Джералд Даръл
Шепнещата земя (3)

Шепнещата земя

Равнините на Патагония са безкрайни и едва проходими, ето защо не са опознати досега; те носят върху себе си отпечатъците на вековете и като че ще съществуват безкрайно и в бъдещето.

Чарлз Дарвин — Пътешествие около света с кораба „Бийгъл“

Ние се отправихме на юг в седефено сивата светлина на едно предвещаващо чудесен ден утро. Улиците бяха пусти и стъпките по тях отекваха ясно. По ъглите на окъпаните от росата паркове и площади се виждаха огромни, наподобяващи пяна, купища окапали блестящи сини, жълти и розови цветове на пияни дървета и джакаранди.

Когато завивахме край един ъгъл в покрайнините на града, ние се натъкнахме на първите признаци на живот — група боклукчии, заети с изпълнението на утринния си „балет“. Гледката се оказа толкова необикновена, че забавихме хода си и известно време ги следвахме, за да ги наблюдаваме. Огромната боклукчийска кола трополеше по средата на улицата със скорост пет мили в час, а отзад, затънал до колената в боклука, стоеше изправен работник. Четирима други мъже притичваха край колата като същински вълци, от времена време се вмъкваха неочаквано в тъмни входове, откъдето се появяваха отново с пълни кофи смет върху раменете си. Те се затичваха край колата и подхвърляха ловко кофите във въздуха, а застаналият горе работник ги хващаше, изпразваше ги и ги хвърляше обратно с едно-единствено движение. Разпределението на времето беше великолепно; когато празната кофа се хвърляше надолу, пълната политаше нагоре. Кофите се срещаха по средата на пътя, пълната се хващаше и се изпразваше. Понякога, във въздуха се намираха едновременно четири кофи. Цялата работа се извършваше в пълно мълчание и с невероятна бързина.

Скоро след това напуснахме пределите на града, който тъкмо започваше да се пробужда, и полетяхме из позлатената от изгряващото слънце равнина. Дики бе облечен подходящо за прохладния утринен въздух. Той носеше дълго палто от груб вълнен плат и бели ръкавици, а тъмните му ласкави очи и изискано оформените като „пеперудка“ мустачки надничаха изпод смешна старомодна шапка, която носеше, както ми обясни той, за да „подгрява ушите“. Софи и Мари седяха свити отзад в лендроувъра в необикновени ембрионални пози върху огромен куп от нашата екипировка, която според тях била опакована в сандъци с остри като бръсначи ръбове. Двамата с Джеки седнахме на предната седалка до Дики с разтворена върху колената ни карта. Свели над нея глави, ние се стараехме да следим пътя. Някои от местата, през които щяхме да преминем, носеха очарователни имена: Часкомус, Долорес, Некочеа, Трес Аройос и други подобни възхитителни думи, които се изговаряха просто съблазнително. След това преминахме две села, разположени на няколко мили едно от друго. Първото се наричаше Мъртвият християнин, а второто — Богатият индианец. Мари обясни странните им имена. Индианецът забогатял поради това, че убил християнина и заграбил всичките му пари, но колкото и забавно да звучеше тази история, тя ми се стори твърде далеч от истината.

В продължение на два дни летяхме из типичния пейзаж на пампата — равнина със затънал до колената в златиста трева добитък. От време на време срещахме групички евкалипти с побелели и белещи се стволове подобно краката на прокажени; малки спретнати естансии, блеснали с белотата си в сянката на огромни, месести дървета амбу, застанали солидно върху грамадните си приклекнали стволове. На някои места спретнатите огради около пътя се скриваха от погледа под дебелото покривало на поветицата, обсипани с цветя колкото чинии в цвят електрик, а върху почти всеки стълб от оградата се крепеше по едно чудновато, наподобяващо футболна топка, гнездо на лещарка. Ако се добавеше още малко към този сочен, пищен и подреден пейзаж, той щеше да стане твърде скучен.

