колко се смях, като разбрах това! А може и да не е имало никакъв договор и всичко това да е измислено от дългобрадите мошеници, та да си заслужат хляба. Понеже щом на ширина имаме три дузини, на дължина трябва да са четири… И умно, и красиво… Аз обаче пръв сред хората стигнах до края на света и знам, че всичките им измислици не струват дори колкото изгнила чавга!

— Не си първият — напомни му Шооран. — Нали всичко това е построено от лудия илбеч и…

— Какво можеш да знаеш пък ти за илбеча! — викна старецът. — Какво можеш да знаеш, след като си роден дори след като името му отиде при Многоръкия?! — Старецът се изправи, олюля се и се подпря на рамото на Шооран. — Ела е мен!

— Къде? — уплашено попита Шооран.

— На мокрия оройхон… при границата… Никога не си виждал Стената на Тенгер. Искам да ти я покажа.

— Ама вече е вечер — плахо възрази Шооран.

— Вечерта е също толкова подходящо време, колкото и всяко друго време на деня. Преоблечи се и да вървим.

Шооран бързо се преоблече в майчините си обуща и стария й жанч. Старецът тръгна, както си беше, макар че нойтът щеше да разяде тънките му обувки, пък и тъканият цамц не беше най-подходящата дреха за разходки покрай далайна.

По целия път старецът го караше да бързат и накрая Шооран вече подтичваше, обзет от предчувствие за някакво нещастие. Вървяха на север, към най-далечния мокър оройхон, където Шооран не бе ходил никога. Тинята на мокрия оройхон зажвака под краката им, отляво задушливо пушеше мъртвата граница — мястото на сливането на влагата на далайна и огъня. Небесната мъгла над главите им почервеняваше от вечерта.

— Гледай! — прегракнало викна старецът и посочи нещо отвъд пушеците на горящия нойт. — Това е Стената на Тенгер — границата, която не можем да преминем!…

Шооран се взря до болка в очите и наистина видя зад кълбетата пушек и валмата мъгла огромна стена. Беше сива. Може би беше от камък, но повече приличаше на неподвижен облак. Височината й не можеше да се определи, защото стената се издигаше чак до облаците и ако вечерта не беше обагрила небесната мъгла в червено, горният й край щеше да е съвсем неразличим. А после пушеците малко се поразсеяха и Шооран добре видя подножието на стената, по-точно онази нейна част точно над далайна. И с ужас забеляза, че стената там е разядена, че е покрита с дълбоки рани, и разбра, че люшкащият се далайн с всяко свое движение неспирно я изронва и кърти все нови и нови парчета.

Представи си как стената рухва и как влагата изтича навън, извън пределите на света. И как се сбъдва старото предсказание, че ще залее всичко, цялото пространство, и как няма да остане нищо освен отровната лигава течност и тържествуващия Йороол-Гуй!

— Ще падне! — викна Шооран и посочи стената. — Ей сега ще падне!

— Е, едва ли ще е точно сега — изръмжа старецът. — За десетте години, откакто я гледам, не се е променила кой знае колко, но все някога ще падне.

Но нали там, зад нея, е алдан-тесегът!

— Че какво ме е грижа мен за алдан-тесега? Тенгер да му мисли — да мисли не само за вечността, но и за вечния си живот. Има достатъчно време за това. Друго ме плаши мен — какво ще стане с оройхоните, когато стената падне. Дали няма да потънат при Многоръкия? Всеки, който е виждал стената на далайна, бе трябвало да се тревожи за това…

— И нищо ли не може да се направи? — възкликна Шооран.

— Защо да не може? Всичко може да се направи! — високо и някак злобно викна старецът, пристъпи напред, вдигна ръце като принасящ жертва жрец и завика още по-високо; побелялата му глава се тресеше. — Мразя този свят, защото не е направен за нас!… Мразя тази гадост, наречена далайн!… Мразя тези твари, противни за всички хора!… Омразата ми пламти и огънят й пламти в ръцете ми! Нека дълбините на далайна умрат заедно е отровата си!

За миг на Шооран му се стори, че от ръцете на стареца наистина лумва огън, все едно бе пламнала шепа харвах — но само за миг. После пред очите му пак беше единствено пияният старец — олюляваше се и изливаше омразата си към равнодушния далайн. Момчето неизвестно защо се засрами, но не знаеше как да спре тази жалка сцена и да прибере стареца в пещерата. И тъкмо понечи да посегне, да го хване за ръкава и да го поведе към къщи, когато изведнъж замръзна, видял нещо съвсем неочаквано.

Далайнът вече не беше равнодушен. По него плъзнаха вълни и се запениха, сякаш пак беше дошъл мягмарът. Мъглата се слягаше на пластове, влагата се втвърдяваше, превръщаше се в камък, сиво-зелената пяна ставаше на буци, ставаше на тесеги… От дълбините изплуваше оройхон. Чудото ставаше в пълна тишина, ако не се брояха крясъците на пияния старец:

— Убиец! Враг!… Мразя те!…

И внезапно всичко свърши. Старецът отпусна ръцете си, вълните се изгладиха, пак като преди малко всичко се обви в мъгла и пушек. Но там, където беше полуразрушената стена, сега имаше оройхон. Над осеяната с камъни равнина се издигаха суур-тесеги и единствено пяната покрай синора показваше къде е бил брегът. Откъм стария оройхон той беше затрупан с какви ли не боклуци, откъм новия беше девствено чист.

Старецът се обърна към Шооран и със стиснато гърло каза:

— Да не си мислиш, че това е всичко? Не е. Ела.

И хвана момчето за ръката — неговата беше студена като на мъртвец — и го поведе натам, където допреди малко се беше разстилал гладкият далайн. Прекрачиха синора и в същия миг всеки камък, всеки хълм, всеки тесег — всичко засия с ослепително бял огън, непочернен от саждите, покриващи аварите по старите гранични оройхони. Не пламтеше единствено тясната крайбрежна ивица.

— Така посреща границата илбечите! — високо каза старецът. — От какво ги е страх? Защо ни спират?

— Ти си илбеч! — успя да промълви Шооран.

И в паметта му изплува всичко, което бе чувал за илбечите от майка си, от Хулгал, от други хора — и познати, и непознати. Всички приказки и легенди, чийто неизменен герой беше Ван, всички измислици, а може би и истини, извлечени от измислиците. И във всички се повтаряше едно…

— Защо го направи?! — викна Шооран, хвърли се към стареца и го прегърна. — Знаеш, че не бива да говориш за това и не бива да го показваш!… Аз не бива да го знам… Защо го направи?

Викът му, изглежда, освести стареца и той се огледа и сякаш чак сега забеляза мъглата и че вече е почти мръкнало, че не е облечен с подходящи дрехи, че от мократа граница долитат сажди и непоносима воня — и забеляза и Шооран, който не биваше да остава тук през нощта.

— Ела, момче — тихо каза старецът. — Ще ти обясня всичко.

И забърза към къщи, без да каже и дума повече. Шооран заприпка след него, като непрекъснато уплашено поглеждаше назад.

Вкъщи старецът свали проядените си от нойта обуща, отиде до меха на масата, наля си пълна чаша, но не отпи, а се взря в Шооран, който бе забил очи в пода, и заговори — ту бавно, дума подир дума, ту като в задъхана скоропоговорка, сякаш уплашен, че няма да му стигне нито времето, нито въздухът.

