Джералд Даръл
Шепнещата земя (5)

Златният рояк

Те изглежда имаха кротък нрав, лежаха близо един до друг и спяха дълбоко като сборище на прасета.

Чарлз Дарвин — Пътешествие около света с кораба „Бийгъл“

Колонията пингвини до естансията на Уичи беше най-южната точка на нашето пътешествие. Оставили Десеадо зад нас, сега ние се придвижвахме на север по обрасла с пурпурни храсти равнина към полуостров Валдес, където, както ме уверяваха, щях да намеря големи колонии южни тюлени и единствената останала в Аржентина колония южни морски слонове.

Полуостров Валдес се намира в провинция Чубут. Това парче суша с очертания на брадва е дълго осемдесет и широко тридесет мили. Полуостровът всъщност е остров, защото е свързан със сушата с такава тясна ивица земя, че когато се движите по нея, виждате морето от двете страни на пътя. При влизане в полуострова изпитвате чувството, че сте попаднали в нова страна. Дни наред се движехме из еднообразната и едноцветна патагонска равнина, плоска като билярдна маса и съвършено лишена от живот. Сега, когато достигнахме тясната земна ивица, от другата страна на която се простираше полуостровът, пейзажът изведнъж се промени. Вместо ниските бодливи храсти, украсили равнината в пурпурен цвят до самия хоризонт, ние попаднахме в някаква жълта като лютиче панорама с по-големи, по-зелени и обсипани с дребни цветчета храсти. Местността вече не бе плоска, а леко хълмиста и се простираше чак до хоризонта като блеснало на слънцето жълто море.

Промени се не само цветът, но и настроението на пейзажа, той изведнъж оживя. Пътувахме по път с червена пръст, буквално изровен в главозамайващи дупки, когато съвсем неочаквано забелязах в храстите отстрани на пътя как нещо за миг помръдна. Откъснах очи от дупките, обърнах се надясно и натиснах моментално спирачките толкова рязко, че жените от нашата компания запротестираха бурно. Аз обаче посочих с ръка и те млъкнаха.

От другата страна на пътя, потънали до колене в жълтите храсти, стоеше стадо от шест гуанако и ни наблюдаваха внимателно с умни погледи. Гуанако са диви родственици на ламата и аз очаквах да видя нещо като набитата лама, покрито с мръснокафява козина. Поне си спомних, че онова гуанако, което видях преди много години в една зоологическа градина, изглеждаше именно така. Но или паметта ми изневеряваше, или пък това гуанако е било много дребно. То безусловно ме остави напълно неподготвен за великолепното зрелище, което представляваха дивите гуанако.

Едно от животните, по всяка вероятност мъжкият, стоеше малко пред стадото — на около десетина метра от нас. Имаше дълги и стройни крака като на състезателен кон, източено тяло и дълга и грациозна шия, напомняща тази на жираф. Муцуната му бе по-дълга и по-изящна от тази на ламата, но със същото горделиво изражение. Очите бяха черни и огромни. Малките му красиви уши потрепваха насам-натам, когато повдигна брада и ни заоглежда като през въображаем лорнет. Зад него плътно и боязливо стояха трите му жени и двете малки, всяко едно колкото териер и с такъв невинен израз на лицата, който изтръгна странни антропоморфични гукания и охкания от страна на женската половина на експедицията. Козината на тези животни не беше мръснокафява, както очаквах, а почти червеникава. Шията и краката бяха оцветени в светложълто — багрите на слънчевата светлина върху пясъка, а телата покриваше гъсто руно от плътен жълто-кафяв цвят. Помислих, че едва ли ще ми се отдаде отново такъв случай и реших да сляза от лендроувъра и да ги снимам. Грабнах камерата и отворих бавно и внимателно вратичката. Ушите на мъжкия щръкнаха напред. Той започна да следи моите движения с явно подозрение. Аз затворих бавно вратичката на лендроувъра и вдигнах камерата. Това се оказа предостатъчно. Те нямаха нищо против моето излизане от лендроувъра, но когато започнах да вдигам към рамото някакъв черен предмет, наподобяващ подозрително пушка, те не издържаха. Мъжкият изпръхтя, обърна се, подгони своите жени и малките и се втурна в галоп. Малките гуанако отначало сметнаха, че всичко това е някаква весела шега и побягнаха в кръг, докато с няколко точни ритника бащата не ги укроти. След като малко се поотдалечиха, те намалиха лудия си галоп и преминаха в по-спокоен ход. Със своите жълтеникавокафяви кожухчета те приличаха на необикновени ярко изписани играчки, поставени върху извити шини, които се поклащаха и навеждаха в златистите храсти.

