Джералд Даръл
Птици, животни и роднини (9)

Бухали и аристокрация

Вече беше ни налегнала зима. Навсякъде се разнасяше дим от маслинови дървета. От вятъра капаците на прозорците скърцаха и удряха по стените на къщата, а птици и листа кръжаха в надвисналото мрачно небе. Кафявите планински върхове на континента бяха покрити с дрипави гугли от сняг, а дъждът плющеше в ерозиралите скалисти долини и ги изпълваше с разпенени порои, които нетърпеливо се носеха към морето, влачейки кал. Те се вливаха като жълти вени в синята вода, а повърхността й се осейваше с луковици от синчец, пънове, стари криви клони, умрели бръмбари и пеперуди, туфи кафява трева и парчета тръстика. Сред побелелите върхари на албанските планини се развихряха бури, които после се извиваха над острова. Огромни черни маси кълбести облаци лееха пороен дъжд, а на небето мигновено цъфваха и увяхваха светкавици като жълти папрати.

Точно в началото на зимата получих следното писмо:

Скъпи Джералд Даръл,

От нашия общ приятел д-р Стефанидис научих, че сте запален естественик и притежавате доста голяма колекция от животни. Не зная дали не бихте искали да имате бял бухал, който моите работници намериха при разрушаването на един стар хамбар? За жалост крилото му е счупено, но иначе е здрави се храни добре. Ако желаете, предлагам да дойдете на обяд в петък и да го вземете със себе си. Надявам се, че ще бъдете любезен да ми отговорите. Един без петнадесет или един часа ще бъде удобно време.

Искрено Ваша

Херцогиня Мавродаки

Това писмо ме развълнува по две причини: първо, винаги съм искал да имам улулица — явно ставаше дума за такъв вид бухал — и, второ, цялата общественост в Корфу правеше от дълги години напразни усилия да опознае херцогинята. Тя беше в истинския смисъл на думата отшелница. Притежаваше огромно богатство, живееше в огромна, но безразборно построена венецианска вила, далеч във вътрешността на острова, не приемаше никакви посетители и не се срещаше с никого, освен с работниците в огромното си имение. Запознанството й с Теодор се дължеше единствено на това, че той й беше медицински съветник. Говореха, че херцогинята притежава голяма библиотека, и Лари имаше огромно, но за жалост неосъществимо желание да бъде поканен на посещение във вилата й.

— Боже мой — каза той с горчивина, когато му показах поканата си. — Аз се опитвах в продължение на месеци да убедя тази стара харпия^[1] да ме пусне да разгледам книгите й, а тя кани на обяд тебе. Няма правда на тоя свят!

Казах, че след като обядвам с херцогинята, бих могъл да я помоля той да разгледа книгите й.

— След като обядва с теб, мисля, че няма да се съгласи да ми покаже дори един брой на „Таймс“, а за библиотеката — да не говорим! — отговори Лари с хладен тон.

Въпреки че моят брат подценяваше способностите ми за изтънчени обноски, бях решил твърдо да му ходатайствам, ако ми се отдадеше удобна възможност. Смятах, че поводът е важен, дори тържествен, и затова се погрижих да бъда подходящо облечен. Ризата и късите ми панталони бяха грижливо изпрани и изгладени, а освен това успях да склоня мама да ми купи нови сандали и нова сламена шапка. Понеже имението на херцогинята беше сравнително далеч, яхнах Сали, на която по този случай бяхме сложили ново одеяло вместо седло.

Денят беше мрачен, а земята — влажна и мека. По всичко личеше, че наближава буря, но се надявах да я изпреваря, за да не развали снежната белота на ризата ми. Напредвахме бавно със Сали сред маслиновите дървета. Понякога случаен бекас се стрелваше от миртите. Започнах да се безпокоя, че не съм се подготвил добре. Първо, бях забравил да взема моето спиртосано четирикрако пиле. Бях сигурен, че херцогинята щеше да пожелае да го види и при всички случаи то щеше да ми помогне като тема за разговор в началните моменти на неловкост по време на гостуването ми. Второ, бях забравил да се посъветвам как да се обръщам към една херцогиня. „Ваше величество“ сигурно ще бъде прекалено официално, мислех си аз, особено като се има предвид, че ще ми даде и бухал? Може би „Височество“ ще бъде по-добре или пък просто „Госпожо“?

