Стефан Дичев
Годеж (4)

4

Скрил някъде коня, сега и без дегизировка, Левски приближаваше черкезкото село. Слънцето, разчистило най-сетне широка пътека към залеза, пламтеше уморено. Тук и там в далечината лека мъгла прибулваше храстите. Ластовици прехвръкваха, едва ли не докосвайки земята, плетяха мрежа над побелялата река, изчезваха по пътя към селото, накъдето гледаше и Левски.

Нещо ставаше там. Преди четвърт час гърмежи се чуха. Но и възможно беше да е случайност. При черкезите човек на нищо не трябваше да се учудва. Все пак Левски продължаваше да стои нащрек и да чака. Той самият винаги отбягваше техните села. С турчина някак лесно намираше общ език; черкезите продължаваха да му бъдат чужди, в същността си непонятни.

И за друго мислеше през тая пролетна привечер, докато седеше на влажната земя. За човешката душа. Какви лабиринти, какви пропасти! Той прехвърляше през ума си целия разговор със стария Нойко. Да го вини ли?… И да, и не. Защото такива именно най-силно пречат на революцията. Но не го ли правят те от страх и бащина обич? Може би и от неразбиране, че само който е готов да жертвува сили и живот, той заслужава свобода… Бездна, същинска бездна, мислеше си, и добро, и зло може да се намери в човешката душа, и низко, и величаво…

Внезапно, сякаш да прекъсне мислите му или да ги потвърди, откъм селото на Нойко дойде камбанен звън. Спокойно и далечно се лееше над равнината. А тъкмо тогава от по-близкото село, черкезкото, се зададоха колите, десетина на брой. До тях селяните крачеха на групички. И на Левски все по-ясно му ставаше и забавянето, и гърмежите, които бе чул. Колите бяха празни, а само преди два часа той видя как ги товареха.

Дръпна се зад храстите. Изчака да приближат. Гредите наистина ги нямаше. Заразглежда внимателно хората. Гледаше ги и ги преценяваше. Дългурестият пуши мрачно и клати глава. Преметналият ямурлука омърлушено дъвче семки. Добродушен старец безпричинно ръга добичетата… Ясно. Да е само до тях… Той скоро откри Славей, млад хубавеляк с руси мустачки, с лице, зачервено от гняв. Ръкомахаше, разправяше нещо на къдрокос мъжага, цяла мечка стръвница. Левски изчака колите да отминат, излезе на пътя и незабелязано настигна селяните. Смеси се с тях. Приближи Славея. Заслуша се в заканите му.

— Мръсна гадина, звяр! Изедник, ти казвам, Къньо! Бе щях да го цапна аз, ама рекох: хайде за едни греди да не затривам къща, рекох!…

— Че ти за неговата ли къща си се загрижил! — изръмжа къдрокосият.

— За мойта, бе човек! Сестра имам, майка… Не знаеш ли какво ще стане после!…

Сега вече нямаше защо повече да се мълчи.

— И добре си сторил! — вмеси се Левски.

Славей бегло погледна към него. Понечи да продължи. Но нещо се сети. Нещо си припомни. Вторачи очи, а те все повече се разширяваха.

— Ха!… Ама ти ли си?!… — и се хвърли да го прегръща.

— Е, здравей, здравей, Славее! — отби порива му Левски, давайки знак да мълчи. — Минавах, та рекох пътем да се спра във вашето село. Пък то какво излезе: ето те! Е, как живееш? Ожени ли се? Какво правиш? — питаше той едно след друго, та да му остави време да се опомни.

— Бе то, жененето… гласи там нещо моят старец… ама пак ми дожаля, Дяконе! — изтърси внезапно момъкът.

— Ти, какво, името ми си забравил! — направи му отново знак да мълчи Левски. — Бе, Димо се казвам, да! Е, случва се човек да забрави! А какво с гредите?

— Гредите ли? Аа, мръсна работа. Задигнаха ги черкезите. Викаме им, че са за школото, не, на тях за джамия им трябвали! Пладнешки разбойници, брате!…

— Та излиза, такъв ви е комшулукът, а?

— Комшулук, вятър!… — изръмжа Къньо. — Викам аз да се жалваме на Русчуклията, нали е дошъл да търси разбойници, а има ли по-големи от черкезите!…

— Рече за него и ей ти го, иде подире ни… Жалвай се де! — подхвърли насмешливо-ядовито дългурестият селянин, прикачил се към разговора.

Наистина от черкезкото село бе излязъл отрядът на Ибрахим бей. Славей тревожно погледна Левски, но той само се усмихна окуражително, подканвайки го да се качи в колата. Неволно селяните се скупчиха.

— Да му речем и за кравите — говореше един.

— Ами за снопите, посред бял ден като беше…

— Бе вие ги оставете вашите снопи, те внучката на дядо Пантелея отвлякоха, ей това трябва да кажем — забоботи Къньо.