Привечер на третия ден сбъркахме пътя, отбихме встрани, извадихме картата и поведохме спор. Трябваше да пристигнем в град Кармен де Патагонес, разположен на северния бряг на Рио Негро. Аз настоявах да пренощуваме там, защото в него бе отсядал Дарвин по време на пътешествието си с „Бийгл“ и ми се искаше много да разбера доколко се е изменил градът за последните сто години. Ето защо независимо от желанието на останалите членове на експедицията, които настояваха да спрем на първото удобно място, с риск от бунт, ние продължихме напред. Оказа се, че не бихме могли да постъпим по друг начин, защото не срещнахме никакво населено място, докато не зърнахме отпред малка група слаби светлинки. След десетина минути вече се движехме внимателно по покритите с калдъръм улици на Кармен де Патагонес, осветени от бледи мигащи улични лампи. Беше два часът след полунощ и всички къщи си приличаха със здраво затворените капаци на прозорците. Възможността да срещнем някого, който да ни посочи къде да отседнем, бе нищожна, а сами не можехме да се ориентираме, тъй като къщите съвсем приличаха една на друга и нямаше никакви указания коя от тях е хотел и коя частно жилище. Спряхме на главния площад на града и започнахме уморено и унило да спорим, когато неочаквано изпод светлината на една от уличните лампи се появи нашият ангел спасител в образа на висок и строен полицай, облечен в безупречно чист мундир и блеснали от чистота колан и ботуши. Той отдаде стегнато чест, поклони се на представителите на нежния пол от нашата компания и ни насочи със старомодна галантност към някакви странични улички, където, по неговите думи, сме щели да открием хотела. Ние достигнахме до голяма мрачна постройка със затворени капаци на прозорците и масивна входна врата, която можеше да направи чест на всяка катедрала. Забарабанихме върху изядената й от времето повърхност и търпеливо зачакахме. Изминаха десетина минути, но обитателите на къщата не проявяваха никакви признаци на живот. Тогава, изпълнен с отчаяние, Дики се хвърли с пристъп върху вратата и така заблъска върху нея, че грохотът можеше да разбуди дори мъртвец. После Дики ритна вратата и тя се отвори загадъчно сама под неговия напор. Видяхме дълъг и слабо осветен коридор с врати от двете му страни и мраморна стълба, водеща към горните етажи. Смъртно уморени и гладни като вълци, ние нямахме намерение да се съобразяваме с чуждата собственост и нахълтахме в кънтящия отстъпките ни коридор като армия окупатори. Там спряхме и се развикахме: „Hola!^[1]“, докато хотелът не екна от нашите викове. Отговор обаче нямаше.

— Джери, според мене всички са измрели — обади се Дики.

— Ако е така, тогава предлагам да се пръснем и сами да си намерим легла за спане — казах аз.

И така ние се изкачихме по мраморната стълба и като отваряхме подред всяка изпречила се пред очите ни врата, намерихме три спални със застлани легла. След като намерихме място за спане, двамата с Дики слязохме долу по стълбите, за да узнаем дали хотелът може да се похвали с някакви санитарни удобства. Първата врата, която отворихме, ни въведе в зле осветена спалня с огромно двойно легло под старомоден балдахин. Не успели още да изскочим обратно от стаята, изпод завивките подобно на изплуващ на повърхността на водата кит се надигна грамадна фигура и се насочи към нас. Оказа се облечена в развяваща се фланелена нощница жена с гигантски размери, тежаща не по-малко от сто килограма. Тя излезе в коридора и като примигваше с клепачи, облече светлозелено кимоно с огромни розови рози, като че най-екзотичните цветя от изложбата в Челси оживели неочаквано пред нас. Върху мощната й гръд се разпиляха два дълги потока сиви коси, които тя преметна през рамо, когато облече кимоното, и все още сънена, приветливо ни се усмихна.

— Buenos noches^[2] — поздрави тя учтиво.

— Buenos nochec, senora — отвърнахме ние, изпълнени с желание да не се покажем по-малко учтиви в този ранен час.

— Hablo con la patrona^[3]? — заинтересува се Дики.

— Si, si, senor — отвърна тя и широко се усмихна, — que queres^[4]?