Докато си блъсках главата върху тънкостите на протокола, Сали, останала без ръководство, беше потънала в магарешка дрямка. От всички товарни животни само магарето може да заспи по време на движение. И така постепенно беше отишла встрани от пътя, близо до канавката. Тя изведнъж се спъна, залитна и аз, потънал в размисъл, се изтърсих от гърба й в шест инча вода и кал. Сали ме погледна втренчено с израз на укоряваща изненада — нещо, което правеше винаги, когато разбереше, че беше сбъркала. Толкова се вбесих, че щях да я удуша. Новите ми сандали бяха подгизнали, ризата и късите ми панталони, тъй спретнати и чисти, признак на такова добро възпитание само преди миг, сега бяха наплескани с кал и остатъци от гниещи водни растения. Щях да заплача от яд и безсилие. Нямаше време да се връщам вкъщи и да се преобличам. Оставаше ми единствено да продължа, мокър и окаян, напълно убеден, че обръщението ми към херцогинята вече нямаше никакво значение. Не се съмнявах, че щом зърне циганския ми вид, тя ще ме изпрати незабавно в къщи. Щях да се лиша не само от бухала, но и от всякаква възможност да уредя Лари да разгледа библиотеката й. Какъв съм глупак, мислех си аз с огорчение. Трябваше да тръгна пеш, вместо да се доверявам на това несигурно същество с щръкнали уши, което сега припкаше бързо.

Скоро стигнахме до вилата, заобиколена от маслинови горички. До нея водеше алея от високи евкалиптови дървета със зелено — розови стволове. На входа се издигаха две колони, а на тях бяха притаили дъх чифт белокрили лъвове, които гледаха презрително към нас със Сали, докато препускахме по алеята. Грамадната къща се ширеше на едно празно място. На времето е била боядисана в красив наситеночервен венециански цвят, сега избледнял до розово. По мазилката имаше издутини и пукнатини от влагата, а от покрива липсваха доста от кафявите керемиди. Под стрехите имаше безброй лястовичи гнезда — празни като малки, изоставени кафяви фурни. Толкова много гнезда на едно място не бях виждал през живота си.

Завързах Сали за едно дърво и се отправих към арката, през която се влизаше в централния вътрешен двор. Дръпнах ръждясалата верига и чух как един звънец слабо издрънча някъде навътре в къщата. Почаках търпеливо и тъкмо се канех да позвъня отново, масивната дървена врата се отвори. Появи се един мъж, който съвсем приличаше на бандит. Беше висок и плещест, с голям стърчащ нос като клюн на ястреб, буйни къделести бели мустаци и грива от къдрава бяла коса. Носеше ален фес, широка бяла риза, красиво извезана с алено златна сърма, широки надиплени черни потури с чарукиас^[2], украсени с огромни червено-бели пискюли. Кафявото му лице се разтегна в усмивка и аз видях, че всичките му зъби бяха златни: като че надзърнах в монетен двор.

— Кирие Даръл? — попита той. — Заповядайте!

Последвах го през двора с магнолии и запустели цветни лехи и влязохме в къщата. Минахме по дълъг коридор, покрит с алени и сини плочи, и влязохме в голяма мрачна стая. По стените имаше от долу до горе лавици с книги, а на единия край в голяма камина пламтеше, съскаше и пращеше буен огън. Над камината висеше в златна рамка огромно, почти почерняло от годините огледало. До огъня, на дълъг миндер, затрупана с пъстроцветни шалове и възглавнички, седеше херцогинята.

Тя съвсем не изглеждаше такава, каквато си я бях представял. Очаквах да видя висока, слаба и доста строга жена, но когато се изправи и плавно прекоси стаята, за да дойде при мен, оказа се, че е малка, много дебела, румена като розова пъпка и с трапчинки на бузите. Тъмно русата й коса беше повдигната доста над главата й в стил Помпадур, а очите й под неизменно извитите в учудване вежди бяха зелени и лъскави като неузрели маслини. Тя взе ръката ми в двете си топли малки пухкави ръчички и я притисна до пълната си гръд.

