Стефан Дичев
Посрещане с церемонии (7)

7

В единия край на масата бяха цилиндърът, бакенбардите, перуката на домнул Медреа. А на другия старата Тонка бе сложила чиния със сирене и хляб.

— Не, не съм гладен! — рече Левски. Сега, без дегизировка, той изглеждаше удивително млад. Косата, очите, кожата на лицето, всичко у него беше светло. Светла беше и неговата усмивка, макар животът му непрестанно да се разпъваше между самота и свръхнапрежение.

— Яж, гладен не гладен — хапни, то се не знае кога пак ще ядеш! — настоя старата.

— Права си, бабо Тонке! И после, какво по-сладко от хляб и сирене — отчупи той къшей. Усмихна й се пак. Гледаше я в очите. Ала видимо мислеше нещо си друго.

— Извести ли оттатък, че съм минал? — попита.

— Утре на ранина тръгва куриерът.

— Тогава дай хартия и перо.

Минутка по-късно той пишеше:

„Братя от Централния комитет в Букурещ! Неопровержимо знам, че постъпилият миналия месец печатар е турски шпионин и следва да бъде наказан от комитетската тайна полиция, както повелява уставът.

Ваш брат в делото — Васил Левски“

Той удари върху подписа си комитетския печат. Подаде писмото на Тонка. Тя го взе мълчаливо. Кимна. Откри някакво скривалище между страничните греди и го постави вътре.

— А голямото скривалище готово ли е? — попита Левски, като си отчупи още парче хляб и сложи върху него сирене.

— Не сме го изкопали. Но за дрехите, както ми беше заръчал — събрах ти аз оттук-оттам… — И тя отвори вратата на насрещния килер. — Ей ги! Попски, заптийски, селски — изреждаше и се смееше с беззъбата си уста. Докато внезапно замълча и въздъхна.

— Василе, Василе, какви времена живеем, синко! — додаде с пречупен глас. — Като те гледам и тебе, все гонен, жена нямаш, деца нямаш…

— Не е само до мен, бабо Тонке. Че ти най-добре го знаеш!

Очите й неволно се извърнаха към траурните портрети над скрина. Единият син убит. Другият на вечно заточение.

— Ох, майка да не си — прошепна. А с разчувствувана ласка Левски обгърна нейното рамо. И никоя дума не би могла да я подкрепи по-силно в тоя миг.

Ала в следващия оглушително хлопане ги стресна.

— Отваряй мари! — ревеше вън някакъв глас.

— Ибрахим бей! — позна го тя.

Трескаво напрежение се прокрадна в изражението на двамата. Те се погледнаха един друг. Заслушаха се пак.

— Задръж ги за минута — овладя се Левски. — И с лампата, както съм ти казвал!

— Знам аз, знам!

Докато тя слагаше на масата дамаджана с ракия, той грабна бакенбардите, перуката, цилиндъра, отвори скривалището между гредите — не, цилиндърът не влиза! Той го смачка и го напъха вътре. Все тъй трескаво той извади от джобовете на жакета си някакви книжа и комитетския печат. А после напъха и жакета в скривалището. На кръста му препасани останаха да святкат двата револвера.

Тонка гледаше към него въпросително. Той й кимна. Запъти се към килера. А тя откачи лампата и тръгна към пруста.

 

 

Вън заптиите продължаваха да думкат по портата. Там беше и довелият ги чорбаджи Величко.

— Е добре де, няма да вляза — говореше той с Ибрахим. — Ама ти пък си отваряй очите! Хитра е тая Тонка, слушай ме!

— Стига си ме учил! — пресече го беят и още по-възбудено ревна: — Хайде, мари!

— Да се облека, бей, стара жена съм! — дойде отвътре глас.

Най-сетне вратата скръцна. Отвори се. Светлина затрепка. В тая светлина се мярна стопанката. А миг по-късно заптиите нахлуха. И уж от блъскането тя изтърва лампата. Непрогледна тъмнина настана. Викове се понесоха: „Дайте фенера бре!“ „Ще избяга!“ „Аллах, пазете се!“

Внесоха фенер. Блеснаха байонети. И изцъклени очи се мяркаха. И големи носове. Чалмалии фесове. А след това се появи и застрашителната физиономия на полицейския началник.

— Баш комита, предай се! — ревна той към неосветената част на стаята.

Никакъв отговор не дойде оттам. Внесоха втори фенер. И сега цялата стая се разкри. А Левски пак го нямаше.

— Под одъра! — заповяда беят.

