Джералд Даръл
Птици, животни и роднини (4)

Миртовите гори

Маслиновата горичка оредяваше на около половин миля северно от вилата и започваше огромна равнина — 50–60 акра^[1]. Тук растеше просторна зелена гора от миртови храсти, която се редуваше със сухи каменисти пасища, украсени с чудноватите, наподобяващи големи свещници магарешки бодили. Това беше един от любимите ми ловни райони, защото имаше забележително много насекоми.

Ние с Роджър обичахме да присядаме под благоуханната сянка на миртовите храсти и да наблюдаваме шествието на животинките, които минаваха край нас. В определени часове на деня клоните бяха оживени като главна улица.

Миртовите храсти бяха пълни с богомолки, които се люлееха на дългите си задни крачка, лукаво прибрали предните като за лицемерна молитва. Те бяха дълги около три инча, имаха яркозелени крилца, малки заострени лица и издути сламено жълти очи, които се въртяха насам-натам, за да не изпуснат нищо — като мършави, озлобени стари моми на коктейл. Ако някоя бяла зелева пеперуда или седефка кацнеше на лъскавите миртови листа, богомолките се приближаваха най-внимателно, като се движеха почти незабележимо, и се спираха от време навреме да се полюшнат напред-назад на крачката си, сякаш умоляваха пеперудата да повярва, че те всъщност са само подухвани от вятъра листа.

Веднъж наблюдавах как една богомолка издебна пеперуда лястовича опашка, която леко трепкаше с крилца, и се хвърли върху нея. В последния миг обаче стъпи накриво и вместо да хване тялото на пеперудата, успя да докопа едното й крило. Пеперудата се сепна и така енергично размаха крила, че успя да повдигне предницата на богомолката. Като махна още няколко пъти с крила, за разочарование на богомолката, лястовичата опашка излетя наклонена на една страна — голяма част от едното й крило липсваше. Богомолката дълбокомислено изяде парчето крило, което бе задържала с ноктите си.

Под разхвърляните по земята камъни, сред магарешките бодили живееше учудващо многообразие от животинки, въпреки че почвата бе изсъхнала от слънцето и беше твърда като скала — достатъчно гореща, за да опечеш яйце. Тук живееше дребно създание, при вида на което винаги ме полазваха тръпки — плоска скрипя, дълга около два инча, чиито заострени тънички крачка приличаха на ресни от двете страни на тялото й. Тя бе толкова плоска, че можеше да се вмъкне в най-тясната цепнатина, и се движеше с огромна скорост — като че се плъзгаше по земята, плавно и бързо, както плоско речно камъче се пързаля по лед.

Между камъните зееха дупки в твърдата почва. Отвътре имаха нещо като копринена подплата, а около отвора им, голям колкото половин крона^[2] или малко повече, в кръг до три и половина инча бе разстлана паяжина. Това бяха леговищата на тарантулите — огромни отровни паяци с шоколаден цвят на сиво-бежови и светло кафяви петна. С разпънати крака те достигаха размерите на кафеена чинийка, а тялото им бе колкото орех. Тарантулите са изключително силни паяци, бързи и жестоки при нападение на жертвата и със забележителен рефлекс на злоба. Ходят на лов предимно нощем, но понякога и през деня пълзят бързо с дългите си крака из магарешките бодили и търсят плячка. Щом видят човек, обикновено бягат и се крият в миртите, но веднъж видях една тарантула така захласната, че успях да се приближа до нея.

Тя се намираше на около шест — седем фута от дупката си. Беше се изкачила докъм средата на един магарешки бодил, махаше с предните си крачка и се озърташе. Много ми напомняше ловец, изкачил се на някое дърво, за да види дали има наоколо дивеч. Паякът стоя така още около пет минути, а аз приклекнах, без да отделям очи от него. Той се смъкна предпазливо на земята и решително се насочи към нещо, което изглежда беше забелязал от наблюдателницата си. След като се огледах внимателно, не открих никакъв признак на живот и изобщо не можех да си представя, че зрението на тарантулите е чак толкова силно. Тя продължи да напредва настойчиво, докато стигна до голяма туфа тънка трепетлива трева, чиито семена приличат на малки бели кифлички. Приближих се и изведнъж разбрах крайната цел на тарантулата — в нежната трева имаше гнездо на чучулига, а в него четири яйца. От едното току-що се беше излюпил мъничкият розов мъхест потомък и още немощно се бореше с остатъците от черупката.

Преди да успея да направя нещо, за да го спася, тарантулата вече беше прекрачила в гнездото. Изправи се за миг, чудовищна и ужасна, после бързо притегли треперещото пиленце към себе си и заби дългите си извити челюсти в гърба му. Пиленцето издаде два тихи, едва доловими писъка и широко отвори човката си от краткия гърч в косматата прегръдка на паяка. Отровата подейства моментално — то се изпъна за момент и после увисна безжизнено. Паякът почака неподвижен, докато се увери, че отровата е свършила работата си, после се обърна и се измъкна с увисналото пиленце в уста. Приличаше на някакво странно дългокрако ловно куче, което носи първата си за сезона птица. Без да спре, той стигна бързо до дупката си и се вмъкна в нея с безжизненото затрогващо телце на новоизлюпеното.