— Колко мило, колко мило от твоя страна, че дойде! — възкликна тя с напевен глас като на малко момиченце. Лъхаше на теменужки и коняк. — Много, много мило. Мога ли да те наричам Джери? Разбира се, че мога. Моите приятели ме наричат Матилда… Това не е истинското ми име, разбира се. Казвам се Стефани Зиния… толкова банално име. Много повече предпочитам Матилда, а ти?

Казах предпазливо, че смятам Матилда за много хубаво име.

— Да, успокояващо старомодно име. Имената са толкова важни, не мислиш ли? Ето например този — каза тя, като посочи с жест човека, който ме бе въвел, — той се нарича Деметриос. Аз му викам Мустафа.

Херцогинята хвърли поглед към него, след това се наведе напред, като почти ме задуши с дъх на коняк и теменужки, и неочаквано пошушна на гръцки:

— Той е незаконороден турчин.

Лицето на мъжа почервеня и мустаците му настръхнаха, от което съвсем заприлича на бандит.

— Не съм турчин — изръмжа той. — Ти лъжеш!

— Турчин си и името ти е Мустафа! — отвърна бързо тя.

— Не… Не съм… Не… Не съм! — мъжът заекваше от ярост. — Лъжеш!

— Не лъжа!

— Лъжеш!

— Не лъжа!

— Лъжеш!

— Не лъжа!

— Ти си една проклета стара лъжкиня!

— Стара! — изписка тя и лицето й почервеня. — Ти се осмеляваш да ме наричаш стара… ти… турчин недей.

— Ти си стара и дебела! — каза Деметриос — Мустафа равнодушно.

— Това вече е прекалено! — изпищя тя. — Стара… дебела… това вече е прекалено. Уволнен си! След един месец напускаш. Не, отивай си още сега, ти незаконороден турчин.

Деметриос — Мустафа се изпъчи царствено:

— Чудесно! Искаш ли да сервирам напитките и обеда, преди да си замина?

— Разбира се!

Той мълчаливо прекоси стаята и извади бутилка шампанско от кофичка с лед зад дивана. Отвори я и напълни три големи чаши с коняк и шампанско в еднакво съотношение. Подаде ни по една и сам вдигна третата.

— Вдигам тост във ваша чест — обърна се той тържествено към мен. — Предлагам да пием за здравето на една дебела стара лъжкиня.

Видях се в чудо. Ако приемех наздравицата, излизаше, че споделям мнението му за херцогинята, а това нямаше да бъде любезно; ако откажех, той можеше като нищо да ми види сметката. Докато се колебаех, за мое учудване херцогинята се закикоти доволно и на гладките й дебели бузи се появиха очарователни трапчинки.

— Не бива да дразниш нашия гост, Мустафа. Но трябва да призная, че тостът си го биваше — каза тя и гаврътна чашата си.

Деметриос — Мустафа ми се ухили с лъщящите си зъби, които проблясваха на огъня.

— Пийте, кирие! — подкани той. — Не ни обръщайте внимание. Тя живее за ядене, пиене и бой, а моето задължение е да й осигуря всички тези три неща.

— Глупости! — херцогинята ме хвана за ръката и ме заведе до дивана, а аз се почувствах като обхванат от малък, пухкав и розов облак. — Глупости. Аз живея заради много, много други неща. Ей, не се увличай, пияницо такъв! Върви и се погрижи за храната.

Деметриос — Мустафа пресуши чашата си и излезе от стаята, а херцогинята се намести на дивана, като стискаше ръката ми и ми се усмихваше.

— Така е уютно — каза тя с наслаждение. — Само ти и аз. Кажи, винаги ли дрехите ти са кални?

Обясних бързо и смутено за Сали.

— Значи си дошъл на магаре — каза тя с интонация, загатваща за много екзотична форма на транспорт. — Колко умно от твоя страна. Аз също нямам вяра на автомобилите. Шумни неща, които не подлежат на контрол. Несигурни. Помня, че когато мъжът ми беше жив, имахме голям и жълт автомобил. Боже мой, беше същински звяр. Подчиняваше се на мъжа ми, но не правеше нищичко, което исках аз. Веднъж нарочно тръгна назад, мина през една голяма сергия с плодове и зеленчуци — въпреки всичките ми опити да го спра — и след това се обърна от бордюра на пристанището в морето. Когато излязох от болницата, казах на мъжа си: „Хенри“ — така се наричаше той, такова хубаво буржоазно име, нали? Докъде бях стигнала? А, да. И тъй „Хенри“, казах, „тази кола е злонравна“, казах. „Обладана е от зъл дух. Трябва да я продадеш.“ И той я продаде.

