Джералд Даръл
Шепнещата земя (8)

Жужуй

Изпълваше ме с възхищение елегантността на тревите, непознатите паразитни растения, красотата на цветовете им, полираната зеленина на листата, но преди всичко общото изобилие на растителността.

Чарлз Дарвин — Пътешествие около света с кораба „Бийгъл“

В Калилегуа се произвежда предимно захар, макар и да се отглеждат известно количество тропически плодове за пазара на Буенос Айрес. Местността е плоска равнина, заградена в полукръг от планини, обрасли с гъста, тропическа гора. Изглеждаше ми доста странно как така изведнъж попаднах сред такава буйна растителност. След като напуснахме аерогарата, цял час пътувахме из суха местност с полуизядени от ерозията хълмове, изпечена от слънцето и обрасла с храсталаци. Осеяна тук-там от пияни дървета с техните огромни подути стволове и кори, гъсто осеяни с бодли като таралежи. От време на време виждахме огромни, устремени към небето кактуси, високи около шест метра, украсени със странни, извити клони. Те също бяха покрити с бодли и изглеждаха неприветливи. След това направихме два завоя и от хълма се спуснахме в долината Калилегуа.

Точно тук растителността се промени толкова рязко, та чак ме заболяха очите. Започна ярката зеленина на тропиците в толкова много нюанси и с такава свежест, че в сравнение с нея зеленината на английския пейзаж изглежда сива. После, като че в потвърждение на това, че се намирах отново в тропиците, малко ято дългоопашати папагалчета прелетя с пърхане и цвъртене през пътя. Скоро след това преминахме край група индианци, облечени в раздърпани ризи и панталони, с огромни сламени шапки на главите. Те бяха ниски и тантурести, с монголоидни черти и необикновени, с цвят на трънка очи, излъчващи младежка свежест, което личеше в израза им. Огледаха ни равнодушно. След като живях толкова дълго между европейци, сред равнините на пампата и в Патагония, индианците, дългоопашатите папагали и яркият пейзаж, през който пътувахме, ме удариха като силно вино в главата.

Не след дълго колата намали своя ход и се отби от главния път по някакъв разровен друм, ограден от двете страни от гъсто израснал гигантски бамбук. Някои от стволовете, дебели колкото бедрото на човек, бяха бледо-восъчни, изпъстрени със зелено като шарките на тигрова кожа. Тези огромни бамбуци се привеждаха грациозно над пътя и преплитаха потрепващите си зелени листа толкова гъсто над главите ни, че отдолу цареше мрак като в нефа на някоя катедрала. Между гигантските стъбла мъждукаше и проблясваше слънчевата светлина, а през шума на двигателя до ушите ми достигаше странният стон и скрибуцането на разклащания от вятъра бамбук. След малко пристигнахме до една вила, полускрита в избуяли цветя и пълзящи растения. Тук колата спря. Излезе да ме посрещне Джоан Лет, която заедно със своя съпруг Чарлз ме покани в Калилегуа. Тя ме въведе вътре и ми поднесе чашка отдавна жадуван чай. След малко, когато Чарлз се върна от работа, седнахме на балкона и в спускащия се като индиго мрак започнахме да обсъждаме моя план за действие.

От натрупания в най-различни части на света опит зная, че когато попадна в някоя сравнително добре населена местност, мога без особени затруднения да се снабдя с повечето от обикновените за нея животни, тъй като местните хора ги отглеждат по домовете си, докато пораснат достатъчно, за да ги използват за прехрана. Така че първата ми работа е да обиколя всяка ферма и всяко село в околностите и да закупя каквото мога. След това преглеждам сбирката и правя опити да я попълня (обикновено с редки животни) със собствени сили. Аз изложих тези съображения на Чарлз под мелодичния звън на леда в чашите с джин и тоник, но за мой ужас той не се съгласи с мене. Според него индианците от Калилегуа не отглеждали по домовете си никакви животни, с изключение на обикновените котки, кучета и кокошки. Въпреки това обеща още на следния ден да помоли един от своите по-образовани помощници да разпита из селото и ми съобщи резултатите. Легнах си поободрен от джина, но в мрачно настроение. Дали не сбърках, че дойдох тук? Дори тихите песни на щурците в градината и огромните трепкащи звезди, които ми напомняха, че отново съм в тропиците, не успяха да подобрят настроението ми.

