Святослав Логинов
Многоръкият бог на далайна (13)

Глава 12

За да стигнат дъното на бездната, събраха въжета от няколко оройхона. Вързаха един доброволец — бивш церег от ъгловите земи — и го спуснаха внимателно надолу.

Хиляди мисли минаваха през главата на Шооран, но най-важните бяха две — дали долу е раят, за който бяха проповядвали Добрите братя, или всеки, който стъпи там, веднага ще умре в страшни мъки?

Действителността се оказа много по-проста и много по-странна. Доброволецът се върна благополучно и съобщи, че земята долу си е съвсем истинска и прилича на Кръста на Тенгер. И донесе няколко твърди камъка и стиска трева. Тревата беше много странна — хем нежна като хлебна трева, хем безплодна като хохиур. Но пък камъните бяха твърди като кремък и скоро още много доброволци започнаха да слизат и да се качват по спуснатите от ръба на оройхона въжета. А Еетгон започна да събира донесенията им.

Потокът сред дърветата наистина се оказа огромен, колкото целия далайн, че и повече. И макар в него да течала чиста наглед вода, никой не се беше осмелил да пие от нея, още повече че там плували риби.

Вторият отряд разузнавачи беше видял на една поляна някакви твари. Не приличали на многокраките зверове от шавара, а повече на бовери, понеже били покрити с козина, но когато мъжете опитали да хванат една и да я заколят, за да видят става ли за ядене, всичките твари побягнали по-бързо дори от тукки. Друг звяр обаче не побягнал, ами дори нападнал разузнавачите. Излязъл от някакви гъсти ниски дървета и с рев се хвърлил срещу тях. Опитните ловци, свикнали да избягват светкавичните нападения на парховете, го пронизали с копията си.

Звярът беше качен горе заедно с много други трофеи и Еетгон го разгледа — дори мъртъв звярът изглеждаше опасен, — пипна дългите му остри зъби — такива зъби нямаше никоя твар по оройхоните, такива зъби имаха само рибите в далайна — и замислено каза:

— Значи и на алдан-тесега има достатъчно опасности. А после нареди спускащите се долу групи да секат дървета и да ги качват с въжетата и макар никой да не му искаше никакви обяснения — нали беше владетел, поясни:

— Ще направим голям подемник.

 

 

Оголеният череп на маараха — приличаше на огромно корито — се полюшваше на дебелите въжета. Докато лежеше на земята, беше изглеждал здрав, тежък и масивен, но сега, увиснал над пропастта… Кой би посмял да се качи в това нестабилно нещо?

Двама воини стояха на ръба на площадката, готови да помогнат на качващите се. Еетгон мина покрай тях равнодушно, без да обръща внимание на протегнатите им да го подхванат ръце, и прекрачи — все пак малко несигурно, както забеляза Шооран, с прекалено широка крачка. После се качи и той — мъчеше се да не гледа надолу в бездната.

Макарите заскърцаха и те почнаха да се спускат покрай проядената от времето стена. Шооран гледаше само нея — не смееше да погледне постепенно приближаващата се земя от тази главозамайваща височина. Имаше чувството, че това не става с него, а с някой друг. Прекалено дълго беше разказвал приказки — и ето че една от тях се сбъдваше, а той, бившият илбеч, не можеше да направи нищо, можеше само да гледа и да слуша.

Когато стъпиха на земята долу, се оказа, че тя е дори по-невероятна, отколкото изглеждаше отгоре. Разстоянията тук можеха да се измерват само с цели оройхони. Дърветата бяха толкова високи, че всички епитети и сравнения, измислени за най-древните туйвани, не вършеха работа и изглеждаха направо смешни. Пръснатите навсякъде камъни бяха колкото суур-тесеги, а за да стигнат до реката, трябваше да изкачат някакъв невероятно огромен хълм, който можеше да се сравни само с последния оройхон, който Шооран беше издигнал. И никъде никаква храна — само на някакви храсти в една падина имаше някакви дребни плодчета. Един от разузнавачите каза, че не били отровни, но били много горчиви. Еетгон откъсна едно плодче, сдъвка го, изплю го и се съгласи, че е точно така.

Водата в реката беше дълбока, бавна и зеленикава като туловището на Йороол-Гуй. Там, където покрай брега беше прозрачна, се виждаха риби. Бяха мънички, колкото детско пръстче, но навътре, в тъмните дълбини, можеше да има и истински гиганти.