— Знаеш ли кое е най-страшното мъчение? Наказанието с мълчание. Дузини и дузини години наред нося бремето на тази тайна и вече не искам да мълча. Трябва да разкажа и за себе си, и за всичко, което премислих през тези години. Ако проклятието на Йороол-Гуй е измислено като повечето легенди, значи нищо няма да ме сполети, ако ли пък е истина, все пак имам цяла нощ и дори част от деня може би. Ще ми стигне да ти разкажа най-важното, пък после да става каквото ще. Поне ще ми олекне. Слушай сега. Преди много години живеех в друга страна, много далече оттук, в Земята на старейшините, където е Кръстът на Тенгер. Не знаеш какво е Кръстът на Тенгер ли? Това са петте оройхона, издигнати от самия Тенгер при сътворяването на света. И по това време се казвах Енжин и служех в Дома на старейшините…

 

 

Казваше се Енжин и служеше в Дома на старейшините. Живееше на сух оройхон в палатка, долепена до един пропукан тесег. Пред палатката се простираха нивите. Както и всичко друго на оройхона, те бяха на Йороол-Гуй. Нито един човек в цялата тази страна нямаше нищо свое, в Земята на старейшините свято тачеха завета, че далайнът принадлежи на Многоръкия. Старейшините казваха каква е волята на бога на дълбините, служителите му работеха.

Веднъж месечно, когато реколтата узряваше, баргедът даваше на Енжин костен нож да жъне хлебната трева, а след седмица той му го връщаше заедно със зърното и сламата. През останалото време стриваше зърно, киснеше слама във вонящия нойт и после я обработваше, изстискваше сладкия сок на плодовете на туйвана и когато му дойдеше редът, стоеше на пост на края на мокрия оройхон под наблюдението на дежурния церег. За това веднъж на ден му даваха паничка каша от заквасено зърно, веднъж на седмица шепа сушен наъс, веднъж на месец, след прибирането на реколтата — чаша вкиснато питие, а на третия ден на мягмара — парче месо.

Енжин беше добър работник и баргедът често го хвалеше, така че не го пращаха на лов в шавара или да събира изхвърлените от далайна твари: оттам мнозина, не се връщаха. Така че, макар и да живееше само на три оройхона от брега, Енжин не бе виждал далайна. И може би така и щеше да свърши живота си, без да подозира за силата, дремеща в него, и само от време на време да сънува ярки и страшни сънища.

Сънищата му бяха учудващо еднообразни: сънуваше, че не е човек, а летящ огън. Много пъти беше виждал огън до суур-тесега, нали трудолюбивите баргеди и храбрите цереги ядяха топла храна, а топла храна може да се приготви или на огън, или на авар, стига наблизо да има авар. Огънят, в който се превръщаше Енжин обаче, изобщо не приличаше на пламъците на горящата слама. Той можеше да прелита от място на място и да сгрява целия свят, но можеше и да изхвърли изгаряща струя пламък. Щеше да е чудесен сън въпреки болката, която му причиняваше пламтящото му тяло, но щом Енжин се откъснеше от земята, за да полети, веднага се появяваха враговете. Често те дори нямаха ясен облик, но винаги бяха много и целта им беше една-единствена: да го съборят на земята и да го угасят. Тези нощи, в които Енжин се чудеше как да се спаси или прекарваше в мъчителни, обречени на загуба битки, бяха най-силните впечатления в иначе спокойния му живот.

Палатката, в която спеше, също принадлежеше на Многоръкия и понеже в нея имаше място за двама, съдбата му позволи да се ожени, по-точно позволи на жена му да се омъжи. Както навсякъде, в Земята на старейшините жените бяха почти два пъти повече от мъжете.

Също като мъжа си, Сай всеки ден отиваше на работа, най-често на долното равнище на алдан-шавара да събира наъс. И също всеки ден получаваше по паница каша, а в края на седмицата — шепа гъби. Месо обаче не й се полагаше — веднъж годишно, на петия ден на мягмара жените получаваха плод от туйван.

Двамата съпрузи живееха дружно, макар да нямаха какво да споделят и делят. И двамата огребваха паниците си и дори ги облизваха, и двамата трошаха в кашата гъбите или ги хрупаха направо и после пиеха вода. Йороол-Гуй ги беше дарил с достатъчно вода.

Понякога, когато се будеше по-рано, Енжин будеше и Сай и се опитваше да й разкаже кошмарите си, но тя уплашено размахваше ръце, прекъсваше го и казваше:

— Спри! Не ща да те слушам. И не мисли за това. Какво ще стане, ако се побъркаш?

Нямаше за какво друго да си говорят. Само ловците могат да разказват какъв звяр са уловили днес и какъв са изпуснали вчера. Затова пък ловците не живеят дълго и жените им се местят в единични палатки, скърбят и страдат и в мъка отглеждат децата си, защото нали за паничка каша трябва да изработиш допълнителна норма.

Енжин и Сай нямаха деца. Може би затова баргедът често ги хвалеше, че били образцово семейство.

Понякога и Сай подхващаше разговор: клюки за съседите или за жените, заедно с които береше и режеше гъбите или тъчеше плат от изкисната слама. И всичките й разкази обикновено почваха с:

— Тая Атай съвсем се е побъркала…

— Така ли? — отговаряше Енжин, зает с нещо — например да кърпи обувките си.

— Ама знаеш ли какво каза?! — възкликваше Сай. — Каза, че щяла да избяга оттук!

— Къде?

— И тя не знае… Казвам й, че никъде не е по-хубаво оттук. Добре де, ще избяга — и какво? Ще обикаля мокрите оройхони и ще чака да я прибере Многоръкия или пък да я хванат церегите.

— В новите земи нямало цереги, поне така казват. Мокрите оройхони там били пълни с разбойници.

— И тук има разбойници. Помниш по-миналата година какво стана…

— Не ща да си спомням дори.

— Добре де, добре, обаче и тая Атай е една, нали?…

Атай им беше съседка. Беше на дузина и половина години, но живееше сама, без никаква надежда да се омъжи, въпреки че беше наистина много красива. Преди три години й бяха направили невероятно предложение — да стане непорочна сестра. Непорочните сестри живееха в алдан-шавара и прислужваха на самите старейшини. За непорочни сестри се избираха само най-красивите девойки и, доколкото знаеше Енжин, никоя не отказваше тази чест. Дотогава. Атай беше първата. И заяви пред всички, че не искала божествено, ами най-обикновено щастие и че нямало да стане непорочна сестра.

Законът не казваше нищо за това какво да се прави в подобен случай, така че не я наказаха, но и не я оставиха на мира. И оттогава Атай излизаше сутрин с другите жени само ако нямаше някоя наистина съвсем отвратителна и тежка работа. И не постигна никакво щастие, разбира се; въпреки че нямаше никаква забрана да се омъжи, никой на оройхона не искаше да се обвърже с жена, заклеймена като бунтовничка. Атай обаче ходеше с гордо вдигната глава, все едно не забелязваше любопитните и недоброжелателни погледи, и Енжин много се учуди, когато разбра, че и тя сърце носи и че душата й се е свила от мъка.

През трите седмици след мягмара, когато всичко на оройхона започваше да се плоди, да расте и да зрее особено бурно, стопанството на старейшините направо се задъхваше. Част от жените се включваха в работата на мъжете — излизаха на нивите, а останалите, за да се справят с растящия като бесен наъс, работеха денонощно, само с две кратки прекъсвания за храна и с по четири часа за сън. Дори тогава обаче не се прибираха по домовете си — това се отнасяше както за събирачките, така и за по-опитните, привилегировани работнички, които сортираха гъбите.

Сай беше пратена за две седмици на чистата работа да сортира, а Атай, както винаги, не беше допусната в алдан-шавара и попадна на полето, в двойка с Енжин. Първия ден работеха едно и също: жънеха и връзваха снопите. Когато събраха реколтата, баргедът даде на Енжин върви и празни чували, а на нея — тежко чукало, за да груха класовете. И като я видя, че едвам го вдига, Енжин разбра, че не бива така. Не изпита никакви съмнения, никакво възмущение, никакъв гняв, не си помисли дори, че нарушава закона; изпита само спокойната увереност, че наистина не бива така. Отиде й взе чукалото от ръцете й и почна да бие снопите, макар да знаеше, че е забранено да си сменят работата: всеки отговаряше за това, което му е определено. Атай пък — наистина й пролича, че е бунтовничка! — също не каза нищо, а мълчаливо започна да влачи снопите при него, да връзва сламата и да издърпва настрана пълните чували.

