Стефан Дичев
Годеж (6)

6

Когато Пощата, сиреч отец Матей, влезе в собата, Левски вече беше подхванал разговор със селяните.

— Ето един, когото чаках! — изправи се той и радостно го здрависа. — Е, сега пък аз да те посрещна, брате!

— То санким това ни е работата, Сатанаиле! — ухили се широко Миткалото, разтърсвайки ръката му.

— Тогова, светиня му, Пощата го викат — представи го на селяните Левски, щом видя, че са вперили очи в смачканата калимавка. — Пощата, да, такава му е длъжността, и името му за вас ще е такова… И изобщо — продължи той прекъснатия разговор — нашата работа иска тайност, братя! Главите сме си сложили в торбата, но пак са ни мили. Тъй си е. А още по-мило трябва да ни бъде делото. Веднъж завинаги да се отървем от тия душмани. Да си добием волността — свободната наша българска държава!…

Той продължаваше да говори, а вън, в полуосветения пруст, Нойко се таеше, подслушваше смутен и по своему беше развълнуван.

— Ами Русия? Русия ще ни помогне ли, Дяконе Левски? Че без нея накъде! — сети се внезапно дядо Пантелей. Кръвта бе избърсана от страната му, но следата от бича дълго щеше да личи.

Отдавна бе познат на Левски тоя въпрос. Той не само имаше отговор за него, но искаше и другите сами да си отговорят.

— Помощта е едно, а да се чака наготово е друго, дядо Пантелее! — каза. — Срамно и недостойно е да речем на другите: Умрете за нас, а ние ще си седим на топло в къщи… Така ли е?

— Така е! Право е! — одобриха вкупом няколко гласа.

— Матушка Русия е голяма, силна, велика, тя няма да ни изостави в решителния час, но важното е какво ние сами… Имаме ли смелост, дързост… Това сме се събрали сега да решаваме, братя!

— То и в евангелието е писано — подкрепи го по своя си начин отец Матей. Ала силно хлопане пресече думите му. И кучи лай. За миг всички се заслушаха. Славей изхвръкна навън, та да види какво има. Минутка по-късно в стаята нахълта бай Нойко, едва поемайки си дъх.

— Турци! — изкрещя той. — Ах, майчице мила, сега какво ще стане?…

Невъобразима бъркотия настана. Наистина, Миткалото веднага измъкна изпод расото огромен револвер, а Къньо проточи нож, закривен като ятаган, но останалите се щураха безсмислено. „Ами сега?…“, „Стана тя…!“, „Що ми трябваше на баир лозе…“ — чуваха се ужасени гласове. Докато Левски не викна:

— Спокойно, братя!… Ние с Пощата ще се измъкнем някак, а вие — сбрали сте се на разговорка…

Само че тъкмо тогава в собата се върна запъхтеният Славей.

— Отвсякъде сме обградени! — рече разтреперан.

— И комшулука ли?

— Отвсякъде, Дяконе!

— Е, тогава… — Левски се поколеба само миг. — Ами така е! Ще се годявам!… Я доведете момата. И вино донесете. Ракия… И китки, най-важното китки! Не ме гледайте като замаяни де. По-скоро сядайте!… Оръжието под масата, Поща, не ни е за първи път!… Дай и твоите комитетски книжа — разпореждаше се той, докато Славей и братовчедите му изпълняваха тичешком неговите заповеди. — Ето, вземи и тези, бай Нойко, скрий ги някъде и води момата, че зет ще ти ставам!… Славее, отвори им на ония, отвори, ще счупят портата!

Не се мина много и сред ожесточения лай на кучето откъм двора проехтя Ибрахимовият вик:

— Дяконе Левски, предай се!…

А в собата, насядали, закитените вече биха подели песен.

— Дяконе Левски, предай се! — дойде отново викът.

Миг и стайната врата с трясък се отвори. Байонети щръкнаха. И смел, защото въпреки че понякога Ибрахим бей бе смешен, случваше се да бъде и безразсъдно смел, сега той пръв влезе в собата, с един-единствен револвер в ръка. Спря се. Гледаше и не разбираше. Насядалите край масата годежари пееха:

Земи ме, моме, земи ме, душо,

земи ме, душо — зела те вода!…

земи ме, душо — зела те вода!…

— Млък! — ревна той. — В името на падишаха, Дяконе Левски, арестувам те!…

Да, лесно беше да се заповядва. Но кого всъщност арестува? Замлъкнали най-сетне, всички бяха вперили в него очи и той оглеждаше тия всички един по един. Насред накичените — годеник и годеница. До тях старият Нойко и жена му. Дядо Пантелей за кум. Къньо, излегнал се цял на масата, ужким препил. А отец Матей, вдигнал бъклица, благославяше. Наистина някои ръце потреперваха, но то можеше да е и от внезапното нахълтване.

— Хм — рече озадачен Ибрахим. — Ще ми хитруваш пак, а? Пусни бъклицата! — изрева той внезапно и за общо изумление с не чак дотам смели стъпки запъти се към Миткалото. Пръстът му беше върху спусъка на револвера. Побегне ли, стреля!