Докато пресичахме полуострова, срещнахме още много други гуанако, които се движеха обикновено в групи от по три или четири, а веднъж видяхме стадо от осем животни, застанали на един хълм, ясно откроили се на фона на синьото небе. Направи ми впечатление, че стадата се срещаха по-често в средата на полуострова, отколкото по крайбрежието. Но където и да ги срещахме, те се държаха предпазливо и неспокойно, готови да побягнат при най-малкия признак за нещо необикновено, тъй като са преследвани от местните овцевъди и от горчив опит знаят, че няма смисъл да се излагат на излишни рискове.

Късно следобед наближихме Пунта дел Норте, разположен на източния бряг на полуострова, и пътят постепенно се превърна в две едва забележими следи от колела; те се провираха и криволичеха така неопределено между храсталаците, та по едно време помислих, че няма да ни отведат никъде. Тъкмо си мислех, че наистина сме объркали пътя, и забелязах някъде пред нас малка бяла естансия с плътно затворени прозорци, а от лявата й страна голям навес за сено или галпон, както го наричат тук. Знаех, че галпонът обикновено е центърът на дейността във всяка естансия, затова приближих до него и спрях. Отнякъде начаса изникнаха три големи тлъсти, кучета и ни залаяха силно, след това явно сметнаха, че са си изпълнили дълга и се заеха с очарователната задача да подмокрят колелата на лендроувъра. Изпод навеса излязоха трима пеони — изпечени от слънцето, слаби и с недодялан вид, но с широки и приветливи усмивки на лицата. Те очевидно ни се зарадваха, тъй като из тези места чужденци се срещат много рядко. Пеоните настояха да влезем вътре, донесоха ни столове и само за половин час заклаха овца и приготвиха асадо, докато ние през това време седяхме, пиехме вино и им разказвахме защо сме пристигнали.

Пеоните останаха възхитени от това, че съм преминал такъв дълъг път от Англия, само и само да ловя и да снимам бичос и без съмнение допуснаха, че не съм съвсем с всичкия си, но доброто възпитание не им позволи да ми го кажат. По въпроса за морските слонове и южните тюлени те ни съобщиха доста сведения и ни помогнаха много. Казаха, че морските слонове имали вече малки и ги отглеждали. Това означавало, че сега не може да се намерят близо до тюлените, т.е. на определени места по брега, които им служели за родилни домове. Сега плували нагоре-надолу покрай брега в зависимост от настроението, в което се намирали, и трудно се откривали, но имали две-три любими места, където можело да се намерят. Тези любими техни места носят прелестното наименование елефантерии. Пеоните ни показаха елефантериите на картата, както и местата на най-големите колонии от южни тюлени. Казаха ни, че тюлените можело да се намерят лесно, тъй като малките им все още били с тях и следователно се трупали по брега, така че човек лесно можел да се добере до тях. Освен това, продължиха пеоните, близо до колонията на южните тюлени имало удобно място за лагеруване — равно тревисто място, заобиколено от ниски възвишения, които го защитавали от вятъра. Ободрени от тези сведения, ние пихме още по едно вино, унищожихме големи количества от печената овца, после се качихме отново в лендроувъра и тръгнахме да търсим мястото за лагеруване.

Намерихме го без особено много трудности и то се оказа точно такова, каквото го описаха пеоните малка равна полянка, обрасла с жилава трева, тук-там осеяна с малки, изкривени и изсъхнали храсталаци. От трите страни я защитаваше извита верига от ниски хълмове с жълти храсти, а от четвъртата висока грамада чакъл, която я отделяше от морето. Това все пак представляваше някакво убежище за нас, но дори и тук откъм морето подухваше силен и постоянен вятър, който привечер ставаше много студен. Решихме трите жени от нашата компания да спят вътре в лендроувъра, а аз под него. След това изкопахме дупка, събрахме сухи клонки от храсти и запалихме огън да сварим чай. Налагаше се да бъдем особено внимателни с огъня, защото ни заобикаляха километри сухи храсталаци. При невнимание силният вятър можеше да вдигне целия огън във въздуха и да го захвърли върху храстите. Косата ми настръхваше от ужас, когато си помислех какъв огромен пожар можеше да избухне.

Слънцето залезе в истинско обкръжение от розови, алени и черни облаци и падна кратък зелен сумрак. После се стъмни, изгря огромна жълта луна и погледна надолу към нас как сме насядали около огъня с всички дрехи, които можехме да навлечем отгоре си, защото вятърът започна вече да хапе. След малко с много мърморене и спорове, коя къде да пъхне краката си, жените се вмъкнаха в лендроувъра, а аз затрупах огъня с пръст, взех трите си одеяла и се настаних на земята под задния мост на колата. Независимо от това, че си бях сложил три пуловера, два чифта панталони, палто, вълнена шапка и се бях увил в три одеяла, пак ми беше студено. Като треперех от студ, си мислех в полусън, че на другия ден трябва да преразгледаме споразумението за спане.