Червената вечер угасна в небесната мъгла, на суур-тесега надуха извитата раковина да съобщят, че работата е приключила, и чак тогава двамата, все така без да кажат и дума, си размениха инструментите и отидоха да ги върнат на баргеда. След това обаче не си тръгнаха, а седнаха до тесега и Енжин попита:

— Атай, какво да направим, за да престанат да те измъчват?

— Нищо… — тихо каза тя.

— Но защо… — почна Енжин, а тя го прекъсна и зашепна бързо и отчаяно онова, което сигурно си беше повтаряла сама безброй пъти през тези три години:

— Знам, че не трябваше да отказвам, но пък и всички знаят как непорочните сестри прислужват на целомъдрените старейшини. Отначало живеят в разкош, после ги дават на баргедите и на церегите да задоволяват похотта им, макар че всички цереги са женени. Не виждам с какво това е по-добро от многоженството, което в нашата страна е забранено, макар в други страни да не е. Според мен е дори по-лошо. А когато някоя от сестрите забременее и роди, вземат детето, удушават го и го хвърлят в шавара.

— Откъде знаеш? — уплашено попита Енжин.

— Знам. Сестра ми живее при старейшините. И роди момче… и й го взели направо от ръцете, пъхнали го в една торба и го дали на… имат си специален човек за тези неща. Не искам и с мен да е така. Искам… исках и аз да си имам семейство и деца… живи…

И изхлипа.

— Недей… — Енжин посегна в мрака и докосна рамото й, а тя пак изхлипа и после зарида на гърдите му.

… Устните на Атай бяха меки и сладки и миришеха на цветовете на туйван, а загрубелите й от работа ръце бяха безкрайно нежни.

Така в живота на Енжин се появи тайна. След като вече веднъж беше нарушил закона, той продължи да го нарушава, без да се измъчва от никакви угризения. Много по-сложно обаче беше със Сай. За дузината години, прекарани заедно, той беше свикнал да не крие нищо от нея. Нямаше значение, че всъщност нямаше какво да крие. Но все пак преди той можеше да каже: „Знаеш ли, Сай…“ — и да сподели малкото, което беше станало с него или около него. А сега, когато в живота му се бе появила истинска голяма радост и имаше още един близък човек, трябваше да мълчи. И дори само поради това мълчание, от тайната, която ги разделяше, а не поради нещо друго, Сай, неговата толкова близка и любима Сай започна да му става чужда.

Така изтече почти цяла година. Външно почти същата като всички други години, но изпълнена с нетърпеливото очакване на прекалено редките му срещи с Атай и с незабележимото още, но вече започнало мъчение на мълчанието. А когато до новия мягмар остана по-малко от месец, нещата се ускориха и полетяха като спасяващ се от хищник авхай по повърхността на далайна.

Енжин с чисто мъжка слепота не забелязваше промените в приятелката си и Атай сама трябваше да му каже всичко по време на една от редките им случайни срещи. В първия миг той не повярва и чак когато сложи ръката си на вече наедрелия и корем и усети ритането на още неродилия се, но вече съществуващ живот, разбра, че е истина.

— И какво сега? — объркано попита той. — Нали знаеш, че…

Всички знаеха. Великият Йороол-Гуй не търпеше разврата. В страната на старейшините нямаше незаконни деца. Всичко останало — уви! — го имаше. Повечето мъже постъпваха просто и много законни съпруги ходеха с вдигната пред лицето си ръка, за да скрият поредната синина — последния аргумент на непренощувалия в дома си мъж. А озверелите от самота вдовици и изгубилите и последната си надежда да се омъжат девойки тайно си споделяха рецепти как да избегнат последиците от тайните си връзки или, ако случайно не успеят, как по-добре да стягат растящите си кореми, как и къде да родят на скришно и най-важното, кой от ловците какво иска, за да отиде да хвърли в шавара удушения плод на любовта им.

Случваше се обаче и грехът да не може да остане скрит и тогава според законите на Йороол-Гуй престъпницата трябваше да отговаря. Мъжете по оройхоните не стигаха и излизаше, че друг виновник всъщност няма.

— Моето дете ще живее. — Атай го каза съвсем тихо, но така, че Енжин веднага си представи непристъпния вид, с който минаваше покрай похотливите служители. — Ще се махна оттук.

— Къде? — попита Енжин и се сети, че повтаря въпроса си отпреди много време, само че вече пред нея.

— Не знам — каза Атай. — Ще отида при вана или в страната на Добрите братя, все ми е едно.

— Границата се пази, а освен това няма как да минеш през мъртвите земи. Знаеш какво разправят старейшините за огнените блата.

— Все ми е едно — упорито повтори Атай. — Ще тръгна през мокрите оройхони, ще пълзя, ако трябва, но няма да остана тук.

Енжин я слушаше и знаеше, че ще го направи — че ще се махне. И че сега го казва, за да му стане ясно, че ако иска, той може да тръгне с нея. Но и че може да остане, ако се направи, че не я е разбрал, и че тогава тя ще тръгне сама, без да го моли за нищо.

— Изчакай — каза той. — Другата седмица ме пращат охрана. По-лесно ще е да се мине границата.

И чак като млъкна, разбра, че не е казал „ще ни е по-лесно“ или „ще ти е по-лесно“. Просто сам не знаеше какво ще направи и затова го бе казал така, отлагайки решението за последната минута. Атай също реши да не уточнява нещата и само каза послушно:

— Добре, ще почакам.

На другия ден Атай изчезна. Енжин не я срещна на работа, не я видя и когато се прибра вкъщи. Не знаеше дали е избягала, без да го чака, или й се е случило нещо. Не смееше да пита за нея, а Сай, която иначе редовно му съобщаваше всичко ново, мълчеше.

Мина седмицата, мина и дежурството му, Атай я нямаше. Годината свърши, дойде веселият мягмар. Атай я нямаше.

Шестият ден на мягмара е ден на общи веселби, ден за жертвоприношения на щедрия Йороол-Гуй, ден за почивка. Ловът около шаварите е приключил, даровете, изхвърлени от далайна, са прибрани, празничното месо и плодовете са изядени, остава веселбата. Дълги процесии тръгват с дарове към пустеещия обикновено мокър оройхон. Старейшините вървят, заобиколени от непобедимите цереги, ловците крачат след тях с трофеите си да върнат на Многоръкия част от принадлежащите му по право богатства. Вървят и целите в рани от изгаряния сушачи — всички хем ги е страх от тях, хем ги презират заради смъртно опасния им занаят — спират на ръба на далайна и хвърлят в него кичури от косата си: измолват още мъничко живот. Единствено трудолюбивите баргеди, които пазят, броят и отпускат всичко на оройхоните, не са на брега: те не могат да напуснат постовете си дори за един ден, защото без тях всичко ще се обърка, животът ще спре и народът ще измре от глад.

От обикновените служители се допускат само онези, които са сметнати за достойни да наблюдават жертвоприношенията. На всички е съобщено предварително за тази висока чест и никога досега в историята на страната не се е намерил глупец, който да я откаже.

Енжин стоеше в тълпата зад гърбовете на церегите, гледаше как към далайна летят снопове хлебна трева, как по повърхността му се сипе брашно, как цопват сладките плодове, и слушаше песента на непорочните сестри. „О, безсмъртни повелителю! Приеми даровете на земята си!“ За пръв път идваше тук и за пръв път виждаше далайна. Сухите оройхони бяха много и много служители така и никога не биваха удостоявани с честта да присъстват на празника и знаеха само по слухове какво става на брега на шестия ден на мягмара.