Тази случка ме смая по две причини: първо, не можех да си представя, че тарантулите нападат жертва, голяма колкото пиленце, и второ, не можех да си обясня как паякът бе разбрал, че гнездото се намира там — а той явно знаеше, защото отиде без колебание право там. Разстоянието от магарешкия бодил до гнездото беше около 35 фута — измерих го с крачки и бях уверен, че няма паяк с толкова силно зрение, за да забележи от това разстояние едно така добре прикрито гнездо и новоизлюпеното в него. Оставаше само обонянието. Знаех, че животните усещат и най-тънката миризма, която нашите нечувствителни ноздри не могат да доловят, но в един съвсем безветрен тих ден е необходимо изключително обоняние, за да се определи от 35 фута точното местонахождение на новоизлюпената чучулига. Единственото логично обяснение бе, че паякът бе открил гнездото по време на обиколките си и постоянно е проверявал дали са се излюпили малките. Но и това не ме задоволи, понеже предполагаше мисловна способност у един паяк, нещо, което е абсолютно невъзможно. Дори „оракулът“ ми, Теодор, не можа да даде задоволителен отговор на тази загадка. Знаех със сигурност само едно — тази двойка чучулиги не успя да отгледа нито една рожба през цялата година.

В миртовите гори много ме заинтригуваха ларвите на мравколъвите. Тези насекоми имат различни размери и в повечето случаи — доста невзрачен цвят. Приличат на извънредно немарливи и налудничави водни кончета. Крилата им са съвсем несъразмерни с тялото. Насекомото ги размахва с всички сили и с такова отчаяние, като че се страхува да не си разбие главата в земята. Това са кротки животинки, които по цял ден си бръмчат и не причиняват никому вреда. Но за ларвите им не може да се каже същото. За сухите пясъчни места из миртовите гори, те са като хищните ларви на водните кончета за езерата. Единственият признак за наличието на ларви на мравколъви са странните конусовидни вдлъбнатини в местата с мека и песъчлива почва. Когато видях тези форми за пръв път, бях много озадачен кой ги е правил. Питах се дали не са ги дълбали мишки, за да търсят корени или нещо подобно. Но знаех, че в основата на всяка такава вдлъбнатина се крие нейният „архитект“, който винаги е нащрек и чака жертвата си, зарит в пясъка на тази опасна клопка. Веднъж гледах как действа един от тия конуси и разбрах, че това е не само гнездо за ларвата на мравколъва, но и чудовищен капан. По пясъка пробягваха малки, работливи черни мравки (винаги си представях, че си тананикат със затворена уста, докато се трудят) или големи, червени и самотни мравки, които кой знае защо се щураха в околността, насочили коремчетата си към небето като противовъздушни оръдия. Щом някоя мравка преминеше ръба на една от малките вдлъбнатини, склоновете започваха да се движат надолу като сипеи и жертвата неминуемо се свличаше на дъното. После тя се обръщаше и се мъчеше да се изкачи, но пръстта или пясъкът започваше да се стича като малка лавина под краката й. Свличането на тази „лавина“ към дъното беше сигнал за ларвата да започне да действа. Мравката изведнъж попадаше под силен „картечен огън“ от пясък или пръст, който ларвата изхвърляше с главата си от дъното на вдлъбнатината, и то с невероятна скорост. От движещата се под краката й почва и бомбардировките с пръст или пясък мравката изгубваше равновесие и позорно се търкулваше на дъното. Със светкавична бързина от пясъка се появяваше главата на ларвата, сплесната като глава на мравка, но с две огромни, извити като сърп челюсти. Те потъваха в тялото на нещастната жертва и ларвата се скриваше отново в пясъка, повличайки ритащата и бореща се мравка в гроба й. Понеже ларвите на мравколъвите подло се възползваха от несъобразителността на наивните, но трудолюбиви мравки, аз не изпитвах никакви угризения на съвестта, когато изравях тези „хищници“. Прибирах ги вкъщи и ги оставях да се излюпят в малки муселинени клетки. Ако имаше непознат за мен вид, прибавях го към колекцията си.