Събудих се точно преди разсъмване, в тишината на полумрака, когато дори шумът на морето изглеждаше приглушен. Вятърът бе променил посоката си през нощта и колелата на лендроувъра сега не ме предпазваха ни най-малко от него. На фона на синьо-зеленото преди изгрева небе се открояваха черните силуети на хълмовете и не се чуваше никакъв шум, освен шепота на вятъра и слабият тътен на прибоя. Аз лежах разтреперан от студ в своя пашкул от дрехи и одеяла и размишлявах дали да стана, да запаля огъня и да направя чай или да остана така.

Колкото и да ми бе студено под одеялата, все пак бе с няколко градуса по-топло, отколкото отвън, където трябваше да събирам и клонки от храсти. Реших да остана на мястото си. Тъкмо се мъчех да бръкна в джоба на палтото си, където държах цигарите, без да позволя на вятъра да проникне в моя пашкул, неочаквано разбрах, че имаме гост.

Пред мен стоеше гуанако, изникнало като по някакъв вълшебен начин направо от небитието. Животното стоеше съвсем тихо на десетина метра от мен, оглеждаше ме учудено и неприязнено, и мърдаше напред-назад красивите си уши. То извърна глава, подуши въздуха и аз видях профила му на фона на небето. По лицето си носеше надменното изражение на своята раса — едва забележимото аристократично презрение, като че знаеше, че последните три нощи спях, без да си свалям дрехите. Гуанако повдигна грациозно предния си крак и ме огледа внимателно. Не зная дали вятърът в този момент не донесе до него миризмата ми, но то изведнъж се вцепени, замисли се за миг и се оригна.

Това не беше случайно оригване, малко отстъпление от добрите маниери, което от време на време сме склонни да допускаме всички. Това беше предварително обмислено, силно и продължително оригване, в което то вложи чисто източен жар. Гуанако замлъкна за миг, погледна ме, за да се увери, че оценката му за мен ме е накарала да осъзная своето нищожество, обърна се и изчезна така внезапно, както се и появи, и аз чух само слабото, шумолене на храстите под краката му. Почаках известно време, изпълнен с надежда, че ще се върне, но гуанако очевидно бе тръгнало по някаква своя работа. Тогава запалих цигара, лежах и пушех, разтреперан от студ, докато не изгря слънцето.

След като закусихме и дойдохме малко на себе си, ние откачихме ремаркето, извадихме цялата си екипировка от лендроувъра, струпахме я на земята и я завихме с брезент. След това проверихме снимачната апаратура, приготвихме сандвичи и кафе, и тръгнахме да търсим южните тюлени. Пеоните ни казаха, че ако се движим около половин миля по пътя, а след това свърнем встрани от него по посока на морето, ще открием много лесно колонията. Те, разбира се, не ни казаха, че движението с кола направо през местността представлява огромно психическо и физическо напрежение, тъй като земята бе изровена и осеяна с дупки по възможно най-невероятен начин. Повечето от тези смъртоносни капани се скриваха от храстите, и човек попадаше в тях, преди да ги е видял. Храстите драскаха отвън по лендроувъра и издаваха пронизителни звуци, напомнящи истеричния смях на луд човек. Накрая реших, че докато не сме счупили ресор или спукали гума, по-добре е да продължим напред пешком. Когато намерихме що-годе равно място, аз спрях лендроувъра и ние излязохме от него. Веднага ми направи впечатление странният шум, наподобяващ далечния лудешки рев на футболни запалянковци. Закрачихме, потънали до кръста в златистите храсти, докато стигнахме до края на малка скала и точно там, на чакълестия морски бряг, в самата пяна на прибоя пред нас лежеше колонията на южните тюлени.

Когато достигнахме това удобно за наблюдение място, шумът, който издаваха животните, просто ни порази. Рев, мучене, бълбукане и кашлица — едно непрестанно кипене на звуци, като че клокочеше огромен казан с каша. Колонията наброяваше около седемстотин тюлена, разположени покрай брега в редица от по десет — дванадесет животни, толкова близо прилепени едно до друго, че когато се мърдаха и преместваха на слънцето от едно място на друго, те проблясваха в златисто и приличаха на разбунен кошер пчели. Забравил напълно за кинокамерата, аз приседнах на крайчеца на скалата и вперих очарован поглед в чудесната колекция животни.

Както и при колонията пингвини, това непрестанно движение, тази бъркотия и шум отначало ни смутиха. Очите ни шареха непрестанно нагоре-надолу из огромната и движеща се животинска маса в усилията да уловят и проследят всяко движение, докато главите ни се замайваха. След един час обаче, когато първото смущение от близката гледка на такава внушителна маса животни попремина до известна степен, ние установихме, че все пак можем да се концентрираме.