Двамина неохотно се навряха под одъра. Погледнаха бързешком. Още по-бързо се дръпнаха.

— Няма го, бинбаши ефенди — рекоха с облекчение.

— Скривалище! — викна някой. Беше открил килера.

И тогава внимателно, много внимателно доотвориха вратичката му. А Ибрахим ревна:

— Дяконе Левски, излизай!

Но Левски не излезе.

— Мушни! — изкрещя Ибрахим.

Байонети се забиха в тъмния отвор. После се отдръпнаха безславно, набучили шуба, калимавка, някакви потури.

— Къде е оная! — извърна се беят. На лъв в клетка приличаше.

Оная, сиреч старата Тонка, беше опряла гръб и ги гледаше с присвити очи.

— Де си го скрила мари? — сграбчи я той. Разтърси я. Блъсна я в стената.

— Първом ми кажи кого търсиш, бей — отвърна тя затаено. — Синовете ми, вие ги взехте вече!…

А при масата няколко заптии, докопали дамаджаната с ракия, мълчаливо си я подаваха един на друг. Ибрахим ги видя и се втурна към тях.

— За туй ли сте дошли бре! — разблъска ги той. Удряше де кого свари. — Търсете… Петима в мазата! Петима на тавана!

Те се разтичаха. Трополяха нагоре и надолу. Окуражаваха се. Викаха: „Хасане, тук!“ „Дай фенера… Мушкай, мушкай!“

С револвер в едната ръка, в другата с дамаджаната, Ибрахим неочаквано се озова сам в полутъмната стая. Огледа се. Страхуваше се, а не искаше да издаде страха си. Надигна дамаджаната. Глътна веднъж. Глътна дваж.

— Няма го, бинбаши ефенди! — прииждаха викове от мазата.

— И на тавана го няма… Изфирясал Баш комитата!

Той избърса с ръкав челото си. Надигна пак да пие. Докато почувствува някакъв поглед. Извърна се ужасѐн, насочил револвера. В тъмния ъгъл все още стоеше забравената Тонка.

— Наздраве, бей! — рече весело.

— Я да си затваряш зурлата! — отдъхна си той. — Ще кажеш ли най-сетне къде си го скрила, а?

— Първом ти ми речи кого търсиш?

— Млъквай! Знам те аз, зъбките ти знам!

— Че аз откога нямам зъби, бей!

— Вън!

Тя излезе и сега Ибрахим вече наистина беше сам. „Кой го знае чорбаджията какво е гледал — говореше си. — Забърка я с гурбетчията, сега пък с букурещчанина… Дърт козел!“

Внезапно той реши:

— Стига! Тръгваме!

А заптиите само това чакаха. Втурнаха се през полуосветения пруст. Всеки гледаше пръв да излезе. После се разточиха по крайбрежния път. Лунният сърп вече се беше надвесил над Дунава. Оглеждаше се в просторните води. Подсмихваше се и той.

— Ама вярвай! Видях го с очите си, че влезе! — увещаваше чорбаджи Величко мрачния Ибрахим.

— Тъй ти се е сторило, чорбаджи! — отсече пренебрежително беят. После викна на заптието с дамаджаната. — Не се дърпай в тъмното, Хамди! Пред мен, да си ми пред очите!

Пренебрегнатият чорбаджия постепенно изоставаше назад. Той се опита да обясни на чауша. На онбашията. И те не искаха да слушат. На опашката вървеше самотно заптие. Чорбаджи Величко веднага се прикачи към него.

— Аз да ти кажа, ага, още на парахода го усетих оня! — започна той.

Неудържимо му се говореше.

— Вярно, много усещаш ти, чорбаджи! — рече заптието.

— Пък за оная, бабата, право вика беят, кучка бунтовническа — въже за нея!…

Заптието изведнъж се спря. Сграбчи го за шията. Ненавистно прошепна:

— Името й да не произнасяш, чуваш ли! Не е за твойта мръсна уста то. Ей това е за нея!

И силен юмручен удар повали втрещения чорбаджия. А миг по-късно заптието Левски потъна в страничния сокак.

— Убиха ме!… Баш комитата… Зъбите ми, ох, зъбите ми!… — крещеше и стенеше чорбаджи Величко.

Заптиите се струпаха около него. Осветиха го. Устата и брадата му бяха в кръв. А в шепата си държеше изкъртените си зъби.

— Дяконът Левски беше — фъфлеше той.

Това вече беше много за Ибрахим.

— Бе препънал си се, чорбаджи, и тъй ти се е сторило! — рече.

Махна с ръка и продължи пътя си.