На следната сутрин обаче всичко изглеждаше по-оптимистично. След закуска отидох в градината и се загледах в рояк златисти, сини и сребристи пеперуди, накацали върху червените цветове на един храст. Пристигна Луна. Чух го как пее с прекрасния си теноров глас още докато се движеше по бамбуковата алея. Когато стигна до вратата, той спря да пее и плесна с ръце по възприетия в Южна Америка начин, с което се известява за пристигането на посетител във всяка къща. Отвори вратата и пристъпи до мен при храста с пеперудите. Той беше дребен човек, висок около метър и шестдесет сантиметра и слаб като четиринадесетгодишен юноша. Имаше красиво лице с не много резки черти, огромни черни очи и катранена, ниско остригана коса. Той протегна ръка, нежна като крилата на заобикалящите ни пеперуди.

— Сеньор Даръл? — попита той.

— Да — отвърнах аз и стиснах внимателно ръката му, понеже се страхувах, че ще се счупи в китката.

— Аз съм Луна — каза той, като че това обяснение беше напълно достатъчно.

— Сеньор Лет ли ви изпраща? — попитах аз.

— Si, si — отвърна той и се усмихна крайно чаровно.

Ние стояхме и наблюдавахме пеперудите, които кръжаха около червените цветове, а аз си блъсках ума да намеря необходимите ми изрази на испански.

— Que Undo! — каза Луна и посочи пеперудите. Que bichos mas lindos^[1]!

— Si — свърнах аз.

Ние отново млъкнахме и се усмихвахме дружелюбно един на друг.

— Говорите ли английски? — попитах с надежда аз.

— Много малко — отвърна Луна, разпери ръце и се усмихна кротко, като че съжаляваше за този ужасен пропуск в своето образование.

Неговите познания по моя език очевидно не превишаваха моите по неговия език. Двамата разбирахме твърде сложни фрази на другия език, но и двамата не бяхме в състояние да направим повече, освен да свържем няколко съществителни с глагол, без при това да спазваме каквито и да е граматически правила.

— Вие… аз… отиваме Хелмут — предложи изведнъж Луна и махна с тънката си ръка.

Съгласих се, като се мъчех да отгатна какво е Хелмут. Думата беше нова за мене и можеше да означава каквото и да е: от нов вид реактивен двигател до най-долнопробното нощно заведение. Каквото и да се окажеше, искаше ми се да го опитам, особено ако се окажеше нощно заведение. Тръгнахме по мелодично скърцащата, стържеща, стенеща и шумяща бамбукова алея и стигнахме до огромна поляна, тук-там с гигантски палми със стволове, обвити от паразитни растения и орхидеи. Закрачихме край палмите към дълга, ниска постройка от червени тухли, а около нас пърхаха и жужаха колибри. Те проблясваха и преливаха във всички най-нежни нюанси на цветовете, които могат да се видят само върху сапунено мехурче. Луна ме преведе през закритата с марля врата в голяма и хладна столова. Там, седнал сам на края на огромна маса, закусваше около тридесетгодишен мъж с коса с цвят на небетшекер, живи сини очи и зачервено смешно лице с груба кожа. Той вдигна глава, когато влязохме, и ни възнагради с широка дяволита усмивка.

— Хелмут — произнесе Луна и посочи човека, като че току-що беше направил някой необикновено сложен фокус. Хелмут се надигна от масата, протегна голяма, покрита с лунички ръка.

— Здравейте — поздрави той и почти смачка ръката ми в своята. — Аз съм Хелмут. Сядайте и закусвайте.

Обясних, че вече съм закусвал. Хелмут продължи да се храни и разговаряше с пълна уста с мен, а Луна седна от другата страна на масата, отпусна се безжизнено на един стол и си затананика тихичко.