Най-напред привличаха вниманието възрастните мъжки, защото бяха много масивни. За пръв път виждах животни с такъв горд и необикновен вид. Те седяха с вдигнати към небето муцуни, така извили назад косматите си вратове, че мазнината им се надипляше на гънки. Тъпите им носове и тлъстите като че пиянски муцуни гледаха към небето с цялата надута арогантност на Тантурко от илюстрациите на Тениъл. Имаха тела като боксьори — огромни и мускулести рамене, които, постепенно изтъняваха към стройните задни части и завършваха съвсем неподходящо с два смешни крайника с дълги и тесни пръсти с ципи помежду им. Създаваше се впечатление, че южните тюлени по известни само на тях причини носят по чифт много елегантни плавници. От време на време върху пясъка виждахме по някой заспал мъжки. Той мърмореше нещо насън, похъркваше и размахваше насам-натам своите големи плавници, като изпъваше тънките си пръсти с изяществото и изтънчеността на танцьорка от остров Бали. Когато ходеха, техните огромни и прилични на жабешки лапи крайници стърчаха в разни страни, а тялото на животното се подрусваше в ритъма на румба и всичко това беше безкрайно смешно. Цветът им се менеше от шоколадов до тъмножълт, преливащ в червеникавокафяв по окосмените части на раменете и вратовете. Поради това те приятно контрастираха на своите много по-дребни съпруги, облечени в сребристи и златисти кожухчета. Огромните и несръчни мъжки приличаха на същински танкове, затова пък жените им бяха стройни, кръшни и съблазнителни, с красиви, изострени муцунки и големи сантиментални очи. Истинско превъплъщение на женственост: грациозни, изящни, прелестни, кокетливи и в същото време нежни. Същински небесни създания. Реших, че ако изведнъж се случи така, че се превърна в животно, бих предпочел да стана южен тюлен, за да се наслаждавам на такива великолепни съпруги.

Макар и да имаха на свое разположение бряг от шест мили, животните предпочитаха да лежат в плътна група, заемаща не повече от четвърт миля дължина. На мене ми се струваше, че ако се разположеха малко по-нашироко, всички безпокойства в колонията щяха да се намалят наполовина, защото, натъпкани по този начин, мъжките постоянно се безпокояха за своите жени и в колонията избухваха непрестанно дрязги. Според мен причината в много от случаите бяха женските. Веднага след като си помислеха, че съпрузите им не ги наблюдават, те изпълзяваха с грациозни вълнообразни движения по пясъка към съседната група, сядаха там и отправяха разнежени погледи към мъжкия. Мъжкият южен тюлен не е непоколебим пуритан, за да устои на призива на такива умоляващи и нежни очи. Преди обаче женската да успее да извърши измяна, „законният съпруг“ преброяваше на бърза ръка своите жени и откриваше, че са с една по-малко. Той се оглеждаше и се спускаше моментално след нея, като огромното му тяло разпръскваше встрани чакъла, а от устата му, въоръжена с два големи бивни зъба, се изтръгваше продължителен лъвски рев. Когато я достигаше, той я сграбчваше за задната част на врата и жестоко я разтърсваше. После с едно рязко движение на главата я подхвърляше презглава по пясъка към останалите жени от своя харем.

В това време другият мъжки също изпадаше в нервно напрежение. Недоволен от това, че съперникът му е приближил твърде много до неговите жени, той също се втурваше с отворена уста напред, издаваше страхотни бълбукащи ревове и двамата започваха да се бият. По-голямата част от тези битки бяха на шега, известно време те отваряха уста, ревяха и се подбутваха, докато успяваха да защитят честта си. Понякога обаче и двамата мъжки се ядосваха и тогава ставаше невероятно и страшно — двете масивни и подпухнали животни се превръщаха в бързи, ловки и безпощадни борци. Чакълът се разхвърчаваше встрани, когато грамадните животни започваха да се хапят и налитат към тлъстите си вратове и кръвта им бликаше върху възхитените им жени и деца. Една от любимите маневри по време на тези двубои се състоеше в това единият противник да наближи с вълнообразни движения другия и да заклати глава от една на друга страна, така, както боксьорите правят своите лъжливи движения. Приближавайки по този начин, той се хвърляше напред върху противника и се опитваше да го захапе отстрани или отдолу и да разкъса дебелата кожа на врата му. Вратовете на повечето стари мъжки бяха украсени с пресни рани или бели драскотини, а на един от тях видях рана, направена като че от сабя — раната бе дълга около петдесет и дълбока около петнадесет сантиметра.

Когато някой мъжки се завърнеше обратно при своите жени след подобна битка, те се струпваха възхитени и любвеобилни около него, протягаха гъвкави вратове, за да достигнат, подушат и целунат муцуната му, търкаха златисти и сребристи тела в мощната му гръд, а той вдигаше високомерно глава към небето и от време на време свеждаше снизходително глава, за да захапе нежно за врата някоя от жените си.