Дики се извини за нашето късно пристигане, но la patrona махна с ръка. Дики попита дали можем да получим сандвичи и кафе. „Защо не?“ — отвърна la patrona. Освен това — продължи Дики — нуждаем се незабавно от тоалет, дали ще бъде така любезна да ни упъти. Тя ни отведе с голямо чувство за хумор в малка, облицована с плочки стаичка, показа ни как се пуска водата и докато двамата с Дики се облекчавахме, тя разговаряше приятелски с нас. След това с пъшкане и поклащане тя се понесе към кухнята, приготви огромен куп сандвичи и свари цяло канче кафе. Като се убеди, че от нея не се иска повече, тя се отправи с клатеща се походка към леглото си.

На следващото утро закусихме и обиколихме набързо града. Доколкото успях да видя, той се бе изменил твърде малко от времето на Дарвин, ако не се смяташе прокарването на електричеството. Ето защо седнахме в колата и се спуснахме по един хълм, а после преминахме по широкия железен мост, прехвърлен над ръждивочервените води на Рио Негро. Изтрополихме по моста от провинция Буенос Айрес в провинция Чубут и след като пресякохме реката потънахме в съвсем различен свят.

Тучните зелени равнини на пампата останаха зад нас. От двете страни на прашния път, докъдето ни стигаше погледът, се простираше суха и пустинна равнина, обрасла с равна покривка от сивозеленикави храсти, въоръжени с огромно разнообразие от бодли и шипове. В тези сухи шубраци като че не живееше нищо; когато спряхме, не чухме нито чуруликане на птици, нито жужене на насекоми. Само вятърът шепнеше сред бодливите шубраци на този едноцветен марсиански пейзаж. Единственият движещ се предмет освен нас беше огромният облак прах, който вдигахме, зад автомобила. Пътуването из този край беше твърде изтощително. Набразденият с дълбоки коловози и дупки път се изпъваше като стрела към хоризонта и след няколко часа тази еднообразна обстановка сковаваше мозъците ни, всички внезапно задрямвахме и се събуждахме от яростното скърцане на спирачките на изскочилия от пътя и навлязъл в бодливите храсталаци лендроувър.

Вечерта преди пристигането ни в Десеадо ни се случи неприятност. За нещастие повърхността на един участък от пътя, наводнен от падналия наскоро дъжд, се бе превърнала в същинска ивица гъсто лепило. Шофиращият от дълго време Дики започна да клюма над кормилото и преди да съобразим какво да направим, лендроувърът и ремаркето се поднесоха неудържимо в бухналата отстрани на пътя кал, колелата забуксуваха като безумни и заседнахме. Ние се измъкнахме с нежелание от колата на хапещия вечерен вятър и при слабата светлина на залязващото слънце запретнахме ръкави да откачим ремаркето от колата, след което да ги измъкнем по отделно от калта. Когато свършихме работа, петимата се вмъкнахме на завет в лендроувъра с премръзнали ръце и крака и започнахме да наблюдаваме залеза, като предавахме от ръка в ръка бутилка с шотландско уиски, което пазех за подобни критични случаи.

От двете страни на пътя се разстилаше обраслата с храсти местност, толкова тъмна и плоска, че на човек му се струваше че е попаднал в центъра на гигантска чиния. Със спускането на слънчевия диск небето се оцвети в зелено, после неочаквано се премина в много бледо сиво синкаво. Разкъсаните облаци на хоризонта на запад изведнъж почерняха, само краищата им пламтяха в огненочервено и напомняха Великата армада от испански галеони, устремени един към друг на небето в жестока морска битка. Черните им силуети се открояваха ярко на фона на ослепителните пламъци, изригващи от дулата на техните оръдия. Слънчевият диск се спускаше все по-ниско и по-ниско и от черни, облаците започнаха да преливат в сиво, а небето зад тях се покри със зелени, сини и бледо червени ивици. Изведнъж нашият флот от галеони изчезна и на негово място се образува красив архипелаг от острови, които се разпръснаха по небето, наподобяващо сега спокойно и оцветено от залеза море. Илюзията беше пълна: в скалистия и нарязан морски бряг се забелязваха малки заливчета, очертани от бялата линия на прибоя и дългата бяла ивица на пясъка; купчинка облаци наподобяваха опасни рифове пред входа на спокойни места за хвърляне на котва; причудливите планински островчета бяха като че покрити с напукана кожа от обвитата във вечерен мрак гора. Ние седяхме затоплени от уискито и изучавахме възторжено географията на този разкрил се пред очите ни архипелаг. Всеки от нас си избра по един остров, който му харесваше най-много и на който мечтаеше да прекара годишния си отпуск, и заговорихме за съвременните удобства, които всеки мечтаеше да намери в хотела на своя остров.