Веднъж се разрази една от ония необикновени бури, когато небето става синьо-черно и светкавиците чертаят сребърен филигран по него. После започва дъждът — с едри, тежки и топли като кръв капки. Щом бурята премине, изчистеното небе става ясносиньо като яйцето на горска завирушка, а влажната земя ухае с удивително богата, почти гастрономична миризма, като плодова пита или пудинг със стафиди. Стъблата на маслиновите дървета съхнат и изпускат пара, като че всеки миг ще пламнат. Роджър и аз обичахме тези летни бури. Беше много приятно да шляпаш в локвите и да чувстваш как дрехите ти стават все по-мокри и по-мокри в топлия дъжд. Освен това Роджър имаше допълнително забавление — лаеше по светкавиците. Когато дъждът спря, ние бяхме стигнали миртовите горички и аз се мушнах наслуки в храсталаците да видя дали са се появили някои животни, които обикновено се крият от дневната топлина. И ето че на един миртов клон два тлъсти охлюва с медено-кехлибарен цвят пълзяха един към друг, предизвикателно движейки рогцата си. Знаех, че обикновено в разгара на лятото тези охлюви са в сънно състояние: залепват се на някой удобен клон, покриват отвора на черупката с тънка като хартия ципа и се оттеглят дълбоко в извивките на къщичката си, за да запазят влажността на тялото си от жестоката топлина на слънцето. Те очевидно се бяха пробудили от необикновената буря, обхванати от хубаво, романтично настроение. Постепенно допълзяха един до друг и рогата им се допряха. Останаха неподвижни и дълго и настойчиво се гледаха. После единият се измести леко, така че да може да се плъзне покрай другия. Когато телата им се изравниха успоредно, случи се нещо, което ме накара да не вярвам на собствените си очи. Почти едновременно двата охлюва изхвърлиха по една мъничка крехка бяла стреличка, прикрепена за тънка бяла нишка. Стреличката на първия охлюв прободе тялото на втория и изчезна, а със стреличката на втория охлюв се случи същото в тялото на първия. Така те прилепнаха един към друг, свързани с двете малки бели нишки, и останаха в това положение като два странни, съединени с въжета платнохода. Станалото до този момент бе достатъчно за удивление, но последваха още по-странни действия: постепенно нишките започнаха да се скъсяват и да притискат двата охлюва един към друг. Вторачил се в охлювите толкова отблизо, че носът ми почти ги докосваше, стигнах до невероятния извод, че чрез някакъв чудноват механизъм в тялото си, всеки навиваше бялата нишка и притегляше другия, докато телата им се притиснаха плътно едно о друго. Знаех, че сега сигурно се съешават, но бяха почти слети и не можех да видя точно какво става. Така те стояха в екстаз около петнадесет минути и после запълзяха в противоположни посоки без никакъв жест на поздрав или благодарност. Нямаше нито следа от стрелички и нишки, нито някакъв израз на възторг, че са изживели пълноценно любовното си приключение.

Заинтригуван от този случай, едва успях да дочакам следващия четвъртък Теодор да дойде на чай. Той слушаше, леко се поклащаше и кимаше със сериозно изражение на лицето, докато му описвах нагледно всичко, каквото бях видял.

— Аха, да. Ти си имал… ъъ… разбираш ли… ъъ… голям късмет. Наблюдавал съм безброй охлюви, но никога не ми се е случвало да видя това.

Попитах дали не ми се е привидяло за малките стрелички и нишки.

— Не, не — отвърна Теодор. — Това е съвсем вярно. Стреличките са от някакво… ъъ… варовито вещество и щом проникнат в охлюва, разбираш ли, изчезват… разтварят се. Има известни доказателства да се приеме, че стреличките предизвикват възбуда, която… ъъ… явно е приятна на охлювите.

Попитах дали правилно съм схванал, че всеки охлюв е навивал в тялото си бялата нишка.

— Да, да, това е съвсем вярно — каза Теодор. — Те, изглежда, имат някакъв… ъъ… механизъм в тялото, който издърпва обратно нишката.

Казах, че това е един от най-необикновените случаи, които съм наблюдавал някога.

— Действително! Извънредно интересно — потвърди Теодор и изтърси нещо, което съвсем ме ликвидира. — Щом застанат успоредно… ъъ… мъжката половина на единия охлюв се съешава с… ъъ… женската половина на другия охлюв и ъъ… обратно, така да се каже.

Трябваше ми около минута, за да възприема тази фантастична информация. Правилно ли съм разбрал, попитах предпазливо, че всеки охлюв е мъжки и женски?

— Ъъ. Да — отговори Теодор, — хермафродит.

Той ме погледна със сияещи очи и потърка брадата си с палец. Лари, който беше слушал с израз на досада, както обикновено, когато Теодор и аз говорехме за зоология, бе не по-малко учуден от това поразително разкритие за половия живот на охлювите.

— Ти се шегуваш, Теодор! — възрази той. — Искаш да кажеш, че всеки охлюв е едновременно мъжки и женски?

— Да, наистина — каза Теодор и добави със сдържаността на знаещия, — много е любопитно.

— Боже господи! — извика Лари. — Каква несправедливост! Всички тия проклети лигави същества се прелъстяват като луди из храстите и изпитват двойно удоволствие от усещанията и на двата пола. Искам да знам защо човекът е лишен от този дар?

— Да, но тогава ще трябва да снасяш яйца — изтъкна Теодор.

— Вярно — каза Лари. — Но какъв прекрасен повод да се измъкнеш от коктейл: „Страхотно съжалявам, че не мога да дойда. Трябва да мътя яйцата си.“

Теодор се позасмя.

— Но охлювите не мътят яйцата си — обясни той. Те ги заравят във влажна пръст и ги оставят.

— Идеален начин за отглеждане на семейство каза мама неочаквано, но много убедително. — Бих искала да мога да ви заровя всичките в малко влажна пръст и да ви оставя.

— Говориш много грубо и невъзпитано — каза Лари. — Ще създадеш комплекс на Джери за цял живот.

Ако разговорът ми бе създал комплекс, той се отнасяше за охлювите, защото вече замислях експедиция за лов на охлюви с Роджър, за да донеса дузини от тях във вилата и да ги държа в тенекиени кутии, където можех да наблюдавам до насита как забиват любовните си стрелички. През следващите седмици хванах стотици охлюви, слагах ги в тенекиени кутии и ги обсипвах с най-големи грижи (дори им устройвах изкуствени гръмотевични бури с помощта на лейка), но въпреки всичко не можех да ги накарам да се съешат.

Отново наблюдавах тази странна любовна игра едва когато успях да се сдобия с двойка други охлюви, които живееха по каменистите бърда на Планината на десетте светци. Главната причина да се изкача дотам и да ги намеря бе, че за моя рожден ден мама ми подари малко яко магаренце — съкровената ми мечта.