— Не хапят — каза командирът на разузнавачите. — А ей онези горе — и показа някакви същества, които се носеха във въздуха над реката — ги ядат. Всички други зверове пък пият вода от реката. Ние пихме от един извор наблизо. В него няма риби и водата е хубава. Но е малко.

— Ако водата в реката е отровна, ще е трудно — каза Еетгон.

Шооран клекна, гребна от реката с шепи и изпи водата на две големи глътки. Беше топла и на вкус като водата на ручей преди мягмар, и миришеше на нещо като трева.

Не! — със закъснение викна Еетгон.

— Много хубава вода — каза Шооран.

— Тя и рибата от далайна е хубава, когато почнеш да я ядеш — обади се един от разузнавачите. — Обаче после…

Така или иначе не можем без вода, значи някой трябваше да я опита — каза Шооран.

— Но не и ти — изръмжа Еетгон, а после се обърна към хората си и нареди: — Ако остане жив, спуснете и два бовера, мъжки и женски, и вижте дали могат да живеят тук. И им направете ограда, за да не отплуват и рибите да не могат да влязат при тях.

Продължиха покрай реката. Шооран стъпваше предпазливо и очакваше първите признаци на отравянето. Не го беше страх — просто се мъчеше да разбере защо толкова безразсъдно беше решил да провери дали водата става за пиене. И накрая разбра — илбечът Шооран просто вече не беше нужен на никого. Беше свършил работата си и сега го пазеха денонощно просто за всеки случай. Сега беше ред на други да работят — други спускаха хората с подемника, други опъваха палатки, защото тук долу нощем беше студено.

Отрядите разузнавачи бяха навлезли надалече в страната и пътят им вече се измерваше не с оройхони, а с далайни. Ловците бяха изнамерили начини да убиват бързоногите животни и щяха да носят месо — други щяха да ограждат боверите, не те. Еетгон изслушваше донесенията и даваше нареждания, все едно цял живот беше живял тук и отдавна бе свикнал с огромните пространства. Всички правеха нещо, всички имаха работа, но единственото, което можеше да направи Шооран, беше пръв да отпие от водата на реката.

Излязоха в някакво огромно поле, по което растеше висока като хохиур трева, и почнаха да късат класовете и — но те бяха празни, без никакви зърна. Това беше лошо — ловците не можеха да изхранят всички, трябваше и да се сее и жъне. Един набит разузнавач, бивш брат, предложи да изкоренят цялото поле и да го засеят с хлебна трева, също както горе засяваха новите оройхони. И щом Еетгон кимна одобрително, забърза към подемника.

Шооран пристъпи към Еетгон и го пипна по лакътя. Владетелят се обърна, погледна го и попита:

— Какво има? Отрови ли се?

— Не, водата става за пиене. Но… — Шооран се запъна, — но защо съм ви? И защо ме пазят денонощно? Вече съм никой. Защо не ме пуснеш с разузнавачите и ловците?

— А, не — каза Еетгон. — Само мъдрият Тенгер знае какво ни чака, така че трябва да си ми подръка. Щом искаш да работиш обаче — върви с него да копаеш и сееш. — И посочи отдалечаващия се към подемника мъж.

— Благодаря! — викна Шооран, без да се обръща: вече тичаше.

 

 

Повелителят на вселената, великият ван, беше объркан.

През последните месеци като че ли самата съдба се беше обърнала срещу него. Земята не раждаше, земеделците бягаха, никой не плащаше данъци, в мирните доскоро провинции и области се надигаше непокорство, имаше дори и явни бунтове. Дори най-верните сред верните, церегите от личната му охрана започнаха да не изпълняват даваните им заповеди, щом складовете и избите почнаха да се опразват. Да не говорим, че не бяха успели да хванат илбеча и да спасят далайна. Колкото до последното, самата мисъл, че омразният и плашещ далайн всъщност е единственият източник на живот, нанесе последния удар върху реда и закона. Защото кой ще уважава и почита властта, когато целият свят се обръща надолу с главата?

А после дойде вестта, че далайна вече го няма, че аварите са изгаснали и че Стената на Тенгер е рухнала.

— Лъжа! — викна ванът. — Не е вярно! — Но веднага заповяда: — Сложете охрана покрай сухата ивица, никой да не стъпва до аварите!