— Голяма, много голяма вана и много дълбока каза Мари.

— Не, не, само приятен топъл душ и удобно кресло — каза Софи.

— Само легло — каза Джеки, — огромно пухкаво легло.

— Бар, в който слагат истински лед в напитките — произнесох замечтано аз.

Дики малко се позамисли. После хвърли поглед върху напръсканите си с гъста и бързо съхнеща кал обувки.

— Трябва да намеря някой, който да ми изчисти обувките — каза твърдо той.

— Съмнявам се, че ще намериш такъв човек в Десеадо — отвърнах унило аз, — но по-добре да тръгваме.

Когато в десет часа сутринта на следващото утро влязохме в Десеадо, веднага ни стана ясно, че не можем да разчитаме на такъв разкош като пухени легла, лед в напитките, та дори и ваксаджия. Оказа се най-запустелият град, в който някога съм попадал. Напомняше декор от евтин холивудски каубойски филм и създаваше впечатление, че неговите обитатели (две хиляди души според пътеводителя) са събрали на бърза ръка вещите си и са оставили своя град на пронизващите ветрове и палещото слънце. Из пустите и изровени улици и между безмълвните къщи от време на време подухваше вятър и образуваше малки вихрушки, които се издигаха за миг нагоре във въздуха и след това падаха уморено върху земята. Ние се придвижвахме бавно към онази част от града, която си въобразявахме, че е негов център, и срещнахме само едно куче, затичало се бързо по негова си работа, и едно детенце, седнало увлечено в някаква загадъчна детска игра по средата на пътя. След това завихме с лендроувъра край ъгъла и просто се сепнахме, когато зърнахме човек на кон, който се движеше бавно по улицата със сломения вид на човек, единствено оживял след страшна катастрофа. Той спря коня и поздрави учтиво, без да проявява какъвто и да е интерес към нас, след това ни упъти към единствените два хотела на града. Те се оказаха един срещу друг и с еднакво непривлекателен външен вид, затова хвърлихме чоп и прекрачихме прага на единия от тях.

Собственикът открихме в бара. С вид на човек, току-що претърпял тежка загуба, той призна с нежелание, че има свободни стаи и през тъмни коридори ни поведе към три малки и не особено чисти стаи. Дики се изправи по средата на своята стая с тикната назад старомодна шапка и докато сваляше белите си ръкавици, огледа провисналото легло и посивялото бельо с котешка придирчивост.

— Знаеш ли, Джери? — каза уверено той. — Това е най-миризливият хотел, който някога съм си представял.

— Надявам се, че няма да си представиш и друг, по-миризлив от този — успокоих го аз.

След малко всички се отправихме към бара да пийнем по нещичко и да изчакаме пристигането на някой си капитан Гири, за когото ми разказваха, че е един от най-добрите познавачи на колониите пингвини в околностите на Пуерто Десеадо. Насядахме около малка масичка, пийвахме от време на време от чашките си и разглеждахме с интерес останалите посетители на бара. Повечето от тях като че бяха стари хора, защото носеха големи, увиснали мустаци и имаха кафяви, сбръчкани и насечени от вятъра лица. Те седяха на малки групички със склонени глави над чашки коняк или вино. Всички имаха безразличен вид, сякаш зимуваха в този мрачен бар, с устремени безнадеждни погледи в дъната на своите чаши, замислени дали вятърът ще престане да духа, когато знаеха прекрасно, че това няма да стане. Дики пушеше изящно и оглеждаше опушените от цигарения дим стени, редиците прашни бутилки и пода с двадесетгодишен слой от добре утъпкана кал.

