Стефан Дичев
Годеж (3)

3

Все по пътечката откъм реката, Левски влезе в селото. Сега конят му беше натоварен със сухи клонаци и той го водеше за повода. Отдавна бе минало обяд. Слънцето разкъсало облаците и през процепа им лееше светлина. Но селото беше безлюдно. Или така изглеждаше само на пръв поглед. Защото миг по-късно от близката уличка се зададе рошав глашатай. Подире му крачеше заптие със свирепо изражение. Дългият нос сочеше ту едната, ту другата страна на мегдана, дето от портите надничаха изплашени селяни.

— И чувайте ей, веднага да кажете! — викаше глашатаят и думкаше тъпана, окачен на врата му. — Че заповед има от бинбашията и който крие, зло ще пати!… Дойде ли такъв човек — казвайте!…

Левски благоразумно поведе коня в съседния сокак. Но и там заптие. Познаваше го вече, чаушът Мустафа. Слязъл от коня си, османлията гледаше през процепа на някаква вратня. Какво да се предприеме? Левски само за миг се поколеба.

— Защо заничаш, ага? — приближи той чауша. — Кого търсиш, а?

Мустафа стреснато се извърна. Разширилите се очи постепенно се свиха.

— Я си върви по пътя бре! Не е твоя работа! — изръмжа той и отново се залепи във вратнята.

Дали е негова работа, Левски не оспори. Развеселен от гламавостта на чауша, той продължи безпрепятствено пътя си. Само едно го смущаваше — кого да попита за търсената къща? И как да не изложи стопанина? Но тъкмо тогава някакво русоляво момче, погнало две кокалести кози, се зададе. Той веднага го спря.

— Бе какво ги плещи онова заптие, че там била къщата на бай Нойковия Славей? — подхвърли ужким на подбив — Да не се е пък изместил?

— Ами, знае той! — ухили се момчето. Съучастие и пренебрежение се изписа на лицето му. — Че тя си е на другия край къщата… Ей я там, с кривата порта! — посочи то и се втурна подир козите си.

Когато минутка по-късно Левски потропа на кривата порта, две големи черешови очи изплашено-любопитно го заразглеждаха през отвора. Той сети погледа им. Отлепи мустаците си. Усмихна се.

— Търся Славей — рече.

— Бати го няма, не отварям! — отвърна женски глас, трепетлив и млад.

— Другар съм му от Влашко, моме, отвори — настоя Левски. Не искаше чаушът да види къде влиза.

Малката портенска вратичка скръцна. Несмело се отвори. Показа се тънка височка девойка, пребрадена с кърпа. Сега черешовите очи отбягваха да срещнат погледа на пътника.

— Че той, бати, отиде на корията, ама вече го чакаме да се върне! — рече тя.

А от двора друг глас, старчески, побърза да се обади:

— Не е ли брат ти, Ружке?

— Другар негов, от Влашко, тате!

Някак разтревожено приближи дребничък, кривокрак мъж. По елек. Чертите на лицето му остри, напрегнати. По навик той държеше главата си малко наведена и изпитателно гледаше пришълеца от долу на горе. А дъщеря му веднага събра антерията на гърдите си. Сведе очи. Забърза към къщи.

Левски внимателно ги наблюдаваше. Най-вече стария.

— Ние там, на времето, със сина ти наедно лежахме в Букурещката тъмница, бай Нойко! — каза той с шеговита предизвикателност. И нарочно продължи, виждайки изплашените очи на стария селянин. — След разгрома на четите беше. Затвориха де кого хванат — по турско искане. Що, не ти ли е разправял Славея каква ни беше работата там?!…

Макар че уличката беше все още безлюдна (чаушът остана отвъд криволицата), Нойко бързо придърпа госта в двора.

— Влизай!… Дай и коня вътре! — говореше той разтревожено. — Били сте — били! Сега млък!…

Очите му се разшириха от изненада, щом видя как гостът отвърза въжето и натоварените на седлото сухи клонаци се разпиляха по земята.

— Какво?… Ама ти… какви са тия?… — недоумяваше.

— Не знаех, че синът ти е за дърва, та пътем рекох да ви донеса! — разсмя се гостът.

Те влязоха в задимения пещник. Левски обходи с привичен поглед навред. Спря го на Ружка. Разтребваше. Усмихна й се. Тя порозовя чак до ушите.

— Заповядай де, седни — канеше го с престорена любезност бай Нойко. — То как се случи, че жената отиде у майка си… Я, я подай бардучето, Ружке. И някое морковче накълцай… По-чевръсто, по-бързичко!