С остатъка от гаснещото си съзнание разбираше, че никакви войски няма да стигнат да се охранява целият свят, но това вече не можеше да го спре и той крещеше безсмислени заповеди и нареждаше невероятни неща дори на Тенгер и на Йороол-Гуй, при това и на двамата заедно. След това… не знаеше какво беше станало след това, но сега се беше събудил в спалнята си от някакъв непоносимо ярък лъч, който беше проникнал през завесите и го заслепяваше. Ванът стисна очи, после ги покри с длани, но дори и сега непоносимото сияние продължаваше да го заслепява.

— Какво е това? — викна ванът.

Изобщо не се съмняваше, че слугите ще го чуят и ще дойдат да му обяснят всичко, а ако потрябва, ще махнат тази прекалено силна светлина. И наистина чу отговор — един старчески глас изфъфли:

— Това е новото небе, ваше величество. Небесната мъгла вече я няма и на мястото на облаците свети този огън.

Владетелят свали ръцете си от очите си, отвори ги предпазливо и видя говорещия — един от престарелите кухненски прислужници.

— Какво правиш тук? — викна ванът. — Къде са другите?

— Няма ги — отговори старецът. — Избягаха.

— Как така ще са избягали?! Къде?!

— Не знам. Нали имаше безредици, после пък казаха, че Моертал спускал хора от стената и че животът долу бил по-сладък и от туйван. И мисля, че всички тръгнаха на изток. А може и сами да са слезли долу. Понеже нали аварите изстинаха и вече и каша не можеш да стоплиш на тях. Та всички заминаха, нали това ви казвам, ваше величество. Първо бунтовниците, после и стражата. На цели отряди. И взеха всичко, всичко отнесоха. Не само одонтите, даже дузинниците правеха, каквото си щат. А пък главният баргед Талаар направо опразни двореца…

— Какво?! — възкликна ванът, като чу името на пазителя на държавната хазна. — Веднага ме обличай!

— Какво да ви обличам? — попита старецът, но ванът вече беше скочил и тичаше към вратата, както си беше по долна риза.

Бутна тежката врата, затваряща подземието, и видя, че пред нея са останали съвсем малко факли. Запали една и влезе в съкровищницата. Нямаше никакви следи от разгром и от пръв поглед се виждаше, че всичко е ограбено до шушка. Нямаше го оръжието, нямаше ги и скъпите дрехи. Всичко ценно беше изнесено. Бяха останали само тежките ракли, които нямаше как да се изнесат, и няколко купчини дребен бисер.

Като хлипаше от ужас, ванът тръгна към една от страничните зали. Там беше най-тайното му скривалище, за което не знаеше никой, дори Талаар. В него бяха любимите му скъпоценности, там беше и новата му, съвсем наскоро обработена от резбарите костена корона, която му беше пратил Моертал. Ванът изскърца със зъби от злоба и обида. Толкова беше вярвал на Моертал, особено след като му беше пратил короната — а той да го предаде! Всички го бяха предали! Изменили бяха на дадения им от бога господар!

Очевидно обаче разбойникът Талаар не беше имал време и въпреки че не може да не беше знаел, че владетелят има скривалище някъде тук, не го беше намерил. Ванът се облече в най-хубавите си дрехи и си сложи короната. После, като потропваше по пода с жезъла си, излезе от съкровищницата. Слугата, свикнал да го вижда най-вече в кухнята с престилка, се смая пред това великолепие и се хвърли по очи на пода. Владетелят го изгледа, кимна му благосклонно и му нареди да го последва.

Залата за хранене също беше опустошена. Беше изчезнало дори тежкото резбовано кресло, на което ванът седеше по време на пировете, така че той се тръшна на една неудобна пейка от кост и каза:

— Гладен съм.

— Складовете са опустошени — каза старецът, — но все може да се намери нещо. Само че… само че аз не съм готвач, особено в сравнение с вас. Никога не съм готвил, нали само палех огъня… — Млъкна, погледна вана уплашено и добави: — Дано нозете ви са вечно сухи.

— Ще се научиш и да готвиш — каза ванът. — Има време. Дай сега каквото има.

Старецът излезе заднишком, като непрекъснато се кланяше, и ванът остана сам. Започна да оглежда голите стени, като се мъчеше да не забелязва притесняващата синевина зад прозорците. Душата му беше празна също като разграбената зала. По това време на деня той обикновено изслушваше донесенията, вземаше решения и даваше важни нареждания. Винаги му се беше струвало, че ако с него стане нещо, ще спре животът по цялата земя. И ето — само няколко дни боледуване и животът наистина беше спрял, по-точно беше избягал заедно с крадеца ковчежник, и се беше оказало, че сияйният ван изобщо не е нужен на света. И какво му беше останало — да седи и да чака кога ще му донесат нещо за ядене.