— Бива си го барът, нали? — обърна се той към мене.

— Не е чак толкова празничен.

— Толкова е стар… всичко мирише на старост каза той и се огледа наоколо. — Знаеш ли, Джери, бас държа, че тук дори и мухите имат бради.

Вратата внезапно се разтвори. В бара нахлу струя студен въздух. Старците повдигнаха безжизнените си като на влечуги очи към вратата, през която премина капитан Гири. Оказа се висок, добре сложен рус мъж с лице на естет, с живи и прями очи, каквито не бях виждал никога през живота си. След като се представи, той седна на нашата маса и ни огледа толкова дружелюбно и весело със съвсем детските си очи, че угнетяващата атмосфера на бара изчезна и ние изведнъж се почувствахме ободрени и въодушевени. Всички се чукнахме, после капитан Гири извади голямо руло карти, разгъна ги върху масата и ние склонихме глави над тях.

— Пингвините — произнесе замислено капитанът и прокара пръст по картата. — Ето, най-добрата колония е тук… най-добрата и най-многобройната, но мисля, че е малко далече за вас, как смятате?

— Да, далечко е — съгласих се аз. — Ако има друга възможност, не ни се отива толкова далече на юг. Всъщност това е въпрос на време. Надявах се, че наблизо около Десеадо ще се намери някоя прилична колония.

— Намира се, намира се — каза капитанът, разбърка картите като фокусник и измъкна една от купчината. — Ето, виждате ли, тук на това място… на около четири часа път с кола от Десеадо… все покрай този залив.

— Прекрасно! — отвърнах въодушевено аз. — Това е най-удобното за нас разстояние.

— Едно само ме безпокои — каза капитанът и обърна разтревожените си сини очи към мен. — Ще се намерят ли там достатъчно птици за това, което искате… за вашите снимки?

— Да — произнесох аз, изпълнен със съмнение. — Колко ли наброява тази колония?

— По приблизителни данни около един милион отвърна капитан Гири. — Достатъчно ли са?

Аз го погледнах с отворена от удивление уста. Той обаче ни най-малко не се шегуваше. Капитанът се тревожеше напълно сериозно, че един милион пингвини може да се окажат твърде недостатъчни за моите намерения.

— Струва ми се, че ще ми стигне един милион отвърнах аз. — Надявам се да открия един или два фотогенични екземпляра сред такова голямо множество. Кажете, заедно ли живеят или са пръснати из цялата местност?

— Приблизително половината или три четвърти са групирани тук — отвърна той и чукна с пръст по картата. — Останалите са пръснати из целия залив, ето тук.

— Това е превъзходно за мене. А къде можем да си устроим лагер?

— А! — възкликна капитан Гири. — Това вече е трудна работа. Впрочем точно тук се намира естансията на моя приятел сеньор Уичи. В момента той не е там. Ако го потърсим в града, сигурно ще се съгласи да се настаните в естансията. Знаете ли, намира се на около два километра от основната колония, тъй че за вас мястото е много удобно за отсядане.

— Би било великолепно — отвърнах възторжено аз. — Кога можем да се срещнем със сеньор Уичи?

Капитанът погледна часовника си и си направи някаква сметка.

— Ако ви е удобно, бихме могли да го навестим и сега — предложи той.

— Отлично! — възкликнах аз и си допих чашката. — Да вървим!

Къщата на Уичи се намираше в околностите на Десеадо, а самият Уичи, след като ни представи капитан Гири, ми хареса още от пръв поглед. Нисък и тантурест, с обветрено лице, той имаше черна като катран коса, гъсти черни вежди и мустаци и тъмнокафяви очи, добри и весели, с гънчици в ъглите. От движенията и от говора му лъхаше спокойна увереност, която ни вдъхваше сили. Той изслуша мълчаливо Гири, докато му обясняваше целта на нашето посещение, и от време на време поглеждаше към мен, като че ме преценяваше. След това ми зададе няколко въпроса и накрая за безкрайно мое облекчение протегна ръка и широко се усмихна.