Слушаше ги Левски и ту тях гледаше, ту прехвърляше поглед на конния отряд. Пред всички яздеше Ибрахим. Пискюлът му се люлееше. Очите святкаха. Пот блестеше по челото.

— Говеда! — запря той с мъка коня си, когато неговите хора изтрополяха встрани, по угарта. — Вие защо сте препречили пътя, а?

Бичът му изплющя по лицето на приближилия го дядо Пантелей. Старецът залитна. Селяните се стъписаха.

И тъкмо тогава Левски се намеси. Беше се качил в колата. Прихлупил наполовина гуглата.

— Ние от черкезите се жалваме, бинбаши ефенди! Гредите за школото отмъкнаха! В теб ни е надеждата!… — Сините очи гледаха бея право в лицето.

— Я си затваряй зурлата, бре! — ревна бинбашията; никак не му беше до греди сега. — И колите ви трябваше да вземат, хаирсъзи такива. Видяхте ли го оня бунтовник?

— Ние за гредите, рекохме, ще заповядаш да ни ги върнат — започна пак със същия глас Левски, но бинбашията не изтрая. Шибна коня си. Препусна към българското село. Подире му шумно се източиха заптиите.

— Проклетници! Изедници! — изпрати ги дядо Пантелей. Бършеше кръвта от лицето си. — Кога най-сетне ще се отървем от вас!

— Помогни си сам — и господ ще ти помогне! — обади се от колата като отглас Левски. Изведнъж всички се сетиха за него. Заобиколиха го. Гледаха го, като че ли чак сега го виждаха.

— Чакай, кой си ти? Откъде си?… Брей, ама как му го тръсна за черкезите! — заговориха отвред. А той се усмихваше по своя малко шеговит, същевременно горестен начин. За първи път ли го срещаха с толкова изумление, малко ли болка виждаше по родната земя?!…

— Кой съм… Човек съм — каза той. — Като вас човек, българин.

И очите му, вече развеселени, следваха потерята, запряла се отново нататък, пред селото.

А Ибрахимовият отряд бе попаднал на злополучния чауш. Без кон, без чалма и фес, без оръжие, с шалвари, които трябваше непрестанно да поддържа с ръце, Мустафа наистина бе жалък.

— Стой! Стой!… — спря хората си бинбашията. — Ама ти ли си бе? — не можеше да повярва на очите си.

— Аз съм, бей… само че жив да ме оплачеш… Оня… Баш комитата, той ме нападна!

— Нападна ли те?!

— Съвсем ме обра, бей! Гледай ме на какво дередже съм!

— Гледам те, говедо такова! И защо му се остави ти?

— Ами, бей, това не е човек. Аллах ми е свидетел!

— Стига!… Казвай къде, къде се е скрил?

— Избяга, бинбаши… Коня ми взе, хей нататък се пръждоса, все покрай реката!

— Пак го изтървахме… — тресеше се от гняв Ибрахим. — Ти си виновен, Мустафа, ти!… Съд ще те съди!

— Милост, бей!

— Млъквай! Казвай поне как се е издокарал дженабетинът?

— Страшен е, бей! С червена брада, огнена!

— Хайде де! И огнена, а? Ти баламосваш ли ме?

— Е, може и черна да е била. Но очите му — шила същи!

— Ай, шейтан! Къде да го гоня сега, а, ей на̀, смрачава се… Стига за днес. Каквото ще става, утре да става. Тръгвайте!… Шани, вземи го на коня.

Отрядът продължи към селото. Натам отиваха и колите, макар и по-бавно. Слънцето съвсем бе прихлупило хълма. За миг и два цялото ширине запламтя. Все по-ниско се стрелкаха ластовиците. Все по-ниско се стелеше мракът.

— Ще ги извикам аз, Дяконе, бъди спокоен — каза Славей, когато навлязоха дълбоко в селото и всяка от колите заскрибуца към дома си. — Само това, дето у нас да ги събера — недей! — продължи угрижено момъкът. — Не го знаеш ти баща ми какъв е!

— Бездна е човешката душа, Славее! Всичко може да се намери в нея, брате… — сложи длан върху ръката му Левски; предишните си мисли изричаше на глас. — Чувай, да не забравя. Не е ли идвал из тия дни някой наш да пита за мен? Един такъв висок, с калугерски дрехи и брада. Пощата го наричаме!

— Не. За у нас ли се бяхте условили?

Стигнаха кривата порта. А когато бай Нойко отвори, някак стреснато откри кой седи до сина му.

— А! — възкликна, може би не очакваше да се видят повторно.

— Ами нали конят ми остана у вас! — разсмя се Левски.

— Конят ли? — извърна се изненадан Славей. — Че ти бил ли си вече тук?

— Тя щеше да стане една… — наведе глава старият.

Скочил от колата, Левски сложи ръка на плещите му.

— То ако има грешка, нали има и прошка, бай Нойко… — рече, усмихваше му се. — Да, да, така е уреден светът, и тия, дето го нареждат, сме ние!…