Съжали, че не беше отишъл в кухнята със стареца — там щеше да му е по-добре. Старецът щеше да запали огъня, а пък той щеше да си сготви дъхава каша от хлебни зърна, подправена със счукана кора от туйван. Странно — тайното му увлечение, което беше крил цял живот като нещо срамно, нещо, което унижаваше величието му, беше останало единственото, което не го беше предало. Да, наистина трябваше да отиде да си сготви каша. Жалко, че не го направи. Сега щеше да се насилва да преглъща някаква гадост като последния селяк.

В съседното помещение се чу някакъв шум, последва вик и глухо тупване.

— Ей! Какво става? — викна ванът.

И изведнъж се сети, че за цели три дузини години, откакто старият слуга беше палил огъня в кухнята, така и не беше научил името му и че дори не може да го повика.

Вратата се отвори и влезе някакъв огромен мъж. Държеше дълъг извит ятаган — знак, че е одонт. Погледът под дебелите му вежди беше безумен.

— Кой си ти бе? — изръмжа натрапникът.

Ванът изправи рамене и тропна по пода с жезъла си.

— Аха, ясно — сети се мъжът. — Ти трябва да си ванът. Сияйният ван, ха! Че аз с два пръста ще те смажа! А си мислех, че си някакъв исполин…

— Кой си ти? — гневно възкликна ванът. — Как си позволяваш да влизаш тук!?

— Кой съм ли? — ухили се мъжът. — Аз съм Боройгал. Верен слуга на твое величество, макар че едва ли си чувал за мен. Понеже нали тия като мен са дузини дузини. Бях ухо на вана на Свободния оройхон, служих ти и в ъгловите земи, когато управляваше Хооргон. Бях ти верен дори когато Суварг ме направи одонт! На — виж! — Боройгал размаха ятагана и ванът потрепери, защото видя, че острието е цялото в кръв. — Цял живот да бъда твое ухо, а ти изобщо не си чувал за мен, така ли?!

Ванът събра целия си останал кураж, опита се да се направи на страшен и викна:

— Не те знам кой си, но ако веднага не се махнеш оттук, ще заповядам да те обезглавят!

— Ха-ха-ха! — изсмя се Боройгал. — Стражата ли ще викнеш? Онова патраво старче, дето вече го няма? — Боройгал изкриви уста и изпищя тъничко: — Спри, нечестивецо, зад тези двери е великият ван!… Да не би да викнеш и палача, а? — Боройгал наведе лице към вана и владетелят едва не се задави от зловонния му дъх. — Защото аз съм палачът, твоя сухост! Последните години ти служих на западните земи при одонта Юхааз. Но вече не служа на никого, разбра ли бе, плужек такъв?!

И хвърли ятагана на пода и жилавите му като ръцете на Йороол-Гуй пръсти стиснаха сияйния ван за гърлото. После му смъкна короната и викна:

— Аз ще съм ванът вече! Ти не си нищо — дори илбеча не хвана. Цял живот се катерих нагоре, с нокти и зъби драпах, но щом постигнех нещо, илбечът променяше света и пак падах в нойта! А ти си седеше в двореца и не си мръдваше и пръста! Че ако имах толкова власт и толкова войници, колкото имаше ти, щях да го хвана за две седмици! И ако само го бях зърнал някъде в тълпата, веднага щях да го позная…

„Каква малка глава има — помисли си разсеяно ванът, — дори новата корона ще му е голяма…“

Силните пръсти го стиснаха за гърлото, ванът трескаво се задърпа, червена мъгла забули очите му…

 

 

Два месеца Шооран работи със земеделците. Разчистваха полето — първо ръчно, после се сетиха да горят храстите и ненужните треви и бурени — копаеха земята с костени мотики и грижливо засаждаха донесените от горния свят коренчета. На втория месец прибраха първата реколта. Беше малка, една-две ниви не можеха да изхранят цялото население, но им даваше надежда и скоро на брега на реката се появиха привичните, радващи окото квадрати.