Още като пристигнахме в Корфу, разбрах, че тук има много магарета — всъщност те играеха основна роля в цялото земеделие на острова, но не бях им обръщал внимание до деня, в който отидохме на сватбата на Катерина. Тук доста магарета бяха с малките си, много от които бяха само на няколко дни. Закръглените им колене, големите им уши и клатушкащата им се неуверена походка ме очароваха и тогава реших, че на всяка цена трябва да се сдобия със собствено магаренце.

Обясних на мама, като вложих цялото си старание да я убедя, че ако имам магаре, което да носи мен и принадлежностите ми, ще мога да ходя на много по-далечни места. Попитах я защо да не го получа за Коледа? Защото, отвърна тя, първо, били прекалено скъпи и, второ, тъкмо по това време нямало малки магаренца. Щом са много скъпи, спорех аз, защо да не получа едно като подарък за Коледа и за рождения си ден? Бих се отказал от всички останали подаръци в замяна на едно магаре. Мама каза, че щяла да види, което, знаех от горчив опит, обикновено означаваше, че скоро ще забрави напълно молбата ми. Когато наближи рожденият ми ден, още веднъж повторих всички доводи в полза на магарето. Мама само повтори, че щели сме да видим.

Един ден Костас, братът на домашната ни прислужница, се появи в маслиновата горичка пред градината ни с голям вързоп дълги бамбукови пръчки на рамо. Свирукайки весело, той започна да копае дупки в земята и да поставя в тях бамбуковите пръчки, докато се образува квадрат. Гледах го през живия плет и се чудех какво бе намислил да прави. Подсвирнах на Роджър да идем да разберем какво ще става.

— Строя — каза Костас, — къща за майка ти.

Бях учуден. За какво, по дяволите, е дотрябвала на мама бамбукова къщичка? Да не би да е решила да спи навън? Бях убеден, че това няма да стане.

— За какво й е на мама бамбукова къщичка? — попитах Костас.

Той ме изгледа с безразличие и вдигна рамене:

— Кой знае? Може би иска да държи растения в нея или да се запаси с батати за зимата.

Бях сигурен, че и това няма да стане, но като постоях при Костас половин час, се отегчих и отидох на разходка с Роджър.

На следващия ден скелетът на бамбуковата колиба бе готов и Костас се зае да увива снопчета тръстика между пръчките бамбук, за да направи плътни стени и покрив. След още един ден колибата бе готова. Тя приличаше досущ на първите домостроителни опити на Робинзон Крузо. Когато попитах мама за какво възнамерява да използва къщичката, тя отвърна, че още не е съвсем сигурна, но предполага, че все за нещо ще послужи. Трябваше да се задоволя с тази мъглява информация.

В навечерието на рождения ми ден всички започнаха да се държат много странно. Лари по причини, известни само на него, кръстосваше из къщата и викаше „Дръж!“ и други ловни възгласи. Понеже доста често го прихващаха, аз не му обърнах внимание.

Марго постоянно се суетеше из къщата и носеше загадъчни пакети. По едно време я срещнах в антрето и с учудване забелязах, че ръцете й са пълни с разноцветни украшения, останали от Коледа. Като ме видя, тя уплашено изписка и се втурна в спалнята си така виновно и лукаво, че се опулих и зяпнах от изненада.

Дори на Спиро и на Лесли като че нещо им бе станало: те постоянно отиваха в градината и си шушукаха. От откъслечните им изрази в разговора, който дочух, не можах да разбера какво замислят.

— На задните седалки — каза Спиро намръщено. Честни кръстове, господари Леслис, аз правил тази преди.

— Е, щом си сигурен, Спиро, добре — отвърна колебливо Лесли, — но не ни трябват счупени крака или нещо подобно.

Тогава Лесли видя как открито ги подслушвам и грубо ме попита какво, по дяволите, си въобразявам, като подслушвам личните разговори на хората? Защо не отида до най-близката скала и не скоча от нея? Чувствайки, че семейството не е дружески настроено, взех Роджър и отидох в маслиновите горички, където през останалата част от деня безрезултатно гонихме зелени гущери.

Същата вечер, тъкмо бях изгасил лампата и се бях сгушил в леглото, когато чух дрезгаво пеене и смях откъм маслиновите горички. Постепенно врявата се приближаваше и аз разпознах гласовете на Лесли, Лари и Спиро, съчетани в някаква обща мелодия, но всеки от тях като че пееше различна песен. Личеше, че се връщат от веселие, където са прекарали прекалено добре. От възмутения шепот и тропота в коридора разбрах, че Марго и мама бяха стигнали до същия извод.

Тримата нахлуха във вилата, като се смееха истерично на някакво остроумие на Лари. Марго и мама свирепо им изшъткаха.

— Тихо! — каза мама. — Ще събудите Джери. Какво сте пили?

— Вино — отвърна високомерно Лари и хълцукна.

— Вино — обади се и Лесли. — А после танцувахме. И Спиро танцува, и аз танцувах, и Лари танцува. И Спиро танцува, и после Лари танцува, и после аз танцувах.

— Най-добре е да лягате да спите! — каза мама.

— И после Спиро пак танцува — продължи Лесли, — после Лари танцува.