Голяма част от нервното напрежение и схватките между женените мъжки се дължеше на ергените; Това бяха веселите млади мъжки, много по-слаби и не така мускулести като възрастните, неуспели да си намерят женска или женски в началото на брачния сезон, когато стават схватките между съперниците. Тези млади животни прекарваха по-голямата част от времето си в спане на слънце или пък плуваха в плитчините до самия морски бряг. От време навреме ги обземаше дяволитото желание да подразнят своите по-стари и по-добри събратя. Те тръгваха бавно с широко разкрачени жабешки крака край колонията и се оглеждаха с такъв невинен вид, като че в главите им нямаше и помен от лоша мисъл. След това, когато преминаваха край някое семейство, в средата на което, загледан към небето, седеше старият мъжки, младият тюлен изведнъж се отбиваше от пътя си и тръгваше с вълнообразни движения, като усилваше все повече и повече своя ход, колкото повече приближаваше групата. Женските се разпръсваха ужасени, когато той връхлиташе в техния кръг, а младият се хвърляше върху стария, захапваше го светкавично за врата и след това се отдръпваше бързо назад, преди старият да осъзнае какво всъщност се бе случило. Старият мъжки се хвърляше да го гони с гневен рев, но по това време младият веселяк бе вече до морето и се гмуркаше в него, а старият се връщаше обратно при жените си, мърмореше нещо на себе си, настаняваше се сред тях и се отдаваше на нови астрономични изследвания.

Най-безгрижно и весело си живееха младите, но напълно развити мъжки, успели да си намерят само по една женска. Те обикновено се излежаваха малко встрани от главната колония заедно с жена си и своето малко и прекарваха по-голямата част от времето си в спане. Те можеха да си позволят това, защото очевидно много по-лесно се справяха с една от тези буйни женски, отколкото да превъзмогват прищевките на шест или седем. При една двойка от тези младоженци имах щастието да наблюдавам хармонията на семейното им щастие. Никога преди това не бях виждал толкова нежна и красива любовна игра между две животни.

Близо до подножието на скалата, от която снимах, младият мъжки си беше изкопал в чакъла нещо като вила за прекарване на медения месец. Вилата се състоеше от голяма и дълбока яма, направена от мъжкия с предните перки. Той бе изгребал връхния слой на напечения от слънцето чакъл и разкрил по-долния хладен и влажен слой. Мъжкият лежеше в тази дупка със своята жена в твърде типична поза, положил огромната си глава върху нейния гръб, докато тя спеше под прав ъгъл спрямо него. Двамата лежаха така през цялата сутрин почти без никакви движения. По средата на деня, когато палещото слънце се издигна точно над главите им, те започнаха да стават неспокойни. Мъжкият заразмахва насам-натам във въздуха задните си перки, започна да върти разтревожено тяло, загребваше влажен чакъл и го посипваше върху гърба си, за да се разхлади. Обезпокоена от неговите движения, съпругата му се събуди, огледа се наоколо, прозя се широко, после отново легна с дълбока и доволна въздишка, като се озърташе спокойно с огромните си черни очи. След като се позамисли няколко минути, тя се обърна, легна успоредно със съпруга си и по този начин го лиши от възглавница. Той изгрухтя недоволно с дебел глас, повдигна се и се стовари тежко върху нея, като я закри наполовина с туловището си. След това затвори очи и се приготви да спи. Неговата съпруга обаче, наполовина притисната от огромното му туловище, имаше други намерения. Тя заогъва тяло и приличното на бъчва туловище на мъжкия се подхлъзна от нейния гръб и плесна върху чакъла. След това тя се приведе напред и започна да го хапе много нежно по устата и брадата с бавни и замечтани движения. Мъжкият продължаваше да стиска здраво очи, приемаше ласките и от време на време изсумтяваше като че от смущение. В края на краищата любовната игра на женската го съблазни, той отвори очи и започна да я хапе за лъскавия врат. Тази проява на любов от страна на нейния господар доведе женската до крайна възбуда и тя започна да се търкаля и да огъва тяло под огромната му глава, гризеше го за изпъкналата гръд и издаваше приглушени и „страстни“ носови звуци, а дългите й мустачки се изправиха като ветрила от стъклени нишки над красивата й муцунка. Докато тя се огъваше върху чакъла, той наведе глава и започна да души много внимателно задните й части подобно на подпухнал стар гастроном, който вкусва с наслада букета на рядко бренди. След това се покачи бавно и тежко върху нея и започна да я обладава. Сега тя повдигна глава така, че мустачките им се преплетоха и започна да го хапе за муцуната, носа и гърлото, а той на свой ред също я хапеше страстно, но внимателно за врата или гърлото. Задните части на телата им се поклащаха вълнообразно и едновременно; те правеха всичко, без да бързат, без да проявяват нетърпение и без онази грубост, характерна за много животни, а бавно и внимателно, с меки и отмерени движения, като че се изливаше мед от гърне. След малко, разтреперени и силно притиснати един към друг, те достигнаха връхната точка на наслаждението и телата им се отпуснаха. Мъжкият слезе от съпругата си, плясна тежко до нея и двамата продължиха да лежат, като се хапеха с изумителна нежност за муцуните. Целият акт представляваше красиво зрелище, истински урок по обуздана любов, от който можеха да се поучат и много хора.