— Чарлз ми каза, че се интересувате от животни, а? — запита Хелмут. — Тук малко се интересуваме от животни. Животни, разбира се, има горе из хълмовете, но не зная какво бихте намерили из селото. Струва ми се, че няма да е много. Все пак, като се нахраня, ще отидем да видим, а?

Когато Хелмут се убеди с огорчение, че върху масата не остана нищо за ядене, той ни изблъска двамата с Луна към големия автомобил, натика ни вътре и тръгнахме към селото по прашния, изровен от коловози път, който при първия дъжд щеше да се изпълни с лепкава кал.

Селото се състоеше от малки колиби със стени, изградени от неравни изрезки, събрани от дъскорезницата и боядисани с вар. Всяка колиба се издигаше сред своя градинка, оградена с бамбукова ограда. Някои от тези градинки бяха пълни с необикновено разнообразни предмети, като стари консервни кутии, котли и счупени бурета, всички обрасли с цветя. Широки, пълни с мръсна вода канавки отделяха тези „градинки“ от пътя. Пред всяка врата, над канавката, бе прехвърлено малко разнебитено мостче, направено от грубо заковани клони. Хелмут спря пред едно от тези малки съоръжения. Той надникна с надежда в малката градинка над гъсто израсналите нарови дървета, осеяни с червени цветове.

— Струва ми се, че онзи ден зърнах тук голям папагал — обясни той.

Ние слязохме от автомобила и преминахме по разклатеното мостче към бамбуковата врата. Тук плеснахме с ръце и търпеливо зачакахме. Не след дълго от малката колиба изскочи рояк шоколадовокафяви дечурлига, всички облечени в чисти, но раздърпани дрешки. Те се подредиха в редица като отбраняващо се военно поделение, до едно засмукали палци, и започнаха да ни оглеждат с черните си очи. След тях се показа майка им, ниска и доста красива индианка, със срамежлива усмивка на лицето.

— Заповядайте, сеньори, заповядайте — покани ни тя и ни махна с ръка да влезем в градинката.

Прекрачихме прага на вратата и докато Луна приклекна и започна да разговаря тихо с очарованите деца, излъчващият доброжелателство и самостоятелност Хелмут се обърна с усмивка към жената.

— Този сеньор — каза той и ме сграбчи така здраво за рамото, като че се страхуваше да не избягам, — този сеньор иска бичос, живи бичос, а? Когато онзи ден минавах край вашата къща, видях, че имате папагал, обикновен и много грозен папагал, който ни най-малко не се съмнявам, че сеньорът няма да хареса. Все пак задължен съм да му го покажа, колкото и да не струва нищо.

Жената се наежи.

— Папагалът е красив — отвърна тя остро й възмутено, — много красив папагал, а на всичкото отгоре е и много рядък.

— Глупости — отвърна твърдо Хелмут. — Виждал съм много такива на пазара в Жужуй и те са толкова обикновени, че просто ги раздаваха даром. Този без съмнение е като тях.

— Сеньорът има грешка — отвърна жената, — това е най-необикновена птица, много красива и много питомна.

— Не смятам, че е красива — каза Хелмут и добави важно: — Това че е питомна, няма никакво значение за сеньора. Ако ще да е питомна, ако ще да е дива като пума.

Почувствах, че е време и аз да се намеся в спора.

— Слушай… Хелмут — започнах неуверено аз.

— Да? — отвърна той, обърна се и ме погледна със сините си очи, в които проблясваха войнствени пламъчета.

— Не ми се иска да се намесвам, но не е ли по-добре първо да видим птицата, а после да се пазарим? Искам да кажа, че може да се окаже много обикновена или пък много рядка.

— Да — отвърна Хелмут, поразен от необикновената идея — да, хайде да видим птицата.

Той се обърна и погледна жената.

— Къде е тази ваша жалка птица? — попита той.