— Добре, миличък, добре — каза мама. — За бога, лягайте си! Спиро, не биваше да им позволяваш да пият толкова.

— Спиро танцува — упорито настояваше Лесли.

— Ще го сложа да си легне — каза Лари. — Аз съм единственият трезвен член на компанията.

По плочника се чуваше шум от препъващи се крака, докато Лесли и Лари се носеха хванати под ръка из коридора.

— Сега танцувам с теб — прозвуча гласът на Лесли, когато Лари го завлече в спалнята му и го сложи да си легне.

— Аз извинявас, госпожи Дарълс — каза Спиро с плътния си глас, станал по-басов след пиенето, — но аз не може да ги спре.

— Докара ли го? — попита Марго.

— Да, госпожице Марги. Не се тревожиш — каза Спиро, — те са долу с Костас.

После Спиро си тръгна, а мама и Марго си легнаха. Това сложи съответния тайнствен край на един загадъчен за мен ден. Бързо забравих странното поведение на семейството ми, защото, докато лежах на тъмно и се чудех какви подаръци ще получа на следващия ден, съм заспал.

На сутринта се събудих, обзет от чувството, че ме очаква нещо необикновено, и се досетих, че имам рожден ден. Лежах и предвкусвах удоволствието от деня, който щеше да бъде посветен на мен — хората щяха да ми дават подаръци, а семейството щеше да бъде принудено да задоволява всички мои разумни желания. Тъкмо щях да ставам от леглото, за да отида и да разгледам подаръците си, когато в хола избухна странна глъчка.

— Дръж му главата! Дръж му главата! — разнесе се гласът на Лесли.

— Внимавай, разваляш украшенията! — нареждаше Марго.

— По дяволите с тия проклети украшения — ругаеше Лесли. — Дръж му главата!

— Хайде, хайде, милички — успокояваше ги мама, не се карайте.

— Боже мили! — каза Лари с отвращение. — Целият под е покрит с фъшкии!

Този загадъчен разговор бе придружен от странен тропот, като че някой тупкаше с топки за пинг-понг по плочките на хола. Питах се какво ли бе решило да прави семейството ми сега? Обикновено по това време те лежаха и още сънени пипнешком търсеха чашата си сутрешен чай. Седнах в леглото и започнах да се обличам, за да отида в хола и да се присъединя към забавлението на семейството, когато вратата се отвори с трясък и едно магаре, украсено с гирлянди от цветна разтегателна хартия, коледни украшения и три огромни пера, изкусно прикрепени между големите му уши, нахлу в галоп в спалнята ми. Лесли безмилостно теглеше опашката му и викаше: „Спри, копеле такова!“

— Дръж си езика, миличък! — мама стоеше при вратата с доста развълнуван вид.

— Разваляш украшенията — изписка Марго.

— Колкото по-скоро животното излезе оттук — заяви Лари, — толкова по-добре. Сега целият хол е във фъшкии.

— Ти го подплаши — каза Марго.

— Нищо не съм му направил — възмути се Лари. Просто леко го бутнах.

Магарето се спря край кревата ми и втренчи в мен огромните си кафяви очи. Изглеждаше доста изненадано. То енергично се разтърси и перата между ушите му изпопадаха. После със задните си крака много сръчно ритна Лесли по пищяла.

— Оле, боже! — изрева той, подскачайки на един крак. — Счупи ми крака, проклетото!

— Лесли, миличък, няма нужда от толкова ругатни! — каза мама. — Недей да забравяш Джери.

— Колкото по-скоро го изкараме от тая спалня, толкова по-добре — предупреди Лари. — Иначе цялата стая ще замирише на торище.

— Вие направо сте съсипали украшенията му! — хленчеше Марго. — Толкова време загубих да го окичвам!

Аз изобщо не обръщах внимание на семейството. Приближило се до ръба на леглото, магарето изпитателно ме гледаше, после издаде някакъв гърлен звук и пъхна в протегнатите ми ръце сивата си муцунка, нежна като всичко нежно, което можех да си представя — пашкули на копринени буби, новородени кученца, морски камъчета или кадифената мекота на дървесната жаба. Лесли беше събул панталоните си, разглеждаше натъртения си пищял и ругаеше невъздържано.

— Харесваш ли го, миличък? — попита ме мама.

Дали го харесвам? Бях занемял от възхищение!

Магарето беше тъмнокафяво, почти тъмновиолетово, с огромни уши като калии и бели „чорапки“ над копитцата, излъскани и спретнати като обувките на танцьор на степ. На гърба си имаше широк черен кръст, който гордо свидетелстваше, че негов събрат е носил Христос на влизане в Йерусалим (и от тогава досега е едно от най-злепоставените домашни животни). По един кокетен бял кръг около големите му бляскави очи подчертаваше отличителния белег на магаретата от село Гастури.

— Помниш ли магарето на Катерина, което толкова много хареса? — попита Марго. — Това е негова рожба.

Тази подробност, разбира се, правеше магарето още по-специално. То стоеше като беглец от цирк и замислено дъвчеше парче от сърмената украса, докато аз нахлузвах дрехите си. Със затаен дъх попитах мама къде ще го настаним. Очевидно не можех да го държа във вилата поради факта, който Лари току-що бе изтъкнал: ако желае, мама може да отгледа добра реколта картофи в хола.

— Точно затова Костас построи къщичката — каза мама.