Конякът и шампанското на празен стомах се съюзиха с огъня и аз се почувствах на градус. Главата ми приятно се замайваше, кимах и се усмихвах, докато херцогинята продължаваше оживено да бъбри.

— Мъжът ми беше много културен човек, много културен, наистина. Знаеш ли, той колекционираше книги. Книги, картини, марки, капачки от бирени бутилки — всичко културно го привличаше. Точно преди да умре, започна да колекционира бюстове на Наполеон. Ще се учудиш, ако разбереш колко бюстове на този ужасен малък корсиканец са направени. Мъжът ми имаше петстотин осемдесет и два. „Хенри“, му казах, „Хенри, стига вече! Или ще спреш да събираш бюстове на Наполеон, или ще те напусна и ще отида на остров Света Елена.“ Казах го на шега, разбира се, само на шега, а знаеш ли какво отговори той? Каза, че си е мислел да отиде на Света Елена на почивка — с всичките си бюстове. Боже мой, каква пристрастеност. Това беше непоносимо. По мое мнение, необходимо е малко култура, но на място, а не да й станеш роб.

Деметриос — Мустафа влезе в стаята, отново напълни чашите, каза: „След пет минути — обяд“ и излезе.

— Драги мой, за него можеше с основание да се каже, че е непоправим колекционер. Колко пъти ме побиваха тръпки, когато виждах онзи фанатичен блясък в очите му. Веднъж на един панаир той видя някакъв комбайн — едно огромно нещо. Аз съзрях блясъка в очите му, но му скръцнах със зъби: „Хенри, Хенри, не искам да трупаме комбайни навсякъде. Щом трябва да колекционираш, защо не колекционираш нещо разумно? Бижута или кожи, или нещо подобно?“ Може да ти се вижда грубо, миличък, но какво можех да сторя? Ако за миг се бях отпуснала, щеше да напълни цялата къща със селскостопански машини.

Деметриос — Мустафа влезе отново в стаята.

— Обядът е готов — каза той.

Като продължаваше да бърбори, херцогинята ме поведе за ръка извън стаята, по покрития с плочи коридор и надолу по някаква скърцаща дървена стълба към подземието. Влязохме в огромна кухня. Кухнята в нашата вила беше доста голяма, но в сравнение с тази изглеждаше като кутийка. Подът беше облицован с каменни плочи, а в единия край една същинска батарея от печки с дървени въглища светеше и примигваше под врящите тенджери. По стените висяха най-разнообразни бакърени тенджери, чайници, тави, джезвета, огромни съдове за сервиране и супници. Светлината от огъня трептеше с розово-червени отблясъци по тях. В средата се намираше маса за хранене от красиво, полирано орехово дърво, дълга дванадесет фута. Тя беше грижливо подредена за двама — със снежнобели салфетки и лъскави прибори, в средата на масата имаше два огромни сребърни свещника и на всеки от тях — по една бяла „гора“ от запалени свещи. Това съчетание на кухня и място за официални обеди правеше доста странно впечатление. Беше много горещо и се разнасяха силни миризми на вкусни ястия, по-силни от благоуханието на херцогинята.

— Надявам се, че нямаш нищо против да се храним в кухнята — каза херцогинята с такъв тон, като че наистина най-унизителното нещо е да се обядва в такава обстановка.

Казах, че смятам храненето в кухнята за много разумна идея, особено през зимата, понеже е по-топло.

— Съвсем правилно — каза херцогинята, като сядаше на поднесения й от Деметриос — Мустафа стол. А освен това, ако се храним горе, този стар турчин ми се оплаква, че било далече за сервиране.

— Не се оплаквам от разстоянието, а от носенето на много храна. — Деметриос — Мустафа наля в чашите ни бледо жълто — зеленикаво вино. — Нямаше да е зле, ако ядеше по-малко.

