Джералд Даръл
Шепнещата земя (7)

Обичаите на страната

Самолетът се придвижи по тъмното летище към пистата за излитане, очертана от двете страни с блеснали като диаманти светлини. Тук самолетът спря и двигателят увеличи броя на оборотите си, докато всяка частица от металното тяло на самолета започна да протестира със зловещо скрибуцане. След това се втурна неочаквано напред. Очертаващите пистата светлини останаха зад нас и изведнъж се оказахме във въздуха. Самолетът се разклати от една на друга страна и започна да се издига все по-високо и по-високо, като леко пийнала лястовичка. След малко Буенос Айрес се разстла в топлата нощ под нас като украсена с многоцветни звезди шахматна дъска. Аз разкопчах предпазния колан, запалих цигара и се отпуснах назад върху седалката, бликащ от добродушие след изобилно изпитото на прощаване бренди. Най-сетне пътувах за мястото, което от много отдавна имах желание да посетя, към мястото с вълшебното име Жужуй.

След връщането ни от юг започнаха да се проявяват последствията от автомобилната катастрофа, която преживяхме наскоро след пристигането си в Аржентина (при която пострада единствено Джеки). Ужасните разтърсвания по пътищата на Патагония и суровите условия, при които бяхме принудени да живеем, причиниха на Джеки непоносимо главоболие. Стана ясно, че тя няма да може да продължи пътешествието и ние решихме да я изпратим обратно в Англия. Тя замина, а ние със Софи останахме да довършим докрай пътешествието.

И така Софи остана в нашата малка вила да се грижи за животните, с които беше претъпкана градината, а аз се отправих за Жужуй да се опитам да попълня сбирката.

Самолетът бръмчеше монотонно в нощта, а аз дремех в креслото и се мъчех да си припомня крайно оскъдните си знания за Жужуй, северозападна провинция на Аржентина, граничеща от едната си страна с Боливия, а от другата с Чили. Това място е интересно по много причини, но главно поради това, че има тропически климат и погледнато на карта, наподобява вмъкнат в Аржентина език. От едната страна се издигат планините на Боливия, а от другата се простира сухата провинция Салта, между които е разположена сочната тропическа област на Жужуй, която не може да се сравни с нищо в Парагвай или Южна Бразилия. Знаех, че тук мога да намеря онези възхитителни тропически животни, населяващи само подстъпите към пампата, заради които всъщност и тръгнах. Заспах дълбоко с мисълта за тези великолепни животни. Тъкмо сънувах, че хващам с ласо страшно злобен ягуар, стюардът ме раздруса за рамото и се събудих. Очевидно бяхме пристигнали в някое забравено от Бога място и всички пътници трябваше да слязат, докато заредят наново самолета с гориво. Самолетът никога не е бил мое любимо превозно средство (с изключение на много малките самолети, в които действително се изпитва чувството, че се лети) и настроението ми не се подобри ни най-малко, когато ме извадиха в два часа след полунощ от дрямката, в която изпаднах след изпитото бренди, за да ме накарат насила да се шляя из някой малък бар, не предлагащ нищо по-съблазнително от изстинало кафе. Веднага след като ни разрешиха да се качим отново в самолета, аз се разположих в моето кресло и се опитах да заспя.

Почти в същия миг се събудих от спусналата се върху рамото ми ръка, която ми се стори не по-лека от десетина тона. Успях да се освободя с труд от нея, преди да ми е счупила някоя кост, и вперих поглед в нейния собственик. Оказа се трудна работа, тъй като салонът на самолета се осветяваше от малки лампички, наподобяващи болни от злокачествена анемия светулки. Успях само да видя, че съседното място (до преди малко гостоприемно празно) бе просто залято — друга по-подходяща дума не мога да намеря — от жена с колосални размери. Различните части на нейната анатомия, които не се побираха в креслото й, тя великодушно бе позволила да се прелеят в моето.

— Buenos noches^[1] — поздрави приветливо тя, като излъчваше в равни количества пот и парфюм.

— Buenos noches — смотолевих аз, затворих бързо очи и се свих в останалото свободно пространство на моето кресло, за да прекратя разговора.

За щастие след тази обмяна на любезности моята спътничка започна да се приготвя за спане с такова сумтене, въртене и дълбоки тръпнещи въздишки, че всичко това смътно ми напомни за морските слонове. След малко започна да потреперва и да мънка насън, после се раздаде продължително и интересно хъркане, което звучеше така, като че някой търкаляше равномерно малки картофчета по покрив от вълниста ламарина. Този звук ми подейства по-скоро приспивателно, отколкото дразнещо, и самият аз успях да заспя.