Аз все още не съм споменавал нищо за малките на южните тюлени, важна и забавна съставна частна колонията. Те наброяваха стотици, непрестанно се пъхаха като оживели мастилени петна през масата на спящите, любещите се и биещите се възрастни. Заспиваха върху чакъла в най-необикновени и непринудени пози и приличаха на надуваеми гумени играчки, от които внезапно въздухът е изпуснат наполовина. Някое от тях неочаквано се събуждаше, откриваше, че майка му не е наблизо, повдигаше се на своите перки и тръгваше самоуверено по брега със същите странни движения на възрастните, наподобяващи румба. Като стъпваше решително по чакъла с перките си, малкото спираше на всеки няколко метра, отваряше розовата си уста и започваше да блее жално като агънце. След като изминаваше известно разстояние в търсене на своите родители, неговото любопитство и сили го напускаха, то изблейваше отчаяно още един път, после се пльосваше по корем и почти в същия миг потъваше в дълбок и ободрителен сън.

За някои от малките в колонията съществуваха нещо като детски ясли, защото на равни места се срещаха групи от по десет — дванадесет новородени, които приличаха на купища каменни въглища с необикновена форма. При тях най-често стоеше млад мъжки или двойка женски, които спяха наблизо и очевидно отговаряха за яслите, тъй като ако някое от малките излезеше извън наблюдаваната зона около яслите, някой от възрастните се надигаше, спускаше се подире му с извиващо се тяло, хващаше го с голямата си уста, разтърсваше го здравата и го хвърляше отново в яслите. Колкото и внимателно да наблюдавах, не успях да реша напълно дали тези групи от малки животни бяха потомство на едно семейство южни тюлени, или тук са събрани малките на няколко семейства. Ако бяха от няколко семейства, тогава тези групи действително представляваха своеобразни ясли или детски градини, в които родителите оставяха малките си, когато отиваха да се къпят в морето или да се хранят. На мен ми се искаше да заснема, поведението на малките през деня, но за тази цел трябваше да подбера едно малко, а това се оказа трудно, понеже всички бяха еднакви по ръст и цвят. Тъкмо когато започнах да се отчайвам, видях едно малко, което лесно се отличаваше от другите. Явно родено по-късно от останалите, то бе два пъти по-малко от тях, но онова, което не му достигаше в килограми, си го набавяше със своята решителност и ярка индивидуалност.

Когато забелязах за първи път Осуалд (ние така го нарекохме), той дебнеше много съсредоточено една паднала върху чакъла дълга лента от блестящо зелено водорасло, която вероятно му приличаше на някаква огромна морска змия, заплашваща цялата колония. Осуалд се затътри към водораслото с размътени очи и се спря на около метър от него, за да подуши въздуха. Лек ветрец размърда края на водораслото и при тази очевидна заплаха, Осуалд се обърна и побягна с максималната скорост, с която го придвижваха перките му. Той спря на безопасно разстояние и се огледа през рамо, но вятърът утихна и водораслото лежеше неподвижно. Той отново внимателно го приближи, спря на около два метра и отново задуши. Изпънал малкото си тлъсто и разтреперано телце, той бе готов да побегне при най-слабото движение на водораслото. То обаче продължаваше да лежи неподвижно на слънцето, блеснало като лента от нефрит. Осуалд приближи бавно и внимателно, създавайки дори впечатление, че той стъпва на пръсти на огромните си плоски перки и притайва дъх в случай, че стане някоя неприятност. Въпреки всичко водораслото продължаваше да стои неподвижно. Окуражен от това излагане на опасност, Осуалд реши, че негов дълг е да спаси колонията от този очевидно опасен враг, който можеше да завари всички неподготвени. Той завъртя смешно задничето си насам-натам така, че задните му перки се забиха здраво в чакъла и се хвърли към водораслото. Препълнен от въодушевление, той пропусна целта си и падна по очи върху чакъла, но все пак успя да хване здраво в уста голяма част от морското водорасло. Изправи се с доволен вид, че с първото захапване е обезвредил напълно неприятеля, а морското водорасло висеше от двете страни на устата му като зелени мустаци. Осуалд разтърси глава от една на друга страна и развя водораслото, а след това се затътри с перките си и се втурна по брега, повлякъл от двете страни на тялото си морското водорасло, като продължаваше от време на време да разтърсва енергично глава, сякаш искаше да се увери, че жертвата му наистина е мъртва. Той си игра така с водораслото в продължение на четвърт час, докато от него останаха само няколко разкъсани парченца. След това Осуалд се хвърли изнемощял върху пясъка и потъна в дълбок сън с парченца морско водорасло, омотани като пояс около коремчето му.