— О, я престани да се оплакваш и започвай да сервираш — каза отегчено херцогинята, като внимателно затъкна салфетката под брадичката си.

Погълнал достатъчно шампанско и коняк, аз вече се чувствах доста пийнал и гладен като вълк. Гледах с тревога многобройните прибори за ядене около чинията ми, понеже не бях сигурен кой да използвам най-напред. Спомних си уроците на мама, че се започва с най-външните, но приборите бяха толкова много, че се обърках напълно. Реших да изчакам ида видя какво ще прави херцогинята, за да последвам примера й. Решението ми не беше разумно, защото установих, че тя си служеше най-безразборно с ножове, вилици и лъжици без никаква последователност. Така се слисах, че започнах да правя същото.

Първото блюдо, което Деметриос — Мустафа сложи пред нас, беше хубава бистра супа с мънички златисти капчици мазнина и пържени парченца хляб колкото човешки нокът, плаващи като малки хрупкави салчета в кехлибарено море. Супата беше много вкусна и херцогинята изяде две порции. Звукът, който се чуваше, когато хрускаше парченцата хляб, наподобяваше шума от стъпки по изсъхнали листа. Деметриос — Мустафа доля чашите ни със светлото вино и сложи пред нас една тава с дребни рибки, всяка от които беше изпържена до златистокафяво. После донесе чиния с парченца жълто-зелени лимони и сосиера, пълна догоре с някакъв екзотичен, непознат за мен сос. Херцогинята натрупа висока купчинка от риба в чинията си, заля я със сос като с лава и след това обилно изстиска лимонов сок върху рибата, масата и себе си. Тя ми се усмихна със сияещи очи, лицето й сега беше светлочервено като роза, а челото й — обсипано е капчици пот. Изглежда, че изумителният й апетит ни най-малко не пречеше на способността й да разговаря, защото тя непрекъснато приказваше.

— Нали харесваш тези малки рибки? Божествени! Разбира се, толкова е жалко, че трябва да умрат така млади, но какво да се прави. Колко е хубаво да можеш да ги изядеш всичките, без да се грижиш за костите. Би било такова удобство! Хенри, мъжът ми, по едно време започна да колекционира скелети. Божичко, къщата изглеждаше и миришеше на морга. „Хенри“, казах му, „Хенри, трябва да престанеш. Това е някакво ненормално желание за смърт. Трябва да отидеш да се прегледаш на психиатър.“

Деметриос — Мустафа прибра празните чинии, наля ни червено вино, тъмно като сърце на дракон, и след това постави на масата блюдо с бекасини. Главите им бяха така извити, че дългите им човки можеха да се забият в телата им, а празните им очни кухини като че ни отправяха укор. Всяка от тях, тлъста и изпечена до кафяво, беше сложена върху парче препечен хляб. Около тях бяха наредени като купчинки есенни листа, кръгчета изпържени картофи, светло резедави аспержи, които изглеждаха като свещи, и дребен грах.

— Просто не мога да разбера що за хора са вегетарианците! — каза херцогинята, като удряше с вилицата си енергично по черепа на една бекасина, за да го счупи и да й извади мозъка. — Хенри веднъж се опита да стане вегетарианец. Представяш ли си? Аз обаче не можах да понеса това. „Хенри“, казах му, „трябва да престанеш с това вегетарианство. В зимника има храна за цяла армия и аз не мога да я ям сама.“ Представи си, миличък, току-що бях поръчала две дузини зайци. „Хенри“, казах, „ще трябва да се откажеш от този щурав каприз.“

Направи ми впечатление, че Хенри, който очевидно е бил малко мъчен съпруг, въпреки всичко беше водил семеен живот, свързан с доста разочарования.

Деметриос — Мустафа вдигна остатъците от бекасините и наля още вино. Усещах, че съм се издул от ядене, и се надявах, че няма да има други изненади. Но арсеналът от неизползвани ножове, вилици и лъжици все още стоеше до чинията ми, така че с тревога гледах как Деметриос — Мустафа идва към нас в мрачната кухня с огромно блюдо в ръце.

— А! — каза херцогинята, като вдигна от възбуда дебелите си ръце. — Основното блюдо! Какво е то, Мустафа, какво е то!

— Дивият глиган, който Макроянис изпрати.