— Нищо не разбирам, бинбаши ефенди! — сложи на масата бъклицата отец Матей. И наистина беше не по-малко озадачен от другите. — На мен ли казваш?…

— За теб, за теб, баш бунтовнико! Сто хиляди гроша струваш!… Най-сетне си ми в ръчичките! — говореше едно след друго беят. И уж приближаваше, а все беше далеч. — Е, Мустафа, той ли е, или не е той?

— Той е! Той е! — хълцукаше от радостно възбуждение чаушът.

— Ама ефендилер, ама защо ми разваляте годежа?! — рече изплашено-недоволно годеникът Левски и прегърна годеницата, та ужким да я успокои.

— Теб кой те пита, бре! — стрелна го пренебрежително бинбашията. — Я, я всички наведнъж… заобиколете го де!… Дръж ръцете горе! — не преставаше да фиксира той отец Матея.

Докато заптиите обкръжаваха отвред набедения Баш комита, тръпка от напрежение мина надлъж по масата. А годеницата несъзнателно се притисна още по-силно към годеника си. Само че той сега не мислеше за нея. Свалил ръце под масата, дето бяха револверите, той следеше менливото изражение на бея. Видя как чаушът и някакъв черкезин, заобиколили Миткалото, изведнъж се хвърлиха върху му. Извиха ръцете му. Теглеха брадата. Да, тъкмо това бе очаквал!…

— Пощуряхте ли, бе хора! Ой! Ой!… — ревеше престорено, а и истински ревеше отец Матей.

Но още по-смаян беше беят.

— Ами че тя, брадата, не е залепена?! — извърна се той към Мустафа.

— Твоята може да е залепена — ръмжеше отдолу Миткалото. И той бе разбрал, станало е грешка. Да, слава богу!

Но чаушът не отстъпваше:

— Аллах ми е свидетел! Той е, същият е!

— Откак се е запопил, все там му е брадата на поп Груйча, но може пък и да ни е лъгал! — обади се неочаквано годеникът Левски. — Дръпни пак, бей! Дръпни, че да разберем и ний!…

— Хи-хи!… — разсмя се дори бай Нойко, макар гласът му да беше половин глас.

Неочаквана веселост бе навлязла в опасността. Ибрахим дърпаше един по един космите, хилеше се. И други ръце се протегнаха. Дори годеникът стана да провери истинска ли е брадата, но бинбашията пренебрежително го изблъска.

— Гледай си там годеницата бре! Какво се месиш, дето не ти е работа! — викна той. А после хвана Мустафа. — Я ми кажи ти подиграваш ли се с мен? — Освободил се най-сетне от мъките, отец Матей стана прав. Цяла глава бе по-висок от другите. Ибрахим не можеше да не забележи. Измери го с поглед. Припомни си. Внезапно се извърна и зашлеви силна плесница на Мустафа.

— Говедо! — викна; трепереше от яд и обида. — Ти мен ли ще баламосваш! Че аз не го ли знам още от Русчук колко е висок Баш комитата… Вън! Казах ти: на съд ще те дам!… Ами ти, папаз, какво търсиш тука, а?

— Годеж без поп може ли, бей ефенди! — вмеси се отново словоохотливият годеник. — Я, тъкмо си дошъл, я пийни една ракийка за здравето на годеницата ми. Заповядай де, заповядай!… — канеше го той и тикаше в ръката му твърде големичка писана плоска.

— Махай тая ракия! — отблъсна го бинбашията. Искаше да каже: неподкупен съм. Но, от друга страна, преживяната възбуда и напрежение го правеха неустойчив. — Е, дай, като си рекъл! — реши се най-сетне. Взе я. Рече наздраве. Надигна я. Пи.

— Ха, ха така! — обадиха се няколко гласа едновременно.

Дори бай Нойко възвърна обичайната си старешка хитрост. Подканяше:

— Пий да са здрави годениците, бей ефенди!… И да се множи челядта за доброто на царщината ни, пий за славата на нашия превелик господар…

— Амин, дай боже! — пропя внезапно отец Матей, размахал отново бъклицата. — Кой каквото мисли, това да стане! — продължи да благославя с гръмкия си глас.

Сред тая шумотевица годеницата, причервила се и смутена, излеко извърна големите си черешови очи към Левски. А той, срещнал погледа й, усмихна й се окуражително и сърдечно.

— Хайде, годете се, женете се за славата на падишаха! — каза благосклонно Ибрахим. А после между две глътки добави с обичайната си закана в гласа: — И да сте мирна рая, че инак мислете му! Пък оня бунтовник аз още утре ще го хвана! — Нужно беше да поддържа авторитета си.

— Чували сме ние, бей, здравата пипаш ти! — заклима с уважение годеникът.

— Чувал ли си? Аа!… — възкликна поласкан Ибрахим. — Ти в Русчук идвал ли си?… Чакай, аз откъде те знам тебе!

От внезапното му любопитство всички изтръпнаха.

— Мен ли? Ами от днеска… Нали, такова, за гредите се жалвахме, а ти бей, благоволи…

— А, вярно! Ти ли беше, дето много приказваше… — Но нещо се беше пречупило в настроението на Ибрахим и той понечи да върне плоската.

— Тя си е за тебе, бей, обичаят е такъв! — отклони ръката му бай Нойко. — Ами че аз една дъщеря имам…

— Е, щом е тъй!… — Ибрахим я предаде на едно от заптиетата и излезе с подчертано достойнство. Славей и бащата тръгнаха подире му да го изпратят.