Жената посочи мълчаливо над лявото ми рамо и когато се обърнах, видях, че папагалът е кацнал върху зелените листа на нара на около метър от мене и наблюдаваше с интерес нашата сделка. В мига, в който го зърнах, разбрах, че трябва да го взема, защото беше рядкост: червеночела тукуманска амазона. Казано по-просто, необикновена птица за всяка европейска сбирка. За амазона папагалът беше малък, затова пък имаше красива тревистозелена перушина, тук-там обагрена в жълто; около тъмните си очи имаше чисто бели кръгове, а челото бе обагрено в аленочервено. На краката, там, където свършваше перушината, като че носеше оранжеви жартиери. Гледах го с поглед, изпълнен с копнеж. След това, като се помъчих да си придам безстрастно изражение, аз се обърнах към Хелмут и свих с присторено безразличие рамене. Сигурен съм, че това не измами ни най-малко собственичката на папагала.

— Това е рядък папагал — казах аз, като се мъчех да придам на гласа си звучене на нетърпимост и отвращение от папагала. — Трябва да го взема.

— Виждате ли? — каза Хелмут и отново премина в настъпление — сеньорът казва, че птицата е много обикновена, той има вече шест такива в Буенос Айрес.

Жената ни погледна с голямо недоверие. Опитах се да си придам вид, че наистина притежавам шест червеночели амазони и всъщност не съм чак толкова заинтересован да се снабдя с още един. Жената се колебаеше, след което изигра най-силния си коз.

— Този папагал обаче знае да говори — заяви тържествено тя.

— На сеньора му е безразлично дали може да говори или не — парира бързо нейния натиск Хелмут. Ние всички пристъпихме към птицата и се събрахме в кръг около клончето, на което беше кацнала. Папагалът ни наблюдаваше безучастно.

— Бланко… Бланко — загука жената. — Como tevas^[2], Бланко?

— Даваме ви тридесет песо за него — предложи Хелмут.

— Двеста — отряза го жената, — за папагал, който може да говори, двеста песо са нищо.

— Глупости! — възмути се Хелмут. — А откъде да знаем, че говори? Досега не е казал нищо.

— Бланко… Бланко — викаше като вбесена жената, — кажи нещо на мама… говори, Бланко!

Бланко ни гледаше замислено.

— Петдесет песо и това са страшно много пари за птица, която при това не може и да говори — каза Хелмут.

— Madre de Dios^[3]! Та той по цял ден дърдори едва не през сълзи промълви жената. — Говори чудесни неща… това е най-добрият папагал от всички, които съм слушала досега.

— Петдесет песо, вземате ли ги или не — произнесе решително Хелмут.

— Бланко, Бланко, говори — стенеше жената, кажи нещо на сеньорите… моля те!

Папагалът разтърси зелената си перушина и тя зашумя като коприна, наклони глава на една страна и проговори.

— Hijo de puta^[4] — произнесе ясно и бавно той.

Жената застина на едно място с отворена уста и не можеше да повярва във вероломството на своя любимец. Хелмут въздъхна дълбоко като човек, който знае, че битката е спечелена, и се обърна бавно и с явно злорадство към нещастната жена.

— Така значи! — изсъска той като злодей от мелодрама. — Така значи! Това ли според вас е говорещ папагал, а?

— Но, сеньор… — започна тихо жената.

— Достатъчно! — сряза я набързо Хелмут. — Чухме вече достатъчно много. При вас пристига чужденец, за да ви помогне, като ви предлага пари (от които имате нужда) за една не струваща нищо птица. А как постъпвате вие? Опитвате се да го измамите, като му казвате, че вашата птица говори, за да го принудите да плати повече.

— Но той наистина говори — запротестира плахо жената.

— Да, но какво говори? — съскаше Хелмут. Той млъкна, изпъна снага, пое дълбоко въздух и изкряска: — Той каза на този добродушен и любезен сеньор, че е копеле.

Жената наведе глава и започна да човърка из прахта с пръстите на босите си крака. Тя беше победена и разбираше това.

— Сега, когато сеньорът знае на какви отвратителни неща сте научили тази птица, мисля, че ще се откаже от нея — продължи Хелмут. — Мисля, че сега няма да иска да ви предложи дори и петдесет песо за птица, която обиди не само него, но и неговата майка.

Жената ме стрелна с поглед и отново се загледа в пръстите на краката си. Хелмут се обърна към мен.

— Тя е в ръцете ни — произнесе той с умоляващ тон в гласа, — остава само да се опитате да си придадете обиден вид.