Жертвите ставаха по-богати, пеенето — по-силно. Лееше се ферментирал сок, хвърляха скъпоценни раждащи искри кремъци, които в целия свят се намираха единствено на Кръста на Тенгер. „О, татко наш, Йороол-Гуй! Даваме ти най-добрата си жена!“ — пееха непорочните развратници. И изведнъж на Енжин му причерня — защото видя как вдигната високо над тълпата плува носилка и в носилката седи Атай. Ръцете и краката й бяха вързани, но малцина забелязваха вървите под широките ръкави на скъпите й одежди. За сметка на това пък празничният талх беше тесен по тялото, та всички да видят издутия й корем.

Енжин не припадна, не се хвърли срещу копията на церегите, всъщност не направи нищо. Само стоеше и гледаше, сякаш хипнотизиран от очите на самия Йороол-Гуй.

— Красива е като любовта и е нежна като дихание и ние ти я даваме с радост, о, могъщи!…

Атай гледаше към небето, без да забелязва никого и нищо. Енжин беше чувал, че на предназначените за Йороол-Гуй жени им дават да пият вино и че ако отказват, ги поят насила. Все още не знаеше, че през безкрайните бъдещи вечери, седнал пред пълната чаша, с безсмислено упорство ще мисли само за едно: дали Атай е пила сама, или са я поили насила.

Атай мълчеше, мълчеше и тълпата, чуваше се само речитативът на хора:

— О, велики, приеми нашата жена! Ръцете й са ласка, устните й са щастие, очите й са светлината на живота. В нея е нашето бъдеще, в нея е нашата надежда. Приеми я!

Без кръгове, без пръски и пяна лепкавата влага на далайна се отвори и пое живата жертва. Напрегнатата тълпа ахна и сред тази обща въздишка никой не чу вика на Енжин.

Последният ден на мягмара свършваше. От утре пак почваше работата — и в пещерите при наъса, и на нивите. Още утре можеше да изплува Йороол-Гуй, особено ако беше недоволен от жертвоприношенията — и горко тогава на останалите на брега ловци, на берачите на харвах и на избягалите престъпници, които нямаха къде другаде да отидат освен на забранения мокър оройхон. А там възмездието ги настигаше в лицето на самия бог. Горко на всеки, който остане на мокрия оройхон след края на мягмара! Това беше по-голямо престъпление дори отколкото да отидеш без работа и разрешение на някой съседен оройхон или да смениш определената ти работа с друг човек. И все пак, когато под рева на раковините и хлопането на костените клепала процесията потегли обратно, един човек остана до далайна. Никой сякаш не го забелязваше, церегите и шпионите бездруго бързаха да се махнат по-скоро оттук. Жреците и старейшините също шляпаха в тинята като обикновените хора — те не бяха горделиви като вановете! Хората се точеха покрай него, всички бързаха да се приберат и да си починат преди утрешния ден, когато пак почваше непосилната работа, само Енжин стоеше, втренчен в далайна, сякаш там продължаваха да падат даровете.

Брегът опустя, облаците потъмняха и сякаш се наляха с кръв. Всичко замря, само далайнът дишаше тежко — далайнът не се интересуваше от хората, от даровете и загубите им. Една вълна изхвърли някаква опулена твар — на шиповете й се беше закачило парче тънък плат. Но пък малко ли топове плат бяха хвърлени днес в бездната?…

И чак сега, когато вече беше късно, безкрайно късно, Енжин се освести. Усети как душата му се къса, как изгаря, без да оставя пепел, как пламъкът изфучава от дланите на вдигнатите му ръце и как целият той, както преди беше само насън, се превръща във факла, пламтяща от непоносима болка и с непоносима светлина. А пред него беше студеният и мокър, лениво полюшващ се враг и се канеше да го залее и да го угаси, да го направи на черна главня. Не му беше жал за себе си: всичко хубаво, което бе имал, вече му беше взето и далайнът нямаше да му го върне. Оставаше му само отмъщението: да отмъщава на безсърдечното чудовище, на равнодушната влага, на злите хора — на всички, на които можеше.

И пламъкът излетя от ръцете му и беззвучно удари студената повърхност. Далайнът се надигна, замятаха се безмозъчни уроди, в дълбините му трепна от удара и многоръкият Йороол-Гуй, и се сгърчи — от много години беше забравил що е това болка — и се устреми нагоре, където още неосъзналият какво става с него илбеч твореше земята.

Когато новороденият оройхон изникна пред него, Енжин не се успокои, не се уплаши, той всъщност дори не разбра какво става. Виждаше само, че врагът му отстъпва, и побягна да го гони, за да го удари пак, без да осъзнава, че у него се е пробудил приказният дар от сказанията. Не мислеше и за това, че Йороол-Гуй вече бърза насам и че всеки момент може да изплува и да го сграбчи — нали мягмарът вече беше свършил. Енжин просто тичаше към далайна — и удари пак; вече знаеше какво ще види и се радваше… на какво? И чак когато построи и трети оройхон и падна от умора в парещата тиня, разбра, че Атай няма да се върне, та дори той да изсуши целия далайн. Така че стана и бавно тръгна назад, към онова, което преди беше наричал живот. И като по чудо успя да избегне пипалата на Йороол-Гуй, който след малко изплува и помете брега, и пак като по чудо не се натъкна на никакви стражи.

На оройхона цареше безмълвие. Енжин стигна до палатката си, наведе се и пропълзя вътре. Нищо не помръдна в тъмнината и чак след малко, чак от другия ъгъл, се чу неестествено спокойният глас на Сай:

— Къде беше?

Енжин не отговори. Легна и завря лице в постелката. Не искаше да чува нищо.

— Попитах къде беше? — повтори Сай. — При коя?… Можеш и да не ми отговаряш, но знай, че ще я намеря и тази и тя ще свърши като първата, като любимата ти Атай!

Енжин бавно седна и затисна ушите си с ръце, но продължаваше да чува шепота във вонящата тъмнина.

— Всички мъже сте развратници, и ти си същият. Не те е грижа нито за семейството ти, нито за мен, за закона дори не те е грижа! И курвата си я избра такава, гадна шаварна твар… Жалко само, че не можах да я хвърля в далайна със собствените си ръце!…

— Млъкни — тихо каза Енжин.

После излезе от палатката и до сутринта седя, облегнат на близкия тесег, и гледаше в мрака натам, където до предния ден беше палатката на Атай.

А на сутринта оройхоните бяха потресени от невероятна новина: беше се появил нов илбеч. За една нощ се бяха издигнали три нови оройхона и следователно един от старите беше станал сух и в страната се бе появила още годна за живеене земя. Подобно нещо не се беше случвало никога — дори във времената на древните илбечи не се бяха появявали три нови оройхона само за ден. Служителите си шепнеха новините — една от друга по-невероятни, церегите и баргедите бяха вдигнати по тревога. Заповедта беше илбечът да бъде заловен и изправен пред съвета на старейшините. Енжин не знаеше това, но от опит знаеше, че е най-добре да наведеш глава, та да не те забележат.

След седмица излезе официална заповед — илбечът да се яви сам. Това го накара да наведе глава още по-ниско. Той вече се разкайваше за онова, което беше направил, а и не разбираше как го беше направил. Дори се съмняваше наистина ли всичко това се беше случило точно с него. Вярваше, че е истина, само когато нощем се събудеше и разбереше, че Сай също не спи, а свита в ъгъла на палатката, безмълвно проклина мъртвата си съперница. Тогава го обземаше тягостното чувство, че не си е на мястото. Вече не се чувстваше виновен пред Сай, не я и мразеше.

Колкото до работата, тя само стана по-тежка. След като вече имаше нов район, властите пратиха част от хората там и на останалите им се наложи да работят повече. И пак ставаха с дрезгавия зов на раковината, ядяха същата паница каша и вършеха същата работа. Тогава защо беше всичко? И беше ли било?