Когато се събуди, Осуалд си спомни, че преди водораслото да бе привлякло вниманието му, всъщност бе тръгнал да търси майка си. Той се повдигна на перки, заблея жаловито и тръгна надолу по брега. Овладян от своята мъка, той внезапно забеляза една чайка, приклекнала наблизо върху чакъла. Осуалд забрави майка си и реши да даде урок на чайката. Изгърби се възмутено и тръгна свирепо към нея, като поклащаше тяло в движения, наподобяващи румба. Чайката наблюдаваше хладно и недружелюбно неговото приближаване с края на окото си. Леко задъхан, Осуалд усукваше тяло по чакъла с мрачна решимост на лицето, а чайката язвително го наблюдаваше. С вид на професионален матадор, изплъзващ се от крайно неопитен бик, Осуалд започна да се мята ту отляво, ту отдясно, като ситнеше с ципестите си лапи. Той повтори своите маневри четири пъти, докато на чайката й дойде до гуша. На петия път тя разпери крила, размаха ги лениво няколко пъти и се зарея да търси някое по-спокойно място надолу по брега.

Когато обектът на неговия гняв изчезна, Осуалд си спомни изведнъж за майка си и отново тръгна да я търси със силно блеене. Насочи се към най-гъстонаселената част на колонията, представляваща безпорядъчна маса от мъжки и женски животни, които се наслаждаваха на следобедната си почивка. Осуалд тръгна направо през тях, като стъпваше напълно безпристрастно върху мъжките и женските, катереше се по гърбовете им, настъпваше опашките им, пъхаше перки в очите им. Зад себе си оставяше разярени възрастни животни, събудени от освежителния им сън от голяма перка с налепени по нея камъчета, която се залепваше по най-безцеремонен начин върху телата им. На едно място Осуалд откри легнала по гръб женска, изложила цицките си на слънчевите лъчи, и реши, че му се е отдал удобен случай да спре и да се нахрани. Едва налапа здраво една от цицките и се приготви да вкуси от живителната влага, женската се събуди и погледна надолу към него. В продължение на секунда тя се взираше с любов към малкото, защото все още се намираше в полусънно състояние, след това внезапно разбра, че това не е нейният син, а някой подъл натрапник, който иска да се насучи безплатно. Тя изсумтя гневно, наведе се напред, пъхна нос под тлъстото му коремче и с бързо движение го подхвърли презглава във въздуха. Осуалд тупна върху заспалия мъжки, който не остана ни най-малко възхитен. Тогава малкото тюленче побягна с всички сили с перките си, за да се отърве от наказанието. С мрачна упоритост продължи да се катери по цели планини от спящи южни тюлени. Накрая, докато преодоляваше една много закръглена женска, той се подхлъзна и падна точно върху заспалия до нея млад мъжки. Мъжкият се изправи, изпръхтя възмутено, наведе се и хвана Осуалд с огромната си уста, преди малкият да е успял да се изплъзне. Хванат за врата, Осуалд висеше във въздуха, без да смее да мръдне, докато мъжкият реши какво да го прави. Накрая той сметна, че един малък урок по плуване няма да навреди на Осуалд и зашляпа към морето, а през това време Осуалд висеше безжизнено от устата му.

Аз често наблюдавах как мъжките дават на малките уроци по плуване. Това беше ужасна гледка, затова ми стана мъчно за Осуалд. Мъжкият застана при самия прибой и започна да тръска Осуалд насам-натам, докато започнах да си мисля, че положително е счупил врата му, след което го хвърли на десетина метра във вълните. След като постоя доста дълго под водата, Осуалд изскочи на повърхността, зацапа отчаяно с перки, заплюва, закашля и загреба към брега. Мъжкият обаче влезе във водата и преди Осуалд да достигне плитчините, отново го сграбчи за врата. Започна да го държи по пет — десет секунди под водата, след това го отпускаше, Осуалд изскачаше като коркова тапа нагоре и поемаше задъхан въздух с широко отворена уста. След три-четири такива потапяния, уплашен и уморен, Осуалд отвори уста, издаде пронизителен вик и направи опит да нападне огромния мъжки. Все едно, че китайски мопс се нахвърли върху слон. Мъжкият чисто и просто повдигна Осуалд във въздуха, раздруса го здравата, хвърли го в морето и повтори цялата процедура от началото. В края на краищата, когато стана съвсем очевидно, че Осуалд е уморен и не може повече да плува, мъжкият го измъкна на плиткото и му даде възможност малко да си отпочине, като продължаваше да го пази, за да не избяга. Когато си отдъхна, отново хвана Осуалд, хвърли го в морето и целият урок отново се повтори. Това продължи половин час и не се знае кога щеше да завърши, ако не се бе появил друг мъжки и не бе започнал кавга с инструктора на Осуалд. Докато двамата се биеха в плитчините, Осуалд успя да офейка по брега колкото му държаха перките — мокър, изпоцапан и напълно наказан.