— Да, обиден съм — отвърнах аз и се опитах да изглеждам оскърбен, като едва се сдържах да не прихна да се смея. — Всъщност сред многото обиди, които съм получавал, такава никога не е имало.

— Отлично се справяте — каза Хелмут и протегна ръце, като че ме молеше да смекча гнева си. — А сега поотстъпете малко.

Опитах се да изглеждам суров, но готов за прошка като някой от изписаните по иконите светци.

— Добре — отвърнах неохотно аз, — но за последен път. Нали каза за петдесет?

— Да — отвърна Хелмут и докато вадех портфейла си, той отново се обърна към жената. — Сеньорът е олицетворение на самата доброта, затова ви прощава оскърблението. Той ще ви плати петдесетте песо, които така алчно пожелахте.

Лицето на жената просия. Аз й връчих мърлявите банкноти и пристъпих към папагала. Той замислено ме погледна. Протегнах палец и папагалът се вкопчи важно за него, после се изкачи по ръката на рамото ми. Тук спря, погледна ме с разбиране и произнесе силно и ясно:

— Co mo te vas, co mo te vas, que tal^[5]? — и лукаво се закиска.

— Хайде! — подкани ме Хелмут, оживен от този завършек на сделката. — Да отидем да видим какво друго може да се намери.

Ние се поклонихме на жената, а тя на нас. Когато затворихме бамбуковата врата зад гърба си и влязохме в колата, Бланко се обърна на рамото ми и изговори за прощаване.

— Estupido — извика той на бившата си собственичка, — muy estupido^[6].

— Този папагал — промърмори Хелмут и запали бързо двигателя — е същински дявол.

Напълно споделях неговото мнение.

Нашата обиколка из селото не беше съвсем безплодна. След като разпитахме по веднъж и по два пъти почти всеки срещнат, ние успяхме да намерим пет жълточели амазонски папагала, един броненосец и две пенелопи. Пенелопите са ловни птици и местното им наименование charatas е звукоподражателно, защото наподобява техния крясък. На пръв поглед птицата прилича на слаб и малко раздърпан женски фазан. Основният им цвят е някакво странно кафяво (като избелелия цвят на престоял шоколад), преливащо по шията в сиво. Погледнете обаче птицата на слънчева светлина и ще откриете, че онова, което сте вземали за сиво-кафяво, всъщност е леко шанжанено със златист блясък. Под клюна си имат две червени обеци, а перата по главите им, когато са възбудени, щръкват нагоре и приличат на ниско остригани мъжки глави. И двете птици бяха млади, собствениците им ги взели от гнездото, когато били на няколко дни, и после ги отгледали, затова се оказаха смешно питомни. И амазонските папагали също бяха питомни, но нито един от тях не притежаваше лингвистичните способности на Бланко. Те можеха да изговарят от време на време „Лорито“ и пронизително да свиркат. Независимо от това смятам, че свършихме нелоша работа за една сутрин. Аз тържествено отнесох покупките си в къщи, където Джоан Лет ми разреши великодушно да използвам опразнения им гараж за подслон на моите животни.

Тъй като не разполагах с готови клетки, сметнах за най-добре да пусна животните свободно из гаража. За моя изненада това се оказа много подходящо. Всички папагали си намериха удобни за кацане места, по-далеч един от друг, за да не се кълват. Макар очевидно всички да признаваха Бланко за главатар, нямаше никакви невъзпитани прояви. Пенелопите също си намериха места за кацане, но ги използваха само за спане, като предпочитаха да прекарват деня в дебнене около вратата на гаража, като от време навреме отхвърляха назад глави и издаваха оглушителни крясъци. Броненосецът избяга зад един голям сандък веднага щом го пуснахме и прекарваше там в размишления по цял ден. Само нощем топуркаше с крака, докато изяждаше храната си, като непрестанно хвърляше потайни и изплашени погледи към заспалите птици.