Годината мина и свърши с безрадостен мягмар, после мина втора, трета… В брадата му — беше престанал да се бръсне — се появиха бели косми, нощем отдавна вече не сънуваше пламъка, думата „илбеч“ не го тревожеше — преследваше го само споменът за далайна и за вдигнатото нагоре лице на Атай. Но той все така се ползваше с благоволението на баргеда и когато стана на три дузини и половина години, го преместиха в охраната. Което означаваше, че вече няма просто да стои с тояга в ръка край мокрия оройхон, ами ще служи на границата. Дългите ивици мъртви оройхони отделяха древните земи на старейшините от по-новите — държавата на вана и страната на Добрите братя. В тези страни редът не беше толкова строг като в Земята на старейшините, но пък илбечите, когато се бяха появявали в миналото, се бяха чувствали там по-свободно и затова съседните страни бяха по-големи и имаха по-силна войска. Да нападаш през мъртвите земи обаче, където петима-шестима цереги можеха да спрат цяла армия, беше чисто безумие и затова граничните гарнизони бяха малки, основно от няколко стрелци с ухери. Сега обаче, след скорошния потрес, властите не можеха да са сигурни, че илбечът не възнамерява да отиде при противника, и затова постовете бяха подсилени с верни и многократно проверявани служители. Сред тях се оказа и Енжин.

За втори път в живота си видя далайна. Далайнът не се беше променил, пък и как ли можеше да се промени? Мъглата все така се стелеше над него, все така се полюшваха ленивите вълни и се блъскаха в брега, като убиваха собствените си обитатели и щедро ги изхвърляха на сушата. Далайнът беше вечен и не помнеше нищо. Затова пък Енжин помнеше, по-точно — спомни си. И още първата нощ избяга, тръгна по ивицата гранични оройхони, без да мисли ще успее ли да стигне до земите на вана и как ще го посрещнат там. Не мислеше за Сай, пък и после не си спомняше за нея — любовта, която ги беше свързвала, отдавна беше мъртва. Защото любовта не вирее там, където има непримиримост и лъжа. Всичко останало й е позволено.

Да минеш нощем през мъртвите оройхони беше почти невъзможно. Утрото завари цолуживия Енжин на ръба на далайна. Аварите бълваха гъст лилав пушек, мократа гъба не го спасяваше от отровните миазми, водата му беше свършила. Той знаеше, че трябва да продължи да върви, докато все още може, но две мисли в мозъка му бяха по-силни от жаждата за живот: ето го далайна, точно пред него, и няма никой, който да му попречи да си отмъсти, и втората, по-страшната — ами ако всичко, което бе станало тогава, преди толкова години, само му се беше привидяло и той беше никой и не можеше нищо?

И тогава — полумъртъв и полубезумен, — вместо да бяга, той пристъпи към далайна, олюля се, вдигна ръце, зашепна проклятия, както правеше Сай всяка нощ, и създаде оройхон. И сега този оройхон — нелеп и безполезен квадрат суша — стои точно по средата на пътя между земите на старейшините и страната на вана. На него не живее никой, понеже животът там е невъзможен, но пък вече все пак е по-лесно да стигнеш от едната страна до другата. В редките случаи, когато старейшините се съгласяват да разменят пускащ искри кремък срещу бисер и изсушен харвах, баргедите се срещат тук с пратениците на вана. И затова този необитаем оройхон се нарича Търговския оройхон.

Но търговията започна чак след години, а сега безумният илбеч си свърши работата и без дори да стъпи на новия оройхон, за пръв път от години се засмя и продължи по пътя си.

От другата страна охраната не беше толкова строга — нали тук не чакаха да заловят тайнствено изчезналия илбеч, — така че Енжин лесно заобиколи поста, където скучаеха няколко доблестни цереги, и стъпи в земите на вана.

И много бързо забеляза разликата между двете страни. Тукашната земя беше чудовищно пренаселена. Когато се опита да влезе в първия сух оройхон и да се напие с вода, го пребиха жестоко и го изхвърлиха. Наложи се да свикне с чавгата, която преди ядеше само по време на тържествените богослужения. Едно е да сдъвчеш кисело и миришещо на нойт парченце веднъж на месец, докато слушаш химните на събралите се около суур-тесега служители, съвсем друго — да се храниш с чавга и само с чавга.

Пребитият и хвърлен в нойта Енжин оцеля по чудо. Прибраха го три изгнанички — бяха обезобразени и едва се крепяха на краката си. Но незабавно и дружно се обявиха за негови законни съпруги. Очевидно и тук, където самото съществуване беше относително понятие, стабилното семейно положение все пак значеше нещо.

Съпровождан от жените си самозванки, Енжин обиколи цялото крайбрежие на страната на вана. Можеха да се движат само по мокрите оройхони. По синорите между сухите бяха прокарани равни пътеки, пътеки имаше и в самите вътрешни оройхони, но беше рисковано да стъпваш на тях, ако не си церег. По нивите работеха не безразлични към всичко на света служители, превиващи гръб за паница каша, а стопани, готови да прережат гърлото на всеки, който се осмели да се приближи към имота им. Поради невероятната гъстота на населението обаче мнозина земеделци не можеха да си позволят дори бедняшкото съществуване на робите на Йороол-Гуй в земите на старейшините.

Новото семейство на Енжин всъщност беше чисто икономическо сдружение. Жените му дори и не помисляха за каквато и да било душевна или физическа близост — просто заедно беше по-лесно да оцелеят. Жените копаеха чавга, събираха харвах, при възможност пооткрадваха по нещо от сухите оройхони; Енжин пък, без изобщо да се страхува, ровеше в купищата изхвърлени на брега на оройхона твари и събираше кожа, лепкави люспи, морски косъм и рибя кост — всичко, което хората събираха обикновено само по време на мягмара. Защото освен Йороол-Гуй, който можеше да опустоши целия оройхон, от далайна излизаха и уулгуй, и докато по-големият им брат беше един, те бяха много.

Жените му направиха дебели обуща и широкопол жанч с дълги ръкави — единствената дреха, с която повече или по-малко безопасно можеше да се работи на мокрите оройхони. Направиха подобни дрехи и за себе си. Странният им, противоестествен съюз, кой знае защо наречен семейство, започна да оправдава съществуването си. Енжин постепенно се научи на много неща за този нечовешки живот. Например как правилно да избира място за нощувка и как да постила кожата, на която спеше, та да не я залее нойтът. И как да се измие със сока само на една чавга, а с изстискания остатък дори да почисти жанча си. Научи се да цени жирха и да го яде суров. Най-важното в случая беше да гълташ колкото можеш по-бързо, а после да внимаваш да не се оригнеш — иначе дори най-привикналите повръщаха.

Жителите на сухите оройхони също събираха чавга и харвах и затова четиримата не можеха да се задържат дълго на едно място, така че постепенно се придвижваха все по на запад, докато не стигнаха края на земята. Тук също имаше мъртви блата. И два пушещи оройхона, избягвани даже от изгнаниците.

Енжин безгрижно тръгна право към границата, защото там изхвърленото от далайна щеше да е най-много, като изобщо не помисли как ще работи там, където трябва да се грижиш само за това как ще оцелееш. И в душата му се пробуди онова, което не искаше да си спомня, защото го беше страх да не полудее — той всъщност не забелязваше, че от години тихата му лудост се състои именно в това. Сега обаче отровният дим го замая и свали наложената от самия него забрана, аварите му помогнаха да се превърне в пламък и Енжин забрави защо е дошъл тук и за два часа направи първия си оройхон в страната на вана.

Когато едва дишащ се върна при жените си, видя, че са направо обезумели. Бяха събрали багажа и като че ли чакаха само него, за да побегнат. За пръв път обаче не бяха съгласни една с друга. Наминай казваше да тръгнели на изток, към новата суха гранична ивица, за да завладеят хубавото място. Глуповатата Ерхаай предлагаше да бързат към новия оройхон, който след няколко дни щял да стане сух. Колкото до Курингай, тя пък искаше да бягат веднага и от сухата ивица, където несъмнено щяло да има кавги и побоища, и изобщо от тази местност. Енжин, както обикновено, нямаше свое мнение и не можа да ги спре да се карат, макар да виждаше, че скоро ще се стигне и до бой. Жените напразно го умоляваха и му обясняваха, че е глава на семейство — той не ги слушаше или почваше да говори на теми, изобщо несвързани с решението, което трябваше да вземат. И едва когато случайно спомена, че разбуденият Йороол-Гуй без съмнение ще се появи съвсем скоро, кавгата спря и всички забързаха към подарената от провидението суха ивица.