Когато се събудих, беше вече светло и започнах да разглеждам тайно своята още спяща спътничка. Както вече споменах, тя бе великолепна жена въпреки своите сто и тридесет килограма. Облякла пищното си тяло в жълто-зелена копринена рокля, тя носеше червени обувки, събути и оставени малко встрани от краката й. Черните й блестящи коси бяха направени на малки букли по цялата й глава, като всичко това се увенчаваше от сламена шапка, върху която като че бяха окачени половината от плодовете и зеленчуците на Аржентина. Това взимащо дъха селскостопанско достижение се бе смъкнало през нощта и сега стоеше килнато върху едното око, като й придаваше малко безочлив вид. Имаше закръглено лице с трапчинки, отделено от мощната й гръд посредством огромна тлъста гуша. Забелязах, че е скръстила скромно ръце в скута си. Макар зачервени и загрубели от работа, те бяха малки и красиви като ръцете на повечето пълни хора. Докато я наблюдавах, тя потръпна, въздъхна дълбоко, отвори големи, теменужено тъмни очи и се огледа безизразно като събуждащо се пеленаче. След това спря вниманието си върху мене и по закръгленото й лице се разля закачлива усмивка.

— Buenos dias, senor^[2] — поздрави тя и кимна към мен с глава.

— Buenos dias, senora — отвърнах аз и кимнах унило с глава.

Тя измъкна някъде изпод креслото ръчна чанта, голяма колкото малко куфарче, и се зае да оправя щетите, нанесени от нощния сън върху лицето й. Доколкото можех да видя, те се оказаха съвсем малко, тъй като кожата на лицето й беше гладка като венчелистче на магнолия. Удовлетворена от това, че няма да подведе своя пол, тя сложи чантата настрани, намести се по-удобно в креслото и обърна към мен блестящите си добри очи. Залостен в креслото, за мене нямаше никаква възможност за бягство.

— За къде пътувате, сеньор? — попита тя.

— За Жужуй — отвърнах аз.

— О, Жужуй! — възкликна тя, отвори широко тъмните си очи и повдигна вежди, сякаш Жужуй беше най-интересното и най-желаното място в света.

— Немец ли сте? — попита тя.

— Не, англичанин.

— О, англичанин! — произнесе удивена и възхитена тя, като че да бъдеш англичанин е нещо действително особено.

Почувствах, че е настъпило време да взема по-активно участие в разговора.

— Въобще не говоря испански — поясних аз, — само много мъничко.

— Но вие говорите прекрасно! — отвърна тя и ме тупна леко по коляното, а после поясни мисълта си. — Аз ще говоря бавно, за да можете да разбирате.

Въздъхнах и се предадох в ръцете на съдбата; не ми оставаше нищо друго, освен да скоча долу през прозорчето отляво. След като реши, че моите познания по испански език са ограничени, тя дойде до извода, че ще я разбера по-добре, ако говори със силен глас, ето защо сега всички пътници в самолета слушаха как се посвещаваме един друг в тайните си. Оказа се, че името й е Роза Лилипампила и отива на гости на своя женен син в Салта. Не го била виждала от три години и срещата обещавала да бъде много трогателна. При това пътуваше за първи път със самолет и се радваше като дете. От време на време тя прекъсваше своя разговор с пронизителни писъци (които караха по-нервните пътници да подскачат), навеждаше се над мен, обливаше ме с парфюма и гърдите си, за да зърне някоя от преминаващите под нас забележителности. Няколко пъти й предложих да си сменим местата, но тя не искаше и да чуе за това. Когато стюардът поднесе сутрешната чашка кафе, тя започна да тършува из чантата си, за да го плати, а когато й обясниха, че е безплатно, така се зарадва, като че щедрата авиокомпания не й предлагаше доста мръсна картонена чашка с мътна течност, а цяла бутилка шампанско. След малко светнаха червените светлини — знак, че отново кацаме за гориво в някое затънтено място — и аз й помогнах да се справи с предпазния колан и да го затегне около огромната си талия. Това се оказа трудна задача и нейните весели викове при общите ни усилия огласиха целия самолет.

— Виждате ли — каза тя, като се задъхваше между изблиците от смях, — когато родите шест деца и имате добър апетит, губите напълно контрол върху размерите на тялото си.

Най-сетне, тъкмо когато самолетът докосваше земята, успяхме да затегнем предпазния колан около талията й.

Ние се измъкнахме навън вдървени, с изпомачкани дрехи и аз видях, че моята приятелка пристъпва с грацията и лекотата на облак. Тя очевидно реши, че аз съм нейно завоевание през това пътуване, ето защо учтиво и със старомоден жест аз й предложих ръката си и тя ме хвана с кокетна усмивка. Хванати един за друг като влюбена двойка, ние се отправихме към неизбежното малко кафене и тоалетните, които украсяваха летището. Тук тя ме потупа леко по ръката, каза, че няма да се бави дълго и заплува към вратата с надпис: „Senoras“, през която се провря с мъка.