Момата сложи на ниската паралия бардуче с ракия, хвърли поглед към госта и излезе да изпълни бащината заръка. Но Левски така и не видя тоя поглед. Очите му бяха през двора, в залостената врата.

— Греди за школото, казваш, ще докарат? — попита той.

— Те може и там да спят, че пътят им минава през черкезко село! — някак припряно, настойчиво му поднесе столче бай Нойко. И все се ослушваше.

Да, не му беше за първи път на Левски. Добре разбираше бащината тревога. Но делото се нуждае от хора. А тъй е уредено човешкото сърце — повече милее за своето, не за общото. Наистина, как да постъпи?

— Като си рекъл, да седна, бай Нойко — каза той. Свали калпака и ямурлука, окачи ги на водника. Остана по сетре. От силяха му стърчеше кокалестата дръжка на револвер и втренчени, очите на бай Нойко не се откъсваха от него. Най-после той с усилие се опомни и дръпна устни, та да се усмихне.

— Пък не те попитах за името ти, госте — рече.

— Левски — така ме знае синът ти…

От изненада старият едва не стана прав.

— Що? Що думаш? — Уплахата му се превърна в ужас.

— Ти нещо като че ли се стресна, бай Нойко? Изглежда, синът ти е разправял?…

— Не… Не, не! — отпусна се на столчето старият.

— Тогава… от ония вън ли се боиш?

— Не, бе човек! Само че що за християнско име е то, за бога! Хи-хи… Левски!

— На някои харесва, на други не харесва, бай Нойко!

Влизането на Ружка накара и двамата да замълчат. Тя сложи чинийка с мезе и пак хвърли любопитен поглед. Видя револвера, но повече забеляза широките рамене. Очите, които тоя път срещнаха нейните и я накараха да изтръпне.

— Ружке, какво, майка ти няма ли я още? — попита неочаквано бай Нойко.

— Няма я, тате! — Смутена от собствения си глас, девойката тръгна да излезе.

— Чудна жена, брей! И тя като брат ти, отиде, та се не видя — загълча старият, но и сякаш на тръни седеше. Изчака вратата да се затвори след дъщеря му и изведнъж скокна. — Ружке, хей, Ружо! Стой мари, да ти изхортувам нещо — затича се подире й. — Хей, как ми щукна из ума.

Той излезе на пруста. Затвори внимателно вратата след себе си. Направи безмълвен знак на учудената Ружа да спре. Зашепна й. А в това време гостът — защото, уви, не му беше за първи път! — веднага приближи закниженото прозорче към пруста. Проби с пръст малък отвор. Долепи ухо, заслуша. Старият Нойко шепнеше на обърканата, изплашена Ружка:

— Тичай! Бързай! — говореше. — Ще кажеш на чича си… един хаирсъзин е дошъл да бунтува селото, речи; и пищов има, речи. Да дойде със синовете си, та да го натирим. Ама на заптиите — чуваш ли ме, на заптиите да не казва, че тогава пък за Славея лошо! И после тичай да пресрещнеш брат си! Води го у бабини си — залъжи го там! Нали си го знаем, пак ще пощурее! Запомни ли всичко, тичай!

— Ама нещо да облека, тате…

— Какво ще обличаш… Ей, кожуха вземи!…

Тя се втурна през двора. А баща й дръпна с длан изострените си бърни и тръгна към пещника. Очите му тревожно и тържествуващо блестяха.

Когато влезе, Левски бе на мястото си.

— Прощавай, прощавай, госте — заизвинява се още от вратата стопанинът. — А сега хайде наздраве!

— Наздраве, бай Нойко! — подаде му бардучето Левски. — То аз не пия, но едно морковче ще взема… Да си спомня как ме е срещнал бащата на Славей. Че аз реших: тръгвам!

— Тръгваш ли? Я! — трепна старият.

— Ще го пресрещна твоя човек. Хем по-длъжко ще си поприказваме за старите ни дела… а и за новите… Пий де! Какво ти затрепера ръката!

— Ами, затреперала… — Но явно другаде бе мисълта му. — То най-добре речи го на мен, каквото има да му разправяш, пък аз ще му го кажа. Че кой го знае, може и да не се решат по такова време. Черкезко село е това!…

— Ще се решат те! Така е устроен светът: всеки от нас решава едно или друго!… Ама ти пребледня — дръж здраво бардучето де!

И Левски стана. Наметна ямурлука.