Там все така всичко пушеше, гъстата слуз гореше по аварите и на бившия бряг имаше купища тлеещи гадни твари. Но пък вонята вече не беше така задушаваща и беше ясно, че след ден-два всичко ненужно ще изгори, земята ще изсъхне и ще могат да опънат палатката.

Жените избраха за лагер място колкото се може по-далече от новата граница, съвсем близо до сухите оройхони, и се приготвиха да бранят владенията си от всички натрапници, които можеше да се появят. Енжин седеше наглед все така безучастен, но всъщност мислеше за много важни неща. Най-сетне беше осъзнал дарбата си на илбеч и сега прехвърляше един вариант сред друг и мислеше как, без да погуби самия себе си, да помогне на всички. В помътения му разум се бе загнездила една важна мисъл: че сухият оройхон е лошо нещо. Защото на него ще дойдат церегите и баргедите и всички останали просто ще трябва да работят повече. И безумният илбеч реши да построи покрай границата двойна редица оройхони — едната от мокри, където изгнаниците да могат да си намират прехрана, другата с огнени авари и суха ивица, където да могат да живеят.

Разяреният Йороол-Гуй вилнееше по крайбрежието, но на следващия ден, без да каже нищо на жените си, Енжин все пак отиде до далайна и построи още един оройхон, като разшири мъртвата ивица.

И когато с вдигнати ръце и пламтящ взор понечи да стъпи на новия оройхон, повърхността на далайна се завъртя в бесен водовъртеж и Йороол-Гуй изскочи и се стовари на крайграничния оройхон, като отряза пътя му за отстъпление. Ако това се бе случило преди два или три дни, Енжин направо щеше да умре от страх, но сега, все едно беше легендарният Ван, той заплаши с юмрук гърчещото се върху аварите чудовище и тръгна покрай границата натам, където се извисяваше Стената на Тенгер.

Пипалата на Йороол-Гуй се пърлеха и пукаха на огъня, овъгляваха се, но от съставеното сякаш само от лигави буци тяло израстваха нови. Туловището се тресеше, по камъните течаха потоци отровна влага, лепкав нойт и синя като бисер кръв, гигантски облак дим забули цялата околност и стигна чак до сухите оройхони, така че наскоро назначеният за одонт благороден Хооргон трябваше да се затвори в своя алдан-шавар и да не излиза цяла седмица.

А изгарящият жив и тутакси раждащ се отново Йороол-Гуй не се махаше от аварите. Може би разбираше, че е отрязал илбеча на мъртвата ивица, и го чакаше да се задуши. Защото точно така трябваше да стане — Енжин нямаше нито гъба, нито вода, да не говорим за сок или смола от туйван; но, от друга страна, в него нямаше и страх, нямаше и разсъдък в общоприетия смисъл на тази дума. И той продължи да строи и точно това го спаси. Следващият оройхон обгори лицето му, но макар да беше мъртва земя, на него нямаше пушек и отровна смрад, понеже още нямаше нойт, който да полепне по аварите. Изгарящата горещина обаче беше непоносима и Енжин затича напред.

Три дни безчувственият Йороол-Гуй не слезе от кладата, която си беше направил сам, но после и той явно започна да се изтощава, така че изпълзя в далайна и изчезна. За тези три дни Енжин издигна по границата четири оройхона и създаде смъртоносно опасния път, който на следващата година така бе поразил Хулгал. И може би щеше да продължи да строи и още, но просто не можеше да издържа повече без вода до пламтящите авари. Единствената чавга, която носеше, беше изсмукал още на втория ден — след това само дъвчеше и смучеше останалата от нея влакнеста топчица.

На третия ден Енжин се предаде и тръгна назад през пушеците.

Когато стигна мокрия оройхон, първата му работа беше да почне да копае за чавга. И добре че намери само малко — иначе щеше да преяде и да умре. След като утоли жаждата си, той тръгна към сухата ивица, където би трябвало да го чакат жените му. Но на средата на пътя срещна Ерхаай — тя подаде глава от хохиура и уплашено му подвикна:

— Не ходи там. Там има цереги!

Енжин веднага се шмугна в хохиура, приклекна до Ерхаай и попита:

— Другите къде са?

— Наминай я заклаха веднага, а Курингай побягна, но я настигнаха и също я заклаха. Наминай беше виновна за всичко. Церегите само искаха да ни изгонят, а тя взе да крещи, че земята била наша и че сме били стъпили на нея първи, и те…

— Трябва да ида да видя — каза Енжин. — Едва ли е хайка. Освен това вещите ни са там.

И като се криеше зад тесегите, се запромъква към синора. Ерхаай тръгна след него, макар да сумтеше недоволно. Наистина нямаше хайка — церегите бяха насядали до разхвърляния им багаж, ядяха сушен наъс и си приказваха.

— Не разбирам защо му е на одонта сухата ивица — каза един от тях. — Та тя за нищо не става…

— Но пък е удобна за граница — отбеляза един доста по-възрастен церег.

— Тук няма никаква граница — възрази по-младият. — Изобщо нищо няма…

— Може и да няма, обаче границата си е граница — каза по-старият.

— Нищо не разбирате вие — подхвърли началникът им. — Забравихте ли, че някъде тук обикаля илбечът? Утре ще дойдат още от нашите и правим хайката. Само помнете, че одонтът заповяда да не избиваме скитниците — трябва да заловим илбеча жив. Ясно ли е? Тия двете жени бяха последните!

— Ами ако някоя от тях е била илбечка? — обади се някой.

— Глупак! — викна му друг. — Няма илбечки. Илбечите винаги са мъже.

— В закона за това не се казва нищо — отсъди началникът, — така че ще задържаме всички.

— Интересно обаче — пак почна първият — какво ще прави одонтът с илбеча? Нали като го хванем, и е мъртъв…

— Това не е наша работа. Може и да оцелее и да го накарат да продължи да строи. Дори само още един сух оройхон да направи, за Хооргон това ще е добре дошло. Нали разбираш, провинцията е малка.

— Ами ако избяга? Къде ще го търсим после?

— Няма да избяга. Нали пратиха дузината на Йомсог да пази мокрото. През сухото пък никой не може да мине — земеделците пребиват всички скитници.

Енжин реши, че няма смисъл да слуша повече, върна се назад, каза на Ерхаай да не издава и звук и зачакаха нощта. Когато мръкна, се промъкнаха покрай церегите, като дори успяха да вземат едно-друго от нещата си, и излязоха на сухото.

Да вървят през сухите оройхони наистина си беше самоубийство, но Енжин измисли как да го направят. Натъпкаха багажа си в две кошници, покриха го с харвах и смело тръгнаха по сухата ивица покрай аварите. Тук постове нямаше и, което беше по-важно, нямаше и какво да се краде, така че никой не им обръщаше внимание. Бързо прекосиха цялата страна и излязоха на брега близо до границата с държавата на старейшините. Енжин обаче не искаше да се връща там и двамата с Ерхаай започнаха да се лутат където им видят очите.

В помътения, но не и съвсем разрушен мозък на Енжин се бяха смесили две неща: омразата към далайна и недоброжелателството към всички живеещи на сухите оройхони. Единствено изгнаниците, с които нямаше какво да дели освен постеля и някое късче жирх, му се струваха достойни за съжаление. Така че Енжин издигна на брега оройхон, който се врязваше в далайна, и бързо, без да губи нито минута, тръгна на запад, където вече трябваше да са разбрали, че няма да хванат илбеча, и сигурно бяха свалили постовете.