— Сеньор Уичи е съгласен да ви предостави своята естансия — съобщи Гири — и сам ще ви придружи. Иска му се сам да ви покаже най-добрите места с пингвини.

— Много любезно от страна на сеньор Уичи… ние сме му безкрайно благодарни — казах аз. — Можем ли да тръгнем още утре следобед, след като изпратя моя приятел до самолета?

— Si, si, como no^[5]? — отвърна Уичи, след като му преведоха моя въпрос.

И така уговорихме се да се срещнем рано следобед на следващия ден, след като изпратим Дики до самолета, с който се връщаше в Буенос Айрес.

Тази вечер седяхме в унилия бар, сръбвахме от чашите и мислехме с тъга, че Дики ни напуска на следващия ден. Той се оказа обаятелен и весел спътник, примиряваше се безропотно с неудобствата и през цялото време повдигаше отпадналия ни дух с шеги, фантастично построени на английски език забележки и ритмични аржентински песни. Той щеше да ни липсва, а и самият Дики беше разстроен от мисълта, че ни напуска в момент, когато пътешествието ставаше интересно. Собственикът на хотела изведнъж реши да се наслади на живота и включи малък радиоприемник, поставен тактично на една полица между две бутилки бренди. По радиоприемника се разнесе проточено и тъжно танго. Ние го слушахме мълчаливо, докато замря и последният отчаян вопъл.

— Преведи ми това приятно музикално парченце — помолих аз Мари.

— Говори се за един мъж, който разбрал, че жена му е болна от туберкулоза — обясни тя. — Той загубил работата си и децата му гладували. Жена му е на смъртно легло. Крайно опечаленият мъж се пита какъв е смисълът на живота.

От радиото плисна нова ридаеща мелодия, твърде близка до предишната. Когато свърши, погледнах Мари и вдигнах въпросително вежди.

— Пак за мъж, който открил, че неговата жена му изневерява — преведе унило тя, — затова я убил с нож. Осъдили го на смърт чрез обесване и децата му остават без майка и баща. Той е много натъжен и пита какъв е смисълът на живота.

Въздухът се раздра от трета мелодия. Погледнах към Мари. Тя се вслуша за миг и сви рамене.

— Пак същото — съобщи накратко тя.

Всички станахме заедно и отидохме да спим.

Рано на следната утрин двамата с Мари откарах ме Дики до самолетната писта, а Софи и Джеки тръгнаха да обикалят трите магазина в Десеадо и да на купят необходимите продукти за престоя ни в естансията на Уичи. Самолетната писта се оказа най-обикновена изравнена ивица земя в околностите на града. До нея се извисяваше хангар, прояден като че от молци, дъските на който хлопаха и скърцаха под на пора на вятъра. Единствените живи същества бяха три понита, които пасяха изоставени из тревата. Изминаха двадесет минути от обявеното време за пристигане на самолета, но от него нямаше и следа. Започнахме да мислим, че на Дики въпреки всичко ще се наложи да остане с нас. След това по прашния път от града се зададе с тракане малък товарен автомобил. Той спря до хангара и отвътре излязоха двама души с чиновнически вид, облечени в дълги сиво кафяви униформени палта. Те разглеждаха дълго и съсредоточено ветропоказателя, после вдигнаха очи към небето и като смръщиха лица, започнаха нещо да се съвещават. След това погледнаха часовниците си и се заразхождаха насам-натам.

— Това сигурно са механиците — предположи Дики.

— Видът им действително е много официален съгласих се аз.

— Чуйте! — каза Дики, когато до ушите ни долетя слабо бръмчене. — Пристига!

На хоризонта се показа малко петънце, което бързо увеличаваше размерите си. Двамата мъже със сиво кафявите палта пристъпиха към своите задължения. Те се спуснаха с пронизителни крясъци по пистата и започнаха да гонят понитата, които дотогава пасяха спокойно в центъра на онова място, което се оказа сега площадка за кацане. В момента на кацането на самолета изживяхме още един вълнуващ момент. Едното пони понечи да се върне назад, но един от двамата мъже се хвърли напред и успя в последния момент да го сграбчи за гривата. Самолетът подскочи, потрепери и спря. Двамата мъже оставиха понитата на мира, измъкнаха от глъбините на хангара паянтова стълбичка на колела и я подпряха отстрани на самолета. Очевидно Дики беше единственият пътник от Десеадо.