Боверите също живееха спокойно в оградените за тях басейни, макар водораслите да не им стигаха и да се налагаше да им дават и трева и сено. Тълпите заселници подплашиха дивеча в околността, така че ловците трябваше да правят все по-дълги походи за храна. Затова пък в гората, направо под открито небе, растеше невероятно много наъс. Като видяха толкова храна, мнозина забравиха за всякаква предпазливост и доста хора платиха с живота си за това, докато научат кои гъби могат да се ядат и кои — не.

За тези два месеца от горе беше свалено всичко, което можеше да се свали, дори младите туйвани бяха изкоренени и пресадени на новата земя.

Животът постепенно потръгваше и единственият човек, който не можеше да си намери място в него, беше Шооран. Уж работеше като всички и заедно с всички, но всеки поглед, всяка дума на околните му показваха, че е различен. Страхуваха се от него, а когато ставаха нещастия, като това с гъбите, той усещаше омразата им. В такива моменти от яда на тълпата го спасяваше единствено страхът. Във всичко това имаше някаква страшна, но закономерна несправедливост — всички успехи в новия свят хората приписваха на себе си, на силата си, на ума си, на сръчността си; за всички нещастия обвиняваха илбеча.

На два пъти през това време властите си спомниха за него. Първият беше почти веднага, още преди да засеят първата нива. Тогава го извикаха, облякоха го в някакви нелепо богати дрехи и заедно с огромно пратеничество той тръгна да обикаля бившия далайн: поеха на изток, където разузнавачите се бяха натъкнали на друга колония.

Още много хора се спускаха на новата земя след падането на стената. Бунтовници и цереги, оцелели сектанти от жителите на общините и много, много други. Част от тях се присъединяваха към колонията, основана от Еетгон, и приемаха законите й, други се опитваха да живеят сами. Мнозина загиваха, други оцеляваха, но живееха в нищета и се превръщаха в диви зверове. С тези хора трябваше да се съобразяват, но те все пак не представляваха сериозен проблем. Оказа се обаче, че от другата страна на далайна одонтът Моертал е успял да запази държавата си и също е направил долу голяма колония.

Шооран не се интересуваше какъв ще е резултатът от преговорите. В края на краищата земята тук беше предостатъчно и владетелите едва ли щяха да се карат за земя. А пък щом Еетгон смяташе, че присъствието на илбеча в стана му може да му донесе някакви изгоди, той не мислеше да възразява — щеше да облича каквото му наредят и да се прави на важен. Нищо повече не можеха да искат от него.

При Моертал Шооран видя неколцина познати. Особено се зарадва да види Турчин: той вече беше станал одонт, макар че Моертал не му беше дал никаква власт — Турчин просто командваше двойна дузина цереги и се разхождаше гордо, запасал костен ятаган. Не позна Шооран, дори не се осмели да го приближи и само го гледаше отдалече със страх и възхита.

За сметка на това Моертал веднага дойде при него и го заговори — на „вие“, но твърдо, както винаги.

— Срещали сме се — каза старецът. — Лицето ми ви е познато.

— Служех при вас като церег, благородни одонте — каза Шооран. — А после пуснах от затвора разказвача Чаарлах и дезертирах.

— Това си го спомням много добре — каза Моертал. — Значи старият мошеник все пак е знаел кой е илбечът и затова се държеше така дръзко.

— Не, той не знаеше нищо — възрази Шооран. — Просто беше безстрашен.

Този кратък разговор беше единственото участие на Шооран в държавните дела. На следващия ден той се върна да копае нивите.

Вторият път беше, когато го включиха в една далечна експедиция. На нивата дотърча задъхан вестоносец и съобщи:

— Еетгон те вика. Ловците са намерили алдан-тесега!

Еетгон лично поведе отряда — животът в колонията течеше спокойно и можеше да си позволи да остави поданиците си сами. Пътят се оказа неочаквано дълъг, въпреки че видяха алдан-тесега още на осмия ден след като потеглиха: извисяваше се над бледолилавата линия на хоризонта като огромен светъл купол. Изглеждаше близо, все едно могат да стигнат до него само за няколко часа, но минаваше ден след ден и той си оставаше все така далече пред тях.

Четири дни вървяха през непроходими гъсталаци и прекосяваха тъмни, пълни с риба реки и потоци. После гората свърши и излязоха в безкрайно поле, обрасло с висока трева. Алдан-тесегът все така стърчеше пред тях и ги дразнеше с измамната си близост.