Докато тя общуваше с природата, аз се възползвах от случая да огледам един израснал край кафенето голям храст. Той имаше размери на средна хортензия и въпреки това по клонките и между листата му (дори при бегъл поглед) открих петнадесет различни вида насекоми и пет вида паяци. Беше ясно, че приближавахме тропическата област. След това забелязах една много стара моя приятелка — богомолката; кацнала върху един лист, тя се люлееше от една на друга страна и се оглеждаше със светлите си зли очи. Аз я свалих от листа и я оставих да се изкачи горделиво по ръката ми. Точно в този момент моята приятелка се върна. Когато зърна малкото същество, тя издаде такъв вик, който с помощта на попътния вятър можеше да се чуе дори в Буенос Айрес, но за мое учудване той не изразяваше ужас, а възторг от приятна среща.

— О, дяволски кон! — извика възбудено тя. — Когато бях дете, често си играехме с него.

Това ме заинтересува, защото като малък и аз често играех в Гърция с богомолката, а местните хора също я наричаха дяволски кон. Ние си играхме десетина минути с насекомото, карахме го да тича нагоре-надолу по ръцете ни и се смяхме толкова много, че останалите пътници очевидно помислиха, че не сме с всичкия си. Накрая оставихме богомолката обратно в храста и отидохме да пием кафе, но точно в този миг пристигна един служител и като размахваше извинително ръце, съобщи, че полетът се отлагал с два часа. Струпалите се пътници започнаха да се възмущават. Служителят обаче добави, че автобус на авиокомпанията ще ни закара до града и там в хотела авиокомпанията ни кани да консумираме, каквото си пожелаем, за нейна сметка. Моята приятелка изпадна във възторг. Каква щедрост! Каква любезност! Аз й помогнах да се качи в автобуса, после се понесохме с грохот по прашния път към града и спряхме пред чудноват хотел с викторианска фасада.

Вътрешността на хотела бе толкова пищна, че моята приятелка остана напълно зашеметена. Вътре се издигаха огромни кафяви колони от изкуствен мрамор, имаше множество саксии с жалки на вид палми, тълпи келнери, които приличаха на прекарващи годишния си отпуск посланици, и своеобразна мозайка от малки масички, пръснати като че до самия хоризонт. Моята приятелка се държеше здраво за ръката ми, докато я водех към една от масичките, около която седнахме. Цялото това великолепие, като че я лиши от способността да говори. Като се запъвах непрестанно, аз поръчах царско меню на един от „посланиците“ (който, изглежда, не се бе бръснал още от времето, когато за последен път е изпълнявал своите служебни задължения) и се настаних удобно, за да му се насладя. Много скоро под влияние на петте големи чаши кафе с каймак, чиния топли медиалунас^[3] с масло, последвани от шест парчета крем пита и около двеста и петдесет грама грозде, моята приятелка престана да се отнася с благоговение към заведението и дори поръча на един от „посланиците“ да й донесе празна чинийка за семенцата от гроздето.

След това, преситени от безплатна храна, ние се отправихме към автобуса. Шофьорът седеше на калника и мрачно човъркаше зъбите си с клечка кибрит. Попитахме го дали е време да се връщаме на аерогарата. Той ни огледа с явно отвращение.

— Media hora^[4] — отвърна шофьорът и се върна към дупката на кътния си зъб, в която вероятно се надяваше да открие богати залежи полезни изкопаеми, та дори и уран.

За да убием времето, двамата с моята приятелка тръгнахме да се разходим из града. Тя се зарадва на отдалата й се възможност да играе ролята на разводач на истински чужденец, като ми показа и обясни абсолютно всичко. „Това е магазин за обувки… виждате ли, на витрината има обувки“ — и аз разбрах без нито капка съмнение, че това наистина е магазин за обувки. „А това е градина, в която растат цветя. Онова там, завързаното за дървото животно, е магаре. О, а това тук е аптека, откъдето купувате лекарства, когато не се чувствате добре.“ Без да обръща внимание на пешеходците, които се мъчеха да си проправят път по тротоара, тя стоеше упорито пред витрината на аптеката и изобразяваше толкова живописно страданията на хората, че очаквах всеки миг някой да повика линейка (ако градът, разбира се, можеше да се похвали с такава придобивка). Общо взето, нашата разходка се оказа твърде успешна и аз изпитах съжаление, че трябва да се връщаме при автобуса и да отпътуваме за аерогарата.

В самолета отново се изправих пред херкулесовата задача да привържа моята приятелка за креслото, а след излитането да я развържа, но това беше последната отсечка от нашето пътуване. Местността, над която летяхме до сега беше истинска пампа, тук-там с групи от ниски хълмчета и пейзажът от самолета изглеждаше плосък и неизразителен. Сега срещахме все повече хълмове, при това все по-високи и по-високи, обрасли с храсти и гигантски кактуси, наподобяващи грамадни сюрреалистични свещници. А след това се появиха въздушните ями.

