Стефан Дичев
Посрещане с церемонии (5)

5

Спрялата наблизо каляска озадачи домнул Медреа. Той попита повторно това ли е къщата на чорбаджи Величко. И чак тогава се отправи към портата. Едното крило беше открехнато. През него от двора прииждаха гласове. Той напрегнато се заслуша. Да, възбудени гласове. Единият пита. Другите му отговарят.

— Той ли е, или не е той?

— Той е, ваше превъзходителство! Само дето не си признава, ваше превъзходителство!

— Това го разбрах вече. Питам — заловихте ли уставите?

Домнул Медреа открехна още малко вратата и погледна. На пътечката пред къщи беше спрял възрастен турски офицер. Валията Мидхат паша. Слънцето святкаше в сърмата на мундира му. Но лицето бе в сянка, свъсено, ядосано. А беят и чорбаджи Величко, застанали встрани, бяха вторачили стреснати очи в това лице. Все там беше и валийският адютант. И още един друг, дългурест, дългонос. В сановнически мундир.

Ибрахим бей обясняваше:

— Той уставите в Дунава ги е хвърлил, паша ефенди!

— Ама съвсем същият е — подкрепи го чорбаджията. — Рус, синеок…

— Прощавай, чорбаджи, но тая работа не е току-така — пресече го пренебрежително Мидхат. — Аз на негово императорско величество трябва да докладвам. Това ясно ли ви е?

— Въпросът наистина, е деликатен, прецизност трябва, наистина — намеси се дипломатично дългоносият. Хаджи Иванчо беше. Домнул Медреа го знаеше отпреди. И не него наблюдаваше сега, а младия адютант. Погледа, с който той гледаше полицейския началник. Ироничен поглед. Святкаща неприязън. Това си пролича и по гласа, когато Шакир каза:

— Единствената улика беше пушката, ваше превъзходителство!

— Как пушка? Пушка носи ли се в куфар? — избухна валията.

— Той между лопатите си я беше увил, Баш комитата — мъчеше се да го убеди Ибрахим.

— Къса е, ваше превъзходителство, съвсем стар модел. Разправяше, че вълци имало край селото му, затова я носел — вмеси се отново адютантът. И отново пролича намерението му да злепостави бея. Домнул Медреа беше готов да се разсмее на това съперничество, ако в тоя миг младият турчин не бе извил глава. Видя ли го? Той побърза да се открие сам.

— Извинете, не знаех… В неудобен час ида! — каза, като пристъпи в двора. И уж се канеше да се върне.

На Ибрахим съвсем не му беше до букурещчанина. Ала съобразителният чорбаджия веднага пошушна нещо на валията.

— Моля, моля, драго ми е! — рече приветливо Мидхат, когато му представиха госта. — Винаги съм казвал, че търговията ще отвори път за напредъка!

Домнул Медреа отвърна с поклон. Влезе в кръга. Заговори с единия, с другия, докато валията не се извърна към Ибрахим:

— А ти разучи въпроса и ми докладвай още тая вечер — каза; тонът му беше строг, погледът също. — Ако е оня, и през нощта ме събуди. Но така — не!

Беят понечи да обясни нещо си. Преглътна. Изпъкналите му очи съвсем се ококориха. Внезапно той трепна с цялото си тяло и се втурна към изхода.

Всеки човек си има някаква страст. Мидхатовата страст беше политиката. Обновлението на Турската империя. И сега той побърза да развие пред домнул Медреа своите възторжени идеи.

Бяха отишли към оная част на градината, отдето се виждаше Дунава, пламнал в предвечерния залез. А до самия каменен зид имаше ябълково дърво, пламтящо и то и наляло се вече със сок. Домнул Медреа приведе клонче, разгледа го със светнали очи.

— Напъпило — рече. Усмихна се. Под къдравите мустаци едрите зъби блеснаха. Приятно беше да го гледа човек. — Скоро ще дойде пролетта, господа! — додаде той.

— Чуваш ли го, хаджи! — възкликна Мидхат. — Нямат грижи те, нашите съседи, нямат. А аз за друга пролет мисля, любезни домнул Медреа! Да, обновление на империята! Прогрес!

— Всеки си мисли за своята пролет, паша!

— Уви, моите идеи не винаги срещат тук истинско разбиране — продължи прекъснатия разговор валията. — Назадничавост, да, стари, отживели методи на управление…

При всяка негова дума хаджи Иванчо климаше. И някакво трагично съучастие се изписваше на дългоносото му лице. А пашата продължаваше все по-увлечено:

— Например не използува ли тоя Левски, хитро и умело не използува ли той и не спекулира ли за бунтовническите си цели с тъпотата и с наивността на някои поданици — и българи?… Емигрантите, да! Разбойническият им комитет във вашия Букурещ го праща! И как допуска това положение вашето правителство? Отговорете ми, как?

— Не, нищо не мога да кажа, паша ефенди, просто не знам! Но уверен съм, че тук султанското правителство взема мерки, да? — прибави любезно незаинтересовано букурещчанинът.

— Мерки! Мерки! Та това е зараза, домнуле. Из цялата страна сме пуснали съгледвачи, награда е обявена. А истинската мярка може да бъде само една: час по-скоро да се обяви изравняване на всички народности в империята. Само така ще има спокойствие и ред!

— Колкото по-скоро, по-добре! — каза веднага и раболепно хаджи Иванчо.

Развълнуваният валия, явно стигнал върха на любимата си тема, обяви:

— Да няма повече турци и българи, и гърци, и всякакви! Всички да станат отомани — разбирате ли? Отомани! С едно име, с едно съзнание за национална принадлежност, с едно отечество, неделимо и велико, с един господар — негово императорско величество султана!

— Това е, това е то! — потвърждаваше и клатеше дългата си глава хаджията.

Само че домнул Медреа беше нещо озадачен.

— Може би е нелюбезно от моя страна… — започна той.

— Кажете, кажете!

— Изглежда като чужденец… Как да река: не разбирам разликата от сегашното, паша? — Същевременно с привично движение той извади часовника си. Погледна го, щракна го. Мидхат неволно погледна своя часовник.

— Да, трябва да вървя — каза пашата, а продължаваше многозначително да се усмихва, развълнуван от собствената си реч. — Разликата ли? Аллах, огромна е! Но утре, утре ще продължим… Чест ще ми направите, заповядайте в конака, домнуле!