Както вече казах, тези уроци по плуване можеха да се видят твърде често и беше много мъчително да се наблюдават не само защото съжалявах за изпитвания от малките ужас, но и защото вярвах, че мъжките можеха да се увлекат повече и да удавят някое от тях. Малките, изглежда, имаха здрави тела и духове и понасяха тези дивашки уроци без особени затруднения.

Възрастните прекарваха деветдесет и девет процента от времето си в спане, като само от време навреме младите мъжки и женски си позволяваха да влязат във водата. Затова пък вечер цялата колония се отправяше до един на плуване. Колкото повече слънцето се спускаше към хоризонта, толкова повече колонията биваше обхващана от някакво безпокойство, докато женските тръгваха изгърбени към водата и водният балет започваше. Първоначално в плитчините навлизаха две-три женски и започваха бавно и методично да плуват насам-натам. Мъжкият ги съзерцаваше надменно известно време, после повдигаше огромното си туловище навлизаше в прибоя с рамене напред, също както боксьорите от тежка категория се качват на ринга. Тук той се спираше и оглеждаше гъвкавите снаги на своите жени, а морската пяна се събираше като бяла елизъбетска яка около тлъстия му врат. Неговите жени правеха отчаяни опити да го въвлекат в своята игра, те се премятаха и извиваха във водата пред него и кожухчетата им проблясваха потъмнели от морската вода. Мъжкият неочаквано се потопяваше и представителното му тяло изчезваше под водата с потресаваща бързина и грациозност. Муцуната му с чип нос се появяваше между телата на женските и тогава цялата картина се променяше. Ако преди това движенията на женските бяха бавни и те извиваха спокойно тела на повърхността и под водата, сега темпът на тяхната игра се засилваше, те обкръжаваха тясно мъжкия и той се превръщаше в център на забавленията им. Движенията им ставаха плавни, като че се изливаше масло, те се огъваха над и под него и той заприличваше на масивно майско дърво с тънки, и бързо подвижни ленти от тела на женски южни тюлени, които плуваха и се развяваха около него. Той седеше така със самодоволен вид, извадил над водата масивната си глава и врат, а жените му кръжаха като водовъртеж около него, извиваха се и се хлъзгаха все по-бързо и по-бързо, като се стараеха да привлекат вниманието му. Ненадейно мъжкият се поддаваше на общото настроение, навеждаше глава и захапваше игриво някое от преминаващите край него тела. Това беше сигналът за започване на истинския балет.

Бързите като стрели тела на женските и на мъжкия се преплитаха във водата подобно на блестяща черна плитка и приемаха най-изящни и сложни очертания — като развят на вятъра вимпел. Виждаше се, че докато се премятат във водата и оставят разпенена следа зад себе си, те се хапят един друг с упоителна ласка; тези нежни ухапвания изразяваха любов, обладание и покорност. Нямаше никакво вълнение и южните тюлени ту се хлъзгаха по водата, без да оставят някаква вълничка върху нейната повърхност, ту изскачаха от, глъбините й, обгърнати от бяла пяна. Блестящите им тела се извиваха във въздуха като черни бумеранги, преди да се обърнат и отново да се гмурнат под прав ъгъл във водата, като едва-едва размърдваха нейната гладка повърхност.

Някои от младите и не привързали се още към никого мъжки правеха от време на време опити да се включат в играта на тези семейни групи, но старият мъжки моментално забравяше забавлението. Той се потапяше и обгърнат в пяна се появяваше до младия мъжки, издаваше гърлен рев, зародил се още под водата. Ако младият мъжки се отдръпнеше достатъчно бързо встрани, тогава скокът на стария се оказваше напразен и той падаше обратно във водата с грохот, наподобяващ топовен гърмеж, ехото на който се разнасяше надолу по крайбрежието. После всичко зависеше от това, кой ще дойде пръв на себе си — дали младият след неговия труден скок встрани или старият мъжки след болезненото падане по корем. Ако старият се съвземеше пръв, тогава той хващаше младия за врата и те започваха да се премятат и да се бъхтят във водата, да реват и да се хапят, да вдигат вълни от пяна, докато женските през това време се хлъзгаха край тях и наблюдаваха с интерес хода на битката. Младият мъжки в края на краищата се освобождаваше от жестоките обятия на своя съперник и се гмуркаше под водата, следван по петите от стария. В плуването под водата обаче младият получаваше известно предимство. Понеже не беше толкова едър, той развиваше по-голяма скорост и обикновено успяваше да избяга. Старият мъжки се връщаше надуто при своите жени във водата, заглеждаше се надменно в небето, а те плуваха около него, изваждаха острите си муцунки от водата, целуваха го и го гледаха с огромните си нежни очи, изпълнени с възхищение и любов.

Слънцето по това време залязваше в розови, зелени и златисти тонове и ние се връщахме в лагера, прикляквахме разтреперани от студ край огъня, а постоянно духащият студен нощен вятър донасяше от далечината до ушите ни крясъците на южните тюлени, които ръмжаха, ревяха и пляскаха в черната ледена вода край опустелия морски бряг.