Дики стисна ръката ми.

— Джери — каза той, — ще ми направиш една услуга, да?

— Разбира се, Дики — отвърнах аз. — Всичко, каквото пожелаеш.

— Погрижи се нито едно от тези проклети копелета, понитата, да не се изпречи на пътя ни, когато излитаме, а? — помоли ме той напълно сериозно и закрачи към самолета, а капаците за уши на старомодната му шапка се заклатиха насам-натам от вятъра.

Самолетът излетя с грохот, понитата се дотътриха отново на пистата, а ние обърнахме тъпата муцуна на лендроувъра към града.

Малко след дванадесет часа по обяд взехме Уичи и той седна зад волана на лендроувъра.

Аз се зарадвах искрено на това, защото едва изминахме две мили от Десеадо и свърнахме от пътя по нещо, на което би се оказало голяма чест да се нарече дори пътека. От време на време тя изчезваше напълно от погледа и ако останех сам, щях да се окажа напълно безпомощен. Уичи обаче насочваше лендроувъра към гъсталака от непроходимите на пръв поглед бодливи тръни, през които все пак успявахме да се промушим. Бодлите драскаха по лендроувъра като духове, предвещаващи смърт, но ние преминахме от другата им страна и попаднахме отново на едва забележимите следи на пътеката. На други места пътеката се превръщаше в нещо като изсъхнало корито на река, дълбоко около метър и широко колкото лендроувъра. Ние преминахме внимателно, като левите колела се движеха по единия бряг, а десните по другия. При най-малкото невнимание колата щеше да попадне в трапа и да се загнезди безнадеждно в него.

С нашето постепенно приближаване към морето околният пейзаж се променяше. Вместо равнинна, местността стана леко вълнообразна, като вятърът беше оголил тук-там горния слой на почвата и разкрил огромни петна жълт и ръждив чакъл, петна, наподобяващи язви, върху окосмената кожа на земята. Тези пустинни участъци, изглежда, бяха любими места на онези чудновати животни — патагонските зайци, — защото ги срещахме винаги из блестящите чакълести петна по двойки, а понякога и на малки групички от по три-четири животни. Тези странни същества създаваха впечатление, че отделните части на телата им са слепени твърде небрежно. Имаха тъпи муцуни като на зайците, малки, деликатни заешки уши, добре оформени гърди и стройни предни крака. Задната част на телата им обаче беше едра и мускулеста, със силни задни крака. Най-привлекателната част от цялата им анатомия бяха очите — големи, тъмни и блестящи, с гъсти ресници. Патагонските зайци се излежаваха върху чакъла, препичаха се на слънцето, наблюдаваха високомерно над тъпите си муцуни и наподобяваха миниатюрните лъвове на Трафалгар скуеър. Те ни допускаха съвсем близо до себе си, отпускаха дългите си клепачи над очите, скачаха с поразителна бързина и присядаха. Извръщаха глави, оглеждаха ни за миг и се устремяваха с гигантски скокове към трепкащия от маранята хоризонт, като че бяха поставени върху пружини. Черно-белите петна върху задниците им се мяркаха като отдалечаващи се мишени. Привечер, при косите лъчи на залязващото слънце, пейзажът придоби ново оцветяване. Ниската бодлива растителност стана пурпурна, тъмно пурпурна и кафява, а чакълестите петна се осветиха в алено, ръждиво бяло и жълто. Когато се придвижвахме с хрущене през една многоцветна чакълеста местност, забелязахме в самия й център някакво черно петно, което се оказа огромна костенурка, придвижваща се тромаво върху нагорещените камъни с мрачна упоритост на глетчер. Спряхме и я взехме, а ужасеното от тази среща влечуго започна обилно да уринира. За нас остана истинска загадка откъде е намерила толкова много влага в тази изсушена земя, за да създаде такова мощно отбранително средство. Ние кръстихме костенурката Етелберт, сложихме я отзад в лендроувъра и продължихме нататък.