На следващия ден из селото се разнесе новината, че е пристигнал някакъв умопобъркан гринго, който плащал добри пари за живи животни. И така рукна първият поток от нови екземпляри. Пръв пристигна един индианец, привързал на края на дълго въженце коралова змия с жълти, черни и червени ивици, наподобяваща стара и крайно безвкусно направена училищна вратовръзка. Преизпълнен с вдъхновение, той за съжаление беше затегнал твърде силно клупа на въженцето и змията се оказа съвършено мъртва.

С другите предложения ми провървя повече. Притиснал нежно огромна сламена шапка към гърдите си, при нас пристигна нов индианец. След учтива размяна на поздрави го помолих да ми покаже какво държи толкова внимателно в шапката. С озарено от очакване лице, той протегна към мене ръце и аз надникнах в дъното на шапката, където свито седеше прелестно котенце и ме гледаше с влажен поглед. Оказа се новородено коте Жофруа, дребен вид дива котка, която сега се среща все по-рядко в Южна Америка. Имаше бледо бежова козинка, изпъстрена навсякъде с добре очертани тъмнокафяви петна. То ме гледаше от дълбините на шапката с големите си синьо-зелени очи, като че ме молеше да го измъкна от там. Не биваше да се поддавам на чувствата си. От собствен опит знаех, че най-невинните на вид животни винаги причиняват най-големите неприятности. Заблуден от ангелското му изражение, аз протегнах ръка и се опитах да го хвана за врата. В следващия миг то ме захапа за палеца и остави дванадесет дълбоки червени дупки на ръката ми. Отдръпнах ръка и изругах, а котенцето прие отново своята невинна поза, като очевидно очакваше да види каква друга игричка съм му измислил. Аз засмуках ръка като полугладен вампир, започнах да се пазаря с индианеца и в края на краищата купих своя противник. След това го извадих внимателно от шапката и го пуснах в сандъче, пълно със слама, а то не преставаше да ръмжи като малък ягуар. Оставих го там за около час, за да навикне с новото място. Смятах, че залавянето му и последвалото след това пренасяне в сламената шапка са главната причина за неговия страх и лошо настроение, тъй като, доколкото разбирах, котенцето беше само на две седмици.

Когато сметнах, че вече се е успокоило и е склонно да приеме моите първи прояви на приятелство, аз повдигнах капака на сандъчето и надникнах вътре, изпълнен с надежда. Едва не изгубих лявото си око, защото котенцето замахна приблизително на три милиметра от него. Избърсах замислено кръвта от бузата си; с последната ми придобивка нямаше да ми бъде никак лесно. Увих ръка в парче плат от чувал, турих в един от ъглите на сандъчето чинийка със сурово яйце и накълцано месо, а в другия — чаша с мляко и оставих котенцето на спокойствие. На следващото утро видях, че то не се е докосвало до храната. Изпълнен с предчувствие, че ще си изпатя повече от котенцето, аз напълних с топло мляко една бутилка с биберон, увих отново ръка с парчето плат от чувал и приближих сандъчето.

Неведнъж ми се е случвало да храня с бутилка изплашени, раздразнени или чисто и просто глупави животни и ми се струваше, че познавам всичките им хитрини. Котенцето Жофруа ми доказа, че съм същински новак в тази работа. За жалкия си ръст то беше толкова подвижно, бързо и силно, че след половинчасова борба имах чувството, че се мъча да уловя капка живак с два железни лоста. Целият напръскан с мляко и кръв, аз се изтощих напълно, а котенцето ме наблюдаваше с пламтящи очи и изглеждаше готово, ако се наложи, да продължи битката и през следващите три дни. Най-много ме дразнеше това, че имаше много добре израснали зъби, което изпитах на собствения си гръб, и не съществуваше никаква причина, поради която да не може да яде и пие самостоятелно. Знаех, че в глупавото настроение, в което се намираше, то можеше буквално да умре от глад. Изглежда, че можеше да бъде нахранено само с бутилка. Поставих котенцето обратно в сандъчето, промих раните си и тъкмо слагах лейкопласт върху по-дълбоките от тях, пристигна весело запелият Луна.

— Добро утро, Джери — поздрави той и изведнъж млъкна, забелязал, че съм окървавен. Очите му се разшириха, тъй като аз продължавах обилно да кървя от най-различни по-малки драскотини.