В отряда започна да се шушука, че тайнственият връх е недостижим. И дори онези, които не бяха суеверни, вече се страхуваха, че няма да могат да се върнат от това пътуване. Накрая дори непреклонният Еетгон трябваше да се съобрази с настроенията на хората си и каза, че ако до два дни не стигнат целта си, ще тръгнат обратно. Всички се ободриха и закрачиха по-бързо, още повече че вече наистина наближаваха алдан-тесега.

Отблизо той не приличаше на планина. Беше стена, висока и гладка, и препречваше цялата земя. Беше толкова висока, че на човек му се струваше, че дори се извива над него, към зенита. И беше недостъпна — в плътния камък не се виждаше дори една пукнатина.

Тръгнаха покрай нея, натам, където им се беше сторило, че тя свършва. Вървяха цял ден и вечерта стигнаха. Стената обаче не свършваше, а просто завиваше под прав ъгъл и продължаваше до хоризонта през степта.

Шооран долепи ръце до нея и усети как студът на скалата прониква чак до сърцето му. Стената се извисяваше над тях — нелепа, не на място в този криволичещ, нетърпящ прави линии свят. Такова нещо просто не можеше да съществува тук, нали правите ъгли бяха останали горе, в предишния им живот.

— Знам какво е това — каза Шооран. — Това не е алдан-тесегът. Това е далайн. Само че стената му още не е паднала.

— И какво ще правим? — попита Еетгон.

— Нищо. Ще се връщаме.

 

 

В първото селище, до което стигнаха след двуседмичното си отсъствие, им съобщиха неприятни новини. Една нощ всички подемници — а те бяха няколко дузини — били развалени и вече не можело да се стигне горе. Не че там беше останало нещо ценно — само запаси стара кост и хитин, който в новите земи беше безполезен — нали тук нямаше нойт.

Еетгон реши, че това е работа на Моертал, но не се ядоса много. Повече го разтревожи другата новина — че поради все по-студеното време третата реколта не е покарала.

И наистина, ден след ден ставаше все по-студено, все едно влагата на далайна заливаше земята, и сутрин тревата се покриваше с ледени бели капчици, а листата на дърветата пожълтяваха и падаха. В някои селища вече се надигаше недоволство.

Еетгон, както винаги, предприе решителни действия — тръгна да обикаля селата и лагерите на ловците и също като преди година, нареждаше навсякъде да се направят складове с припаси. Щом видеше нещо умно измислено, веднага нареждаше на всички да го усвоят. Хората почнаха да се преселват от палатките си в топли землянки — за броени дни ги кръстиха „шавари“, започнаха по цял ден да събират плодове, корени и гъби, да сушат месо. А вечер се събираха край огньовете, грееха се, оплакваха се от тежкия си живот и проклинаха илбеча, който беше виновен за него.

Шооран виждаше, че го мразят и че се страхуват от него. Всъщност повече ги беше страх, отколкото го мразеха. Разправяха, че можел да вкамени човек само с поглед и че студената твърда коричка, която почна да се появява сутрин върху водата, също била негова работа, защото илбечът мразел водата и искал да превърне всичко в камък. Пак той бил докарал студа и всички други несгоди…

Щом го видеха, всички тези разговори спираха, но погледите, изпълнени с омраза и страх, си оставаха. Когато им се наложеше да говорят с него, всички цедяха думите си, все едно са вода седмица преди мягмар. А когато една вечер Шооран реши да попее и да разкаже някоя легенда и седна до един огън с новия си, направен от тукашна кост суваг, повечето хора се махнаха, а онези, които останаха, се смръщиха и явно не искаха да го слушат.

Така че той реши да не пее повече — и изобщо се стараеше да не се среща с хора. Спря дори да излиза да работи на полето — всъщност нямаше и смисъл да се работи в този студ, — седеше си в землянката, грееше се на огъня, въсеше се и мислеше за тленното. Землянката му, една от първите, беше усамотена — другите жители на селището бяха изкопали своите землянки възможно по-настрана от неговата.

Една вечер двойната кожа, която затваряше вратата се отметна и влезе Еетгон. Клекна до огнището, протегна ръце към огъня, вгледа се в тях, помълча малко и после каза:

— Сам си значи.

Шооран само кимна.

— Знаеш ли какво говорят за тебе?

— Досещам се.

— И какво мислиш да правиш?

— Нищо.

— Лесно ти е на тебе. Свърши си работата и сега можеш да не правиш нищо. А аз не мога. — Еетгон рязко вдигна глава и го погледна в очите. — Хората казват, че трябва да те изгорим заедно със землянката ти и че тогава студовете щели да спрат.