— О, глиганът! Глиганът! — писна херцогинята, като стисна с ръце дебелите си бузи. — О, чудесно! Съвсем бях забравила за него. Нали обичаш глиган?

Отговорих, че това е едно от любимите ми ястия, което беше вярно, но поисках, ако е възможно, само едно малко парченце.

— Ама, разбира се! — каза тя, като се наведе над големия кафяв, лъскав от соса бут и започна да реже от него дебели розови парчета.

Тя сложи три от тях в една чиния, очевидно смятайки, че по всякакви стандарти това е малка порция, и след това започна с гарнитурите: купчинки от вкусни златисти диви дребни гъби припънки с фин вкус, почти като на вино; малки тиквички, пълнени със сметана и кейпър^[3] печени небелени картофи, изкусно разрязани и намазани с масло; моркови, червени като слънце през мразовита зима, и големи парчета бял праз, сварен в сметана. Огледах порцията и тайничко си разкопчах трите най-горни копчета на късите панталони.

— Толкова често ядяхме глигани, когато Хенри беше жив. Знаеш ли, той ходеше в Албания на лов. Но сега рядко си хапваме глиган. Какъв специалитет! Искаш ли още малко гъби? Не? Толкова са полезни. След това, мисля, трябва да направим почивка. Винаги съм смятала, че почивката е от съществено значение за доброто храносмилане — сподели херцогинята, като добави чистосърдечно, — и след това ти създава възможност да изядеш още толкова.

Глиганът беше сочен и вкусен, добре маринован с ухаещо на билки вино и напълнен със скилидки чесън, но въпреки това едва успях да изям порцията си. Херцогинята изяде две еднакви по големина порции, след това се изтегна назад — бледо кафеникавото й лице беше поруменяло — и избърса потта от челото си с микроскопична дантелена кърпичка.

— Почивка, а? — каза тя с прегракнал глас, усмихвайки се. — Почивка, за да съберем нови сили.

Чувствах, че нямам никакви сили за събиране, но не исках да го кажа. Кимнах, усмихнах се и разкопчах всички останали копчета на панталоните си.

През почивката херцогинята изпуши една дълга тънка пурета и яде солени фъстъци, говорейки непрекъснато за съпруга си. Почивката ми подейства добре. Поободрих се и ми поолекна на стомаха. Когато реши, че сме дали достатъчно почивка на вътрешните си органи, херцогинята поиска следващото блюдо и Деметриос — Мустафа донесе два малки за щастие омлета — хрупкаво кафяви отвън и воднисти и сочни отвътре — напълнени с дребни розови скариди.

— Какъв е сладкишът? — попита херцогинята с пълна уста.

— Не съм приготвил десерт — каза Деметриос — Мустафа.

Херцогинята се втренчи в него и ококори очи:

— Не си приготвил сладкиш? — повтори тя с такъв ужас, сякаш той признаваше, че беше извършил някакво отвратително престъпление.

— Нямах време. Не мога да приготвям целия този обяд и да върша домакинската работа.

— Но няма сладкиш! — каза херцогинята отчаяно. — Не може обяд без сладкиш!

— Е, купил съм ви малко целувки. Ще трябва да се задоволите с тях.

— Чудесно! — възкликна херцогинята, отново щастлива и със светнало лице. — Точно от това се нуждаем!

Аз най-малко се нуждаех от целувките. Те бяха големи, бели и крехки като корали и препълнени с крем. Дълбоко съжалявах, че не взех Роджър — той можеше да стои под масата и да изяде половината от храната ми, без да забележи херцогинята, която беше залисана с ястията и спомените си.

— Е — каза тя накрая, като глътна последното парче от целувките и обърса белите трохи от брадичката си. — Е, нахрани ли се добре! Или би искал още нещо? Може би малко плодове? Въпреки че няма много от тях по това време.

Казах, че много благодаря, но това ми е напълно достатъчно.

Херцогинята въздъхна и ме погледна сантиментално. Мисля, че нищо нямаше да й достави по-голямо удоволствие от това да ме натъпче с още две-три ястия.

— Ти не ядеш достатъчно! — продължи тя. — Момче, което расте, трябва да яде повече. Прекалено си слаб за възрастта си. Майката ти храни ли те, както трябва?