Когато стигна там, Енжин построи оройхон, който удължи сухата ивица, но не опита да се засели на него, а пак побягна. Ерхаай го увещаваше да останат, убеждаваше го, че илбечът сигурно ще построи още нещо и ще си заживеят охолно, но Енжин изобщо не искаше да я слуша и се разделиха: Ерхаай беше достатъчно разумна да разбере, че мъжът й се е побъркал съвсем и че не иска нито да търси по-хубави земи, нито да събира кост и кожа, а тогава защо да го храни?

Енжин тръгна на изток. В обратната посока се точеше невероятно голям поток скитници. Бяха плъзнали фантастично преувеличени слухове за нови земи и безброй хора бяха зарязали всичко и бяха тръгнали да търсят щастие. Обгореният Йороол-Гуй свирепстваше като никога, но скитниците не намаляваха и постепенно се събраха основно на създадената от Енжин суха ивица — единственото място, където можеше да се живее. Което доведе до по-голяма пренаселеност, отколкото дори на сухите оройхони на вана и се почнаха кланета. Властите не бързаха да ги спират — по-удобно им беше да оставят скитниците и изгнаниците да се изтребят сами. Но размириците спряха и без наказателни мерки — защото се чу, че съвсем наблизо се появили едновременно два оройхона и че ако се появи и трети, ще има нови сухи земи. Тълпите се втурнаха натам покрай далайна и дори направо през сухите оройхони. Мълвата пък вече съобщаваше за други оройхони, появили се в друга част на страната.

Две години Енжин си игра на криеница с целия свят. През първите месеци освен чудовищния път на смъртта построи дузина и още четири оройхона, но така, че да могат да служат за прибежище на изгнаниците и за нищо друго. Единствено първият оройхон, където се бе образувала суха ивица, представляваше някаква ценност. Одонтът Хооргон обаче не прати там войски, понеже прецени, че няма да му стигнат и дузина дузини. По този начин се образува нещо като република, която навсякъде почнаха да наричат Свободния оройхон. Властите не тръгнаха да преследват скитниците и по новите земи — крайбрежието се беше удължило прекалено много и беше цялото в носове и заливи. Постепенно скитниците намаляха — набезите на Йороол-Гуй, животът на мокрото, сблъсъците със земеделците и с церегите си казваха думата. Армията на скитниците вече не съществуваше, оцелелите се превърнаха в най-обикновени изгнаници. Тъкмо сред тях се криеше Енжин — беше спрял да строи и успешно се правеше на бандит. Разбираше, че ако другарите му по нещастие разберат, че той е илбечът, довел до такива злочестини, няма да оцелее дори час от отпуснатото му от Йороол-Гуй денонощие. Затова с привидно безразличие слушаше дрънканиците им за това като къде ли може да се е дянал илбечът и ако някой го питаше какво мисли по въпроса, отвръщаше с явна злоба:

— Йороол-Гуй да го вземе дано! Хубаво, че го няма. По-добре се живее без него!

Всъщност в сърцето на сърдития на целия свят илбеч зрееше нов план, Енжин беше решил да избяга от всички, да построи сух оройхон само за себе си и да живее сам. Обаче трябваше да изчака на хората да им омръзне да търсят нови земи, да мине по мъртвата ивица и ако успее, да започне нов живот. Точно затова безумният строител се спотайваше и цели две години обикаляше крайбрежието, ядеше прогнила чавга и чакаше. И тръгна на път чак когато спряха и последните слухове и никой вече не се надяваше на чудеса. Все така носеше на рамо кошницата с багажа си, покрит с харвах, с която не предизвикваше ничии подозрения — дори церегите се отнасяха по-благосклонно към безвредните събирачи на харвах, отколкото към скитниците: нали все някой трябва да върши и тази отвратителна работа.

Една вечер Енжин стигна до Свободния оройхон. Много добре помнеше, че точно тук бе започнал дейността си в земите на вана, че точно този оройхон бе построил най-напред. Сега обаче нямаше да му позволят да остане тук. Просто да мине — може, обаче без да копае чавга, без да се приближава към шавара, без да посяга към хохиура. Тук всичко беше общо, но нямаше нищо за чужденците. И Енжин вървеше по синора между оройхона и сухата ивица и тактично не поглеждаше настрани. И изведнъж чу детски глас:

— Мишко, мишко, я смукни!

Момченцето, тригодишно най-много, очевидно беше избягало от майка си и сега бе стъпило в една дълбока локва, тъпчеше съсредоточено на място и гледаше как краката му потъват в смесената с нойт тиня. Мърлявото му личице сияеше от блаженство, че си играе на забранената и тъкмо затова толкова привлекателна игра. Нойтът вече се надигаше почти до коленете му, но детето не забелязваше, че вече няма да може да се изтръгне от хватката на мишката, смееше се доволно и затъваше все повече.

— Ха! — каза Енжин и спря. — Скоро ще потънеш до гуша. Я излизай!

И стъпи в калта, хвана детето и го измъкна от мляскащата дупка. Малчуганът сърдито се разпищя.

— Пак ли, Бутач?… — чу се глас и на синора откъм сухото изтича млада жена, взе си пищящото съкровище от ръцете на Енжин и почна да му благодари.

— Няма нищо — отвърна Енжин. — Няма да го оставя да се удави я.

Жената обаче вече бе взела и кошницата от ръцете му и го поведе на сухото, към една голяма палатка, вдигната до синора.

Не, не, ще вечеряте с нас и ще пренощувате — обясняваше тя. — Иначе няма къде. Знаете ли, тоя непослушник е по-пъргав и от тукка, само бели прави. Веднъж вече за малко да се удави в нойта — и пак гази в локвите. Направо не знам какво да го правя.

Енжин седна и я заслуша, докато тя пъргаво шеташе. Струваше му се, че си е вкъщи и че вече не трябва да ходи никъде.

В косата на жената матово сияеха скъпоценни украшения: извити гребени, направени от кост на блед уулгуй. И Енжин си помисли, че човек трябва да е не само много богат, но и уверен в себе си, за да позволи на жена си да носи такива скъпоценности посред бял ден и пред всички. Бледият уулгуй беше много рядък звяр и освен това много опасен. За разлика от черния, той не живееше в далайна, а в шавара, на долното, изцяло залято с нойт равнище, и не се приближаваше до изходите дори по време на мягмара. Енжин не беше и чувал някой да се е справял с блед уулгуй сам. От костичките по пипалата на уулгуя се правеха женски украшения, кръгчета, сияещи с безброй цветове, но и жените на одонтите рядко можеха да ги пришият на талховете си. В гърлото на малкия уулгуй пък имаше два бели полумесеца — и точно такива имаше и в косата на домакинята.

След няколко минути дойде и бащата на малкия Бутач — вървеше бодро, пееше си и влачеше за мустаците убит парх.

— А, гости ли имаме? — дружелюбно възкликна той, щом видя седналия пред палатката Енжин. — Много се радвам.

Енжин стана и тромаво се поклони.

— Бутач пак се беше наврял в нойта — каза жената — и този странник го измъкна.

— Благодаря, старче — каза ловецът.

Енжин за пръв път чу това обръщение и внезапно си помисли, че наистина може да бъде баща на този ловец в изподраскана, но здрава броня, на която би завидял всеки церег, и на прекрасната майка на непослушния Бутач, който забрави, че е сърдит, щом видя парха. И оттогава, когато си говореше сам, Енжин се наричаше точно така — старец.

Откъм аварите дойде втората жена на ловеца — носеше голямо блюдо питки. Беше съвсем млада и невероятно приличаше на Атай. А може би на Енжин само така му се стори, защото жената беше бременна. И гледаше странно, сякаш в нищото, сякаш заслушана как в тялото й расте бъдещото й дете. Докато носеха дете, всички жени, които можеха да си го позволят, връзваха на шията си поне едно бисерче в знак на това, че майката поема сълзите на бъдещото си дете върху себе си, а на него оставя само радостите. Тази носеше цяла огърлица от невероятно редки сини бисери.

