Стефан Дичев
Посрещане с церемонии (6)

6

Каляската още не бе отнесла пашата и адютанта му, когато преданото изражение по лицето на хаджи Иванчо изведнъж се смени с тревога.

— Ами ако излезе, че не е оня?

— Съвсем на него прилича, бе сине! — увери го бащата. — Ето и домнул Медреа, и той ще ти каже! Този, гурбетчията бе, с калпака! Нали си го спомняш!

— Той да е Левски? Що думаш, чорбаджи! — извърна се смаяният букурещчанин.

Те все още бяха до портата. Гледаха след каляската. Вечерната заря бе изгаснала. Тих ветрец прииждаше откъм реката.

— Не, не може да е той! — продължи домнул Медреа, сякаш си размишляваше на глас. — Та помисли, чорбаджи Величко! Баш комитата иде от Букурещ, така ли?

— Е, от Букурещ, какво?

— Гурбетчията аз много добре го помня. Ами че той се качи в трена на Фрътещи!…

— Брех, не думай!

— Прощавай, чорбаджи, но така беше! И после къде е Фрътещи, а къде е Букурещ!… Да, да, сега съвсем добре си го спомням, като се пречкаше там с неговите лопати.

— Оплесках я аз, сине! — изплака старият.

Просто да го съжали човек!

А опитният други път хаджи Иванчо само кривна дългия си нос и се омърлуши.

— Твоят човек в Букурещ те е подвел, чорбаджи! — придаде най-незаинтересовано изражение на лицето си домнул Медреа. — В комитета, казваш. Че как се влиза така в таен комитет! Излъгал те е, прощавай!

— Не ме е излъгал, домнуле, познавам си го аз. В печатницата им работи бе! Печатар е — миналия месец го настанихме там!

Очите на домнул Медреа за миг станаха студени и вторачени. После той каза:

— Е, няма какво, станала грешка. Пуснете го тоя гурбетчия и всичко ще се забрави. Инак, представяте ли си, ако работата отиде чак до султана?

— Тръгвай, още сега тръгвай, тате! — извика стресналият се внезапно хаджи Иванчо.

Домнул Медреа щракна часовника си. Усмихна се в мустаците. И рече:

— Да, и това уредихме. Сега да вървя и аз, че се смрачи!

Наистина се беше смрачило. Плътни сенки се настаняваха под навесите на разкривените порти. И само огромната река за миг и друг побледня. После и тя стана сива. Загуби се в далечината. А в тоя час домнул Медреа крачеше по безлюдната крайбрежна улица. Вървеше. Оглеждаше се. Търсеше някаква къща. Да, ето я на самия бряг. Още един път огледа напред и назад. Никого нямаше. Спусна се надолу по пътечката.

Ала тъкмо тогава от страничния сокак се зададе старият чорбаджи Величко. Пухтеше. Бързаше за конака. „Ще му река на бея, не го ли пуснем, ще река, лошо!“ — размишляваше си той гласно. Докато ненадейно видя познат силует. Цилиндъра, раменете, вървежа позна въпреки мрака. И въпреки че потъна в надолнището. „Я виж ти!“ — рече си. И щеше да извика. Да го спре. Но внезапно сам се спря озадачен. Стреснат се спря. И пак си говореше: „Ама къде отива той! Че това е къщата на Тонка! Синовете й — ами че те бяха баш бунтовниците в града! А? Ами ако той е той?!“

Чорбаджи Величко се сниши, пролази до края на пътя. Надзърна. Взря се. Вратата долу се отвори и домнул Медреа потъна в нея. „Ами сега?“ — надигна се чорбаджията, замаян от изумление. Олюлявайки се, той се втурна по неравната крайбрежна улица. Размахваше бастуна си. Повтаряше си: „Само да не излезе! Само да не излезе!“