— Ех, друг те мислех аз, бай Нойко! — каза и с упрек, а и с горест, ала думите му бяха последвани от силен писък. Откъм двора. Не е чаканата роднинска помощ, не! Нов писък дойде, заглушен от кучи лай.

Ужасѐн, Нойко блъсна вратата. Втурна се през градината. Все още и по-сърцераздирателни писъци се носеха…

Заптие едно — оня, същият чауш Мустафа, който заничаше пред портите — бе сграбчил Ружка и се мъчеше да я замъкне към плевника. А тя го удря. Драще го. Дърпа се и неистово пищи. Чалмата на турчина се беше развила. Той с мъка удържаше момата. В същото време се отбраняваше от захапалото шалварите му куче.

— Милост, аго… Не ми срами детето! — молеше се бай Нойко, препречваше пътя му, силеше се да отскубне дъщеря си. Но внезапно откачил се от кучите зъби, чаушът се извърна и остро ритна стария в корема. Нойко се преви. Изстена глухо и грохна на земята.

А тъкмо в тоя миг Левски незабележимо притича зад гърба на чауша и застана на отворената врата, сякаш влизаше откъм улицата. Беше вдигнал качулката на ямурлука. На лицето лепнал черна брада. Той пристъпи в двора и увлеченият в борбата Мустафа неочаквано се натъкна на него.

— Пусни я!

— Кой си ти бре? — Без да изтърве своята жертва, чаушът освободи едната си ръка и посегна за оръжието си. Но Левски го превари. Измъкна револвера му. Насочи го към него.

— Пусни момичето, ти казвам!

— Гяурино… Как смееш на османлия!… Ти знаеш ли…

— Знам, знам… Аз съм пътник човек и я ме видиш, я не! Но ти пускай момичето, инак те пращам при вашия пророк ибрикчия да му станеш!

Поразен от гласа и от очите, които го смразяваха, чаушът покорно пусна жертвата си. Още по-покорно тръгна към портата. Вън беше конят му.

— Качвай се!

Лукава усмивчица пробягна по лицето на чауша. В седлото бе затъкната пушка. Той се качи на коня, ала преди още да я извади, изумен усети, че непознатият се метна зад него.

— И хич не се опитвай! — каза Левски, побутвайки го в гърба с дулото на револвера.

— Ама аз съм по служба, ей! — недоумяваше Мустафа, задъхвайки се от безсилие.

— И това е служба… Пък и налага се!

За миг Левски се извърна към кривата порта. Кимна на Ружка. И на баща й, надигнал се вече. Подкара коня.

— А сега, чауш, все едно че си приказваме — допря пак изпод ямурлука дулото в гърба на Мустафа.

Те бързо пресякоха селото. Отминаха глашатая и дългоносото заптие. Подире им думтеше тъпанът. Носеше се продраният глас:

— Ако видите такъв, веднага да обадите, че който не обади…

Те оставиха и последните къщи след себе си. Оставиха и пътя. Подкараха встрани, през угарите. Най-сетне Левски спря коня.

— Слизай!

Чаушът покорно слезе. От предишния му сербезлък не бе останало ни помен. Очите му не се откъсваха от револвера.

— Ама да не си решил… Милост, чорбаджи, деца имам! — проплака той изведнъж. — Няма вече, няма…

— Развивай пояса!

— Пояса ли? — не вярваше на ушите си чаушът. А после, досетил се, още по-ужасѐн погледна към близкото дърво.

— Ама ще ме бесиш ли, бе човек! Милост, джанъм!

— Ти по-скоро махай пояса! — врътна застрашително револвера Левски.

Привел се, той пое с дулото пояса, но не го докосна с пръсти, сякаш да не се омърси, а го захвърли настрана.

— А за коня и оръжието, спомен ще ми са от теб — каза. — Че какви не разбойници са се навъдили, като теб такива. Сега дигай ръцете!

Чаушът покорно дигна ръце. Целият се тресеше.

— Няма вече… Няма! В името на аллаха…

— Хайде, махай се!

— А?!…

— Тичай, ти казвам! Тичай да разправиш на твоя бинбашия… И ръцете горе!

Още един миг се поколеба чаушът. После се втурна да бяга. Шалварите му се свлякоха. Препънаха го. Той заора в угарта, жално гледайки ще стрелят ли по него. Но страхът отново му даде сили. И той отново побягна. Бягаше и дигаше шалварите си.

— Ръцете горе! — викаше подире му Левски. И весел, и презрителен бе неговият смях. А шалварите се свличаха и чаушът пак ги дигаше, и те пак се свличаха.