— Какво е това? — попита той.

— Котка… gato — отвърнах раздразнено аз.

— Пума… ягуар?

— Не — отвърнах аз без желание, — chico gato montes^[7].

— Chico gato montes — повтори недоверчиво той е направил това?

— Да. Проклетото малко глупаче не иска да яде. Опитах се да го нахраня с биберон, но то се държи като същински тигър. Необходимо е да последва примера на някого… — гласът ми секна, защото ми хрумна една идея. — Хайде, Луна, да отидем при Една.

— Защо при Една? — запита ме задъхан Луна, закрачил след мен към дома на Хелмут.

— Тя може да ни помогне — казах аз.

— Но, Джери, на Хелмут няма да му е приятно, ако gato montes ухапе Една — каза Луна на испански.

— Нищо, няма да я ухапе — обясних му аз. — Искам само да ми даде едно котенце.

Луна ме погледна с черните си недоумяващи очи, но тази загадка не беше по силите му и той просто сви рамене и ме последва до входната врата на Хелмутовия дом. Плеснах с ръце и влязох в уютната всекидневна на Хелмут и Една. Една се беше разположила пред огромна купчина чорапи, кърпеше ги спокойно и слушаше грамофона.

— Здравейте! — поздрави ни тя и се усмихна широко и приветливо — джинът е там, сипете си.

Една имаше прекрасен и спокоен характер, нищо като че не можеше да я развълнува. Сигурен съм, че ако някой влезеше във всекидневната й стая с четиринадесет марсианци, тя и тогава щеше просто да се усмихне и да посочи мястото на джина.

— Благодаря ти, скъпа — отвърнах аз, — но колкото и да ти звучи странно, не съм дошъл да пия джин.

— Наистина звучи странно — съгласи се Една и се усмихна дяволито. — Щом не искаш джин, какво искаш тогава?

— Едно котенце.

— Котенце?

— Да… нали разбираш, малко котенце.

— Днес Джери е loco^[8] — каза убедено Луна, напълни щедро две чаши джин и ми подаде едната.

— Току-що купих едно новородено gato montes — обясних аз на Една. — Напълно е диво. Не иска да яде и ето какво ми направи, когато се опитах да го храня с бутилка и биберон.

Показах раните си и очите на Една се разшириха.

— Колко е голямо това животно? — попита тя.

— Колкото двуседмично домашно котенце.

Една ме погледна сериозно и остави настрана чорапа, който кърпеше.

— Дезинфекцира ли си раните? — попита ме тя и явно се подготви да ми чете лекции по медицина.

— Тези драскотини нямат никакво значение… Промих ги… Искам да ми дадеш едно котенце, най-обикновено котенце. Нали онзи ден ми каза, че къщата ти гъмжала от котенца?

— Да — отвърна Една, — имаме много котенца.

— Добре. Може ли да получа едно? Една се замисли.

— Ако ти дам едно котенце, ще ми разрешиш ли да дезинфекцирам раните ти? — запита лукаво тя.

Аз въздъхнах.

— Добре, изнудвачко — съгласих се аз.

Една изчезна някъде към кухнята, откъдето се понесоха звучни възклицания и дълго хихикане. След това Една се върна със съд с топла вода и започна да се занимава с моите драскотини и ухапвания, а в това време в стаята нахлу цяла процесия от почти изпаднали в истерия домашни прислужнички индианки, понесли на ръце котенца от най-различни размери и цветове, от слепи до полу — пораснали и на вид толкова диви, колкото и моето коте Жофруа. В края на краищата си избрах едно пълничко и спокойно сиво женско котенце, приблизително еднакво на ръст и възраст с моето диво коте и го отнесох тържествено в гаража. Тук сковах за около час една груба клетка, а през това време сивото котенце мъркаше силно, търкаше се в краката ми и от време на време ме караше да се препъвам. Когато клетката стана готова, пуснах вътре сивото котенце и го оставих около час да навикне с нея.