Можех да си представя гнева на мама, ако чуеше тази прикрита нападка. Казах, че мама готви отлично и всички ние се храним като лордове.

— Радвам се. Но ти все пак ми се виждаш малко залинял.

Не бих казал, че е вярно, по-скоро това се дължеше на обилното количество храна в стомаха ми. Обясних възможно най-учтиво, че ще трябва да се прибирам.

— Ама, разбира се, миличък. Боже господи, вече е четири и четвърт. Как лети времето!

Тя въздъхна при тази мисъл, а след това видимо се оживи.

— Всъщност, вече е почти време за чай. Наистина, не искаш ли да постоиш и да хапнем още нещо?

Казах, че мама ще се тревожи за мен.

— Чакай, чакай. За какво беше дошъл? А, да, бухалът. Мустафа, донеси бухала на момчето и ми занеси малко кафе и малко от онези хубави локуми горе във всекидневната.

Мустафа се появи с една картонена кутия, завързана с връв, и ми я подаде.

— Ако съм на твое място, няма да я отворя, докато не си отида вкъщи — каза той. — Този бухал е див!

Обзе ме ужасен страх, че ако не избързам, херцогинята ще ме накара да ям локум с нея. Искрено благодарих на двамата за бухала и се отправих към предната врата.

— Да — възкликна херцогинята, — очарователно беше, че те видях, съвсем очарователно. Трябва да дойдеш пак. Трябва да дойдеш през пролетта или през лятото, когато има по-голям избор на плодове и зеленчуци. Мустафа знае един начин за приготвяне на октопод, просто се топи в устата ти.

Казах, че с най-голямо удоволствие бих дошъл отново, като се заклех наум, че ако го направя, ще гладувам предварително три дни.

— Ето — херцогинята пъхна един портокал в джоба ми, — вземи го. Можеш да огладнееш по пътя.

Когато възседнах Сали и я подкарах в тръс по алеята, херцогинята извика:

— Внимавай по пътя!

Яздех мрачен, притиснал бухала до гърдите си. Щом излязохме извън имението на херцогинята, друсането на гърба на Сали ми дойде твърде много. Слязох, отидох зад едно маслиново дърво и повърнах обилно и с голямо облекчение.

Когато се прибрах вкъщи, отнесох бухала горе, в моята спалня, развързах кутията, извадих го — буйстващ и тракащ с човка — и го оставих на пода. Кучетата, които се бяха насъбрали в кръг, за да разгледат новата придобивка, бързо подвиха опашки. Те знаеха какво може да направи Одисей, когато е в лошо настроение, а този бухал беше три пъти по-голям. Това беше една от най-хубавите птици, които бях виждал досега. Перата на гърба и крилата му бяха златисти като медена пита и покрити с бледо пепелявосиви точици, гърдите му — безупречно бели като сметана, а маската от бели пера около тъмните му очи, които имаха удивително ориенталски вид, беше надиплена и изглеждаше колосана като плисирана яка от епохата на Елизабет I. Крилото му не беше в такова лошо състояние, каквото предполагах. След половинчасова борба, по време на която той успя да ми пусне на няколко пъти кръв, накрая за мое удоволствие съумях да направя сполучлива шина на счупеното. Бухалът, когото реших да нарека Лампедуза просто защото името ми харесваше, се отнасяше с настървение, но и с уплаха към кучетата, нямаше никакво желание да се сприятели с Одисей и гледаше на Август Тикълтами с неприкрито отвращение. Реших, че докато свикне, може би ще се чувства по-доволен на тъмно, изолирано място, и затова го отнесох на тавана. Там имаше стаичка с едно прозорче, покрито с паяжина и прах, което пропущаше съвсем оскъдна светлина. Беше тихо и тъмно като в пещера, затова сметнах, че на Лампедуза ще му бъде приятно. Оставих го на пода до една чинийка с кълцано месо и внимателно заключих вратата, за да не бъде обезпокояван. Вечерта, когато му отидох на посещение, носейки в ръка една умряла мишка, той имаше явно подобрение. Беше изял повечето от месото и тракаше клюна си срещу мен с разперени крила и пламтящи очи, като топуркаше по пода. Окуражен от явния му напредък, аз го оставих с мишката и отидох да спя.