Не бях на себе си от възторг. Какво благородно, добро и щедро семейство имах! Колко хитро бяха пазили тайната, за да ме изненадат! Колко се бяха мъчили да окичат магарето в такава премяна! Бавно и внимателно, като че беше крехък порцеланов съд, изведох магаренцето навън, преведох го през градината в маслиновата горичка, отворих вратата на бамбуковата колибка и го вкарах в нея. Реших, че трябва да проверя дали е достатъчно голяма, защото Костас се ползваше с името на неумел работник. Къщичката бе великолепна. Тъкмо като за магаренцето. Изведох го отново и го завързах с дълго въже заедно маслиново дърво. Прекарах половин час в приказен транс, любувайки му се от всички страни, докато то кротко пасеше. Когато мама ме извика за закуска, доволно въздъхнах. Бях сигурен, и то съвсем безпристрастно, че това бе най-хубавото магаренце на целия остров Корфу. Реших просто тъй, без причина, да го кръстя Сали. Бързо го целунах по копринената муцунка и отидох да закуся.

За моя голяма изненада Лари великодушно заяви, че ако искам, ще ме научи да яздя. Учудих се, че може да язди.

— Разбира се, че мога — каза самодоволно той. Когато бяхме в Индия, постоянно препусках на най-различни понита. Чешех ги, хранех ги и така нататък. Трябва да си запознат с тия работи, разбира се.

И тъй, въоръжени с одеяло и дълго въже, ние излязохме в маслиновата горичка, сложихме одеялото на гърба на Сали и я вързахме с въжето. Тя гледаше на тия приготовления с интерес, но без ентусиазъм. С известно затруднение, защото Сали обикаляше упорито в кръг, Лари успя да ме качи на гърба й. После от въжето й направи поводи и оглавник.

— Сега — каза той, — просто я управлявай, все едно, че е лодка. Ако искаш да върви по-бързо, само я ритвай в ребрата с пети.

Ако ездата се състоеше в това, бях уверен, че е най-лесната работа. Дръпнах повода и забих пети в ребрата на Сали. За жалост мигновено се озовах в един голям избуял къпинов храст. Сали учудено ме гледаше, докато се измъквах от бодливата прегръдка на къпината.

— Може би — каза Лари, — ти трябва пръчка. Тогава ще можеш да се стискаш с крака в магарето, за да не падаш.

Той ми отряза къса пръчка и аз пак яхнах Сали. Този път стегнах плътно краката си около цилиндричното й тяло и рязко я шибнах с пръчката. Тя възмутено подскочи няколко пъти, но аз се държах здраво като удавник и за моя радост след половин час вече карах магарето да припка напред-назад между маслиновите дървета и да се подчинява, когато дърпах повода. Лари лежеше под маслините, пушеше и наблюдаваше напредъка ми. След като овладях ездаческото изкуство, той стана и извади джобното си ножче.

— Сега — каза той, когато слязох от Сали, — ще ти покажа как да се грижиш за нея. Преди всичко всяка сутрин трябва да я чешеш. Ще ти вземем четка от града. После трябва да проверяваш дали копитата й са чисти. Необходимо е това да се прави всеки ден.

Озадачен, попитах как се почистват копитата.

— Ще ти покажа — каза Лари равнодушно.

Отиде до Сали, наведе се и вдигна крака й.

— Тук — посочи той с острието на ножчето копитото на Сали, — се събира ужасно много мръсотия. Това може да доведе до най-различни неща, заразна болест по краката и така нататък. Ето защо много е важно да се чистят копитата.

С тези думи Лари заби острието на ножа в копитото на Сали. Той не беше съобразил, че в Корфу магаретата не бяха подковани и че копитото на едно малко магаренце е все още сравнително крехко и нежно. Затова никак не беше неестествено, когато Сали подскочи, сякаш Лари я беше намушкал с нажежена кама. Тя измъкна крака си от ръцете му и в момента, когато той се изправяше и учудено се обръщаше, направи красив пирует и го ритна с двата задни крака право под лъжичката. Лари се отпусна на земята тежко, пребледня и се сви, като притискаше корема си и издаваше странни хъркащи звуци. Разтревожих се не за него, а за Сали, защото бях сигурен, че когато се съвземеше, той щеше да си отмъсти по най-ужасен начин. Развързах бързо въжето, пернах Сали с пръчката и тя се понесе в галоп между маслиновите дървета. После изтичах в къщи и съобщих на мама, че Лари е пострадал. Цялото семейство и Спиро, който току-що беше пристигнал, изтичаха в маслиновата горичка, където Лари все още се гърчеше и издаваше силни хриптящи звуци.

— Лари, скъпи — каза мама разтревожена, — какво ти е?

— Нападна ме — започна Лари с дълбоки въздишки, прекъсвани от хлипания. — Без да съм го предизвикал… Животно лудо… Вероятно бяс… Спукан апендикс.

От едната страна го хвана Лесли, а от другата Спиро. Те бавно го поведоха към вилата. Мама и Марго се суетяха съчувствено и безполезно около него. При криза от такъв мащаб в семейството ми, човек трябваше да запази самообладание или всичко щеше да отиде по дяволите. Изтичах бързо в кухнята, задъхан, но невинен, казах на домашната прислужница, че ще прекарам деня вън от къщи, и поисках малко храна. Тя ми сложи половин хляб, малко лук, маслини и голямо парче печено месо в една кесия. Знаех, че мога да взема плодове от всеки мой приятел от селото. После хукнах към маслиновите горички с кесията в ръка да търся Сали.