Ловецът видя как Енжин гледа огърлицата и каза:

— Скъпоценностите са хубави само тогава, когато красят жените. Ванът, разбира се, има повече съкровища, но кой ги вижда? Аз съм намерил тези играчки и нека с тях си играят тези, които обичам.

Питките бяха поднесени със сок от туйван — нещо невиждано на мокрите оройхони. Енжин почна да отказва, но го сложиха да седне на почетното място и на всичките му благодарности ловецът само казваше:

— Топлата храна се готви лесно, нали аварът е наблизо. Да живеем, докато можем.

— Семейството ви е щастливо — каза Енжин. — Много оройхони съм обиколил, но не съм виждал семейство като вашето и не съм си и мислил, че такова щастие е възможно. Не говоря за питките — мнозина ядат питки, макар и никой да не ги споделя с чужди хора. Говоря за радостта.

— Прав си — каза жената със синята огърлица и обърнатият й навътре поглед чак сега заля Енжин със сиянието си. — Днес ядем сладка каша, утре може би ще се радваме и на чавгата, но ако не изядем кашата днес, до утре тя ще се вкисне. Тогава защо да ни е жал за нея? А радост трябва да има винаги.

Сутринта Енжин продължи пътя си. Тръгна през мъртвите земи към края на света, където искаше да си построи дом, за да живее в него сам, без да вижда никого… освен това семейство. И докато минаваше през отровните, замъгляващи разума пушеци и после, докато се гърчеше в мъките на строителството, илбечът си представяше как ще доведе в новите чисти и сухи земи широкоплещестия сивоок ловец, двете неземно прекрасни жени, непослушния мъничък Бутач и другото, още неродено детенце, детето на жената с огърлицата от сини бисери…

 

 

Шооран слушаше разказа на стареца. И двамата бяха забравили за времето и не забелязваха, че през отворите вече прониква жълтеникавата утринна светлина.

— И за пореден път излязох страхливец — тежко въздъхна старецът. — Не доведох никого, защото разбрах: такъв човек няма да пази тайната и да й се радва самичък. Всеки месец, щом приберях реколтата, се канех да ида да ги доведа, но излязох храбрец само в мечтите си. Десет години само се канех.

Старецът млъкна, върна се от миналото и погледна Шооран. Момчето седеше неподвижно, синята бисерна огърлица висеше от пръстите му.

— Това е мамината огърлица — каза Шооран.

— Ти дойде сам — каза старецът. — Благодаря ти. И ми прости всичко, което не направих.

После стана, обърна се към прозореца и въздъхна.

— Ето го и утрото. Ако се вярва на Йороол-Гуй, няма да доживея до вечерта, а имам още много работа. Все пак съм илбеч и съм длъжен да строя дори ако на някои това им се струва безсмислено. Трябва да удължа мъртвата ивица към далайна. Не заради Тенгер и стената му, не. Може би някога ще разбереш защо отивам точно там, макар че ще е по-добре изобщо да не го разбереш. Ако не се върна, всичко тук е твое. Но това го пази като очите си. — Старецът извади изпод леглото си сандъче, отвори го и разгъна парче ощавена кожа. — Виж, това е карта на света. Това е далайнът, а това са оройхоните. Не съм сигурен правилно ли е начертана страната на Добрите братя, но това всъщност не е кой знае колко важно. Важното е, че далайнът изобщо не е толкова огромен, колкото ни се струва, когато застанем на брега. Илбечите от древността са свършили добра работа, особено като се има предвид, че са били само четирима-петима! Останалите Многоръкия ги е хванал още щом са построили първия си оройхон — или пък са били разкъсани от благодарната тълпа. А най-вероятно повечето са се раждали, живеели са и са умирали, без дори да се досещат за дарбата си, като може би дори никога не са виждали далайна. Защото не е вярно, че илбечите се раждат рядко. Няма и ден, няма и час, в който някъде да не живее илбеч. Просто той сам не знае кой е и какъв е. Точно затова ти разказах всичко. За да знаеш… всички хора да знаят. Макар че може би греша и всичко е напразно.

Старецът взе тежките си обуща и охлузения си жанч и се преоблече. Шооран го гледаше мълчаливо, после каза:

— Недей.

— Аз съм илбеч — отговори старецът. — Длъжен съм. Страх ме е да умра в постелята си, защото си мисля, че тогава пламъкът ще отиде при някой случаен човек, човек, който няма да знае нищо. Бих искал да го предам на теб, макар че ще ме проклинаш за това. Не знам обаче възможно ли е. А, още нещо. Два-три месеца не излизай на мокрото — Многоръкия ще се навърта тук.

И старецът тръгна. Шооран понечи да го последва, но той го спря вече не с думи, а с поглед, и момчето остана на прага на алдан-шавара. Чака го цял ден да се върне, а привечер чу как някъде далече далайнът мъчително изхлипа и разбра, че отново е сам.

В сказанията се казва, че след като сътворил небесната мъгла и водата, далайна и оройхоните, мъдрият Тенгер започнал да ги заселва с големи и малки зверове. Бил ги държал в торбата си и сега почнал да ги вади един по един и да определя на всеки къде и колко да живее.

Първо извадил мъничкия зогг. И казал:

— Ти ще живееш в дупчица в стената на шавара, а дължината на живота ти ще е една седмица.

— Благодаря ти, прещедри Тенгер — прошушнал зоггът, — че след тясната торба ми даваш огромния свят и живот, достоен за него. Ще смогна да изтъка паяжина в дупчицата си, да народя деца и да забия жилото си в тялото на враг. Какво повече може да се иска от живота?

После Тенгер извадил безногата тайза и казал:

— Ти ще живееш в ъгъла на шавара, а дължината на живота ти ще е един месец.

— Благодаря ти, прещедри Тенгер — изписукала тайзата, — че след тясната торба ми даряваш огромния свят и живот, достоен за него. Ще смогна да пропълзя по всички ъгли, да народя деца и да излапам мъничкия зогг. Какво повече може да се иска от живота?

Тенгер извадил от торбата тукката и казал:

— Ти ще живееш в шавара, на горното равнище, а дължината на живота ти ще е една година.

— Благодаря ти, прещедри Тенгер — изгрухтяла тукката, — че след тясната торба ми даряваш огромния свят и живот, достоен за него. Ще смогна да избродя всички проходи и всички тунели, да народя деца и да се наям до насита с вкусна чавга. Какво повече може да се иска от живота?

Тенгер бръкнал в торбата, извадил гвааранза и му казал:

— Ти ще живееш в целия шавар, и горе, и долу, където се крие бледият уулгуй. А дължината на живота ти ще е дузина години.

— Благодаря ти, прещедри Тенгер — изскрибуцал гвааранзът, — че след тясната торба ми даряваш огромния свят и живот, достоен за него. Ще смогна да обиколя целия шавар, да народя деца и от мен ще се страхуват всички, които живеят в шавара. Какво повече може да се иска от живота?

Накрая Тенгер извадил човека и му казал:

— Ти ще живееш на оройхоните, на тези, които направих аз, и на другите, които ще изникнат, по-късно. А дължината на живота ти ще остане скрита за теб, защото иначе няма да можеш да мислиш за вечното.

Човекът се засмял и казал:

— Благодаря ти, прещедри Тенгер. Не ми даваш кой знае колко — пет оройхона, всеки от които може да се обиколи само за половин час — но аз ще се постарая светът ми да порасне и да стане достоен за дължината на живота ми, защото не мисля да умирам. Искам да живея вечно и значи целият голям далайн ще бъде мой.

Като свършил да заселва света, Тенгер се върнал на алдан-тесега, погледнал отгоре мъничкия далайн, спомнил си какво му били казали зверовете и човекът и за пръв път си помислил, че вечността може би не е толкова безкрайна, колкото му се струвало.