След няколко часа ме събудиха гласове от стаята на мама. Като се чудех още сънен какво бе намислило да прави семейството в този късен час, станах от леглото и си подадох главата през вратата, за да чуя по-добре.

— Казвам ви — говореше Лари, — че това е проклет зъл дух!

— Не може да е зъл дух, скъпи — обясни мама. Злите духове хвърлят разни неща.

— Добре, каквото и да е, то е там горе и дрънчи с веригите си. Настоявам да го прогоним. Ти и Марго сте специалисти по задгробния живот. Идете горе и действайте!

— Аз не отивам горе — разтрепери се Марго. — Кой знае какво ще е? Може да е зъл дух.

— Сигурно е ужасно зъл — предположи Лари. — Не ми дава да спя вече от един час.

— Сигурен ли си, че не е вятър или нещо друго, миличък? — попита мама.

— Мога ясно да различавам вятъра от един проклет дух, който си играе с железни топки и вериги.

— Може би са крадци — каза Марго, по-скоро за да добие кураж. — Може би са крадци и трябва да събудим Лесли.

Полусънен и все още замаян от алкохола, не можех да схвана за какво говореха. Изглеждаше интригуващо като всички кризи, които те създаваха по най-неочаквано време на денонощието, затова отидох до вратата на мама и надникнах в стаята. Лари маршируваше нагоре-надолу и халатът му царствено шумолеше.

— Трябва да се направи нещо — настояваше той. Не мога да спя с дрънчащи вериги над главата си, а щом не спя, не мога и да пиша.

— Не зная какво очакваш да направим ние, миличък? — каза мама. — Сигурна съм, че е вятърът.

— Не можеш да караш нас да ходим горе — възрази Марго. — Ти си мъж, ти иди!

— Слушай — отвърна Лари, — ти се върна от Лондон, покрита с ектоплазма и говореща за безкрайността. Това вероятно е нещо дяволско, което си извикала на някои от твоите сеанси, и то те е последвало тук. Това го прави някой твой любимец. Ти върви да се разправяш с него!

Думата „любимец“ веднага ме накара да се замисля. Дали не е Лампедуза? Но улулиците имат меки и тихи крила като глухарче. Явно той не може да вдига такъв шум.

Влязох в стаята и попитах за какво говорят.

— За някакъв дух, миличък — обясни мама. — Лари открил един дух.

— Той е на тавана — каза Марго възбудена. — Лари мисли, че ме е последвал от Англия. Чудя се дали не е Моуейк.

— Няма да повтаряме цялата тази история пак! — отсече твърдо мама.

— Не ме е грижа кой е — каза Лари, — точно кой от твоите безплътни приятели! Искам да бъде отстранен.

Изказах предположение, че има една съвсем малка вероятност да е Лампедуза.

— Какво е това? — попита мама.

Обясних, че това е бухалът, който ми даде херцогинята.

— Можех да се досетя — извика Лари, — можех да се досетя! Защо не ми дойде наум веднага, просто не зная.

— Е, хайде, миличък — каза мама. — Това е обикновен бухал.

— Обикновен бухал! — натърти Лари. — Вдига шум колкото цял танков батальон там горе. Кажи му да го махне от тавана.

Казах, че не мога да разбера защо Лампедуза вдига шум, тъй като бухалите са най-тихите същества… Казах, че те се носят в нощта на тихите си крила като прашинки пепел…

— Този няма тихи крила — възрази Лари. — Шуми като джазов оркестър. Иди да го махнеш.

Бързо взех един фенер и отидох на тавана. Когато отворих вратата, мистерията се изясни веднага. Лампедуза беше изгълтал мишката и беше открил, че в чинията има още едно парче месо. През дългия горещ ден то се беше втвърдило и залепнало за нея. Убеден, че това ще мине за лека закуска, която ще му държи влага до сутринта, Лампедуза се беше опитал да го отлепи от чинията. Острият му крив кехлибарен клюн беше пробил месото, но то беше отказало да се отлепи и Лампадуза стоеше здраво хванат в „капана“, пляскайки напразно с криле, думкаше и тряскаше чинията по дъските, за да измъкне клюна си. Освободих го от тая клопка, отнесох го долу в спалнята си и за по-сигурно го затворих в неговата кутия.