Намерих я на половин миля да пасе сочна трева. След няколко безрезултатни опита успях да се покатеря на гърба й, вкарах пръчката в действие и подгоних Сали в бърз тръс — колкото може по-далече.

Трябваше обаче да се върна във вилата, защото Теодор щеше да идва на чай. Заварих Лари, увит в одеяла, да разказва на Теодор цялото произшествие в пълни подробности.

— И после, без изобщо да съм я предизвикал, тя внезапно ме нападна с лигава муцуна и връхлетя с устрем на лека кавалерия.

Когато влязох в стаята, той спря и ми хвърли гневен поглед:

— А, значи реши да се върнеш. И мога ли да попитам какво направи с тази магарешка напаст?

Отвърнах, че благополучно съм прибрал Сали в обора и че за щастие не е пострадала от произшествието. Лари ме изгледа кръвнишки.

— Е, много се радвам — каза язвително той. — Фактът, че аз лежа тук с разкъсан на три места далак, явно няма никакво значение за теб.

— Донесох ти… ъъ… един малък, нали знаеш… ъъ… подарък — каза Теодор и ми подари точно копие от собствената си колекционерска чанта — набор епруветки и тънък муселинен сак.

Не можех да си представя по-хубав подарък и многословно му благодарих.

— Добре е да отидеш да благодариш и на Катерина, миличък — посъветва ме мама. — Знаеш ли, че тя всъщност не искаше да се разделя със Сали.

— Чудно! — обади се Лари. — Според мен тя може само да се радва, че се е отървала от магаренцето.

— По-добре да не ходиш при Катерина сега — каза Марго. — Времето й е наближило.

Заинтригуван от този необичаен израз, попитах какво означава „времето й е наближило“.

— Тя очаква дете, миличък — обясни мама.

— Най-чудното е това — отбеляза Лари, — че не го роди в притвора на църквата.

— Лари, миличък — каза мама. — Не пред Джери.

— Наистина — продължаваше той. — За пръв път виждам булка в такава напреднала бременност.

Казах, че според мен е добре да отида да благодаря на Катерина, преди да е родила бебето, защото след това вероятно ще е много заета. Мама неохотно се съгласи.

На следващата сутрин яхнах Сали и тръгнах през маслиновите дървета по посока на Гастури. Роджър припкаше отзад, увлечен в една игра, която той и Сали си бяха измислили: от време навреме той се хвърляше и леко гризваше задните й крака, като ръмжеше яростно, при което тя плашливо подскачаше и правеше опити на шега да го ритне в ребрата.

Пристигнахме пред ниска бяла къщурка с изравнена площадка пред входната врата, кокетно оградена с кичести цветя в стари, ръждясали консервени кутии. Седем мъже в напреднала възраст седяха около малка масичка на чаша вино и си приказваха, а огромните им увиснали, пожълтели от никотин мустаци мърдаха нагоре-надолу. Пред къщата се беше струпала голяма група от жени и роднини, които бърбореха, едновременно ръкомахаха и надзъртаха нетърпеливо през единствения малък прозорец.

Отвътре се разнасяха пронизителни писъци и призиви за помощ от всевишния, дева Мария и свети Спиридон. От цялата тази глъч и оживление подразбрах, че съм дошъл в разгара на семейна кавга. Тия вътрешносемейни войни бяха нещо обичайно сред селяните и ми се струваха много забавни, тъй като всяка подобна свада, дори и най-незначителната, се водеше с неумолима твърдост, докато се изчерпеха всички резерви на драматизъм. Хората сипеха ругатни едни срещу други през маслиновите дървета, а мъжете периодично се гонеха с бамбукови пръчки.

Завързах Сали и се отправих към предната врата на къщата. Интересно за какво ли беше тази кавга. Предишната, която си спомнях, трая удивително дълго (три седмици) и беше започната от малко момченце, което казало на братовчед си, че дядо му лъжел на карти. Пробивайки си упорито път през хората, които задръстваха входа, се вмъкнах вътре. Цялата стая бе натъпкана с роднините на Катерина. Доста рано в живота си бях разбрал, че единственият начин да се справиш с подобно положение бе да лазиш на ръце и крака. Така успях да стигна до първия ред в навалицата от роднини, които бяха наобиколили голямото двойно легло.

Разбрах, че става нещо много по-интересно от семейна кавга. Катерина лежеше на леглото и евтината й щампована рокля бе вдигната точно над големите й подути гърди. Ръцете й стискаха здраво таблата на голямото месингово легло, белият й подут корем се тресеше и напрягаше, като че имаше свой собствен живот. Тя постоянно вдигаше краката си, крещеше и въртеше глава ту на една, ту на друга страна и цялото й лице бе обляно в пот. Край леглото стоеше ниска, мръсна и съсухрена старица — същинска вещица, която явно имаше ръководна роля и държеше в едната си ръка кофа с кладенчова вода. От време на време тя мокреше връзка мръсни парцали и бършеше с тях лицето и бедрата на Катерина. На масата край леглото имаше кана с вино и чаша. Всеки път, когато приключеше с измиването, старата вещица сипваше глътка вино в чашата и го изливаше насила в устата на Катерина. После пълнеше чашата и за себе си. Вероятно в качеството си на акушерка имаше нужда да поддържа не само Катеринината, но и собствената си душа.