— Хубаво — каза Шооран.

— Не! — викна Еетгон. — Това тук не е Земята на старейшините и няма да допусна човешки жертви! Да не говорим, че никой не знае какво ще последва… А и ти… може пък да си полезен с нещо в бъдеще.

— Ти си предвидлив стопанин.

— Виж сега — продължи Еетгон, без да го слуша. — Събирай си нещата и се махай. Силен си, ще оцелееш и сам. Трябва да се махнеш, не можеш да останеш тук. Кажи ми само къде да те търся… ако се наложи.

— Надолу по реката. Помниш ли онзи ручей под шарените скали — минахме покрай него, когато ходихме до алдан-тесега. Тече през хубава долина, закътано е…

— Добре. — Еетгон стана. — Тръгвай. До утре вечер да те няма.

 

 

Водата бавно лъкатушеше между големите обли камъни. Там, където над нея надвисваха, отрупаните с иглички клони на смолистите дървета, изглеждаше черна, но там, където заливаше камъните и беше плитка, се виждаше колко е прозрачна и чиста.

Шооран седеше на брега и я гледаше. Денят беше ясен и топъл, такива дни ставаха вече все по-редки. В такъв ден човек може да свърши много неща. Ето там например, до бързея, където гората се отдръпваше от реката, може да си изкопае землянка. На отсрещния бряг пък растеше някаква висока трева — приличаше на хохиур, само че вместо с метлички завършваше с някакви меки на пипане тъмнокафяви удебеления. От корените й човек можеше да си опече питки — почти като истински. В гората пък все още имаше гъби. С две думи — ако беше решил да живее тук, човек можеше да си намери много работа.

Шооран обаче седеше неподвижно на един полегат камък и гледаше малките рибки във водата — плуваха почти до самото дъно. До краката му имаше друга риба — голяма и мъртва. Когато беше дошъл тук, някакво зверче с остра муцунка тъкмо я беше хванало и усърдно ядеше вътрешностите й. Щом го видя, безшумно се плъзна във водата и му остави рибата. И ето че сега Шооран седеше до смъртоносния подарък на зверчето, а багажът му — безброй ненужни неща — беше на земята зад камъка.

Вече беше напускал хората — още като дете, когато го бяха прогонили да умре. Тогава беше взел само едно нещо — огърлицата на майка си. Сега пак го бяха изгонили, но този път имаше много вещи, съвсем ненужни вещи — защото не беше дошъл тук да живее… Колко смешно!

Новият свят, красив и жесток, сам сочеше пътя на последния чудотворец, като слагаше в краката му риба…

Шооран стана, събра съчки и запали огън. Странно колко бързо всички бяха свикнали да горят дърво! Когато съчките изгоряха и направиха жар, той извади от багажа си котлето, разгъна го, загреба вода и го постави на въглените.

Котлето беше като всички котлета — от разтворен хитин. Хитинът се киснеше в горещ нойт и после в сместа се потапяше костен калъп, намазан с мас от жирх. После калъпът се охлаждаше във вода. Същото като да правиш ухери, само че по-бързо, защото калъпът се потапяше само два-три пъти и после готовото котле се сваляше. И можеше да се сгъне или да се навие — и не се пукаше и не се пробиваше дори на най-горещия авар. Сега вече никой не можеше да прави такива котлета, разбира се, нямаше и как и с какво да ги поправят и спукаха ли се, трябваше да се изхвърлят. На Шооран това му беше последното и той си го пазеше, макар да знаеше, че вече няма смисъл.

Когато водата завря, той взе рибата, оплакна я от кръвта във водата и я пусна в котлето. Тя веднага побеля, а водата помътня и от нея се вдигна апетитна пара. След малко Шооран извади рибата, сложи я на един широк лист от репей и я зачака да поизстине. Нямаше закъде да бърза. Щеше да изяде своята риба бавно и спокойно. Цял живот беше живял тичешком, можеше поне да умре спокойно и без да бърза.

Разгъна постелката си, полегна, посегна и лапна първата хапка. Наистина беше вкусно, макар и не по начина, който си беше представял. Изяде я цялата, реши да не чака гърчовете и виденията, обърна се на една страна, сви се и заспа.

Душата му беше спокойна.

Един слънчев лъч пръсна по миглите му безброй дузини микроскопични дъги и Шооран кихна и се събуди. Беше сутрин и от огъня беше останала само пепел.