У повечето диви животни чувството за територия е много силно. В диво състояние те имат собствен участък от гората или полето, който смятат за свой, и го защитават от всяко друго животно от същия вид (а понякога и от други животни), което се опита да влезе в него. Когато затваряте диви животни в клетки, тези места се превръщат от тяхна гледна точка в лични територии. Пуснете в същата клетка друго животно и първият наемател ще я защитава по всяка вероятност много енергично и вие лесно можете да станете свидетел на битка на живот и смърт. Затова се прибягва до коварни уловки. Да предположим например, че притежавате голямо и енергично животно, което очевидно е напълно в състояние да се грижи само за себе си и живее от няколко седмици в клетка. След това получавате второ животно от същия вид и за ваше улеснение решавате да ги настаните заедно. Поставяте новото животно в клетката на старото и старото може да го убие. Затова най-добре ще е да построите съвършено нова клетка и да настаните в нея по-слабото от двете животни. Когато свикне с клетката, поставете тогава при него по-силното. По-силното, разбира се, ще си остане господар на положението, дори може да малтретира по-слабото, но от негова гледна точка то е настанено в чужда територия и това притъпява остротата на потенциалната му ожесточеност. С такава организация на съвместно съществуване рано или късно може да се сблъска всеки колекционер на диви животни.

В дадения случай бях убеден, че малкото диво коте е в състояние да убие домашното котенце, ако пуснех котенцето при него вместо обратното. Така че, след като сивото котенце свикна с клетката, аз хванах котето Жофруа и независимо че ръмжеше и беснееше, го пуснах в клетката и отстъпих назад, за да наблюдавам какво ще се случи. Сивото домашно котенце остана възхитено. То приближи до разярения Жофруа, замърка силно и започна да се търка във врата му. Както и очаквах, дивото коте се изненада от това посрещане, изръмжа доста грубо и отстъпи в ъгъла. След като демонстрира първата проява на приятелство, Сивушка приседна и започна да се мие със самодоволен вид. Аз закрих предната част на клетката с парче чувал и ги оставих да навикнат с новото място. Сега бях сигурен, че дивото коте няма да направи нищо лошо на Сивушка.

Същата вечер повдигнах чувала и видях, че лежат едно до друго и вместо да заръмжи към мен, както правеше досега, дивото коте се задоволи само да повдигне предупредително горната си устна. Аз пъхнах внимателно в клетката голяма чаша с мляко и чиния с много ситно накълцано месо и сурово яйце, с които ми се искаше да нахраня дивото коте. Това беше решаващият опит, тъй като се надявах, че Сивушка ще се нахвърли върху вкусната храна и ще увлече със своя пример и дивото коте. И наистина Сивушка замърка като стар извънбордов двигател, хвърли се върху чашата с млякото, налочи се здравата, а след това се зае с месото и яйцето. Аз се оттеглих на място, от което можех да наблюдавам незабелязано дивото коте. Отначало то не прояви абсолютно никакъв интерес, а само лежеше с полузатворени очи. В края на краищата шумът, който вдигаше Сивушка, докато лапаше яйцето с месото (тя се хранеше много шумно), привлече вниманието му. То се повдигна внимателно, приближи чинията и аз затаих дъх. Котето подуши деликатно ръба на чинията, а Сивушка повдигна муцунка, от която капеше сурово яйце, и измяука окуражително, но леко приглушено, тъй като държеше парче месо в уста. Дивото котенце се замисли за миг, после за най-голяма моя радост се наведе над чинийката и започна да яде. Въпреки че беше много гладно, то се хранеше изискано, като хапна малко от суровото яйце, после взе късче месо и го дъвка много внимателно, преди да го погълне. Наблюдавах ги, докато не изядоха всичко от двата съда, след това им поставих още мляко, яйца и месо и си легнах много доволен. На следната сутрин и двата съда бяха чисто облизани, а дивото коте и Сивушка спяха прегърнати с издути коремчета, които приличаха на две малки космати балончета. Те не се пробудиха до обяд и изглеждаше като че преди това разгулно са пирували. Когато обаче ме зърнаха, че приближавам със съдовете с храна, те проявиха голям интерес и аз разбрах, че съм спечелил битката с дивото коте Жофруа.