Радвах се от сърце, че не се отклоних, когато идвах насам, заради няколко интересни неща, които зърнах по пътя. Ако например бях спрял, за да се изкача на едно дърво заради нещо, което съвсем сигурно бе гнездо на сврака, щях да пропусна цялата тази вълнуваща гледка. Колкото и да е странно, бях така свикнал с пискливото възмущение на селяните от най-незначителни неща, че не свързвах пронизителните писъци на Катерина с особени страдания. Явно тя изпитваше някакви болки. Лицето й беше бяло, сбръчкано и състарено, но аз автоматически възприех деветдесет на сто от виковете като преувеличени. Когато тя надаваше особено висок писък и молеше свети Спиридон за помощ, всичките роднини крещяха съчувствено и също умоляваха светията да се намеси. Какофонията в това мъничко помещение не подлежеше на описание.

Изведнъж Катерина стисна още по-здраво таблата на леглото и мускулите на почернелите й ръце ясно се очертаха. Тя се сгърчи, вдигна краката си и ги разтвори широко.

— Идва, идва! Слава на свети Спиридон — извикаха в хор всички роднини и аз забелязах как между краката й се появи нещо кръгло и бяло, наподобяващо върха на яйце.

Последва моментна тишина и Катерина пак се напрегна и изстена. После, смаян от изненада, видях как изведнъж, като заек от шапка, изскочи главата на бебе, а след това розовото му потрепващо тяло. Лицето и крайниците му бяха сбръчкани и нежни като листенцата на роза. Но най-интересно за мен бе малкото му съвършено тяло. Акушерката се довлече до леглото и крещейки молитви и нареждания на Катерина, грабна бебето. За мое голямо раздразнение в тоя момент кръгът от роднини съвсем се затвори. Те се натрупаха да видят дали бебето е момче или момиче, затова пропуснах следващата част от гледката. Всичко, което можех да видя, бяха големите и съвсем изхвръкнали задници на две от по-едрите лели на Катерина.

Докато се провирах между краката и широките им поли до първия ред на кръга, акушерката — при всеобщи радостни възгласи — обяви, че бебето е момче, и преряза пъпната връв с голяма и много стара чекия, която извади от джоба на полата си. Една от лелите и акушерката завързаха връвта. После, докато лелята държеше ревящата, мърдаща жива розова топчица, акушерката топна връзката с парцали в кофата и започна да мие бебето. След това наля вино в чашата, даде на Катерина да изпие няколко глътки, а останалото изля в беззъбата си уста и започна да го пръска през стиснатите си устни върху главата на новороденото, като същевременно прекръстваше малкото му телце. После го притисна към гърдите си и гневно се нахвърли върху тълпата от роднини.

— Хайде, хайде! — изписка тя. — Свърши! Той дойде! Сега си вървете, вървете си!

Роднините излязоха от малката къщичка със смях и весел брътвеж. Веднага започнаха да пият вино и да си честитят, сякаш бяха взели лично участие в сполучливото раждане на бебето. В душната стаичка, пропита с миризма на пот и чесън, Катерина лежеше изтощена и правеше безпомощни опити да дръпне роклята си надолу и да покрие голотата си. Отидох до леглото и я поздравих.

— Ясу, мой Джери! — каза тя и се помъчи да се усмихне.

Получи се пародия на обичайната й блестяща усмивка. Катерина изглеждаше невероятно стара. Вежливо й честитих първородния син и благодарих за магарето. Тя пак се усмихна:

— Иди навън. Ще те почерпят с вино.

Излязох и тръгнах подир акушерката, воден от желание да разбера какво ще прави по-нататък. Тя отиде зад къщата и постави бебето върху малка маса, постлана с ленена покривка. После взе много широк бинт и започна да го повива бавно и методично. Помагаше й една от по-чевръстите и трезви лели. От време навреме спираше, за да се увери, че ръцете му са прилепнали плътно до тялото, а краката — опънати един до друг. Спретнато като гвардеец, бебето заприлича на пашкул — само главата му се подаваше. С голямо любопитство попитах акушерката защо го повива така.

— Защо! Защо! — врясна тя и мърдайки прошарените си вежди, яростно впери в мен помътнелите си старчески очи. — Защото иначе ръцете и краката му няма да израснат прави. Костите му са крехки като яйце. Не се ли повие така, ще се изкривят. Ако свободно рита и мята ръцете, може да ги счупи като клечки дървени въглища.

Знаех, че в Англия не повиват бебетата по този начин, и се питах дали не го правят, защото британците имаха по-здрави кости. Мислех, че в противен случай британските острови щяха да бъдат пълни с кривокраки хора. Наумих си при първа възможност да обсъдя този медицински въпрос с Теодор.

След като изпих няколко чаши вино в чест на бебето и изядох голяма чепка грозде, възседнах Сали и полека-лека се прибрах в къщи. Реших, че това, което видях тази сутрин, не можеше да се замени с нищо на света. Докато се движехме бавно под шарената сянка на маслините, размишлявах кое ми бе направило най-силно впечатление: че тъй съвършено и красиво нещо може да се създаде и да излезе от вътрешността на една стара за моите представи жена. Все едно, мислех си аз, да разчупиш старата бодлива кафява обвивка на кестен и да намериш вътре хубав лъскав плод.