Първата се оказа доста дълбока и докато самолетът пропадаше, имах чувството, че стомахът ми е останал поне на тридесетина метра над главата ми. Моята приятелка, която по това време беше по средата на някаква заплетена и напълно непонятна история за някакъв неин далечен братовчед, отвори широко уста и издаде такъв пронизителен вик, че всички в самолета изтръпнаха. След това за мое облекчение тя се заля във весел смях.

— Какво беше това? — попита ме тя.

При моите ограничени познания по испански език аз направих всичко възможно да й обясня тайните на въздушните ями и в общи линии успях да се справя със задачата. Тя загуби всякакъв интерес към случката с нейния братовчед и започна да очаква с нетърпение нова въздушна яма, за да може напълно да й се наслади, тъй като, както обясни тя, не била подготвена за първата. Скоро тя бе възнаградена с превъзходна яма, която посрещна с възторжен вик и взрив от доволен смях. Тя се държеше като дете, качено на влакче в панаир, което прави стремглави спускания и изкачвания, и смяташе всичко това за особена заслуга на авиокомпанията, предназначена за нейно лично развлечение подобно на поднесената ни храна. Забелязах, че останалите пътници не изпитваха такова удоволствие от въздушните ями и поглеждаха сърдито към моята закръглена приятелка с лица, които с всяка измината минута ставаха все по-зелени и по-зелени. Сега ние летяхме над все по-високи възвишения и самолетът пропадаше и се вдигаше като останал без управление асансьор. Седналият от другата страна на пътеката мъж позеленя така, както според мен не може да позеленява лицето, на който и да е човек. Моята приятелка също забеляза това и се изпълни със състрадание. Тя се наведе през пътеката.

— Лошо ли ви е, сеньор? — попита тя.

Той кимна мълчаливо с глава.

— О, бедният! — промълви тя, зарови из чантата си, после измъкна огромен плик с много лепкави ароматични бонбони и му го подаде.

— Много помагат при прилошаване — обясни тя. — Вземете си едничко.

Бедният човечец хвърли поглед към ужасно втвърдената маса в книжния плик и заклати енергично глава. Моята приятелка сви рамене, погледна го жалостиво и напъха три бонбона в уста. Докато ги смучеше енергично и шумно, тя внезапно забеляза нещо, което дотогава се беше изплъзнало от острия й поглед — кафявата книжна торбичка, пъхната в джобчето на гърба на седалката пред нея. Тя я измъкна и надникна вътре, като очевидно очакваше да открие друг щедър подарък, скрит там от любезната авиокомпания. След това обърна озадачения си поглед към мен.

— За какво е това? — попита тя с развълнуван глас.

Обясних за какво служи книжната торбичка. Тя я повдигна и набързо я огледа.

— Всичко хубаво — промълви най-сетне тя, — но ако ми прилошее, тогава ще ми потрябва нещо много по-голямо от това.

Седналият през пътеката мъж хвърли поглед към обемистите й форми и кафявата книжна торбичка, и нейните думи нарисуваха във въображението му такава картина, която той не можа да понесе, защото се обърна бързо към своята торбичка и зарови лицев нея.

Когато в края на краищата самолетът кацна, всички пътници, с изключение на нас двамата с моята приятелка, се измъкнаха от него така, като че бяха преживели свиреп ураган. Във фоайето на аерогарата я очакваше нейният син — човек с приятно лице и напълно идентичен по форми със своята майка. Те издадоха пронизителни крясъци, понесоха се с вълнообразни движения един към друг и се прегърнаха така, че при сблъсъка тлъстите им тела се разтърсиха енергично. Когато привършиха прегръдката и бях представен, те ме обсипаха с благодарности за оказаните от мен грижи към моята спътничка. Шофьорът, който трябваше да дойде да ме посрещне, не се виждаше никъде и тогава цялото семейство Лилипампила (син, съпруга, три деца и бабата) хукна като глутница лисици из аерогарата, докато не го откриха. После ме отведоха до колата, прегърнаха ме, поканиха ме на всяка цена да ги посетя, докато съм в Салта, и стояха като солидна тлъста, усмихваща се и ръкомахаща фасада, докато колата ме откарваше към Калилегуа, където щях да отседна. Аржентинската любезност е съкрушителна. След като цялото семейство Лилипампила ме прегърна поред, почувствах как ме заболяха всички кости на тялото. Почерпих шофьора с цигара, аз самият запалих една, облегнах се назад и затворих очи. Чувствах, че съм заслужил напълно няколко минути почивка.