След малко, при залез слънце, пейзажът леко се начупи и когато преминахме през последното възвишение, ние се оказахме на площадка, която на пръв поглед приличаше на дъно на древно езеро. Заобиколена в кръг от ниски хълмове, тя се оказа всъщност миниатюрна пустинна област, творение на вятъра, прехвърлил пясък от разположения зад хълмовете морски бряг, натрупал се след това на дебел пласт, който задушил цялата растителност. Когато колата премина с рев през тази равна площадка и вдигна облак бял прах зад себе си, ние зърнахме сред хълмовете пред нас горичка зелени дървета, първите, които срещахме след излизане от Десеадо. Когато наближихме, забелязахме, че този малък оазис е ограден от спретната бяла ограда, а в средата му, в завета на дърветата, се издигаше красива дървена постройка, боядисана в ярки сиви и бели тонове.

Посрещнаха ни двама твърде груби на външен вид пеони на Уичи. Облечени в бомбачас и раздърпани ризи, те имаха дълги черни коси и смугли, блестящи очи. Помогнаха ни да разтоварим колата и да пренесем багажа в къщата, а след това, когато разопаковахме вещите си и се измихме, те отидоха заедно, с Уичи да заколят една овца и да приготвят в наша чест асадо. В дъното на склона, на който се издигаше къщата, Уичи бе направил специално място за приготвяне на асадо. За него е необходим много силен огън, а поривистият вятър, който духа постоянно в Патагония, налага човек да проявява голямо внимание, в противен случай целият огън може най-неочаквано да се вдигне във въздуха, да се разнесе наоколо и да подпали сухите храсталаци на много мили разстояние. За да се предпази от това, Уичи бе засадил на дъното на хълма кипариси във формата на голям квадрат. Дърветата били оставени да израстат до около четири метра височина, после прекършили върховете им и те се разлистили твърде много. Кипарисите от самото начало били засадени твърде нагъсто и сега клоните им се бяха така преплели, че дърветата образуваха почти непроходим жив плет. Уичи бе направил тесен проход към центъра и разчистил площадка от седем метра. Асадо се приготвяше на това място, тъй като под закрилата на гъстата стена от кипариси можеше съвсем безопасно да се пали огън.

Докато се измием и преоблечем, овцата бе вече заклана и одрана, а навън падна мрак. Ние се спуснахме до полянката, където един от пеоните бе запалил вече огромен огън. Близо до него стоеше забит в земята голям кол с набучената на него и разтворена като стрида овца. Ние насядахме на земята около огъня и докато се печеше месото, започнахме да пием червено вино.

Много пъти съм бил на асадо в Аржентина, но този първи път в естансията на Уичи се е запечатал дълбоко в съзнанието ми. Чудесният аромат на пламтящите храсти, примесен с миризмата на печено месо, розовите и оранжеви пламъци, осветяващи зелените стени от кипариси, воят на вятъра, който се блъскаше неистово в тези стени, а след това замираше с тиха въздишка сред преплетените клони, нощното небе над нас, изпълнено с трептящи звезди и осветено от нащърбената луна… Като че никога не бях изпитвал удоволствие, както тогава, когато пиех на големи глътки леко и топло червено вино, навеждах се напред да си отрежа ароматно парче месо от порозовялата и цвъртяща овца пред нас, когато го топвах в оцет, чесън и червен пипер и го пъхах в устата.

Когато започнахме по-рядко да се навеждаме към опечената овца, Уичи отпи голяма глътка вино, избърса уста с опакото на ръката си и ми се усмихна над червените трептящи въглени на жаравата, полегнала като огромен залез върху земята.

— Manana^[6] — каза той и се усмихна — тръгваме за pinguinos.

— Si, si — отвърнах сънен аз и отново се наведох напред, обхванат от истинска алчност, за да си отщипя още едно парченце от хрускавата кожичка на вече изстиналите остатъци от овцата — Manana pinguinos.