Огледа се недоумяващо, взря се в оглозганите костици на рибата и после истерично се разсмя. Големият нов свят за пореден път се беше оказал различен от това, което си мислеше за него. Тук човек като нищо можеше да се отрови с наъс, но пък излизаше, че рибата може да се яде! Кой би могъл да си представи такова нещо?! Е, значи така му беше писано — да продължи да живее. А другите… нека си живеят и те, както могат и както знаят.

Шооран стана, измъкна костената лопата от багажа си и тръгна да си изкопае дом.

Вие, които имате покрив над главата и огън в огнищата, вие, които ядете всеки ден месо, вие, които слушате сега мен, разказвача, спомнете си за онези, които са гладни и жадни и са на път, и им е студено. Спомнете си за тях и чуйте за древните времена, за щастливите времена, когато хората не са знаели що е това глад, що е това студ и що е болест. През онези щастливи времена светът бил млад и малък, но хората имали всичко: зърното се раждало само, в реките вместо вода течало вино, и на света нямало зима.

В онези времена господар на света бил древният Йороол-Гуй. Денонощно се грижел той за хората и наплодявал света с блага и богатства. Вършел всичката тежка и мръсна работа с безбройните си ръце, а хората живеели доволни и честити и всеки ден бил празник. И ако на някого не му достигало нещо и поради това не бил съвсем щастлив, просто отивал до далайна, където живеел благостният бог, и казвал: „О, бащице Йороол-Гуй! Дари ми радост!“ И Йороол-Гуй изплувал от дълбините и без да каже нищо, без да пита нищо, правел така, че и този човек, и всички хора на света да са доволни и да имат всички блага. И единствената грижа на хората била какво още да си поискат.

Но няма добро без зло и чуйте какво станало.

Между хората живеели и злобни духове, наричали се шоорани. И нямали мира тези зли духове нито денем, нито нощем, и само се чудели как да навредят на хората. Но не успявали твърде, защото Йороол-Гуй пазел с безбройните си ръце всеки мъж, всяка жена и всяко дете. И затова шоораните мразели и ненавиждали добрия бог.

От всички шоорани най-зъл и най-хитър бил един, казвал се Илбеч. И Илбеч събрал шоораните и рекъл:

— Докато безсмъртният Йороол-Гуй е жив, никога няма да можем да направим достатъчно голямо зло. Дайте, прочее, да се съберем, да затрупаме с камъни бездънния далайн и да убием Йороол-Гуй, и тогава животът ще се промени и ще стане лош.

И шоораните се събрали и хукнали към далайна, но могъщият Йороол-Гуй се възправил насреща им и безчет шоорани били избити, а оцелелите побягнали с писъци.

И кръвожадният Илбеч събрал оцелелите и рекъл:

— Няма да можем да победим могъщия Йороол-Гуй със сила, но можем да го победим с хитрост и коварство. Нека хората сами затрупат с камъни бездънния далайн.

И злите шоорани тръгнали да обикалят света и да казват на хората:

— Йороол-Гуй ви лъже. Дава ви онова, което не му е нужно, храни ви с боклуци. Защо чакате този ням урод да ви подари онова, което му е излишно, няма ли да е по-добре да отидете и сами да си вземете всички богатства на далайна?…

И говорили така много дни и много години, и хората слушали коварните им думи, и почнали да казват:

— Йороол-Гуй не ни обича и крие съкровищата си, и не ни ги дава. Да затрупаме далайна и да вземем всичките му богатства.

И една нощ хората се събрали, и отишли до далайна, и почнали да хвърлят в него тежки камъни, та да го затрупат и многоръкият Йороол-Гуй да не може да изплува. И хвърляли камъни дотогава, докато не затрупали бездънния далайн и на мястото му не се издигнала цяла планина от камък. А шоораните ги хвалели, но в сърцата си им се присмивали.

И така хората убили бога и дошло царството на злото, и за времето, когато зърното растяло само, а морето само изхвърляло от дълбините съкровищата си, са останали само легенди. И днес всичко се постига само с непосилен труд и само злото живее охолно и е доволно. Хората обаче знаят, че безсмъртният Йороол-Гуй спи затрупан с камъни в недрата на земята и знаят, че един ден той ще се събуди и ще излезе на бял свят, и ще накаже прокълнатите от цялата вселена шоорани, а на хората ще прости, понеже не са знаели какво вършат.

И златният век ще се върне.